Александра Маринина
За всичко се плаща (7)

Глава 7.

След банкета Михаил Владимирович Шоринов тръгна към Катя. Но не защото се бе затъжил — нали я беше посетил същия ден сутринта, когато се сблъска на улицата с Коля Саприн. Трябваше да се обади по телефона, а не искаше да води делови разговори късно вечер от домашния си телефон: понякога жена му ставаше ревнива и следователно — твърде любопитна, а в спалнята имаха дериват.

Сутринта не бе казал нищо на Катя за срещата си с Николай и фактът, че и тя не му спомена за това, ясно говореше, че Саприн го е излъгал. Но сутринта не му се искаше да се карат: предстояха му много задачи и изобщо — труден ден. А сега, след като си бе пийнал на банкета и след неприятната новина, получена от Саприн от летището, една хубава разправия щеше да му дойде добре. Дусик беше в отвратително настроение и Катя му изглеждаше най-подходящият обект за разтоварване.

Тя не бе очаквала Шоринов да я посети втори път този ден и затова го посрещна по анцуг и без грим. Когато го очакваше, Катя винаги обличаше красив пеньоар или копринена пижама — това му харесваше. Грижливо гримираното лице също беше едно от безпрекословните му изисквания.

— Дусик? — учуди се тя, когато отвори вратата. — Какво се е случило?

— Че какво трябва да се случи? — ядно отвърна той, смъкна рязко шлифера си и влезе в хола с мокрите обуща. — Държа те тук именно за да идвам по всяко време. Добре ще е да не забравяш това.

— Не го забравям — сдържано отвърна тя и го последва в хола.

— Иди да ми свариш кафе, ще говоря по телефона.

Шоринов изчака Катя да отиде в кухнята, после плътно затвори вратата и седна до телефона. Набра номера на калеко си. Беше успял да си върне дълга доста бързо, лихвата беше нищо и никаква и сега той можеше смело да му отправи нова молба — старият нямаше да откаже, а пък връзките му бяха страхотни.

— Имам малък проблем — предпазливо започна Шоринов, като се стараеше да не подплаши роднината си.

— Естествено — добродушно отвърна другият. — Аз ти трябвам само когато имаш малки проблеми. Големите и сложните решаваш сам. Какво е станало този път?

— Една жена, която участва в мое начинание, изведнъж се уплаши от нещо и избяга. Пратих след нея мой човек, а днес научих, че и някой друг я издирва. Вероятно милицията. Трябва да вземем мерки, калеко. Знам, че вие имате връзки.

— А от какво толкова се е уплашила жената?

— Ами просто не беше напълно в течение на нещата. А там ставаше дума за много пари, та тя си е внушила какво ли не. Разбира се, моят човек ще я намери и всичко ще й обясни, ще я успокои. Тя ще разбере, че няма от какво да се страхува, че не сме направили нищо незаконно. Но ако милицията я намери преди нас, тогава… С една дума — трябват ми опитни хора. Разбирате за какво.

— Не разбирам — отговори сухо роднината. — Ако не сте направили нищо незаконно, нека тя се разправя с милицията, какво те притеснява това? Май ти самият си уплашен не по-малко от нея. Нещо премълчаваш, а, племеннико?

— Ама моля ви се, няма такова нещо! Но нали ние искаме да се възползваме от трудовете на големия учен фактически без знанието на неговите наследници. Все пак това е плагиат, нарушаване на авторското право. Не бих искал… — измънка Шоринов.

— Добре, обади ми се след час, ще ти дам връзка — каза калекото и затвори.

Шоринов избърса с длан изпотеното си чело. Май се размина, дядката повярва. В тези неща най-важното е да не подплашиш човека. Той не знае и не бива да знае по какъв вълшебен начин Шоринов успя толкова бързо да си върне дълга от един милион долара заедно с лихвите за една седмица.

Откъм кухнята се разнесе ароматът на прясно сварено кафе. Какво пък, реши Шоринов, сега мога и да се поразтоваря, да покажа на тази кучка къде й е мястото всъщност. Катя влезе с поднос, на който бяха наредени джезве, две чашки върху чинийки, каничка с мляко, захарница, чинийка с бисквити. Шоринов изчака, докато тя внимателно постави всичко на ниската масичка, после невинно попита:

— Колко ти даде Николай?

— Какво? — Тя трепна от изненада, но учудването беше по-силно от страха — наистина не беше го разбрала.

— Питам колко пари ти даде?

— Какви пари?

— Защо, безплатно ли му даде?

— Дусик? Да не си полудял? Какво приказваш?

— Прекарал е нощта при теб. Хайде, какво стоиш като бостанско плашило, наливай кафето!

Катя мълчаливо наля кафето в чашките, ръцете й трепереха и това накара Шоринов да изпита злобно удовлетворение. Нищо, нека да знае. Вярно, приятно е да се чука с млади красиви мъже, но нека сега знае, че нещата стават много неприятни, когато те хванат. Шоринов взе своята чашка, сложи захар, разбърка кафето.

— Повтарям въпроса си: колко ти плати за удоволствието?

— Николко — спокойно отговори тя и седна в отсрещния фотьойл.

— Значи си му бутнала безплатно — констатира Михаил Владимирович. — Но защо? Хайде, ако беше за пари, бих те разбрал. Нали, може парите, които ти давам, да са ти малко, да не ти стигат за някои покупки, а да се чувстваш неудобно да ми поискаш. Това бих го разбрал. Обаче така — защо? Какво ти липсва? Неприятности ли? Някой и друг скандал? Хайде, обясни ми защо го направи.

Катя вдигна очи и мълчаливо ги впери някъде между веждите му. От този поглед Шоринов се почувства неуютно.

— Мълчиш, а?

— Мълча.

— Нямаш какво да кажеш?

— Нямам — потвърди тя, сякаш нищо не се е случило. — Ти си абсолютно прав.

— Значи е прекарал нощта при теб?

— Прекара я.

— И не ти даде пари?

— Не, не ми даде.

— Странно. — Сви демонстративно могъщите си рамене. — Та той знае, че си курва, проститутка, държанка. На такива като теб е редно да се плаща. Да не би да не знае правилата?

— Знае ги. — Тя се усмихна. — Но обича да ги нарушава.

— Ами ти? Ти знаеш ли правилата?

— Знам ги. Щом ти ме издържаш, не бива да си имам работа с други мъже. Нали така?

— Така — глухо тръсна той.

Скандалът нещо не вървеше. Интересно, защо ли тя изобщо не се страхува от него? Та за такива номера само за секунда може да се лиши от всичко — от апартамента, от парите, които той ежемесечно й дава за помощ на семейството й. Михаил Владимирович започна да се ядосва. Какво си въобразява тази малка уличница?

— Чуй ме сега — започна той. — Ще бъдеш така добра да решиш веднъж завинаги кой ти е господар. Ако съм аз, любезно ще ми се извиниш и повече кракът му да не е стъпил тук. Няма да се срещаш с него. Ако ли е той — още утре се измиташ от апартамента и отиваш на майната си! Връщай се в твоя многодетен бардак и прави там каквото щеш.

Щом не иска да се оправдава и да лъже, отмъстително си помисли Шоринов, да се извини сега. Тогава ще й каже той на нея какво е господар и какво — неговото куче. Ще я накара да лази на колене, да му целува обущата. Ще й покаже що е унижение, та никога да не го забрави и да не поиска то да се повтори.

— Добре — неочаквано отговори Катя. — Ще помисля, ще реша и ще ти кажа. А докато мисля и решавам, може ли да остана тук?

Тя се усмихна весело и снизходително, както човек се усмихва на дете, когато то се опитва да накара възрастните да играят по детински правила. Шоринов вече не можеше да се сдържа и избухна.

— Кучка! — закрещя той. — Евтина пачавра! Какво си позволяваш? Вземаш пари от мен, а под носа ми си водиш мъже тук? Такава ли е благодарността ти?

— Какво толкова се нервираш, Дусик? — невъзмутимо отвърна тя. — Коля ми харесва, аз му харесвам, той иска да се ожени за мен. Между другото направи ми предложение.

— И какво? — с внезапно пресипнал глас попита Шоринов. — Ти прие ли го?

— Обещах да помисля. Дусик, мили, това е само за добро. Той ще се ожени за мен, ще се преместя при него и ще ти освободя апартамента. И вече няма да е нужно всеки месец да ми даваш пари. Както се казва, булката слиза от каруцата — на коня му олеква. Защо трябва да се хабят толкова нерви?

— Ами аз? — глупаво попита Михаил Владимирович, още не разбрал, че тя го е изиграла и е извъртяла разговора в съвсем неизгодна за него посока. — Ами аз какво ще правя?

— Какво ти? Ти ще си намериш друга, от по-заможно семейство, за което няма да харчиш толкова пари. За всички е изгодно.

— Как така — друга?! — кресна той. — Не искам друга! Теб съм намерил, теб издържам, плащам на твоето семейство. Защо трябва да те давам на някакъв си нехранимайко?

— Ах, не искаш друга значи? — проточи тя с дразнеща усмивка. — Тогава ще търпиш, драги. Ако не ти трябвам, пусни ме по живо, по здраво и не вдигай скандали за глупости. Ако пък ти трябвам, дръж се прилично. Нали аз не ти правя истерични сцени, задето винаги нощуваш у вас? Не стига, че спиш с жена си, ами и денем се шляеш кой знае къде — нали аз не те дебна и не проверявам с какви мадами прекарваш времето си. Да съм споменавала някога нещо за това? Аз, драги, добре си знам мястото. Знай си го и ти. Като не искаш друга — вземай каквото ти дават.

— Мерзавка — капнал, простена той.

Как само го подбра, а? Хитра излезе тая кучка. Тъй де, нали не можеше да си признае, че отдавна има проблеми със секса, че преди пет години вече беше помислил, че е станал напълно импотентен и само до нея живна. Нощувал си у дома! Приличието спазва, а с жена си не спи вече дълги години. Но може ли да каже това на Катя? Един здрав мъж трябва да изпълнява съпружеския си дълг поне до шейсет и пет години, че и до седемдесет, абсолютно независимо от това дали е влюбен в жена си или не. Правилата са си правила, те трябва да се спазват. Ако не можеш да заставиш себе си да удовлетворяваш жена си, значи си мухльо, импотент. Или глупак, което не е по-хубаво. Друга! Че откъде да я вземе тази друга, дето щом я погледне, всичко да му е наред между краката? И после, има още един деликатен момент. Катя му струва по-евтино, отколкото коя да е друга държанка. Колко харчи за нея? Всеки месец дава хилядарка за домакинството, за продукти, разните там покупки, за още една хилядарка приблизително й прави подаръци, купува й дрехи, бельо. И две хилядарки — за семейството й. Общо четири хиляди долара на месец. Къде ще намери за толкова пари млада секси мадама, дето да си седи вкъщи и да не води никакви компании? Мнооого има да търси! Днешните мацки нямат влечение към домашния живот, трябва да ги водиш по нощни клубове, по ресторанти, по скъпи курорти. Но най-лошото е, че изобщо не понасят спокойното самотно затворничество. Настани такава в самостоятелен апартамент — още утре там ще започнат да се събират разни дрогирани откачалници и тем подобни отрепки. А вдругиден, като научат някоя и друга подробност за богатия любовник, ще започнат и да го притискат, много патила го чакат. Не, Катерина е рядко съкровище. Не бива да се разделя с нея. Тогава какво следва? Да я остави на мира, нека се чука със Саприн? Да знае това и да търпи? А, не. Сметките са си сметки, но човек трябва да има и самолюбие.

— Това да ти е за последен път! — каза той заканително. — И престани да вършиш глупости.

Катя нищо не отговори и скандалът умря от само себе си, практически без да се роди. Допиха кафето си в мълчание. Катя отнесе подноса в кухнята, но после не се върна в хола. Михаил Владимирович погледна часовника — бяха минали четирийсет минути, беше рано да се обажда на роднината си. Какво ли прави там, та не идва? Обиди ли се? Характер ли демонстрира?

Той излезе от хола и надникна в кухнята. Катя си беше вързала престилка върху анцуга и режеше зеленчуци. В голяма тенджера на печката се вареше нещо.

— Какво правиш? — примирително попита Шоринов.

— Варя борш за господаря — отговори тя, без да се извърне.

— Добре де, стига вече! Хем си знаеш, че си виновна. Няма какво да си показваш ноктите.

— Както нареди господарят.

— Пфу, глупачка такава! — без злоба се изплю той и се върна в хола.

Времето се точеше бавно, той пусна телевизора, с невиждащи очи се втренчи в някакъв екшън, а мислите му витаеха някъде далеч от тук. Тревожеше го ситуацията с Тамара. Беше я намерила и довела Олга Решина, беше гарантирала за нея, беше казала, че е мадама без принципи, алчна за пари и доста умна. Е, и къде е сега тази мадама без принципи? Кой друг я търси? Защо? Може да има нещо престъпно в биографията си? При всяко положение не бива да я намерят чужди хора — били те полицаи или други някакви. Защото ако има грехове, Тамара може, за да се откупи, да разкаже за Шоринов и за цялата операция с архива. Когато трябва да спасяваш кожата, ще разкажеш и по-лоши работи.

Най-сетне минутната стрелка направи пълния си кръг по циферблата и Михаил Владимирович отново се обади на роднината си.

 

 

Откак получи архива на професор Лебедев, доктор Бороданков заработи по-чевръсто, но естествено — не до степен всичко да стане отведнъж. Един личен архив не е научен отчет, който да сочи целия процес на научното изследване, резултатите от експериментите и крайния резултат. Архивът на Лебедев представляваше работни бележки, чернови, леки щрихи. Още след първото преглеждане на тези книжа Александър Инокентиевич разбра къде е била принципната му грешка и в какво направление е работил самият Лебедев. Но от генералното направление до новия балсам трябваше да се извърви дълъг и очевидно — негладък път. Бороданков с ентусиазъм се захвана за работа, но засега в отделението му лежаха трима души и всичките от ден на ден се чувстваха по-зле. Талантливият програмист Герман Мискарянц умря, певецът Гирко — също, вчера изпратиха в моргата трупа на художничката, която бе подготвяла илюстрациите за детската енциклопедия. Наистина усещаше се известен напредък, във всеки случай влошаването на сегашните пациенти не ставаше толкова рязко. Но въпреки това победата беше далеч…

Олга беше и денем, и нощем в отделението заедно с мъжа си. И най-много от всичко на света се страхуваше да не би Бороданков да научи на каква цена е трябвало да получи архивите. Неговата работа е да се занимава с наука, да кове тяхната обща световна слава и бъдещите им доходи. По никакъв начин не бива да научи, че зад всичко това стоят измама и убийство. И то не защото Александър Инокентиевич е образец на почтеността и нравствеността, не, ни най-малко — той хладнокръвно използва хора като опитни зайци и равнодушно наблюдава как те умират. Но в тяхната смърт той не усеща опасност за себе си: според заключенията на патоанатомите в причините за смъртта на никой от тях няма и намек за престъпление. Невъзможно е нещо да се изрови, камо ли да се докаже. Ако се случи невероятното и тук дойде милицията заедно с прокуратурата, картината изглежда напълно естествена — хората се чувстват зле, а трябва да завършат спешна работа. Вероятно в момента на постъпването си в клиниката те вече отдавна са били болни и тук им оказват помощ изключително, с цел да могат, въпреки че се чувстват зле, да завършат работата си. Да, очевидно всички са били на прага на кончината си, всички са имали слабо сърце или износени кръвоносни съдове — аутопсията го потвърждава, но нали знаете как се отнасят към здравето си творческите работници? Трудят се, трепят се, работят до изнемога, не ходят на лекар. Вече е било невъзможно да им се помогне, във всеки случай — в здравословно отношение. А роднините ще потвърдят фактите. Та нали всички пациенти са дошли в отделението доброволно, на всички е казвано, че тук няма да ги лекуват от болестите, които не им дават да работят нормално, на всички е било предлагано да постъпят в друга клиника за изследвания. Някои са се съгласявали на изследвания и тогава доктор Бороданков лично се е обаждал на приятели, мнозина от които светила в една или друга област на медицината, и е ходатайствал за такива пациенти. Други не са се съгласявали, за тях е било важно по-бързо да завършат онова, над което са работели в момента, и са искали само да получат грижи и поддържаща терапия — витамини, спокойствие, диета, традиционни стимулатори. Да, част от тях за съжаление са починали. Но само част, и то малка част. А повечето благополучно са завършили работата си и са се върнали вкъщи. Кои са те? Уви, не можем да ви кажем. Лекарска тайна, анонимността на пребиваването в отделението е гарантирана. Защо? Боже мой, нима не разбирате? Та това е елементарно. Нима не знаете какво най-много пречи на продуктивната творческа работа? Разбира се, алкохолизирането и наркотизирането. Човекът пие или взема наркотици, а трябва да работи — именно затова идва с молба за помощ. Идва именно тук, защото ще бъде скрит от любопитни очи, ще бъде изведен от запоя, ще му се създадат условия за нормална успешна работа. И никой никога не ще научи, че този човек — кумирът на публиката, любимецът на читателите, известната личност — е създавал своята творба с помощта и съдействието на лекари. За избягване на недоразумения такива пациенти не казват истинското си име дори на него, на доктор Бороданков. Така че извинете ме, уважаеми господа, не мога да ви помогна. А с хората, които в момента се намират в отделението, можете да си поговорите, те ще потвърдят това, което съм ви казал.

И Бороданков, и жена му Олга знаеха, че ще стане точно така — пациентите ще потвърдят, защото външно всичко изглеждаше именно така. И при това положение доктор Бороданков изобщо нямаше от какво да се страхува, освен може би от угризения на съвестта, но в това отношение всичко му беше наред. Докато с криминалните трупове нещата биха имали съвсем друга окраска и друг вид. Той никога не би се съгласил да си има работа с явно престъпление — беше разумно боязлив. Да откраднеш чужди идеи, резултатите от чужд научен труд — това е нещо обичайно, покажете ми поне един човек, строго наказан за такова нещо в нашата страна. А криминалните трупове са нещо съвсем друго. Перспективата да се озове в затвора никак не би зарадвала Александър Инокентиевич. Нещо повече — тя би могла дотолкова да го изкара от релси, че самият той да изгуби способността си нормално да работи и да не е в състояние да създаде балсама. И тогава — сбогом на световната слава и големите пари.

Олга Решина беше друг човек. Тя беше готова да стъпва по трупове в името на световната слава и големите пари. Но изобщо не беше задължително мъжът й да знае за това. Нещо повече — тя старателно имитираше състрадание към умиращите пациенти, с което предизвикваше насмешливо-снизходителните погледи на Бороданков. Всъщност чуждата смърт не я притесняваше. Затова дори не трепна, когато чу от своя бивш любовник Шоринов, че той не е забравил какво му е обещала и сега е време да се включи в работата.

— Твоята Тамара се държи лошо — гълчеше я Михаил Владимирович. — А сега някакви хора я издирват и щом Николай е успял да разбере къде се е дянала, и те ще успеят. Взех мерки тези хора да не могат да изминат същия път като Коля. Но този път се състои от четири звена. Трите просто ги откъснахме, но с четвъртото трябва да се поработи. Необходимо ни е да разберем колко знае този човек, дали Тамара не му е разказала нещо, което не е бивало да му казва. С това ще се заемеш ти.

— Добре. — Тя кимна в знак на съгласие. — Трябва да изясня доколко е информиран този човек, така ли?

— Не, не само това. — Шоринов я погледна многозначително. — Първо да изясниш, а после да решиш трябва ли да се направи още нещо.

— Тоест искаш да кажеш, че още нещо ще трябва да се направи не само с него? — навъси се Олга.

— Именно това трябва да разузнаеш. Първо, какво му е казала Тамара, и второ, дали той е казал за това на някого друг. Трябва да обхванем изцяло кръга хора, който води, от една страна, към Тамара и към нейната връзка със събитията в Австрия, и с нас — от друга.

— Но защо, Миша? — учуди се Олга. — Щом си наел за решаването на проблема някакви хора, нека свършат и това. Те сигурно са професионалисти — за разлика от мен.

— Защо, та защо! — промърмори ядно Шоринов. — Защото това струва пари, ето защо. Аз да не съм бездънен кладенец? Съгласих се да финансирам проекта, но всичко си има граници. Заради твоята Тамара и без това бях принуден да правя допълнителни разходи, да плащам работата на Николай, а това е скъпо, ако искаш да знаеш. Ето, сега трябва да се замитат следи. Услугите на тази кантора са скъпи. Не искам да плащам излишни пари. Ясно?

— Ясно — въздъхна тя. — Добре, Миша, ще направя каквото трябва.

— Как върви работата на Александър? Кога ще бъде готов?

— Скоро, Мишенка, не се безпокой, малко остава. Вече е въпрос на седмици, ако не и на дни.

— Мислех, че след като ви доставя архива, резултатът ще дойде незабавно — недоволно подхвърли Шоринов. — Какво толкова се тутка твоят гений?

— Потърпи още мъничко — помоли тя. — Нещата не са толкова прости. В книжата на Лебедев няма готово решение, само общи идеи. Може би твоят Николай не ги е прегледал достатъчно внимателно и е пропуснал най-важното.

Шоринов разбра, че това беше леко убождане в отговор на упреците му относно Тамара. Че нали, Олга се е излъгала в преводачката, която му препоръча, но и човекът, подбран от него, от Шоринов, за изпълнението на задачата, също може да не е бил на висота. Добре, ще го преглътнем.

— Искаш да кажеш, че не е докарал нужните книжа? Ами между другото именно ти го инструктира и му обясни какво точно да търси в тях.

— Значи или аз съм го инструктирала лошо, или той неправилно ме е разбрал. Искаш да воюваш с мен безпричинно, така ли, Миша?

— Добре де, добре — примирително каза Шоринов, — да речем, че ти си обяснила всичко добре и Коля те е разбрал правилно, но в книжата наистина не е имало нищо повече. И без това приключихме с тази работа, няма път назад. Дори някой от нас да е сгрешил, трябва да работим с това, което имаме. Ще излезе ли нещо? Или всичко беше напразно?

— Ще излезе, Миша. Обещавам ти го — твърдо отговори Олга.

 

 

Минаха няколко дни и Настя Каменская се поуспокои. Изпратеният от Денисов частен детектив Тарадин наистина не я молеше за нищо, освен за справки в централното адресно бюро и в ОБИР^[1]. Ако например в списъка му фигурираше човек на име Сергей Иванович Васин, Настя пращаше запитване в адресното бюро за всички московчани с това име, Тарадин преглеждаше списъка им с молив и зачеркваше тези, които не подхождаха по възраст, после Настя научаваше по своите канали на кого от останалите е бил издаван паспорт за чужбина. С това нейната мисия приключваше и Владимир Антонович Тарадин действаше по-нататък самостоятелно.

Редовно, през ден й се обаждаше Едуард Петрович и учтиво питаше дали Тарадин не я товари прекалено с молбите си, добре ли се държи.

— Който се държи зле с мен, не живее и ден повече — сухо се засмиваше в отговор Настя. — Нали знаете, Едуард Петрович, аз само наглед съм кротка.

Неприязънта й към Тарадин я загложди още преди да се срещнат за пръв път. Частният детектив, изпратен от Денисов, беше за нея олицетворение на неведома опасност, на капан, в който искат да я примамят. Но постепенно, когато започна да се успокоява, у нея се зараждаше уважение към неговата последователна, стабилна и неуморна работа. Обликът на непохватния и стеснителен човек не можеше да я измами, още повече че първият им контакт беше по телефона, когато ориентир за Настя станаха неговият уверен глас и снизходителната му интонация. Веднъж дори му го каза:

— Владимир Антонович, ако искате да измамите някого, не започвайте запознанството с разговор по телефона. Цялата ви същност е концентрирана в гласа, след това вашата изразителна външност вече не върши работа.

Той весело се разсмя:

— А може да е обратното? Гласът да е начин да измамя събеседника, а именно външността ми да е правдива? Откъде знаете, може наистина да съм мухльо?

— Вие сте човек на Денисов и това говори достатъчно — отвърна Настя и неволно също се засмя — толкова заразителен беше смехът на този Тарадин. — Изключено е да сте мухльо.

— Ето виждате ли колко лесно може да ви заблуди човек. — Тарадин сякаш още повече се развесели. — Лепнахте ми етикета човек на Денисов и вече ви се струва, че непременно трябва да бъда някакъв суперагент. Бяха достатъчни два разговора по телефона — с мен и с Едуард Петрович! — за да си съставите за мен мнение, което не е подкрепено с нищо.

Сега вече и Настя избухна в смях. Тарадин започваше да й харесва.

— Един на нула за вас — призна тя. — Само не забравяйте една дреболия: нали наблюдавам как работите! В това отношение е трудно да ме измами някой. Ето, признайте си, че всяка вечер си съставяте нещо като мрежов график за следващия ден, всичко ви е планирано, предвидени са всички възможни препятствия и са подготвени резервни варианти, та нито една минута да не отиде нахалост. Отгатнах ли?

Той я погледна внимателно и се позасмя:

— Засрамете се, Анастасия. Говорили сте си със Старков, а сега се преструвате, че сама сте се сетили. Не мислех, че човекът, когото Старков оцени толкова високо, е способен на подобни евтини номера.

Зараждащото се топло чувство към Тарадин мигом угасна и Настя се ядоса.

— Много ми е приятно, че Старков е казал добри думи за мен — отсече тя с леден тон, — но искам да ви съобщя, че за последен път разговарях с него преди две години. А отношенията между мен и вас, Владимир Антонович, не са такива, че да си правим евтини номера.

Този път се разделиха едва ли не враждебно, но още на следващия ден Тарадин й се обади, сякаш нищо не се бе случило. Настя реши да не се концентрира върху отношението си към него. Колкото по-бързо той свършеше работата си, толкова по-скоро щеше да си отиде и да я остави на мира. Проверката на двайсет и шестимата от списъка вървеше с добра скорост, оказа се, че Тарадин има някакъв невероятен усет, който му позволяваше почти безпогрешно да намира хората, които му трябваха. Ако например след проверката в ОБИР се окажеше, че въпросните мъже на име Сергей Иванович Васин, подхождащи по възраст и притежаващи задграничен паспорт, са двайсет и петима, именно човекът, пътувал в средата на септември за Австрия, непременно попадаше още в първата петорка проверявани. Имаше и такива, които Тарадин не успяваше да намери от първия опит — хората заминаваха в отпуск, в командировки, влизаха в болница, по едни или други причини живееха у приятели или роднини, а не там, където бяха регистрирани. Но така или иначе Тарадин намери почти всички и Настя се радваше, че той скоро ще я освободи от присъствието си. След като всичките двайсет и шестима души от списъка бъдат точно установени, той, ако не я бе излъгал, щеше да търси сред тях убийците и тя нямаше да му оказва никаква помощ за това.

Но тук Каменская грешеше.

 

 

Тарадин й се обади вечерта вкъщи и щом чу неговия нисък, плътен глас, Настя не можа да се сдържи и ядът се изписа на лицето й. Добре де, нека я тормози в службата, обаче да й се обажда вечер вкъщи е вече връх на нахалството!

— Сигурно много ще се изненадате — започна Владимир Антонович без много предисловия, — но аз ги открих.

— Честито — хладно отвърна тя. — Това е радостна новина, разбира се, но можеше да почака до утре.

— Новината не е чак толкова радостна. — Тарадин сякаш не забеляза недоволния й тон. — Лошото е, че не мога да ги намеря.

— Тоест?

— Разбрах кои са. Но са изчезнали.

— И двамата ли? — напрегна се Настя. Хладът и раздразнението й изчезнаха яко дим.

— И двамата. И мъжът, и жената. Дори по-лошо — жената явно се крие, а мъжът я търси. Нещо е станало помежду им, очевидно някакъв конфликт. С една дума — скарали са се. Жената толкова се е старала да изчезне, че дори не е казала на родната си майка, че се е върнала от Австрия. Обадила й се и я излъгала, че остава да поработи там, уж й били предложили изгоден договор. А мъжът — със сини очи, на име Коля — я търсил, търсил, докато накрая изчезнал. Май все пак я е намерил. Та си мисля: дали накрая няма да получим трупа на тази жена?

— А вие сигурен ли сте, че не е останала в Австрия? Може да е казала на майка си истината?

— Може — позасмя се Тарадин. — Работата е там, че по мои сведения двамата с този синеокия са се прибрали от Виена с един и същи самолет. Така че едно от двете: или се е прибрала с него, или не е. Ако не е, той нямаше да я търси у майка й. Прав ли съм?

— Прав сте — въздъхна Настя. — Но това трябва да се провери в Шереметиево. Тя може да се е приготвила, да е пристигнала на летището и дори да се е регистрирала за полета заедно със спътника си, а после, неизвестно защо, да се е отказала да лети. Може да са се скарали и тя да не е пожелала да лети с него, да си е взела билет за следващия полет. Или пък нещо я е уплашило, може местната полиция да е направила нещо, което ги е стреснало, и да са решили да не рискуват и да не се набиват в очи като двойка. Тогава той е очаквал тя да се върне в най-близко време, а когато не се е върнала, е започнал да я търси чрез майка й.

— Възможно е — съгласи се Тарадин, след като помълча малко. — Но ако отношенията им са нормални и нямат никакви конфликти, тя трябваше да се обади първо на него, та той да не се тревожи. Тя обаче не го е направила, питам се защо. Нали разбирате, Анастасия, убийството явно е поръчково, а щом е така, значи тази двойка има господар, пред когото се отчита. Ако не на синеокия си колега, тя е трябвало да се обади поне на господаря и да му съобщи къде е и какво става с нея. И тогава колегата й нямаше да я издирва, като се преструва на изоставен любовник.

— Добре, какво искате от мен?

— Бихте ли проверили в Шереметиево минала ли е през паспортния контрол? Казва се Тамара Михайловна Коченова, на 16 септември.

— Добре, ще попитам. Друго?

— Прекрасно знаете какво друго. Просто не искате да ми помагате, дошъл съм ви до гуша.

— Да, дойдохте ми до гуша — с неочаквано раздразнение каза Настя. — Казвайте особените белези.

Тя бързо записа под диктовката на Тарадин особените белези на Тамара Коченова и Николай Саприн. Още утре щеше да сравни тези белези с белезите на неидентифицираните трупове. Може би синеокият Саприн вече е намерил и убил красивата брюнетка Тамара. А може укрилата се Тамара да е убила намерилия я Саприн. Във всеки случай на пръв поглед излиза, че веднага след извършеното в Австрия убийство двамата са излетели за Москва, а сега и двамата, кой знае защо, не могат да бъдат намерени. Неприятна история.

Настя затвори телефона и се върна в кухнята, където заедно със съпруга си решаваше кръстословица, и то огромна — на цяла вестникарска страница. На Алексей му бе достатъчно само веднъж да погледне лицето й, за да разбере, че е крайно разгневена.

— Какво има, мила? — загрижено я попита той. — Кой те разстрои?

— Няма нищо, Льошик, не ми обръщай внимание — дръпна се Настя. — Какво следва по-нататък?

— По-нататък имаме персонаж, направил кариера в бранша на празните бутилки. Третата буква е „р“, и предпоследната е „р“.

— Баркилфедро — веднага отговори тя.

— Браво! — похвали я мъжът й. — Тогава ни излиза буквата „ф“ за думата хоризонтално. Тя е… тя е… патологична страст към онези, които вече ги няма. Какво е пък това?

— Това е некрофилия. Май съставителят на кръстословицата претендира да има чувство за хумор?

— Сигурно. — Той сви рамене. — А ти защо се ядосваш? Какво лошо има в това?

— Извинявай, слънчице, просто така. Настроението ми се развали, затова мърморя.

— Защо не разкажеш на родния си съпруг?

— Ох, Льошик, няма нищо за разказване. Имаш глупава жена — това е целият разказ. Глупачка с една дума.

— А не може ли по-подробно? Познавам те от двайсет години и все си мечтая да чуя трагичното повествование за това колко си глупава. Слушай, Ася, просто се тръшкаш за глупости.

— Именно. Тръшкам се за глупости и затова настроението ми ужасно се развали. Разбираш ли, позволих си да се поддам на емоциите и много ме е страх, че в резултат на моите празноглави вълнения ще изтърва сериозно престъпление.

Без да бърза, тя разказа на Льоша цялата епопея с Тарадин.

— Хем разбирам, че е прав и говори важни неща, но не мога да надвия себе си. Като не го харесах от самото начало, и всичко тръгна наопаки. Нали разбираш, че имам сто пъти повече възможности от един частен детектив? Можех да обработя този списък за три секунди с всичките му многобройни съименници. Ако работех нормално, щях да науча адресите, телефоните, местоработата на всеки и пикантните подробности от биографиите на тези двайсет и шестима души най-много за два дни. И тогава на този Тарадин щеше да му остане само да ги погледне, да сравни белезите и да наблюдава известно време начина им на живот. А аз се правех на много важна, играех си на целомъдрие и докарах нещата дотам, че мъжът е заминал по следите на жената. Очевидно не с най-романтични намерения. Ако от самото начало бях работила както трябва, Тарадин щеше да намери мъжа, преди онзи да замине. Разбираш ли за какво ти говоря?

— Разбирам, Асенка, че няма да си простиш, ако този тайнствен мъж убие жената. Но не разбирам друго.

— Какво не разбираш?

— Не разбирам откъде се взеха тези твои сложни отношения с частния детектив. Защо толкова не си го харесала? Обиди ли те с нещо?

— Уплаши ме — отговори Настя много сериозно. — Той е представител на мафиотска структура и аз ужасно се страхувам да не се набъркам в някоя мръсотия.

— Защо тогава му помагаше?

— Помолиха ме.

— Кой?

— Един човек, на когото не можех да откажа.

— Господи, откъде се вземат такива хора? — искрено се смая Льоша. — Доколкото те познавам, ти винаги си можела да отказваш буквално на всекиго. Каква ще е тая изключителна личност? Познавам ли го?

— Лично не. Но си виждал сина му. Спомняш ли си, миналата година при мен често идваше едно смешно човече с креслив глас? Ти тогава се възмущаваше, че пускам вкъщи престъпни типове.

— Спомням си. Но той загина, струва ми се?

— Да, загина. И тъй като се чувствам виновна за това, не мога нищо да откажа на баща му.

— А бащата, то се знае, използва това — коментира Алексей. — Мисля, че наистина се тръшкаш за глупости. Не мога да те позная, Ася. За теб винаги работата е била на първо място, а емоциите — на последно. Какво се е променило? Случило ли се е нещо, за което не знам и което те е накарало толкова силно да се промениш? Какво става, Асенка?

— Няма нищо, мили. Сигурно просто остарявам, губя хладнокръвието, трезвата си мисъл и изобщо благоразумието. Знаеш ли, колкото е по-млад човек, колкото по-малко житейски опит има, толкова му е по-лесно да бъде жесток и да не се поддава на съжалението. А с годините идва разбирането за една проста истина: не съществува престъпник, когото да няма за какво да съжалиш. Винаги има нещо, което може да пробуди съчувствието ти. Трябва само да съумееш да го видиш. Престъплението е нещастие за самия престъпник, а не само за жертвата му. Но стига, това си е чиста философия — внезапно се усмихна тя, — сълзи и сополи. По дяволите всички мафиоти, взети заедно, трябва просто да си върша работата, без да хленча, нали така?

— Е, най-сетне — облекчено въздъхна Льоша. — Защото се бях уплашил, че някой ми е сменил жената.

 

 

На другия ден първата работа на Настя беше да провери дали сред неидентифицираните трупове има някой с белезите на Тамара Коченова или Николай Саприн. Такива не се намериха и поне едната версия за събитията можеше да бъде отхвърлена. Ако беше намерен трупът на Тамара, можеха да предположат, че Саприн я е намерил, убил я е и се укрива. А така ставаше ясно, че Тамара все пак е напуснала Москва, преди Саприн да я намери. И сега се налагаше да изяснят за къде е заминала. Ако беше още жива, трябваше да я опазят от натрапчивия синеок мъж, а едва после да проучват защо всъщност е побягнала.

По физиономията на Тарадин личеше, че той е крайно изненадан от промяната у Настя. Но не задаваше въпроси и нямаше нищо против бурната й дейност — сякаш така и трябваше да бъде. Заедно посетиха майката на Тамара, Алла Валентиновна, но не научиха нищо ново за дъщеря й — тя не се била обаждала повече. Затова пък Алла Валентиновна им разказа за срещата си с онзи красив младеж на име Николай, който на летище Домодедово се оплаквал, че Тамара го е изоставила.

— Той не ви ли каза за къде ще лети? — за всеки случай попита Настя, макар прекрасно да разбираше, че дори и да й е казал, със сигурност е излъгал. Да не е луд да й каже.

— Не, не ми каза, а и аз не попитах.

— А казахте ли му, че съм идвал у вас и съм търсил Тамара? — намеси се Тарадин.

— Разбира се — усмихна се Алла Валентиновна. — Как можех да премълча? Нека Коля знае, че, първо, има съперник, и, второ, че Тамара е постъпила така лекомислено не само с него. И вие ли работите в частна детективска агенция? — обърна се тя към Настя.

— Не, аз съм сестра на онзи нещастен влюбен, който търси дъщеря ви. Сърцето ми се къса, като го гледам как страда, та реших да помогна в издирването. Кажете ми, Алла Валентиновна, с коя фирма най-често работеше Тамара? Може би те знаят с кого е сключила договор и къде по-точно в Австрия трябва да я търсим?

— Мисля, че агенцията се казва „Лира“ или нещо подобно. Но вие сигурно си губите времето напразно. Защото и Коля ме попита за същото. Ако в агенцията знаеха къде е Тамара, той щеше да я намери, нали?

Трудно беше да не се съгласят с това. Лошото обаче беше, че Коля очевидно беше намерил Тамара. И най-вероятно тъкмо с помощта на „Лира“.