Александра Маринина
За всичко се плаща (14)

Глава 14.

Още с влизането си в кабинета Настя Каменская чу как телефонът иззвъня.

— Анастасия Павловна, там ли сте? Искам да намина към вас.

Хайде, започна се, помисли си тя с неочакван гняв. Сега ще довтаса този излъскан майор Дегтярьов от отдела по възпитателната работа и ще поиска тя да напише обяснение. С това започва служебната проверка. Господи, колко е отвратително!

Дегтярьов пристигна почти след половин час. Настя мразеше този похват да връзваш хората с обещания да дойдеш веднага. Седиш, чакаш като идиот, не смееш да излезеш от кабинета, не можеш нищо да планираш, защото не си наясно кога най-сетне ще дойде посетителят и колко време ще ти отнеме разговорът с него. Когато Дегтярьов най-сетне пристигна, тя беше стигнала до точката на кипенето.

— Ще ви помоля, Анастасия Павловна, да изложите писмено вашата версия за събитията — каза той, без дори да сметне за необходимо да се извини.

— За какви събития? — Тя направи неразбираща физиономия.

— За онези събития, заради които бяхте отстранена от работа.

— Аз не знам защо ме отстраниха от работа. Съобщиха ми го, без да ми обяснят каквото и да било — нахално излъга тя.

— Нима полковник Гордеев, вашият началник, не ви уведоми?

— Не.

Тя знаеше, че Житената питка ще прекара цялата сутрин в министерството, на съвещание в Главното управление по криминалните разследвания, тъй че нямаше да успеят да я разобличат на минутата.

— Но ви показа снимките, нали?

— Какви снимки?

— Добре, Анастасия Павловна, тогава ще се наложи аз да ви обясня. Ръководството на Градското управление получи информация, че имате контакти с престъпника Денисов.

— Информация от какъв род?

— Снимки, от които личи, че заедно сте посещавали един ресторант.

— Е, и какво от това?

— На мен ми е възложено да направя служебна проверка и ви моля да ми дадете писмено обяснение за този факт.

— Нищо няма да пиша — равнодушно каза тя. — Бях на ресторант с Денисов, не го отричам. Този факт, който несъмнено има световноисторическо значение, е бил увековечен на снимки. Нямам какво друго да добавя. И после, по какво съдите, че Денисов е престъпник? Лично аз не разполагам с информация за това.

— Престанете, Анастасия Павловна! — намръщи се Дегтярьов.

— Един момент. — Настя вдигна ръка с предупредителен жест. — Ние с вас сме юристи и работим в правоохранителната система. И разговорът ни се води в служебен кабинет, а не в някоя домашна кухня. Хайде да бъдем коректни. Разполагате ли с влязла в законна сила съдебна присъда, според която Едуард Петрович Денисов е признат за виновен поне за едно престъпление? За поне едно? Не разполагате, така ли? Тогава ще имате добрината да не го наричате престъпник. И съответно няма да искате от мен да го смятам за такъв. Денисов е мой познат и аз ходих с него на ресторант. Нещо друго?

— Анастасия Павловна, поставяте ме в неудобно положение. Имам нареждане от ръководството…

— Това не ме засяга. Лично аз не съм получавала никакво нареждане. Отстраниха ме от работа и аз не работя. В нищо не се намесвам, не провеждам оперативно-издирвателни мероприятия. Всъщност днес смятах да си остана вкъщи, но тук ме извикахте вие. Затова хайде да се разберем така. Имате нареждане да направите служебна проверка, нали? Това е ваш проблем. Единственото, което аз съм длъжна да направя, е да ви дам първоначални обяснения, а по-нататък вие ще работите самостоятелно. Дадох ви обяснение. Ако не сте ме разбрали, ще повторя: Едуард Петрович Денисов е мой познат. Той пристигна в Москва по работа, пожела да се видим и ме покани на вечеря. Не ми е възлагал никакви задачи, свързани със служебната ми дейност, и никога за нищо не ми е плащал. Това е всичко, което мога да ви кажа. Ако искате да чуете от мен нещо друго, ще ви помоля да имате предвид, че от моя страна това вече ще бъде услуга, която може да ви направя. Ако ви интересува историята на запознаването ми с Денисов, готова съм да ви я разкажа, но няма да пиша каквото и да било.

— И защо? — учуди се Дегтярьов. — За вас има ли значение дали ще разказвате, или ще пишете?

— Мързи ме.

— Но нали разбирате, че ръководството се нуждае от вашите обяснения, а не от моя преразказ.

Тя мълчаливо извади чист лист хартия и написа няколко реда.

— Ето — побутна листа към Дегтярьов, — това е моето обяснение. Помолихте ме да напиша защо съм се срещнала с Денисов, нали? Написах го. Нещо повече — добавих, че се познавам с него от 1993 година. Покажете това на началството си, нека там ви кажат какво да правите по-нататък. Вие, другарю майор, работите на „Петровка“ по-малко от година и доколкото си спомням, това е вече четвъртата или петата проверка, която ви възлагат. Вероятно сте специалист по проверките и не е нужно аз да ви давам акъл.

Той взе листа, прибра го в папката си и стана. Вече стигнал до вратата, се обърна:

— Явно в нещо съм сбъркал. Съжалявам, че не постигнахме взаимно разбиране. Да не би да смятате, че лично аз съм виновен за неприятностите ви?

— Ама моля ви се, нищо подобно. — Тя обезоръжаващо се усмихна. — Вината ви е само в това, че ви трябваше половин час, за да стигнете до мен. И аз знам защо.

— Извикаха ме при началника, после дойдоха посетители…

— Престанете, другарю майор. За вчерашна ли ме мислите? Този трик е по-стар от двама ни, взети заедно. Свикнали сте да смятате, че служител, по отношение на когото се води служебно разследване, непременно е виновен. Викате го за даване на обяснения, обещавате да го посетите незабавно и изчаквате той да се скапе. Да изгуби самообладание от вълнение и тревога, да изгуби контрол над нервите си. И тогава се появявате вие — като ясно слънчице. Той се страхува от вас, защото съдбата му е във вашите ръце. Изцяло зависи от думите, които ще напишете в своето сведение. Каквото е сведението, такова ще е и решението на ръководството. И искате този нещастен служител да трепери пред вас. А тъй като аз не се чувствам виновна за нищо, включително и за връзки с мафията, които толкова ви се иска да ми припишете, този ваш половин час не ме изкара от равновесие, а просто ме ядоса. Затова разговорът ни не потръгна.

— Разбирам — проточи Дегтярьов, върна се и отново седна срещу Настя. — Какво пък, значи наистина съм направил грешка. Защо не опитаме да започнем отначало?

— Да опитаме — кимна тя.

Беше й омръзнало да воюва с Дегтярьов, вече си бе изляла яда върху него и сега започваше да се упреква, че отново бе позволила на емоциите да надделеят над интересите на работата. В края на краищата и той не е виновен, че са му възложили тази задача. Виновната преди всичко е тя. А на второ място — генералът, който не е приел доводите на Гордеев, не му е повярвал и не е изхвърлил тези снимки в кошчето. А Дегтярьов е никой, обикновена пешка. Възложили са му нещо — върши го. И ако не беше този половин час, който я бе вбесил, тя щеше да разговаря с него по съвсем различен начин.

— Откога се познавате с гражданина Денисов?

— Запознахме се през есента на 1993 година.

— При какви обстоятелства?

— Почивах в санаториума в града, където живее Денисов. В санаториума беше убит един от почиващите и Денисов ме помоли да помогна при разследването на убийството.

— Защо помоли вас?

— Защото познавах убития — наистина не отблизо, просто го познавах.

— Защо е била нужна вашата помощ? Местната милиция не можа ли да се справи?

— Така смяташе Денисов. Аз бях предложила помощта си на служителите на милицията, но те не я приеха.

— И тогава предложихте помощта си на Денисов?

— Не, нали вече ви казах — той ме помоли. Преди това не го познавах и дори не подозирах за неговото съществуване.

— Тогава откъде ви познаваше той? Защо се обърна именно към вас?

— За това можете да попитате него.

— Анастасия Павловна! — укорително възкликна Дегтярьов. — Мислех, че сме се разбрали.

— Не знам защо той реши да се обърне именно към мен. Вероятно е чул, че работя в московската милиция. А тъй като живеех в санаториума, където стана убийството, смятал е, че може да разполагам с полезни за разследването сведения.

— Е, и какво стана? Разкрихте ли убийството?

— Да.

— Защо Денисов е бил толкова заинтересован от това?

— Разбирам въпроса ви. Не, убитият не беше негов човек и дори не са се познавали. Просто на Едуард Петрович не му бе харесало, че в града се разпореждат някакви новоизлюпени престъпници.

— Нарушение на конвенция?

— Нещо такова.

— Денисов отблагодари ли ви се по някакъв начин за помощта?

— Купи ми билет за влака до Москва. За подкуп ли го смятате? Тогава не забравяйте, че аз имам право на безплатно пътуване до мястото за почивка и обратно. Тъй че вече имах безплатен билет до Москва, просто не ми се занимаваше да го заменям, защото си тръгвах преждевременно. Тоест в материално отношение нищо не спечелих, като му позволих да ми плати пътуването.

— След това поддържали ли сте отношения с него?

— В течение на една година — не.

— А после?

— После го помолих за услуга.

 

 

Щом Дегтярьов си излезе, на прага на кабинета цъфна Коротков.

— Е, какво? — попита той, загрижено вперил поглед в Настя. — Много ли те изтормози?

— Умерено. Още съм жива — скъпернически се усмихна тя.

— Ася, научих чий е тъмносиният москвич. Някаква странна история се получава.

— Е, чий е?

— На някой си Виктор Илич Тришкан. Не си ли чувала за такъв човек?

— Не.

— Сигурна ли си, че не си чувала?

— Да, сигурна съм, Юрик. Кой е той?

— Старши инспектор от отдел „Кадри“ в едно от районните управления.

— Дааа — проточи тя смаяно. — Добре се наредихме. Да не би колата да е крадена?

— Проверих. Няма оплакване за кражба. Между другото, докато не си се съвзела съвсем от изненадата, да ти съобщя още една новина. Знаеш ли, че Тамара Коченова има кола?

— Знам, майка й ми каза.

— А да знаеш къде е колата сега?

— Не. Къде е?

— Ами и аз не знам. И за тази кола няма оплакване за кражба. Когато Тамара заминала в командировка, колата стояла пред блока — каза ми го съседка. Стояла, що стояла, а после в един прекрасен момент изчезнала.

— Значи са я откраднали — въздъхна Настя. — И понеже собственичката не е в Москва, няма кой да поиска издирване. Абе зарежи я тази кола. Повече ме интересува Тришкан. Може би е дал колата си на някого?

— Може би — съгласи се Коротков. — Затова научих адреса на този Виктор Илич и смятам да проверя регистриран ли е на съответния адрес „Москвич“ М 820 ЕВ. И кой го кара.

— Разумно е. Само че, Юра…

Тя млъкна и се загледа през прозореца. Беше отстранена от работа. Има ли право да въвлича в решаването на своите проблеми Коротков? Какъвто и да се окаже Виктор Тришкан, за външното наблюдение над него е необходим официален рапорт на Гордеев до началника на съответната служба. А тъй като Тришкан е служител на органите на вътрешните работи, всичко още повече се усложнява. Дори да го наблюдават, трябва да го правят със собствени сили. А колко са те, тези сили? Тя и Коротков. Но Коротков е затънал до гуша в работа и за разлика от нея, не може по цели дни да следва по петите собственика на синия москвич. Тя пък изобщо не бива да се появява в полезрението на Тришкан, тъй като ако именно той я е фотографирал, значи я познава. Много е съблазнително отново да се обърне към Денисов… Не, за нищо на света! Стига толкова неприятности.

— Юра, все още ли работиш по убийството на Карина Мискарянц?

— Да, снощи Житената питка включи и Лесников — на твоето място.

— Помоли Игорьок да се порови в живота на Николай Саприн. Съвсем изоставихме това направление, а нали трябва да го търсим, преди да сме получили сведение за убийството на Коченова.

Тя остана в службата още точно толкова време, колкото й бе нужно, за да изпие чаша кафе. После се облече, заключи кабинета и тръгна да види жената на брат си.

 

 

Даша, съпругата на брата на Настя — Александър, сякаш разцъфтяваше с дни. След раждането тя доста понапълня, но очите й грееха с някаква невъобразима светлина, в чиито лъчи помръкваха всички неприятности и лошото настроение се изпаряваше. Настя често я посещаваше, но тя идваше не заради кърмачето, а заради самата Даша. В нейно присъствие Настя се успокояваше, отпускаше се и в тежки моменти си връщаше способността да се радва на живота.

Въпреки излишните си килограми, Даша продължаваше да лети из апартамента като метеор — едновременно переше, чистеше, готвеше отделно за малкия и отделно за мъжа си и при това постоянно нещо си тананикаше, не губеше доброто си настроение и не усещаше умора. Тя се зарадва на посещението на Настя и увисна на врата й, сякаш не бяха се виждали поне година, макар че от последната им среща бяха минали най-много две седмици.

— Колко е хубаво, че дойде, Настюшка! — чуруликаше тя. — И Саня обеща да се прибере по-рано днес, та поне най-сетне ще се съберем всички заедно. Защото ти вечно бързаш, Санка се прибира късно, все не мога да ви събера накуп. Обади се на Льоша, нека и той да дойде, а?

Настя си помисли, че идеята не е никак лоша. Наистина, когато си затънал в неприятности и тревоги, е толкова хубаво да поседиш сред хора, които са ти близки и приятни. Тя се обади на Алексей, който наистина леко се изненада от неочакваната покана, но обеща да дойде след час-два.

Апартаментът на брата на Настя беше огромен, той го бе купил малко преди сватбата и още не беше довършил обзавеждането. Тъй като по време на купуването на апартамента Даша вече беше бременна и до раждането оставаха броени седмици, преди всичко се купуваше всичко необходимо за кухнята и детската стая. За разлика от младата си съпруга, Саша беше необикновено придирчив, опитваше се да намери мебели, които да са напълно по вкуса му, затова купиха спалнята едва ли не в навечерието на сватбата, а холът все още беше празен.

— Не разбирам — често се оплакваше Даша. — Магазините са пълни с красиви мебели, изборът е огромен, а на него нищо не му харесва. Мен ако питат, отдавна вече да съм купила всичко и да съм се успокоила — изобщо не обичам да избирам, грабвам първото, което ми попадне, стига да върши работа. А Саша още търси ли, търси…

Настя всеки път с ужас разглеждаше четиристайния палат и си представяше колко ли сили и време ще са нужни за поддържането му. Вярно, на тях с Льошка им беше тесничко в малката гарсониера, но пък разтребването почти не отнемаше време. Как ли се справяше Дашка, хем и с дете на ръце?

— Аз питам ли те как се справяш с твоите престъпници? — измъкваше се с шега Даша, когато чуеше въздишките на Настя. — Всеки си има призвание. Моето е да бъда съпруга и майка. Това е, което умея най-добре — затова ми доставя радост и не ме уморява. Щом престана да кърмя малкия Сашенка, веднага ще родя второ дете. Искам и момиченце.

— Малката Дашенка? — смееше се Настя.

— Не, малката Настенка. А после малкия Альошенка. Имам голяма програма. Трябва да увековеча в децата си всички хора, които обичам. А вие тримата сте ми най-обичните.

След като прекара край люлката на племенника си протоколния четвърт час, изразявайки възхищението си от неговата неземна красота, от бурното му развитие и от несъмнената му прилика с родителите, Настя се върна с Даша в кухнята.

— Дашуня, мисля, че брат ми е абониран за цяла купчина вестници. Събираш ли ги някъде?

— В килера — кимна Даша. — Трябват ли ти? Сега ще ги донеса.

— Не, аз ще ги донеса.

Настя излезе в антрето и извади от килера огромна камара вестници, които веднага завлече в просторния и предизвикателно празен хол. Тук имаше три шезлонга, които след купуването на гарнитура щяха да бъдат преместени на терасата, и малка масичка, на която предстоеше същото почетно изгнание.

— Какво ще правиш? — ужасена попита Даша, когато видя затрупания с вестници под на хола.

— Ще чета.

— Ами аз? — слисано попита снаха й. — Нали дойде при мен? Толкова се зарадвах! Скучно ти е да разговаряш с мен, така ли?

— Стига, Дашенка, просто трябва да потърся в тях нещо във връзка с работата ми. Искаш ли да ми помогнеш?

— Разбира се. — Тя с готовност седна на един шезлонг и сложи на коленете си няколко вестника. — Казвай какво трябва да правя.

— Какво да ти кажа — нещата са много неясни, неопределени… Абе трябват ми всички бележки или статии за дейци на науката, литературата, изкуството, изобщо за хора на интелектуалния труд, които са починали през последната половин година.

Огромните очи на Даша се разшириха още повече от учудване.

— Но за какво ти е това? Ау, Настюшка, кажи ми, ще умра от любопитство.

— Ще ти кажа, но при едно условие. Защото ако не се съгласиш, няма да ти кажа.

— Их, Настя! — примоли се Даша. — Хайде, не ме измъчвай!

— Първо — да не говориш пред никого за това.

— А пред Саня?

— Пред Саня може, аз самата ще му кажа. Второ — да се съгласиш да помоля мъжа ти за помощ. Ако той започне да ми помага, това ще му отнема известно време, а аз знам, че и без това се прибира късно. Съгласна ли си?

— Господи, Настя, как можеш да ме питаш? Нали знаеш колко сме ти задължени и двамата…

— Престани! — сряза я Настя. — Не искам и да чувам за това.

— Добре, добре, не се ядосвай, на всичко съм съгласна. Казвай сега.

— Историята е следната, Дашуня. Съществува някаква група медици, специалисти, които създават препарат за стимулиране на интелектуалната дейност. Работят върху него вече половин година, но все още не са получили желания препарат. Работят тайно, широката общественост е в неведение за всичко това. Но доколкото разбирам, трябва да експериментират върху някого. И ето че в моята шантава глава се промъкна подозрение, че те експериментират, а хората умират от тези опити. Но на тях не им върши работа всеки човек, нали така? Трябва им човек, който се занимава с интелектуална дейност, с творчество.

— Разбрах — прекъсна я Даша. — Само некролози ли търсим или и нещо друго?

— Преди всичко некролози. А като цяло — всякакви публикации, в които по един или друг начин е засегнат интересуващият ни проблем. Льошка например откри името на скоропостижно починал талантлив математик и програмист в статия за борбата срещу компютърното мошеничество.

— Ясно.

Малкият Сашенка дълбоко спеше, стиснал в юмруче донесената от Настя играчка, и в апартамента се възцари благословена тишина, нарушавана само от шумоленето на вестникарските страници. Даша периодически задаваше кратки въпроси, получаваше също толкова лаконични отговори и двете отново се умълчаваха.

— Спортисти трябват ли ни?

— Не, спортисти не ни трябват.

— Певец?

— Определено ни трябва.

— Тук има един известен писател, но доста възрастен, боледувал е отдавна.

— Сложи го в отделна купчинка.

Те не забелязваха как времето лети и много се изненадаха, когато на прага на хола се появи Александър Каменски.

— Момичета! — радостно и изненадано възкликна той. — Какво става тук?

— Готвим се за избори, повишаваме политическата си култура — веднага отговори Даша, скочи от шезлонга и се хвърли да прегръща мъжа си.

Саша целуна жена си и отиде при Настя.

— Здравей, сестричке! — нежно каза той и я прегърна. — Как така се сети за нас? Била си някъде наблизо, та си се отбила, а?

— Не, Саня, дойдох по работа. Сега ще дойде и Льошка, трябва да си поговоря и с двама ви.

— Е, най-сетне! — усмихна се брат й. — Човешка вечеря в семеен кръг.

Той отиде да се преоблече, Даря се завтече към кухнята, а Настя отново седна в шезлонга и продължи да прелиства вестниците. До момента, когато пристигна Чистяков, бяха намерени поне девет имена, обстоятелствата около чиято скоропостижна смърт трябваше да се проверят.

Прибраха се късно. След няколкото часа, прекарани край Даша, Настя се чувстваше омиротворена и спокойна.

— Обаче тази наша Дашка е невероятно създание, нали? — каза тя. — Жив транквилант.

— Определено — съгласи се Алексей. — Трябва по-често да им ходим на гости, инак ти скоро ще се превърнеш в кълбо от нерви.

Настя вече се канеше да се съблича, за да вземе душ, когато телефонът иззвъня. Тя дори не се изненада. Откак кантората започна отново да я тормози, Настя очакваше обаждания всеки момент, но най-вече — късно през нощта. Това бяха любимите часове на невидимата организация.

— Добър вечер, скъпа — чу тя гласа, който вече й беше добре познат.

 

 

Арсен стоеше в телефонната кабина, удобно облегнат в ъгъла, и отпиваше на малки глътки лошото, но топло кафе, което си бе донесъл с пластмасова чашка от близкото павилионче. Той беше в прекрасно настроение, защото се канеше днес да започне атаката срещу опърничавата хлапачка. Един от елементите на тази грижливо планирана атака беше думата „скъпа“ вместо обичайното обръщение „Анастасия Павловна“.

— Добър вечер — отговори тя, както му се стори — съвършено спокойно. — Преминаваме към фамилиарничене, така ли?

— Защо, имате ли нещо против? — попита Арсен, след като отпи за пореден път от чашката. — Мисля, че отдавна е време да преминем с вас към по-неофициални и по-топли отношения. Та нали се познаваме от почти две години. Това е достатъчно време, съгласете се. Впрочем вие, мила моя, имате своеобразна представа за времето. Научих, че сте подготвяли приятеля си за бъдещ съпруг почти петнайсет години. Както виждате, през цялото това време не съм отклонявал вниманието си от вас. Не се ли ласкаете, че стар човек като мен проявява към вас толкова жив интерес? И нима човек, който знае толкова много за вас, няма право да ви нарича скъпа!

— Има право — съгласи се Каменская. — А как да ви наричам аз? Чичо?

— Защо пък чичо? — слиса се Арсен.

— Ами нали току-що казахте, че сте възрастен човек. Та дори стар.

„Устато момиченце, ей! — помисли си той почти с умиление. — Забелязва всичко. Хапи, хапи, котенце, ще дойде време да ми се умилкваш.“

Но спокойният й глас, в който не се долавяха никакъв страх и нервозност, не му хареса. Време беше да постегне хлапачката — да разбере кой командва тук.

— Е, може да съм ви излъгал за възрастта си — каза Арсен.

— А защо?

— Ами защото знам, че предпочитате възрастните мъже. Младите нямат този успех пред вас.

— Защо мислите така?

— Че как, миличка, ами Денисов, с когото ходите по ресторанти? С него ви свързват нежно приятелство и твърде неформални отношения. Слава богу, засега само аз знам за взаимната ви любов. И как сте му ходели на гости, когато сте били в неговия град. И как сте целунали сбръчканата му старческа бузка, когато сте се сбогували на гарата. И дори как сте оплаквали неговия извънбрачен син. Да, между другото знам колко приблизително му е струвала помощта, която ви е оказал миналата година. Охо, солидна сума! Хем ако за това научи вашето ръководство, никой няма да повярва, че Едуард Петрович ви е оказвал цялата тази помощ от чиста старческа благотворителност.

— Е, и какво имате да ми кажете във връзка с това? — попита все така спокойно Каменская, дори гласът й не трепна.

— Ами нищо, скъпа моя. Абсолютно нищо. Или ние с вас ще се сприятелим и тази информация ще си остане наша малка тайна, или няма да се сприятелим и тогава тя ще бъде огласена. Е, какво ще кажете?

— Нищо.

— Тоест?

— Няма да се сприятелим.

— Значи не ви е страх?

— Не, не ме е страх.

— Ами добре тогава, утре сутринта в службата ще ви очаква една изненада. Мога предварително да ви обещая — неприятна изненада.

— Няма да стане.

— Защо?

— Утре няма да бъда на „Петровка“. И вдругиден няма да бъда.

— Да не би да заминавате?

— Отстранена съм от работа. И знаете ли защо? Заради връзката ми с Денисов. Така че вие, драги, сте закъснели. Както се разбра, освен вас, имам още много доброжелатели. Мъчно ми е, че ви разочаровам, но други хора банално ви задигнаха тази карта от колодата и вече цакат с нея. Чакайте следващото раздаване.

Тя затвори телефона и късите чести сигнали пронизаха ухото на Арсен.

 

 

На сутринта Настя си поспа до късно, а когато се събуди, с тъжна усмивка си помисли, че отстраняването й от работа си има и добрите страни. Не е нужно да става в зори.

Льоша беше станал отдавна, нареждаше пасианс в кухнята и търпеливо чакаше възможността да седне пред компютъра. Сънено тътрейки нозе, Настя влезе в кухнята, млясна мъжа си по челото и извади от хладилника портокалов сок. Докато тя вземаше душ, Льоша смля и свари кафето и изпържи любимите й филийки.

— Лапай, сънливке — каза й той. — Аз отивам оттатък да работя.

Настя взе чашата с горещото кафе, но още не бе отпила, когато от хола долетя гласът на Льоша:

— Ей, ти да не си лунатичка?

— Защо?

— Кога успя да работиш на компютъра? През нощта ли си ставала?

Тя побърза да остави чашата на чинийката и отиде при него.

— Работих на него завчера, оттогава не съм го пипала. Защо, какво има? Нещо не е в ред ли?

— Ами ето, и аз се чудя. Вчера цял ден те нямаше вкъщи, а аз сътворявах поредната си лекция. Я погледни екрана.

Настя застана зад гърба му и погледна монитора. Отдясно бяха подредени иконите на програмите, а отляво — списъкът на файловете, с които е било работено преди изключването на компютъра. Тя смаяно видя на екрана заглавията на собствените си файлове, а не на онези, които създаваше Алексей. Анастасия веднага познаваше неговите файлове — когато работеше върху книга, той ги озаглавяваше gl-1, gl-2 и така нататък, което означаваше глави, а когато пишеше лекциите си, поставяше буквите lec. А сега вляво на екрана светеха обозначенията не на неговите глави или лекции, а на справките и аналитичните материали, които създаваше Настя.

— Признай си — шеговито каза тя и дръпна мъжа си за косата, — не си могъл да възпреш любопитството си и си се вмъкнал в моите справки, а сега искаш да ме изкараш откачена лунатичка, която нощем работи на компютъра, а сутрин не си спомня за това.

— Но, Ася, говоря сериозно! — възмути се Алексей. — Не съм влизал в твоите директории. Смяташ ли, че не бих си спомнил? Някой от двама ни е откачил.

— И естествено би предпочел да съм откачила аз. Престани да се майтапиш, кафето ми изстива.

— Не се майтапя.

Той каза това толкова сериозно, че тя изведнъж му повярва. Веднага я полазиха тръпки и й се дощя да седне.

— Значи са влизали тук — тихо продума Настя. — Пак ме подбраха, дявол да ги вземе!

Спомняше си, че първият й контакт с кантората бе започнал точно така: тя се прибра и откри, че вратата на апартамента е отключена. Не разбита, а внимателно отключена с точно подбран ключ. А след това за пръв път й се обади приятният баритон, който сега тя разпознаваше от първата дума, и я предупреди, че страхът, който тя изпитва, останала сама нощем в жилището си, като знае, че неведомият й противник притежава ключ за него, да, този страх е само меко начало, тиха увертюра. Ако тя, Анастасия Каменская, не го послуша, той бързо ще й обясни какво значи истински страх. Тогава приятният баритон й каза: „Днес ви дадохме да опитате една малка глътка. Ако се държите неправилно, ще трябва да изпиете цялата чаша до дъно, и то на един дъх.“

Настя смени бравата, но за кантората, както впрочем и за много други специалисти, това не беше проблем. И през ум не й минаваше да поставя стоманена врата и сложна кодова брава — нямаше нищо за крадене, а от гледна точка на защита от кантората беше безсмислено да харчи пари за укрепване на вратата. Те пак щяха да намерят начин да я наплашат до смърт. И защо ли се бяха захванали с нея?

— Слушай, защо са се захванали с теб? — попита Льоша, сякаш прочете мислите й. — Нали те отстраниха от работа — при това положение не можеш да им бъдеш полезна.

— Знаеш ли, Льошик, буквално до вчера си мислех, че разбирам смисъла на действията им — замислено отговори тя. — В тях имаше определена логика. Искат да им сътруднича, искат да ме завербуват, както навремето бяха завербували Володя Ларцев. Затова именно са влезли вкъщи, докато ние снощи бяхме на гости, пиехме чай и крояхме планове. Но по-късно през нощта ми се обадиха и аз, честно да си призная, се обърках. Защото бях сигурна, че именно те са пратили снимките на генерала, за да ме извадят от равновесие, да ми причинят служебни неприятности, та дори да бъда застрашена от уволнение. Сметката им е проста. Ако не ме уволнят, толкова да ме изтормозят, че повече да не посмея да се противя и да започна да правя каквото ми кажат. Ако пък ме уволнят, да ме приютят, както съм нещастна и несправедливо оскърбена, да ме утешат, да ми протегнат приятелска ръка, да се постараят да въздействат на чувствата ми и да пробудят у мен желание за отмъщение. Какъвто и да бъде резултатът от проверката, да стана лесна плячка за тях. Приблизително така разсъждавах вчера.

— А какво се случи после?

— А после ми се стори, че всичко това е погрешно. Онзи тип, дето ми се обади снощи, беше толкова изненадан, като чу за моите неприятности, че май дори загуби дар слово. Значи снимките не са били изпратени от кантората. От кого тогава? Кой е имал интерес да ме отстранят от работа? Кой е инициаторът на всичко това? Вече не мога да се ориентирам в ситуацията и това не ми харесва.

— Но нали ми каза, че си научила кой те е снимал?

— Научих чия е била колата — само толкоз. Кой е бил в нея? Кой е правил снимките? Ето затова снощи помолих теб и Саша да ми помогнете. Днес с този Тришкан ще се занимава Коротков, а по-нататък ще видим как ще тръгнат нещата. Е, хайде, слънчице, работи си, няма повече да ти преча. Ще ида да си допия кафето, може да измисля нещо.

Тя се върна в кухнята. Кафето беше съвсем изстинало, тя с отвращение остави чашата настрана и запали цигара. После изля кафето обратно в джезвето и запали газта под него. Мисълта, че в жилището й в нейно отсъствие са влизали чужди хора, беше неприятна. Интересно — дали са влизали и в кухнята? Може би са седели на същия стол, на който тя седи сега?

Настя неволно скочи и се втренчи в стола. Но какво й става? Те са пипали компютъра, включвали са го, чели са материалите й. Добре че Льошка умее да не мисли за това — седи си и спокойно си работи. Тя не би могла. Тя нито за миг не би могла да забрави, че до тези клавиши са се докосвали чужди, враждебни ръце, и едва ли би успяла да преодолее отвращението си.

Интересно — дали същите хора са срязали сака й? Това е техният маниер — не нанасят реална вреда, но те плашат здравата. Нищо не беше изчезнало, но нали можеха да й откраднат удостоверението. Какви неприятности само! Щеше да се наложи спешно да отиде в милиционерския участък, да пише заявление за кражбата, после дълго да придумва хората там да го приемат и регистрират. В милицията не могат да понасят такива кражби, няма никакви шансове за разкриване на престъплението — само един висящ случай в повече. Но документ за образуване на производство срещу неизвестен извършител щеше да й бъде крайно необходим, без него официално щеше да се смята, че Настя е изгубила удостоверението си поради небрежност. С една дума — главоболията и служебното наказание не й мърдаха.

Тя изпи без удоволствие притопленото кафе, изяде филийките, почти без да усети вкуса им, и започна да се облича. Щом й се очерта свободно време, трябваше да излезе, за да си потърси нова чанта.

 

 

Едрият и пълен човек с гладко, младеещо лице се намръщи недоволно, докато слушаше гласа от телефонната слушалка.

— Направих всичко, което можах, намерих в компютъра й записките за онова изнасилване.

— Там фигурираше ли моето име?

— Да. Изтрих го. Какво друго искате от мен?

— Гаранции, Славик, гаранции. Платих ти добре, за да не фигурира името ми там, и искам да съм сигурен, че си направил всичко, както трябва. Какви са основанията ти, за да смяташ, че името ми вече не фигурира никъде?

— Но аз прегледах всички материали, в които става дума за изнасилванията през последния месец. Всички, разбирате ли? И само веднъж срещнах вашето име. Какво друго мога да направя?

— Трябваше да прегледаш и книжата й. Мисля, че се бяхме разбрали по този въпрос.

— Възложих това на моя човек, но той не успя.

— Какво значи не успя!

— Обстоятелствата не го позволили.

— Слушай какво — кипна мъжът с младеещото лице, — не искам да ми се оправдаваш. Плащам ти, за да знам, че обстоятелствата се подреждат така, както трябва. Щом не можеш да свършиш работата, не биваше да се захващаш.

— Не разбирам — смотолеви в слушалката Дружинин. — Та вие не сте изнасилвали никого, вие сте свидетел. От какво ви е страх?

— Не е твоя работа. И имай предвид — ако името ми изплува, ще отговаряш с главата си, обещавам ти го.

 

 

До сутринта Арсен съвсем се успокои. Несполуките и дребните провали никога не го вадеха от равновесие задълго, той беше оптимист, умееше да не се отчайва и на своите почти седемдесет години обичаше живота така, както го бе обичал на младини. На живота това му е хубавото, разсъждаваше той, че постоянно ти поднася изненади, кара те винаги да бъдеш във форма, да не се отпускаш. Непредвидените препятствия пробуждаха у него спортния хъс и желанието непременно да направи всичко, каквото иска.

Той изчака жена му да излезе, за да отиде у дъщеря им и внуците, закуси с апетит, прегледа новите вестници, после се обади на Виктор и му нареди да дойде. Той довтаса след трийсетина минути, защото не се намираше много далеч.

— Какво изясни за нашия конфликт с Денисов? — попита Арсен, след като се настаниха с госта му в меките фотьойли. — Трябваше да изясниш с какво сме го раздразнили.

— Имам няколко предположения — бавно подзе Тришкан. — Най-много е виновен Расулов, нали той ви подбира хората…

— Не съм искал от теб да търсиш виновните — сухо го прекъсна Арсен. — Поисках само да установиш фактите.

— Но фактите са красноречиви! — възкликна Тришкан. — Арсен, вие просто не разбирате какво се върши около нас. Свикнали сте да разчитате на Натик, а той отдавна е занемарил работата, не проверява кандидатите лично, за нас работят какви ли не отрепки. Предприятието, което сте създали с толкова любов, се е превърнало в ясла, от която се опитват да измъкнат мръвка и бръмбари, и жаби, и смоци, и зайци. През последните две години не сме получавали нито една поръчка непосредствено от Денисов, но на два пъти сме изпълнявали договори с двама крупни банкери, които със сигурност са свързани с него. В единия случай нашият човек допусна непростима грешка и работата се провали точно накрая, след като бяха похарчени толкова много пари и бе вложен толкова много труд! В другия случай изобщо се изявихме като чудовища. Клиентът беше планирал организирано убийство, но разбираше, че на местопрестъплението ще останат гилзи. Обстоятелствата бяха такива, че убиецът нямаше да има време да ги търси и събира, а тъй като убийството беше планирано за следобеда и трябваше да бъде извършено на улицата, беше ясно, че милицията ще пристигне бързо. Клиентът искаше измежду служителите на милицията да има един, на когото да възложат да участва в огледа на местопрестъплението и който да може бързо и незабелязано да намери гилзите и да ги скрие. Беше желателно да се намери и втори човек, който да започне разпита на очевидците и да коригира думите им по определен начин, що се отнася до външността на убиеца и особените белези на колата му. По ваше указание Расулов трябваше да подбере такава двойка хора и да посочи на клиента деня, когато в един и половина следобед те ще бъдат в една група и ще пристигнат на определеното място. И спомняте ли си какво стана? Единия от подбраните от Расулов хора го тръшна грип точно вечерта преди събитието, а вторият същата вечер се натряскал като талпа, началникът го хванал в този вид и го отстранил от дежурство. Разбира се, поръчката се провали. Ако си спомняте, тогава се видяхме в чудо, за да попречим да хванат онзи килър. Извинете, че се намесвам, Арсен, но трябва да смените Расулов с някой по-млад човек. Той е загубил интерес към работата, няма предишното чувство за отговорност.

— Не е лъжа. — Арсен замислено потропа с кокалчетата на пръстите си по полираната облегалка на фотьойла. — Може би това е разумно. Хората на възраст не бива прекалено дълго да заемат добре платени места. Те вече са спечелили всичко, което им трябва, и от ситост са се отпуснали. Ще си помисля относно предложението ти за Натик.

— А как вървят вашите работи с Каменская? — попита Виктор.

— Абе знаеш ли, нещо не вървят — оживи се Арсен и радостно се усмихна. — Някой ни е изпреварил.

— В какво ни е изпреварил?

— В използването на сведенията за нея и Денисов. Представяш ли си, някакъв пъргавелко ги е проследил и я е наколадил на „Петровка“. Някой самодеец, дето се мисли за хитър и за голям борец за справедливост. И между другото проследил я е точно в деня, когато твоите момчета са я изтървали. Ти всъщност наказа ли ги за нехайството?

— Разбира се. Не се съмнявайте, Арсен, дълго ще си спомнят за това. Повече няма да се повтори, гарантирам ви. Та какво говорехте за Каменская?

— Нали ти казах — нищо не става. Засега. Търси с какво друго можем да я притиснем. И то търси бързо, Витенка. Сега моментът е благоприятен, може да не случим на друг такъв. По отношение на Каменская се провежда служебно разследване, тя е отстранена от работа, оскърбена е, разстроена е, разтревожена е. Не може да не си мисли какво ще прави, ако я уволнят, къде ще работи в бъдеще. А такива мисли са благодатна почва, на която може да се отгледа всичко, което трябва, стига правилно да посеем зрънцата и грамотно да отглеждаме кълновете.

— Но не разбирам, Арсен, за какво ще ви е нужна тя, ако я уволнят. Тя е ценна само докато работи на „Петровка“, и то не къде да е, а при самия Гордеев.

— Правилно, Витенка, ти не разбираш. Че как ще разбираш, млад си още. Та за мен нейната длъжност е нищо и никаква! Пълна нула! Ако трябва, мога да си вербувам детективи от който поискам отдел. На мен ми трябва ТЯ. ТЯ, разбираш ли? Мозъкът й, характерът й, мисленето й. Тя е мое копие, само че два пъти по-млада. Аз обичам бизнеса си, Витенка, но не заради парите, които ми носи, макар че са доста пари. Създавал съм този бизнес от любов към изкуството, то закономерно произтича от особеностите на душата ми. Лично аз съм го измислил и лично аз съм го създал. И далеч не всеки може да поддържа живота в него, а само човек, който прилича на мен. Ето, Каменская е такъв човек. Тя е спокойна като мен, пресметлива, умее да чака, не се суети. Тя е студена и безжалостна, умна и умерено цинична, не се поддава на романтични забежки. И аз ще направя всичко възможно, за да предам рожбата си в нейните ръце. Тя поне няма да я погуби.

Обсъдиха още редица текущи въпроси, изпиха по чаша чай и Виктор си тръгна.