Александра Маринина
За всичко се плаща (13)

Глава 13.

Генералът гледаше полковник Гордеев с кръглите си, немигащи очи, заради които приличаше на бухал.

— Запознайте се, Виктор Алексеевич — сухо каза той, — а после искам да чуя обясненията ви.

И запокити към Гордеев дебел плик. Виктор Алексеевич предпазливо извади съдържанието му — купчинка снимки. Анастасия в някакъв ресторант с представителен възрастен мъж. Разговарят, мъжът се усмихва и я потупва по ръката. Пият нещо от високи чаши. Анастасия разказва нещо, а мъжът внимателно слуша, подпрял брадичката си с ръка. Заедно излизат от ресторанта. Качват се в кола. Слизат от колата пред нейния блок. Сбогуват се. Мъжът, почтително навел глава, й целува ръка.

Всичко нормално, но лицето на този мъж беше познато на Гордеев. И полковникът не очакваше нищо добро от създалата се ситуация. Рано или късно това трябваше да се случи — и ето че се случи.

— Не разбирам вашата загриженост, другарю генерал — отговори той с олимпийско спокойствие. — Каменская под мое ръководство разработва Денисов. Естествено е, че трябва да се срещат, това отговаря на легендата.

— Как е могло да се случи, Виктор Алексеевич, вашето подразделение да разработва един от най-големите финансови мафиоти, а аз да науча за това от анонимна пратка? Нещо повече — нашите колеги от службата по борба с организираната престъпност също не знаят за нещо, което всъщност е тяхна работа. Каква е тази ваша самодейност?

— Виноват. — Гордеев покорно наведе облата си плешива глава. — Работата е там, че контактът с Денисов бе установен не във връзка с финансови машинации, а покрай разследването на едно убийство. Просто се възползвахме от случайния късмет, за да се опитаме да започнем разработка. Уверявам ви, че ако получим положителен резултат, незабавно ще включим съответните служби.

— Значи така! — отсече генералът. — Отстранявате Каменская от работа, изземате личното й оръжие. Аз незабавно нареждам служебна проверка. Ако сте ме излъгали сега, ако разбера, че вашата Каменская се е забъркала с мафията, а вие я прикривате, тя незабавно ще бъде уволнена. Въпросът за вашето служебно положение ще се решава отделно и мога да ви обещая, че вашата неискреност ще бъде съответно преценена. Аз свърших, свободен сте. И вземете тези снимки, имам копия. Ще си ги гледате през свободното време и ще мислите как човек трябва да подбира кадрите за отдела си.

Гордеев направи строево обръщане кръгом и излезе от кабинета на началника, усещайки как силна руменина от гняв залива главата му от темето до врата. Когато минаваше покрай стаята на Настя, открехна вратата и в движение нареди:

— Ела с мен!

Вече влязъл в кабинета си, той смъкна от раменете си китела и като се стараеше да не дава воля на клокочещата в него ярост, внимателно го нагласи на окачалка в гардеробчето, макар че в този момент най-много от всичко на света искаше да го захвърли на пода. Все пак успя да се сдържи и на китела му провървя повече, отколкото на стола на колелца, който Житената питка с всички сили изрита към прозореца.

— Кой ви нервира толкова, Виктор Алексеевич? — съчувствено попита Настя.

— Сега ще разбереш — избъбри ядосано полковникът и върна стола на постоянното му място зад бюрото. — Сядай, стига си стърчала! — Той почака Настя да седне до дългата маса за съвещания и й подаде снимките. — Полюбувай се на подвизите си.

Тя бързо прегледа снимките и ги остави настрана.

— Значи все пак си се срещнала с него, макар че ти забраних! — заканително констатира Гордеев.

— Срещнах се — спокойно потвърди тя. Беше безсмислено да отрича, а още беше рано да започват коментарите.

— Мога ли да знам защо?

— За да го питам за кантората.

— И какво, попита ли го?

— Попитах го. Виктор Алексеевич, станало е чудовищно недоразумение. Денисов е жертва на измама.

— Ах, недей, че ме разплака! — размаха ръце Житената питка. — Денисов — жертва на измама? Анастасия, не си прави излишни илюзии. Ако някой е жертва на измама, това си ти. Генералът нареди служебно разследване, отстранена си от работа. Ето цената на твоите жертви. Какво ще правим сега?

— Ще работим. — Тя сви рамене. — Отстранили ме — какво пък, чудо голямо! Нали никой не може да ми забрани да мисля.

— Браво бе, чудо голямо! — кресна Гордеев. — Ти разбираш ли, че може да те уволнят? И мен покрай теб.

Настя пребледня и Виктор Алексеевич видя как се разтрепериха ръцете й, които до този момент спокойно бяха лежали върху струпаните на масата снимки.

— Наистина ли е толкова сериозно? — ужасена попита тя.

— Представи си, сериозно е. Генералът направо ще изхвръкне от мундира си от справедливо негодувание. Разбира се, аз му казах, че всичко се върши под мой контрол и в интерес на работата, но той пак ще проверява. Ще ми се да знам кой гад е направил тези снимки. Някои хора просто не ги свърта! Да не би да е кантората! Те следят ли те?

— Следят ме — кимна Настя, — но някак странно. В деня, когато бях с Денисов в ресторанта, късно вечерта ми се обади по телефона онзи тип, който ми се обажда редовно, и мило ми изрази съчувствието си, че прекалено много работя, разкритикува ме, че не се щадя, оставам до късно в службата. Бях сигурна, че следят всяка моя крачка, затова му казах, че не съм била на работа, а на ресторант с Денисов. Исках да видя реакцията му. И знаете ли, стори ми се, че той се учуди. Изпитах ясното усещане, че не знаеше за това. Макар че в тази кантора има толкова мощна конспирация, че той може и да не е знаел. Вие сте наясно — колкото по-високо е нивото на конспиративността, толкова по-бавно се движи информацията. Просто до този момент още не са го били уведомили за срещата ми с Денисов — часът на контакта не е бил настъпил.

— Да, но ако до този момент не е имал информация, защо е смятал, че си била на работа до късно? Откъде му е хрумнало това? — резонно възрази Гордеев. — Ако не е знаел нищо, тогава нищо нямаше да каже.

— И това е вярно — съгласи се Настя. — Именно затова ви казвам, че те са някак странни. Най-вероятно и при тях, като във всяка организация, има случайни хора, глупаци, нехранимайковци, мързеливци. Изтървали са ме, когато съм излизала от службата, а после просто са излъгали господаря си — това е отговорът.

— Вероятно е така — кимна Виктор Алексеевич. — Значи други хора са направили снимките. Но кои са те? Федералните служби ли?

— Напълно възможно е, ако те, от своя страна, разработват Денисов и го следват по петите.

— И сред тях се е намерил някакъв гад, който е разбрал с кого Денисов е бил в ресторанта, и не се е лишил от удоволствието да те окепази. Да ни би да имаш врагове сред тях?

— Не знам. — Тя недоумяващо поклати глава. — Май не сме кръстосвали шпаги с никого. И изобщо аз почти не съм общувала с тях.

— Абе не си, не си, обаче резултатът е налице — въздъхна Гордеев. — Добре, разказвай сега какво полезно научи от твоя Денисов.

Тя подробно предаде на началника целия си разговор с Едуард Петрович.

— Излиза, че Шоринов има група специалисти, които се опитват да пресъздадат изобретението на професор Лебедев, но без архива му опитите им са се проваляли. Намерили са вдовицата на Лебедев и са искали да купят от нея архива за един милион долара, но в последния момент са решили да я убият, за да не й платят. Неизвестно защо жената е отишла на срещата не сама — с нея в колата е била бившата любовница на Денисов с малкото си дете. Убили са и тримата. И ако Тарадин не е сгрешил, убийците са Николай Саприн и Тамара Коченова. Така че в тази история всичко ми е ясно и вече не ми е интересно.

— Браво, прекрасно! — изхъмка Гордеев. — Убийците се разхождат на свобода, а на нея не й е интересно.

— Е де, Виктор Алексеевич, не се заяждайте. Нали знаете, че на мен ми е интересно да изчислявам, а не да залавям престъпниците. А когато разбера кой и защо — тогава всичко е въпрос на техника. Не е моя работа.

— А кое в случая е твоя работа?

— Кантората. Този глупав епизод с хората, които са ме изтървали, ме наведе на мисълта, че кантората не е чак толкова неуязвима, както бях свикнала да мисля. Тя има слаби места и ако ние я атакуваме точно по тях, може да рухне. Това е моята работа. И още нещо… Само не ми се карайте, а?

— Накъде повече да ти се карам, по-лошо от сега не може да бъде. Казвай!

— Олга Решина. От една страна, тя се познава с Тамара Коченова, която е замесена в убийството на вдовицата на Лебедев. От друга, свързана е с Шоринов, който финансира работата върху препарата. Освен това е лекарка, кандидат на медицинските науки.

— Смяташ, че тя е от онази тайнствена група специалисти ли?

— Ами… представете си, че е така? Имам някои идеи по въпроса.

— Ох, Настася! — въздъхна Виктор Алексеевич. — Явно никой и нищо не може да те промени. Само не забравяй, че си отстранена от работа. Предай си оръжието. И много внимавай, моля те.

— Ще се постарая — съвсем сериозно отговори Настя.

 

 

Тя подреди на бюрото си снимките, направени от неизвестния доброжелател, и започна внимателно да ги изучава. Почти не си спомняше интериора на ресторанта, защото онази вечер заради разговора с Денисов беше толкова нервна, че не се оглеждаше наоколо. Но улицата пред ресторанта си представяше доста добре. Някъде там, на тази улица бе стоял човек и ги бе снимал, когато слизаха по стълбището от високия вход.

Една от снимките привлече вниманието й с някак неправилната форма на кадъра. Като се вгледа по-внимателно, тя схвана, че обективът е уловил не само нея и Денисов, но и заобления край на рамката на странично автомобилно стъкло. Значи снимките бяха правени от кола.

Настя грабна телефона и набра вътрешния номер на Гордеев.

— Виктор Алексеевич, може ли да изляза за половин час?

— Ако щеш, изобщо си отивай — сърдито избъбри полковникът. — Нали си отстранена от работа.

— А, да, аз пък съвсем забравих.

Стана й обидно и обидата изведнъж й се стори толкова нетърпимо остра, че дори сълзи избиха в очите й. Но Настя бързо се съвзе и овладя нервите си. Добре де, отстранена е. С кого не се случва? Беше сигурна, че всичко ще се оправи, защото никак не се чувстваше виновна и не искаше да вярва, че ей така, без много церемонии, ще я уволнят. Не може да бъде.

Излезе от сградата и тръгна към Садовое колцо. До ресторанта имаше петнайсет минути път и тя с удоволствие си помисли, че да се разходи в това слънчево време е не само приятно, но и полезно. Когато стигна до ресторанта, извади от джоба си снимката, направена от кола, и започна да преценява къде трябва да се е намирал фотографът, за да хване ракурса, който се бе получил. Наложи се да пресече до отсрещния тротоар и с учудване забеляза, че е застанала буквално на два метра от автобусната спирка. Я виж ти! Как е възможно тук да е стояла кола? Та нали правилата за уличното движение забраняват автомобили да се паркират толкова близо до спирка. А шофьорът трябва да е стоял тук доста дълго…

Настя вдигна глава и внимателно прочете и запомни номерата на маршрутите, които спираха тук. Един от номерата беше в червено — беше много кратък маршрут, по който автобуси се движеха само от 18:00 до 23:30, за да разтоварват пътникопотока между Театралния площад и станцията на метрото „Новослободская“. По този маршрут се намираха Болшой и Малий театър, кинотеатър „Русия“, където сега имаше ресторант и дискотека, Оперетният театър, МХАТ, Музикалният театър „Станиславски и Немирович-Данченко“, а недалеч от последната спирка — Театърът на Съветската армия (вярно, сега той се наричаше другояче), затова хората, които го ползваха, го наричаха просто театралния маршрут. И Настя си помисли, че именно това е, което й трябва.

Тъй като денят започна с неприятности, би било глупаво да се надява, че ще й провърви от първия опит. По театралния маршрут работеха четири автобуса, повече не бяха необходими, тъй като пътят от Театралния площад до станция „Новослободская“ беше не повече от двайсет минути, а понякога и доста по-малко. Шофьорите трябваше да дойдат в пет часа и Настя търпеливо зачака, седнала в стаичката на диспечера.

Трима от четиримата шофьори бяха от Тернопол, бяха дошли в Москва да изкарат малко пари. Очевидно живееха някъде на едно място, защото дойдоха в депото заедно, като в движение разпалено обсъждаха нещо.

— Имаше, имаше такъв — закима най-възрастният от тях, дебел добродушен украинец. — Помниш ли, Петро? Нали ти казах — глей го тоя шантавия, как е застанал точно на спирката?

— А да си спомняте каква беше колата? — с надежда попита Настя, като поглеждаше поред ту дебеланкото, ту младото момче, което дебеланкото нарече Петро.

— Абе май беше синя, а може и черна да беше — разпери ръце дебеланкото. — Вече се мръкваше. Но определено беше МОСКВИЧ.

— Я вие по-добре попитайте чичо Костя — каза Петро, който говореше руски неочаквано чисто. — Той е човек принципен, не оставя нарушенията ненаказани. Ако е видял този москвич, със сигурност е запомнил номера му, та после да прати оплакване до автомобилната инспекция.

Радостта на Настя се оказа преждевременна, защото се разбра, че чичо Костя, четвъртият шофьор от театралния маршрут, от вчера бил в болнични заради тежък бронхит. Тя взе адреса му и тръгна към другия край на Москва, за Бирюльово.

Чичо Костя живееше в неугледен панелен блок с прозорци към железопътната линия, по която постоянно громоляха минаващите влакове. Отвори й симпатично момиченце на около осем години, късо подстригано и с палави очи. Впрочем фактът на отварянето на вратата можеше да се смята за чисто условен, тъй като тя беше защитена и с верижка, която момиченцето не свали.

— Кого търсите? — звънливо попита то.

— Константин Фьодорович вкъщи ли е?

— Болен е — предизвикателно съобщи момиченцето, но не я покани да влезе. — А вие коя сте?

— А аз съм Настя. Константин Фьодорович твоят дядо ли е?

— Ха! — с презрение възкликна малката домакиня. — Той ми е татко.

— А ще попиташ ли татко си дали може да вляза?

— Защо?

— Трябва да си поприказвам с него.

— За какво?

Настя започна да губи търпение.

— Кажи ми, моля ти се, а майка ти вкъщи ли е? — попита тя.

— А мама за какво ви е? — последва въпросът, който можеше да се очаква.

— Ще я помоля за разрешение да вляза, ако ти не ме пускаш.

От дъното на жилището се чу дрезгав от простуда глас:

— Машенка! Кой е дошъл?

— Леля Настя! — оглушително звънливо отвърна момиченцето.

— Константин Фьодорович, вас търся — веднага се намеси Настя, разбрала, че е време да поеме инициативата, инак препирните с предпазливата Машенка можеха да се проточат.

След минута тя вече беше в апартамента, седеше в кухнята с болния чичо Костя, а в чашата пред нея вдигаше пара силен ароматен чай. Константин Фьодорович се оказа дребен човечец с почти изцяло плешива глава и мрачно лице. Предварително ориентирана от младия шофьор към чичо Костя, тя си бе мислила, че го бяха нарекли така заради голямата разлика във възрастта. Но сега, като гледаше лицето му, разбираше, че в думата чичо е било вложено леко насмешливото уважение към човек, който във всичко се стреми към ред, не понася нарушенията и се чувства винаги прав. Тя знаеше, че такива хора често са невероятно дребнави и досадни, но същевременно са почтени и добри.

— Не се сърдете на Машенка — извини се домакинът. — В училище толкова ги наплашват с разни крадци и бандити, че тя никому не отваря току-така.

— Това е добре — похвали момиченцето Настя. — Малко повече предпазливост никога не пречи, особено когато е сама вкъщи.

Тя любопитно разглеждаше домакина. Той изглеждаше на петдесетина години и беше малко странно, че има толкова малка дъщеря.

— Константин Фьодорович — започна Анастасия, — спомняте ли си тъмния москвич, който преди три дни е бил паркиран точно на спирката срещу грузинския ресторант?

— Е, слава богу — мъчително се закашля чичо Костя, — най-сетне си намериха майстора. Никаква съвест нямат вече, правилата сякаш не се отнасят за тях, паркират си колите където им падне.

— Значи си го спомняте? — зарадва се Настя.

— Че как! Първия път минавам — спрял там глупакът, няма друго място за него. Натиснах клаксона — демек: дай напред, остави ме да тръгна от спирката. Той даде няколко метра напред, а после — гледам го в огледалото — пак се върна. След половин час или може да бяха четирийсет минути, пак стигам до тази спирка — той пак там! Не, помислете само какво нахалство! И пак застанал така, че не мога да потегля. Е, тогава вече от яд му запомних номера. Щото ние, шофьорите, не гледаме лицето на човека, за нас визитна картичка е номерът на колата. Рекох си, ако и трети път го видя тук, няма да ме домързи, ще сляза и ще извикам катаджиите. Такива нахалници трябва да бъдат наказвани.

— Трябва — съгласи се Настя. — А още ли помните номера?

— М 820 ЕВ.

— Видяхте ли добре шофьора?

— Не. Не съм знаел, че ще потрябва. След като имам номера — това е достатъчно.

— Така е, ако на волана е собственикът на колата. Но ако не е той?

— Ама какво, открадната ли е била? Да не би да се издирва?

— Не знам, ще проверим. Но на вас, Константин Фьодорович, много ви благодаря. Дори не можете да си представите колко важно беше това за мен.

— Че какво толкова съм направил? — учуди се чичо Костя. — Просто запомних един номер.

— Искате ли да ви кажа истината? — внезапно попита Настя. И тя самата сигурно не би могла да обясни защо изведнъж й се дощя да каже истината на този настинал, небръснат и мрачен чичо Костя. Може би защото той не беше равнодушен човек. — Ето какво: човекът в тази кола ме е снимал, а днес е изпратил тези снимки в службата ми. Сега си имам неприятности, но искам да го намеря, за да го попитам защо го е направил?

— В службата ви ли ги е изпратил? — учудено попита чичо Костя. — Защо? С любовник ли ви е засякъл?

— Ако бях с любовник, той щеше да изпрати снимките на мъжа ми, а не на началството.

— Тогава не разбирам. Нещо неприлично ли има на тези снимки? Какво толкова може да се снима на публично място, та после човекът да си има неприятности?

— Ще ви обясня, Константин Фьодорович. Аз искам да заловя и изоблича един голям престъпен бос. За целта ми трябваше известна информация. А от кого мога да получа тази информация? Само от престъпници. Именно затова отидох на ресторант с един от тях, престорих се на наивница, за да науча онова, което ми трябваше. А сега моите началници може и да ме уволнят заради връзки с престъпния свят. Заради корупция с една дума. Разбирате ли?

— Ах, гадняр! — гневно възкликна шофьорът. — Сякаш почувствах, че тоя шофьор е гад. Жалко, че не слязох тогава и не извиках катаджиите. Може би щеше да се махне, преди да успее да ви снима.

— Не, не е жалко, чичо Костя, напротив — добре е, че не сте го закачали.

— Но защо?

— Ами защото той пак щеше да успее да ме снима, но тогава аз нямаше да ви намеря и да науча номера на колата му. Сред снимките имаше една, от която определено си личеше, че е правена от кола. Отидох до ресторанта и намерих мястото, откъдето са снимали. Оказа се, че е само на два метра от спирката. Точно тогава започнах да търся шофьорите от театралния маршрут. И намерих вас. А вие си спомнихте номера. Ако той не беше успял да направи именно тази снимка, така и нищо нямаше да разбера. Тъй че всичко е за добро.

— Е, щом е така — зарадва се Константин Фьодорович, — много хубаво. Все пак ми е мъчно за вас.

— Защо? — разсмя се Настя.

— Толкова сте слабичка, бледичка, болнава сте наглед. Как е могъл този мерзавец да вдигне ръка срещу вас? То е все едно да удариш дете, ето, като моята Машенка. Същото е. Само отрепка може да посегне на жена.

— Благодаря ви — сърдечно каза тя, почувствала как в гърдите й се надига вълна на благодарност към този обикновен, мрачен човечец. — Но не се тревожете за мен — аз само наглед съм хилава, а инак си ме бива, костелив орех съм.

От жилището на Константин Фьодорович Настя се обади на Коротков и го помоли да намери сведения за собственика на тъмносин или черен москвич с номер М 820 ЕВ. Беше късно да се връща на работа, пък и нямаше нужда — предвид сутрешните събития. Тя се сбогува с чичо Костя и неговата бдителна рожба и си тръгна за вкъщи.

Изненада я огромната тълпа пътници на перона на станция „Киевская“ в метрото, където тя се прехвърли на своята линия. Оказа се, че по технически причини влаковете по Арбатско-Покровското направление се движат на по-голям интервал, който вместо обичайните минута и половина, стигнал до двайсет. Глас от високоговорителя настойчиво съветваше пътниците да използват наземния транспорт, но на Настя този съвет не й вършеше никаква работа — с наземен транспорт щеше да се тътри до „Шчолковская“ чак до сутринта. Затова търпеливо зачака влака, предвидливо спряла точно пред солиден мъж с внушително шкембе. По лицето на мъжа беше изписана такава яростна решимост да се натика в препълнения вагон, че Настя не се съмняваше: той ще напира с мощта на разгневен слон и ще я вкара вътре, дори чисто теоретично това да изглежда невъзможно. Така и стана. На пръв поглед в пристигналия най-сетне влак нямаше и един свободен сантиметър, но чичката с шкембето изпълни функцията си добросъвестно и оправда надеждите на Настя.

Във вагона беше задушно и много скоро Настя почувства познатия отвратителен световъртеж и лекото гадене. Имаше слаби кръвоносни съдове и трудно понасяше задухът и блъсканицата. В нормална ситуация в такива случаи тя слизаше от влака на първата спирка и поседяваше на някоя пейка на прохладния перон, докато гаденето изчезнеше. Но сега не смееше да рискува. Влаковете минаваха нарядко, а второ шкембе можеше и да не намери. И реши да търпи!

След „Измайловски парк“ тълпата се поразреди и Настя можа да си поеме спокойно дъх. На „Шчолковская“, когато вече се бе изкачила по стълбището към подлеза, чу зад гърба си:

— Момиче! Момичето с небесносиньото яке!

Обърна се и видя жена на средна възраст, която й правеше някакви знаци.

— Вземете. — Жената й подаде портмонето. — Изпуснахте го.

Настя с изненада взе портмонето си. Как е могла да го изпусне? Как е могло да изпадне от затворения с цип сак?

— Благодаря — смутено каза на жената и започна да го пъха в сака, все още не разбирайки какво се е случило.

— И нещо друго ви падна — забеляза зорката дама. — Ето, цигари са.

Настя наведе очи и видя точно под краката си пакет цигари. Трескаво прокара длан по дъното на сака си. Ами да, беше разрязано с нещо остро. Само това й липсваше! Отиде встрани, сложи сака на земята, приклекна и започна да преглежда съдържанието му. Най-важното — удостоверението!

Слава богу, то си беше на мястото, в закопчаното вътрешно джобче. Портмонето и удостоверението бяха оцелели, а всичко останало не бе толкова важно. Странни крадци са се навъдили напоследък обаче, помисли си тя, проверявайки опипом предметите и папките с книжа вътре. Не е взел портмонето — защо тогава е разрязал сака? Може би се е канел, но не е успял? Пътниците започнаха да слизат на тълпи, вагонът се поопразни и е станало опасно да бърка в сака.

Прибра се разстроена — най-вече заради сака. Настя беше свикнала с него, носеше го вече три години, а нямаше друга такава голяма и удобна чанта. Трябваше да си купува нова, а това означаваше загуба не само на пари, но и на време. Ех, как можа да й се случи!

— Ася, търсиха те от службата — съобщи й Алексей.

— Кой?

— Не знам, не се представи. Помоли да ти предам утре сутринта да бъдеш в кабинета си и да напишеш някакво обяснение.

— Ясно.

Служебната проверка, за която я бе предупредил генералът, започваше.

 

 

Юрий Оборин си помисли, че сам се е урочасал. Веднага след като преди три дни се похвали на Олга колко добре се чувства, главоболието отново се върна, а гадната тахикардия караше сърцето му сякаш да изскача от гръдния кош и му пречеше да заспива. Вярно, главата му продължаваше да работи интензивно, текстът се лееше с лекота и ставаше строен и логичен.

Привечер той неочаквано почувства, че е уморен, и то умората беше такава, сякаш бе разтоварил цял вагон въглища. Химикалката буквално изпадаше от пръстите му — такава слабост го налегна. Когато към осем часа при него влезе Александър Инокентиевич за вечерната визитация, Юра се оплака от състоянието си и същевременно ядосано си помисли, че докато предишните дни го бе лъгал, днес казваше чистата истина.

В девет и половина надникна Олга, за да му каже довиждане — днес беше работила дневна смяна и в десет трябваше да застъпи друга медицинска сестра.

— Нещо не мога да ви разбера смените — забеляза Юра. — Нали вчера ти работи през деня, а днес — пак.

— Така е, защото постоянно някой сменя някого — обясни му тя. — Една от сестрите има проблеми вкъщи, децата й постоянно боледуват, затова променяме смените си и все не можем да влезем в крак с графика. Но, слава богу, сега всичко ще се оправи. Намерихме един студент четвъртокурсник от Медицинския институт, който иска да припечели малко пари. През целия следващ месец ще работи нощна смяна, а ние с колежките ще сме само дневна. Поне ще поживеем нормален живот. Защото след нощната смяна човек спи половин ден и току-виж, станало вечер. А на другия ден от сутринта пак си на работа.

— Ами аз? — огорчи се Оборин. — Значи сега няма да работиш нощем?

— Юрочка, не се разстройвай — засмя се тя. — Ние с теб и денем се справяме прекрасно. А новото момче е чудесно и между другото е шахматист. Ти май ми беше казал, че обичаш шаха?

— Казах ти — мрачно кимна Оборин. — Но повече обичам теб.

— Така ли? — Тя погледна часовника си и се усмихна закачливо. — Докажи го тогава. Имаме още двайсет минути.

И той го доказа. Олга си тръгна и след десет минути се върна в стаята заедно със симпатичен дългонос очилатко с бяла престилка, която му беше голяма и смешно се усукваше около слабото му тяло.

— Запознайте се — весело каза тя. — Това е Серьожа, нашето нощно медицинско братче. А това е Юрий Анатолиевич, бъдещо светило на юриспруденцията.

Оборин неохотно стисна тясната длан на мършавия младеж.

— Много ми е приятно — изрече без капчица ентусиазъм.

— Олга Борисовна ми каза, че играете шах — плахо избъбри Серьожа. — Може ли да дойда при вас по-късно?

— Елате — равнодушно кимна Оборин. — Ще изиграем една партия. Само да не е много късно — нещо не се чувствам добре, искам да си легна по-рано, та да се наспя.

— В десет и половина добре ли е?

— Добре е. Елате.

Оборин улови напрегнатия поглед на Олга при неговите думи, че не се чувства добре.

— Безпокои ли ви нещо, Юрий Анатолиевич? — загрижено попита тя. — Влоши ли се състоянието ви?

— Не, не, просто съм уморен — усмихна се той. — Не обръщайте внимание, всичко си е, както обикновено.

Тя го погледна много сериозно, после мълчаливо кимна и излезе заедно със Сергей.

Младежът дойде в единайсет без двайсет, понесъл под мишница шахматна дъска. Оборин неохотно се откъсна от своите таблици и диаграми и разчисти на бюрото място за шаха. Теглиха чоп за първия ход и започнаха партията.

След четири хода Оборин разбра, че очилаткото разиграва дебюта на една от партиите от миналогодишния шампионат на претендентите. Юрий добре познаваше тази партия, тя бе изпълнена с изящество и някаква вътрешна хармония и всеки път изпитваше удоволствие, когато я разиграваше според описанието й в специалното шахматно списание. Но и прекрасно си спомняше, че шахматистът, който бе играл с черните фигури, бе допуснал грешка в мителшпила. В същото списание беше публикуван коментар на партията, където беше посочена тази грешка и бяха анализирани възможните по-перспективни ходове. Ами добре, с удовлетворение си помисли Юрий, момчето разбира от шах, нека си мисли, че ме е заблудило. Само че аз ще се постарая да избегна грешката и тогава ще видим кой ще спечели победата.

Той добросъвестно се придържаше към плана на изиграната миналата година игра, като си позволяваше малки вариации, но строго следеше като цяло партията почти да не се различава от публикуваната.

— Юрий Анатолиевич, а трудно ли се пише дисертация? — попита Серьожа, след като направи поредния ход.

— Абе не — разсмя се той, — не много. Трудно е да разбереш какво представлява твоята дисертация. А разбереш ли го, вече е лесно, знаеш какво трябва да правиш по-нататък. Тогава сядаш и пишеш.

— Във всички науки ли е така или само във вашата?

— Във всички е приблизително едно и също. От всяко положение в дисертацията трябва да фигурира историята по проблема, за да е ясно какво вече е направено в тази област и защо то не е достатъчно. Нужно е да личи твоята собствена постановка, за да е ясно, че никой преди това не е правил същото, но то е необходимо поради тези и тези причини. Трябва да се направи обзор на литературата по темата. Да се анализират различните мнения. После описваш собственото си изследване, показваш резултата. А накрая излагаш изводите, които произтичат от този резултат. Ето това е в общи линии. Защо, ти смяташ да пишеш дисертация ли?

— А, аз имам още много да уча… — Серьожа махна с ръка. — Питам просто така, за бъдещето. Може да се окаже толкова сложно, че изобщо да е безсмислено да се мечтае за това.

Оборин направи следващия ход, като прецени наум, че до онази позиция в партията, когато черните трябва да направят погрешен ход, остава съвсем малко, само шест хода. Момчето явно много се надява Оборин да повтори грешката, именно затова започна страничен разговор, та да го разконцентрира. Въпреки слабостта и главоболието, Юрий се развесели, дори го досмеша. Ами добре, нека помогнем на хитреца, нека си мисли, че маньовърът му е бил успешен.

— Ами ти как ще ходиш на лекции и упражнения, щом работиш нощем? — попита той, като се престори, че съсредоточено разглежда фигурите на дъската. — Нали може да заспиш на банката.

— Нищо, ще издържа — усмихна се Серьожа, — организмът ми е млад.

— Сигурно парите много ти трябват?

— Много — призна очилаткото. — Смятам да се женя след лятната сесия, искам да поспестя за сватбата, за подаръци… Нали разбирате!

— Ще се жениш ли? — искрено се учуди Оборин. — Но защо толкова млад? Какво не ти харесва в свободния живот?

— Как какво? — Серьожа вдигна към него очи, в които се изписа изумление. — Та аз я обичам. Искам да живея с нея. Нима не е ясно?

— Обичаш я значи — промърмори Оборин. — Ами тя теб?

— И тя ме обича — уверено отговори Серьожа. После помисли малко, направи ход и добави: — Надявам се.

— Приятелю — снизходително произнесе Юрий, — не е моя работа да ти давам съвети, но моят богат опит ми подсказва, че човек никога не бива да бърза с женитбата. Знаеш ли колко момичета съм имал през студентските години? И съм обичал всяка от тях, и съм се надявал — какво ти надявал — бях сигурен, че и те ме обичат. На два пъти за малко да се оженя, но слава богу, съдбата ме пазеше от прибързани глупости. А какво излезе? Едва сега, когато съм вече на двайсет и девет…

В този момент Серьожа направи ответния си ход и Оборин с изненада видя, че партньорът му бе допуснал груба грешка. Според описанието сега трябваше да направи ход с топа, като пресече възможността черните да защитят коня си. Вместо това, той тръгна с царицата и откри едновременно и топа, и офицера. Оборин с усилие сдържа доволната си усмивка и се престори, че е потънал в размисли за своя следващ ход.

— Когато сте вече на двайсет и девет… — нетърпеливо му подсказа Серьожа. — Какво щяхте да кажете?

— Да, вече съм на двайсет и девет и за щастие все още не съм женен — разсеяно продължи Юрий. — За щастие — защото едва сега най-сетне срещнах жената, за която съм мечтал цял живот. За съжаление тя е омъжена, затова не можем да бъдем заедно, поне докато не се разведе. Но пък аз съм свободен, а това е много по-добре, отколкото ако се бях оказал женен и имах деца. Разбираш ли за какво ти говоря?

— А по какви признаци разбирахте, че момичетата, които сте обичали през студентските си години, не са това, което търсите?

— Ами тук, изглежда, най-важна е интуицията. На млади години способността за трезв анализ още не е развита. Между другото работата върху дисертация много помага в това отношение — мозъкът започва да работи по-стабилно. А когато си млад, в главата ти е пълна бъркотия, всеки ден ти се струва единственият и последният, а дори и да мислиш за бъдещето, кой знае защо, сигурен си, че винаги ще бъде именно така, както е днес. Затова всяка неприятност се превръща във вселенска трагедия, настроението ти се разваля и имаш чувството, че отсега нататък си обречен да изживееш живота си в тъга и печал. Нали е така?

— Така е — кимна Серьожа.

— Същото е и с любовта. Днес се чувстваш прекрасно с момичето си, то ти изглежда красиво, умно, добро и нежно и ти наивно си въобразяваш, че винаги ще бъде така. А щом то престане да бъде добро и нежно, изненадата ти е огромна, оставаш като гръмнат.

— И с вас ли се е случвало така?

— Охо — засмя се Юрий, — колко пъти! Например в първи курс бях влюбен в едно изключително момиче…

Серьожа пак направи грешка и Оборин реагира с ответен ход толкова бързо, че продължи разказа си фактически без никаква пауза:

— … тя ми изглеждаше най-красивата и изобщо най-прекрасната на света във всяко отношение. И аз естествено бях сигурен, че ще я обичам до края на живота си. Дори взех, че й направих предложение. А после цялото й лице се покри с ужасни пришки. Представяш ли си? Да вземе да си купи някакъв модерен крем, към който развила страхотна алергия. После цяла година се лекува в Института по красотата. Щом я видях толкова грозна — цялата ми любов се изпари. Буквално за секунди. Вярно, сега разбирам какъв глупак съм бил и че пришките нямат никакво отношение към любовта, че трябва да обичаме не чистата кожа, а човека… А тогава… Серьожа, според мен всичко е ясно. Предстои ти мат в два хода. Съгласен ли си?

— Съгласен съм. Много чевръсто ме опердашихте, Юрий Анатолиевич, много лошо ли играя?

— Не, дума да не става! — великодушно каза Оборин и прибра фигурите в кутията. — Просто вероятно си уморен и започна да правиш грешки. Сигурно си чучулига? Рано ли се събуждаш?

— Точно така. А вие как се сетихте?

— Нима е трудно да се сети човек? Чучулигите трябва да си лягат рано, вечер вниманието им силно се разсейва, мозъкът не работи пълноценно. Аз пък съм сова: сутрин ходя като отнесен, а привечер започвам да работя истински.

— Значи няма вече да играете с мен? — огорчено попита Серьожа.

— Днес не. Вече е късно. Но утре ела, ако имаш желание.

— По същото време ли?

— Да. Лека нощ, Серьожа.

— Лека нощ, Юрий Анатолиевич. Благодаря за играта.

Серьожа затвори вратата след себе си и Оборин чу как изщрака ключът в бравата. Време беше да си ляга, той се надигна, за да вземе един душ, но почувства, че няма сили, бързо свали дънките и ризата и се пъхна под одеялото.

 

 

Серьожа отиде в стаята на медицинските сестри и грижливо заключи вратата след себе си. Току-що бе минал по коридора покрай кабинета на Александър Инокентиевич и бе видял ивичката светлина между вратата и пода. Значи Бороданков работеше и Олга Борисовна беше вкъщи сама. Можеше смело да й се обади.

— Олга Борисовна — тихо каза той, когато тя вдигна слушалката, — аз съм, Сергей.

— Как върви? Научи ли нещо?

— Все още не, но първите стъпки са направени. Права бяхте, разговорът за ранната женитба ни поведе в правилната посока. Той започна да разказва за своите момичета от студентските години.

— Чудесно, браво! Продължавай в същия дух. Когато сутринта разнасяш лекарствата, внимавай да не сбъркаш нещо. На всички наливай от бутилката, която ти оставих, а онова, което дава фармацевтът, оставяй в моята каса.

— Няма Да забравя, Олга Борисовна.