Александра Маринина
За всичко се плаща (18)

Глава 18.

Когато Михаил Владимирович Шоринов се обади на Олга, тя вече спеше дълбоко, положила глава на рамото на мъжа си. Когато чу трелите на апарата, моментално се събуди и уплашено грабна слушалката — да не би Бороданков да чуе.

— Ало — прошепна съвсем тихичко.

— Можеш ли да говориш? — чу гласа на Шоринов.

— Почакай малко, ще отида в другата стая.

Тя внимателно се измуши изпод одеялото, напипа очилата си на нощното шкафче до кревата, взе телефона и го понесе към хола. От самото начало беше противник на дериватите, поставени из целия апартамент — като у повечето техни познати. Предпочиташе един апарат с дълъг десетметров шнур. Цял живот Олга Решина правеше неща, намиращи се извън одобряваните от обществото морални норми, и това я бе приучило да бъде предпазлива и да избягва ненужните рискове.

В хола беше студено. Вечерта Саша бе пушил много и когато си лягаха, оставиха прозореца отворен, за да се проветри. Олга потрепера, запали аплика над фотьойла и се загърна в хвърленото на дивана меко карирано одеяло.

— Какво има, Миша? — попита най-сетне.

— Как вървят нещата с Оборин?

— Ти да не откачи нещо? — възмути се Олга. — Звъниш ми в дванайсет и половина през нощта, за да ме попиташ за Оборин?

— Именно. И много се надявам да ми отговориш.

— Нещата се развиват нормално. Пише дисертацията си и с уверени крачки върви към финала. Остават му три-четири дни и — край. Може би ще ми обясниш…

— А успя ли да научиш нещо?

— Не. Засега нищо.

— Дявол да го вземе! Добре, Оля, ситуацията се променя. Трябва веднага да върнеш Оборин в дома му.

— Защо?

— Защото го търси един много влиятелен човек.

— Да го търси! — Олга се прозя. — Не може да го намери, защо трябва да се тревожим!

— Не ме разбра. Трябва да го намери.

— Защо? — сепна се тя. — Някакви промени ли има при теб?

— Как да ти обясня… — запъна се Шоринов. — Абе този човек е много силен и много богат. Не знам за какво му е потрябвал нашият аспирант, но мога да се досетя. Оборин специализира върху престъпления в банковата сфера, а този човек е свързан с мрежа от големи банки. Вероятно спешно му трябва квалифициран юрист, който е вещ по проблема му. Млад човек, който иска да постигне нещо в този живот и да спечели добри пари. Знам, че е наел един от най-перфектните специалисти и му е възложил да намери Оборин. Смея да те уверя, Оленка, че специалистът е от такава класа, че ще намери и клиниката, и вашето отделение, и умиращия аспирант. Е, искаме ли това?

— Не! — уплашено възкликна Олга. — Такова нещо никак не ни трябва.

— Ето затова нека той се прибере вкъщи. Нека го намерят без много усилия. В края на краищата и без това скоро ще умре, дори е по-добре това да не става в отделението. Ще умре, нали?

— Да, надявам се — отвърна тя разсеяно, защото вече трескаво търсеше повод още утре да изпише Юрий и той да си се прибере у дома.

Олга знаеше, че действието на лакреола има два етапа, две фази. През първия етап човек от ден на ден се чувства все по-зле, но ако престане да взема препарата, спира и влошаването на състоянието му. Подобряване естествено не настъпва без специално лечение, но няма и влошаване. А през втория етап стават така наречените необратими промени, когато спирането на препарата вече не играе роля. Състоянието продължава да се влошава, макар и не така бързо, както под въздействието на лекарството, и човекът умира. Първата фаза трае обикновено от четири до седем денонощия — в зависимост от възрастта и състоянието на сърцето и целия организъм, втората — от четирийсет и осем до осемдесет часа. Така беше с първите модификации на лакреола. Новите варианти, разработени след получаването на архива на професор Лебедев, действаха по-меко, като удължиха първата фаза до осем-десет денонощия, а втората — до пет-седем. Сега въпросът беше в коя фаза се намира днес Оборин. Ако е във втората, може без опасения да го пусне да си върви. След няколко дни той ще умре. Ами ако е в първата? Серьожа все още нищо не е научил и ако тя пусне Оборин да си иде вкъщи и го остави жив, той ще се превърне в бомба със закъснител.

Угаси лампата в хола и се върна в спалнята. Като гледаше да се движи колкото може по-тихо, сложи телефона на пода до кревата, свали очилата си и се пъхна под одеялото. В същата секунда светна нощната лампа: запали я мъжът й с копчето до себе си.

— Кой ти се обади? — попита той и Олга долови в гласа му застрашителни нотки.

— Шоринов — отговори тя колкото можа по-спокойно.

— Какво иска по това време? Решил е да ти говори за любов посред нощ? — Бороданков посегна за цигарите, запали и се облегна на високо подложените под гърба му възглавници.

— Престани, Сашенка — каза Олга колкото можеше по-меко. — Прекрасно знаеш, че връзката ми с Михаил отдавна е минало. Откак сме женени с теб, поддържаме с него само приятелски и делови отношения.

— Значи те търсеше по работа? — изхъмка той.

— Разбира се, мили.

— И какво се е случило? Какво толкова спешно имаше да ти каже?

— Сашенка, не утежнявай живота си с тези неща. Ти си талантлив учен, трябва да работиш върху лакреола, а ние с Михаил осигуряваме деловата страна на нещата, за да може ти да не се разсейваш с разни глупости.

— Оля, имам чувството, че нещо се върши зад гърба ми. Вие с Шоринов криете ли нещо от мен?

— Ох, Саша, какво можем да крием от теб? Откъде ти хрумна да ни подозираш?

— И все пак… щом ти се обажда посред нощ, значи има някакви усложнения. Защо аз нищо не знам за това?

— Защото не е нужно да знаеш. Ти трябва да работиш върху лакреола, а ние с Михаил сме за това — да се борим с усложненията. Хайде стига, Сашенка, моля ти се…

— Искам да знам за какви усложнения става дума.

— Е, добре. За да откупи архива от вдовицата на Лебедев, на Шоринов му трябваха много пари в брой. Той нямаше такива възможности и се обърна към свой познат, който му даде необходимата сума срещу много висока лихва. Тъй като при нас засега перспективите за започване на производство не са ясни, не се знае кога ще тръгнат печалбите, а неговият дълг расте, Михаил е започнал да търси възможност да върне парите. Иска да инвестира в начинание, което ще му даде бърз оборот и голяма печалба. Но нали разбираш, Сашенка, че без риск и без нарушения на закона нищо не става. Постоянно се получават усложнения.

— Не разбирам — раздразнено отвърна Бороданков и с рязко движение загаси цигарата в пепелника. — Защо трябва непременно да си търси белята? Когато лакреолът бъде готов, твоят Михаил ще стане негов едноличен и самовластен производител, монополист. Ще започне да печели от това толкова пари, че спокойно ще върне всякакъв дълг с всякакви лихви и дори няма да го забележи. Защо не може да почака малко и да направи всичко законно? Защо трябва на всяка цена да се занимава с авантюри?

— Защото дългът му расте и с всяка изминала седмица става все по-голям. Ти не можеш да разбереш това. Тези пари не излизат от нашия джоб. Ако ти лично трябваше да връщаш пари с лихвите от нашия общ семеен бюджет, щеше да разсъждаваш другояче. И после — какво право имаме ние с теб да решаваме вместо Михаил как трябва да постъпва? Нали именно той финансира целия проект, половин година безропотно ни даваше пари, за да може отделението да функционира, той плати труда на човека, който обиколи цяла Европа, докато намери вдовицата на Лебедев, най-сетне — той плати архива. А какво направихме ние за него?

— Той ще получи цялата печалба от производството на лакреола. Та той ще стане милиардер!

— Именно, Сашенка — ще получи, ще стане… Бъдеще време, и то неопределено бъдеще. А ние с тебе вече получихме от него всичко, което ни беше обещал. Затова трябва да проявяваме разбиране. И ако нещо го тревожи и той смята за нужно да го обсъди с мен, ние трябва да се съобразяваме с всичко това, дори да ни причинява неудобства.

Тя се стараеше да внимава какво говори, да не би — пази боже! — да обиди Александър, да не би случайно да прокара разделителна линия между него и себе си. При кавги или просто тежки разговори човек лесно се поддава на тази съблазън и не забелязва как разделителната линия се разширява и задълбочава и ако допреди малко, само преди пет минути, си можел просто да я прекрачиш, изведнъж дори не можеш да видиш отсрещния бряг. Не, опитната и изкусна в съблазняването на мъже и в поддържането на добри отношения с тях Олга внимателно следеше линията да не се разшири, навсякъде, където беше уместно, употребяваше израза „ние с теб“. Ние с теб. Ние сме съпрузи. И каквото и да се случи, сме заедно. В здраве и в болест. В нещастие и в радост. В нищета и в богатство. Но, разбира се — най-вече в богатство. И в слава. Всичко останало се спазваше грижливо само за да не се откачат от въдицата тези две златни рибки. Макар дълбоко в душата си Олга Решина прекрасно да разбираше, че не изпитва никаква страстна любов към мъжа си, както не я бе изпитвала и по-рано. Но Бороданков беше мъжът, когото сама си бе избрала, когото бе чакала търпеливо дълги години, бе треперила над него като над засети семенца, грижовно бе плевила и торила тази леха с екзотични цветя. Беше вложила в този мъж младостта, силите, душата си. Беше си поставила цел и я бе постигнала. И сега нямаше никакво намерение да разсъждава доколко правилно е избрала тази цел. Александър Инокентиевич Бороданков, доктор на медицинските науки, професор, бе нейно лично, персонално завоевание. И сега тя имаше нова цел — да стане съпруга на Нобеловия лауреат Бороданков. Затова щеше да обича мъжа си, да го котка и заобикаля с грижи, да го пази от неприятности и всячески да му помага в работата, та в края на краищата да постигне целта си. И ако в името на тази цел трябваше да извърши престъпление — какво пък, Олга беше готова. Тя беше готова на всичко.

 

 

Оборин втори ден лежеше и ставаше само за да яде и да ходи до тоалетната. Мозъкът му работеше като навита пружина, но дисертацията вече не интересуваше Юрий. Беше разбрал, че Олга го е излъгала, и само слабостта и прилошаването му пречеха да изригне клокочещата в него ярост.

Вчера, когато медицинската сестра Юля случайно се изпусна, че съпруг на Олга е самият професор Бороданков, Оборин изпита чувството, че го заляха с кофа студена вода. Така ставаше винаги когато внезапно му се разкриеше неприятна истина. Загуби цял ден, за да си припомни всички най-дребни подробности, свързани с отношенията му с Олга. Историята на тяхното запознанство. Лъжата й за ревнивия съпруг, който се познавал с всички служители в отделението и непременно щял да разбере, ако Олга се среща с Оборин. Защо не можеше направо да му каже, че съпругът й работи в същото отделение? Това щеше да изглежда много по-убедително от приказките, че се познавал с персонала.

При тази мисъл Оборин се сепна, той разбра: тук има нещо! Щеше да е много по-разумно и просто да му каже истината за мъжа си. Мъжът й действително се познава с всички в отделението и всеки момент може да научи, че жена му е зарязала дежурство и е хукнала на среща. Но защо Олга бе избрала по-сложния път? Ако намереше отговора на този въпрос, Юрий щеше да разбере и останалото.

По обяд на Оборин му се стори, че е намерил отговора. Истината, че мъжът й работи в отделението, е можела да попречи само в един случай: в случай че Олга е трябвало непременно да вкара Юрий в отделението. Но защо? Съпругът трябва да бъде ревнив, тъй че да нямат възможност да се срещат. Единственият вариант, който между другото бе измислил самият Оборин, беше клиниката, където работеше Олга. Но и този вариант трябваше да отпадне, щом мъжът й всеки ден е там. Значи се е налагало да скрие факта, че мъжът й ще е наблизо. Но от това неумолимо следваше изводът, че Оборин — неизвестно защо — непременно е трябвало да бъде настанен в отделението. И до това решение, което му бе изглеждало остроумно и оригинално, го бяха довели за ръчичка, както малко дете — до витрина с играчки.

Вбесен от измамата, Оборин разсъждаваше ясно и последователно. Отначало се бе чувствал тук прекрасно, после Олга му каза, че трябва да скрият това от лекаря, инак нямало да имат основание той да остане тук. И веднага след това Юрий започна да се чувства зле. Слагат му нещо в комплекса витамини. Значи няма да ги пие повече — това е ясно.

После се появи Серьожа — тази същинска шахматна енциклопедия, който обаче допускаше някакви съвсем идиотски грешки. Оборин започна да си припомня изиграните със Серьожа партии, но вместо това, постоянно си спомняше за колата на Тамара. Образът на зелената жигула настойчиво изникваше пред очите му всеки път, когато си припомняше за какво си бяха говорили в момента, когато Серьожа правеше поредния си абсурден ход и с един замах проваляше съвсем прилична партия, която би могъл достойно и без да изпитва срам, да доведе до реми.

Юрий Оборин прекара целия вчерашен ден в тежки размисли над въпроса кому и защо бе потрябвало да организира цялата тази грандиозна измама. Разбираше, че се е натресъл в някаква тъмна история и това е свързано с внезапното появяване и изчезването на Тамара Коченова. Какви ли ги е забъркала Томка? Явно е било нещо сериозно.

След единайсет отново дойде Серьожа, понесъл под мишница шахматната дъска. Юрий не се чувстваше по-зле от вчера — бе изливал в мивката витамините, които му носеха с обяда и вечерята, но предвидливо се престори, че му е лошо, и дори се извини, че ще играе, без да става от леглото.

Реши да направи експеримент, за да провери догадките си, които му изглеждаха съвсем логични, но същевременно невероятни. „Ще го накарам да допусне грешка точно на двайсет и петия ход. Не по-рано и не по-късно, точно на двайсет и петия. Ако успея, значи догадката ми е вярна“ — каза си Оборин.

Днес той играеше с белите фигури и градеше партията така, че на двайсет и петия ход позициите на черните да бъдат очевидно по-силни. С други думи — постави примамка. И с лекота се поддаде на подхванатия от Серьожа разговор за странностите на любовта и непредсказуемостта на жените, като същевременно се стараеше да брои ходовете, тъй като играеха по любителски — без часовник и без да си водят бележки.

— Разкажи ми за годеницата си — помоли Оборин.

— Нима ви е интересно? — учуди се Серьожа.

— Защо не? Ти постоянно ме разпитваш за моите жени, значи ти е интересно. И на мен ми е интересно.

— Е, има голяма разлика, Юрий Анатолиевич — разсмя се младежът. — Аз ви разпитвам, както чирак разпитва майстора. Уча се от вашия опит. А какво може да ви интересува моята Альонка?

— Полза няма, прав си — съгласи се Юрий и се постара да запомни, че Серьожа направи седемнайсетия ход. — Но за теб може да се окаже полезно. Спомняш ли си онзи стар виц как един съпруг отишъл в милицията да съобщи, че жена му изчезнала? Милиционерът иска той да му изброи особените й белези и мъжът казва: дребна на ръст, криви крака, рядка коса, очите леко кривогледи, половината зъби железни, гласът креслив. Изброявал, изброявал, накрая махнал с ръка и казал: „Абе я зарежете, гражданино началник, не я търсете тая глупачка, майната й!“

Серьожа се разсмя толкова заразително, че Оборин в един момент дори се усъмни дали е прав да подозира хлапака в участие в заговор. Само хора с чиста съвест могат да се смеят така весело и безгрижно. Впрочем експериментът бе замислен, за да провери именно това.

До двайсет и втория ход Оборин търпеливо слуша колко чудесна била Альонка — добра, умна и красива. Оставаха му три хода, преди да реализира идеята си. На двайсет и третия ход по невнимание откри царицата си и Сергей естествено веднага се хвърли в атака. На двайсет и четвъртия ход Оборин пожертва кон, след което преимуществото на черните на дъската можеше да се види дори от малко дете. И накрая, на двайсет и петия ход, откри царя си, като създаде на Сергей поне две възможности да обяви шах. Това беше решаващият момент, за който Оборин се бе подготвял внимателно: шах на белия цар можеше да се обяви чрез ход или с коня, или с царицата. И двата толкова съблазнителни хода биха довели до катастрофални последствия за черните, защото тези две фигури бяха крайъгълните камъни на отбраната, построена за защита на черния цар, и придвижването им далеч напред по дъската така оголваше отбраната на черните, че през нея можеше да мине дори жив кон, камо ли шахматен. По принцип такъв ход лесно можеше да се предвиди, ако играчът гледа поне три-четири хода напред, което беше по силите дори на не твърде умен новак. И тъй, след като направи своя двайсет и пети ход, Юрий Оборин се прозя и заяви:

— Слушай, не ти ли залепват червата от толкова сироп? Прекалено захаросана история, чак е подозрително…

— Но тя е такава, Юрий Анатолиевич, нищо не си измислям. Наистина е невероятно момиче.

— Добре, годенико, да приключваме разгрома на германците край Полтава. Днес май наистина не съм във форма, я какви глупости съм направил на дъската! Матирай ме в три хода и да си лягам. Напоследък нещо не се чувствам добре, изглежда, остарявам.

— Какво говорите, Юрий Анатолиевич, на вашите години! — искрено се възмути Серьожа. — За каква старост говорите? Засрамете се.

— А, не си прав — мрачно въздъхна Оборин. — Ето например наскоро ми дойде на гости една моя бивша приятелка, Тамара — спомняш си, разправял съм ти за нея. Та тя за четири месеца получила две сърдечни кризи, дори викали „Бърза помощ“. И се чудела, че ето — млада е, едва навършила трийсет, но лекарят, който дошъл с линейката, й казал, че хората набират здраве само до седемнайсет години, а от осемнайсет нататък започват предимно да го губят. Вярно, животът на Томка е неспокоен, нервен, вечно й се случват разни неприятности…

Серьожа направи двайсет и петия си ход — разбира се, погрешен, — след което получи мат в четири хода.

Оборин спа дълбоко, но не благодарение на душевното си спокойствие, а по-скоро от слабост, и се събуди едва когато пак Серьожа му донесе закуската. По физиономията му личеше, че още не се е съвзел от смайването си — как е могъл да изгуби такава партия, и то толкова мълниеносно!

— Кой ще те смени днес? — уж между другото попита Юрий, когато младежът постави на масата подноса с храната и приборите.

— Олга Борисовна. Защо?

— Просто питам. Още не мога да схвана как си подреждате графика. Вчера беше Юля, днес е Олга, а утре ще бъде тази… е, как се казваше… тази бе, дето децата й вечно боледуват.

— Марина — подсказа му Серьожа. — Ами те пак са болни. Имат една година разлика, ходят в една и съща детска градина, така че ако в градината тръгне някой вирус, и двете веднага го пипват.

— Ами мъжът й? Защо той не погледа децата? Страх го е да не се феминизира ли?

— Не знам — усмихна се Серьожа. — Той изобщо е някак странен, много е затворен. Може дори да е опасно да му се оставят децата. Нали знаете — има хора, които не схващат разликата между дете и възрастен човек. Е, Петя е точно такъв.

— Ти го познаваш, така ли?

— Разбира се, и той работи тук, в лабораторията.

Оборин дочака Серьожа най-сетне да си тръгне, после стана и се съсредоточи върху състоянието си. Леко му се виеше свят, но не повече, отколкото вчера и завчера. Краката едва го държаха и при всяка стъпка плувваше в пот, сякаш не местеше в пространството собственото си тяло, а мъкнеше на гръб петдесеткилограмова тежест, и то нагоре по стръмна пътека. Юрий събра всичките си сили, за да застане под душа. Направи го контрастен: започна с гореща вода, която със завъртане на крана правеше ту леко прохладна, ту малко по-топла, и след петнайсетина минути, когато студената вода вече беше ледена, а горещата едва се издържаше, той се почувства доста по-добре.

Нямаше апетит, но направи усилие и изяде всичко, изпи две чаши силен, горещ и много сладък чай, изля витамините в мивката и легна да боледува. Вече и през ум не му минаваше за дисертацията. Най-важното сега беше да събере сили и да измисли какво да прави.

Веднага след десет дотича Олга. Наведе се да го целуне и той почувства колко прохладна е кожата й, колко приятно мирише на есен и свобода. За пръв път през целия си престой в отделението Оборин остро усети, че е лишен от свободата си.

— Юрочка, имам чудесни новини! — зачурулика тя. — Снощи мъжът ми спешно замина в командировка за два месеца. Представяш ли си колко свободно време ще имам, за да се виждаме! Нощем ще работи Серьожа, а аз — само денем, веднъж на три дни. Цялото останало време е наше! Юрка, представяш ли си какъв късмет! Събирай си багажа, кажи на Александър Инокентиевич, че се прибираш вкъщи, и започваме с теб нов живот.

— Интересно — намръщи се Оборин, — а как ще обясня на Александър Инокентиевич желанието си да си тръгна?

— Господи, не си длъжен нищо да му обясняваш! Ти се намираш тук, докато се нуждаеш от помощ, за да завършиш творческата си работа, разбираш ли? Щом си завършил работата си — край, свободен си като птица. Ако искаш, оставаш, ако искаш — отиваш си, твоя воля.

— И той ще ме пусне толкова спокойно? — кой знае защо, усъмни се той.

— Че защо да те държи? За какво си му? Разбира се, че ще те пусне. Когато си тръгна, извикай го и му кажи. Това е — нищо повече.

— Чудесно! — усмихна се Оборин. — И ти ми обещаваш, че ще прекарваш цялото си свободно време с мен?

— Обещавам. — Тя отново го целуна, пъхна ръка под одеялото и погали мускулестите му бедра. — Между другото — защо лежиш? Мързел ли те е налегнал? Или се чувстваш зле?

— Да, домързя ме нещо — отговори той, като се стараеше думите му да прозвучат колкото може по-убедително.

Не посмя да си признае, че се чувства зле. Ами ако под този предлог Олга реши да му даде някаква отрова или — още по-лошо — да му бие инжекция? Пак добре, че никой не го контролира как пие витамините. Но с други лекарства този номер може да не мине.

— А как върви дисертацията ти?

— Отлично. Остана ми съвсем малко и втората глава ще е готова.

— Е, добре. — Олга нежно погали с длан лицето му. — Много добре. Дописвай я по-скоро и ще се заемем един с друг. Става ли? — Отново се наведе над него и го целуна — този път продължително и умело, просто дъхът му секна.

Когато тя си тръгна, Оборин дълго гледа солидната дървена врата, преценявайки нещо, после решително натисна копчето за повикване на лекаря. Доктор Бороданков се появи след три минути.

— Слушам ви, Юрий Анатолиевич — разтревожено каза той. — Случило ли се е нещо?

— Нищо, Александър Инокентиевич, всичко е наред. Исках да ви благодаря за великолепните грижи и режима и да ви предупредя, че утре искам да си тръгна.

— Така ли? — учуди се лекарят. — Но защо? Доколкото си спомням, вие си платихте за две седмици престой. Минали са само десет дни.

— Завърших работата си, така че сега с чиста съвест мога да се прибирам вкъщи.

— Но ние не можем да ви върнем парите за четирите дни — смути се Бороданков. — Нашите финансисти няма да се съгласят…

— Не е и необходимо — махна с ръка Оборин. — Да не ставаме дребнави. Всичко е наред, Александър Инокентиевич. Остана ми само леко да пипна текста, както се казва, да го доизкусуря, така че и днес с голямо удоволствие ще поработя тук, а утре след закуска искам да си тръгна. Възможно ли е?

— Ама разбира се. Можете да си тръгнете всеки момент, дори нощем. Нали знаете моя принцип: най-добрият режим е онзи, който човек си състави сам. Организмът сам си знае кога и какво да прави, кога да яде, кога да спи, кога да работи, кога да се разхожда. В никакъв случай не бива да го насилваме, да му натрапваме измислен от някого режим. Ами добре, Юрий Анатолиевич, искрено се радвам, че престоят ви при нас е дал резултата, на който сте разчитали. Главата е написана, работата е завършена, приемете моите поздравления. Когато решите да ни напуснете, извикайте дежурната медицинска сестра, тя ще ви придружи до изхода.

— И сам няма да се изгубя — засмя се Оборин. — Не съм забравил как ме доведохте тук.

— Тогава не бива да забравяте, че нашите врати са заключени — весело отвърна Бороданков. — За да не могат любопитните журналисти да пъхат тук дългите си носове.

От стаята на Оборин Александър Инокентиевич веднага се забърза към кабинета си. Пътем надникна в стаята на медицинските сестри. Олга се бе навела над дневника и старателно записваше нещо.

— Олюшка, ела при мен — повика я той.

Когато влязоха в кабинета му, Бороданков бързо заключи вратата, грабна жена си на ръце и я завъртя из стаята:

— Намерихме верния път! Оленка, намерихме верния път! Оборин се е наканил да си тръгва. Успял е да завърши дисертацията си, преди да започнат необратимите промени. Той е първият, който е завършил работата си, и утре сам ще си тръгне оттук.

— Утре ли? — Олга се изтръгна от прегръдките на мъжа си и оправи късата си снежнобяла престилка, която откриваше доста нависоко красивите й крака. — Защо утре? — попита навъсено.

— А защо не? — на свой ред попита Бороданков.

— Но… — Тя се запъна. — Искам да кажа, че щом е завършил работата си, може да си тръгне още днес. Защо трябва да чака до утре?

— Така му е удобно — сви рамене Александър Инокентиевич. — Каза, че искал още да поработи върху текста, да го поизглади. Напълно разбираемо. Не виждам какво толкова те учудва. В края на краищата той си е платил за още четири дни.

— А как се чувства?

— Няма оплаквания. Слушай, какво му даваме? Кой вариант?

— В началото четирийсет и седми, а през последните два дни — петдесет и първи.

— Чудесно! Просто чудесно! — Бороданков потри ръце, грабна отново жена си и я разцелува по двете бузи. — Вярно, този юрист не е добре, вижда се с просто око, макар че той не се оплаква. Но след десет дни престой още има достатъчно сили, за да си тръгне. Това означава, че четирийсет и седми и петдесет и първи вариант са най-близо до това, което търсим. Вече сме на прага, Оленка, остана съвсем малко. Още съвсем мъничко, още едно усилие — и с теб сме победители. Разбираш ли? Ние с теб сме победители!

— Да, Саша — повтори тя шепнешком, загледана право в очите на мъжа си. — Ние с теб сме победители.

Тя се притискаше до него все по-силно, без да откъсва очи от лицето му, и само след минута Александър Инокентиевич трескаво разкопчаваше престилката й, под която нямаше нищо, освен чисто символичните дантелени лентички и тънките шнурчета, наречени дамско бельо. Той обожаваше такива моменти — когато Олга успяваше да го разпали в най-сложни и неподходящи условия. Безгрижна е само неопитната младост, а с напредването на възрастта започва да ти пречи всичко, дори лекият шум, дори някоя миризма, да не говорим за хората, които постоянно минават покрай вратата. И щом Олга съумяваше да го провокира за правене на любов посред бял ден в служебния кабинет, където нямаше удобен широк креват и чисто бельо, значи все още е мъж за милиони! Още си го бива. Защото е победител!

 

 

Все още задъхана след бурния любовен експромт, Олга тръгна към стаята на Оборин. Юрий още лежеше в леглото и на нея дори й се стори, че не бе помръднал от момента, когато тя си тръгна от него сутринта. Явно няма сили, но, кой знае защо, не иска да говори за това. Ето, заблудил е и Саша. Разбира се, Саша вижда, че Оборин не е добре, но тя определено знае, че всъщност той е много зле. Защото комплексът, който пие, не е четирийсет и седми или петдесет и първи вариант на лакреола, а един от старите, под номер 24. И ако го взема пет дни поред, леталният изход му е гарантиран. На шестия ден настъпват необратимите промени и после вече и да го пие, и да не го пие — краят е един и същ. След около два дни.

— Бороданков ми каза, че искаш да те изпишем утре — каза тя без предисловия.

— Да — потвърди Оборин. — А теб какво те безпокои?

— Но аз мислех, че сме се разбрали… — Тя се смути. — Мъжът ми замина…

— Оленка, мила, но нали ти целия ден днес си на работа. Ще бъдеш тук до десет вечерта. Какъв смисъл има тогава да се прибирам? Тук поне знам, че си близо до мен, че мога да натисна копчето на звънеца и да те извикам. И без това трябва още малко да поработя върху текста — по-добре да го направя тук. Защото се познавам: ако сега се прибера, ще започна да въртя телефони, да се занимавам с разни глупости, ще бъбря с приятели, с родителите си. И в резултат няма да изпипам докрай тавата, а утре ще започна да се разкъсвам между теб и текста. Защо е нужно това? Съгласна ли си?

Тя вече се бе овладяла напълно и се сети какво и как трябва да направи, за да го накара да се прибере вкъщи още днес.

— Естествено, мили. — Разкопча престилката си и полегна до него на леглото, което бе достатъчно широко за сексуални игри. — Разбирам, че главното за теб е работата ти, твоята дисертация — мъркаше тя, сложила ръката му върху гърдите си, докато нежно го галеше по корема. — Но честно да си призная, надявах се, че още тази нощ ще можем да бъдем заедно. А така ще изгубим цяла нощ. Жалко! — Ръката й се плъзна по-надолу и Олга внезапно разбра, че Оборин наистина е много зле. За пръв път, откак се познаваха, той не реагира на ласките й. — Какво ти е? — попита го загрижено. — Наистина ли не си добре? Искаш ли да извикам кардиолог, за да те прегледа?

— Всичко е наред, Оленка, не се тревожи. Е, голяма работа, в момента не съм лъвът, когото познаваш, трябва ли веднага да викаме кардиолог? Случва се.

Тя стана, закопча престилката си и приседна във фотьойла до него. Взе ръката на Оборин, започна внимателно да гали пръстите му, като от време на време я вдигаше до устните си и я целуваше.

— Господи, Юрочка, колко си ми глупавичък! — тихичко нареждаше тя. — Ако чувстваш, че нямаш нито сили, нито желание — кажи си. Не бива да се срамуваш от това, наистина се случва, и то често. А ти започваш да ми разправяш за текста, който трябвало да изгладиш. Обещай ми, че няма вече да си търсиш такива оправдания.

— Обещавам — усмихна се Оборин.

— Обещай ми, че никога няма да ме любиш, ако нямаш желание.

— Няма.

— Обещай ми, че довечера ще се прибереш вкъщи.

— Но нали ти обясних, че не искам да си тръгвам оттук днес. Искам да бъда по-близо до теб.

— Можеш да си тръгнеш вечерта, когато свърши дежурството ми. Искаш ли да тръгнем заедно? И да отидем направо у вас?

Олга знаеше, че за нищо на света няма да отиде у Оборин. Пък и как би могла, когато Саша беше тук? Но трябваше на всяка цена да измъкне Юрий от клиниката и да го изпрати вкъщи. Миша й нареди да осигури неговото присъствие в жилището му, преди да е изтекло денонощието. До двайсет и четири часа. И тя беше готова да обещае всичко на света, само и само да изпълни това условие.

— Та нали виждам — страхуваш се, че довечера пак ще се чувстваш зле. Знаеш ли какво ще направим: дописваш си втората глава и си тръгваш, всеки ще нощува у дома си, а утре още сутринта аз идвам при теб с продукти от пазара и започвам да те лекувам. Сигурно се разболяваш от залежаване на едно място — без чист въздух, без движение. Е, какво ще кажеш? Разбрахме ли се?

— Разбрахме се — успя да се усмихне Оборин. — Точно така ще направим.

 

 

Николай Саприн получи неочаквана почивка. Дусик-Шоринов му каза, че издирваният аспирант от юридическия факултет ще бъде достъпен за контакт по-късно вечерта. Щом той се озове в дома си, ще могат да се обадят на клиента и да му докладват, че човекът е намерен. Поради това денят на Николай беше относително свободен и първата му работа беше да опита да си поговори с Катя.

— Можеш ли да разговаряш сега? — попита той, когато тя вдигна слушалката.

— Мога — спокойно отговори Катя. — Сама съм.

— Може ли да дойда?

— По-добре да обсъдим всичко, което искаш, по телефона.

Това веднага обнадежди Саприн. Не иска той да отиде, не иска да го вижда насаме — значи се страхува, че може да прояви слабост. Значи в душата й още е живо топлото чувство към него и той трябва непременно да се постарае да го възроди, за да си върне Катя.

— Това е сериозен разговор, Катюша, не е за телефон. Защо не искаш да дойда при теб?

— Защото след един час ще дойде Дусик, току-що ми се обади.

Това беше сериозен удар, но Николай го понесе стоически.

— Добре, тогава да си поговорим по телефона. Спомняш ли си, че ти направих предложение?

— Да, спомням си.

— И какво ще ми отговориш?

— Нищо.

— Тоест отказваш ми?

— Да, отказвам ти.

— Може ли да знам защо?

— Може. — Тя въздъхна, сякаш си поемаше дъх. — Снощи вече ти казах всичко. Омръзнало ми е да бъда майка. И после — не искам да съсипвам живота си.

— Но защо, Катюша, за бога, защо? — едва не се развика Николай. — Защо да се омъжиш за мен означава да съсипеш живота си? Какво толкова ужасно ти предлагам? Искам да напуснеш Дусик и да заминеш с мен за Щатите, където живее сестра ми с мъжа си. Защо това да означава животът ти да бъде съсипан? Животът ти ще си остане същият като сега. Ще си седиш вкъщи, ще четеш, ще гледаш видео, ще се разхождаме.

— Ако се омъжа за теб, ще трябва да тръгна на работа, за да издържам семейството си. Забрави ли, че имам голямо семейство? Забрави ли, че имам майка инвалид, петима братя и сестри и баща, който вече двайсет години се трепе и не знае що е почивка? Удобно ти е да го забравяш, защото това не е твое семейство и твоя болка. Знаеш ли колко пари трябват, за да ги издържам? Когато моите добри, доверчиви родители са ни създавали нас всичките, имаше съветска власт и едно многодетно семейство можеше все пак да разчита на нещо, на някаква — макар и малка — помощ от страна на държавата, още повече че баща ми работеше на Север, получаваше всякакви надбавки, и мама не е планирала да стане инвалид, тя работеше във фризьорски салон, беше първокласна стилистка, дамите от целия град се записваха месец предварително, за да им направи прическа. Разбира се, плащаха й лично, не чрез касата — тъй че би трябвало парите да ни стигат. А какво излезе? Аз искам родителите ми да живеят достоен живот, а братята и сестрите ми да получат образование, което ще ги измъкне от нищетата. Затова няма да допусна да започнат работа, когато завършат училище. Те непременно ще се забъркат в нещо, защото още не умеят да се борят със съблазните. Но за да учат, а не да охраняват нощем сергии, аз трябва да живея тук, а не в Щатите, и с Дусик, а не с теб.

— Колко ти дава той за семейството ти?

— Две хиляди долара всеки месец.

Две хиляди! Чак дъхът му секна. Разбира се, той не може да си позволи такава сума. Катя е права — той не може да й осигури стандарта, който й осигурява този отвратителен Дусик.

— Но ти не го обичаш — продължи да упорства Николай, все още с надеждата да я придума.

— Не го обичам — с лекота се съгласи Катя. — Но това нищо не означава. Все още не обичам и теб. Разликата е само, че теб сигурно бих те обикнала, и то пламенно и нежно, ако бихме продължили да се срещаме. А никога няма да обичам така Дусик. Но аз съм му много благодарна за всичко, което направи за мен, и съм му предана. И ще бъда с него, докато той не ме изгони.

— А какво ще стане, когато и най-малкият от братята ти завърши образованието си? Ще можеш ли да напуснеш Дусик, ако тогава все още сте заедно?

— Коля, разбери: ако дотогава Дусик още не ме е изгонил, ще остана с него, докогато ме иска. Ако изтегли на собствените си плещи семейството ми от нищетата, той ще има право да се разпорежда с живота ми, както намери за добре. Толкова е просто, Коля. Та това са най-елементарните закони на дълга и благодарността. Нима като малък не са ти обяснявали тези неща?

Не, не бяха му ги обяснявали. Той просто бе наблюдавал, че представите за дълг и отговорност на майка му, която мразеше, и на втория му баща, когото обожаваше, са съвършено различни. Но вторият баща просъществува в живота на Коля толкова кратко време, че момчето не успя да се ориентира в тези сложни въпроси. И сега, докато слушаше Катя, чувстваше как сърцето му се къса от мъка и безизходност и му се искаше да закрещи: „Ами аз? Какво ще стане с мен? Ами с моята любов? Ами с живота ми?“

Той седеше до телефона, слушаше Катя и с ужас осъзнаваше, че не разбира нейната логика. И дори не се досещаше, че докато в главата му се раждат такива въпроси, докато мисли какво ще стане с него самия, с неговата любов, с неговия живот — докато тези въпроси не изчезнат от душата му, той така и нищо няма да разбере.