Владимир Набоков
Защита Лужин (7)

7

Срещите, разбира се, продължиха. Клетата дама започна със страх да забелязва, че дъщеря й и съмнителният господин Лужин са неразделни — имаше някакви разговори между тях, погледи, флуиди, които тя не можеше съвсем ясно да долови; това й се стори тъй опасно, че преодолявайки отвращението си, реши да държи Лужин колкото може по-близо до себе си, отчасти за да го разбере напълно, но най-вече за да не се губи толкова дъщеря й. Професията му беше нищожна, нелепа… Съществуването на такива професии би могло да се обясни единствено с проклетата съвременност, със съвременното влечение към безсмислени рекорди (тези аероплани, които, искат да стигнат до слънцето, маратонското бягане, олимпийските игри). Струваше й се, че в предишните времена, в Русия от нейните младини, човек, занимаващ се изключително с шах, би бил немислим. Впрочем дори и в сегашните дни такъв човек бе толкова странен, че у нея възникна неясното съмнение дали шахматната игра не е параван, измама, дали Лужин не се занимава с нещо съвсем различно — и тя примираше, като си представеше някаква тъмна, престъпна — може би масонска — дейност, която хитрият негодник скрива зад уж встрастеността си в невинната игра. Полека-лека обаче това подозрение отпадна. Как да очаква коварство от такъв мухльо? Освен това той наистина се оказа прочут. Порази я и донякъде я засегна, че мнозина добре знаят името му, което тя изобщо не беше чувала (освен може би като случаен звук в миналото, свързан с далечен роднина, навестяван някога от някакъв си Лужин, петербургски помешчик). Германците в курортния хотел произнасяха това име с уважение, като героично преодоляваха трудността на чуждата им шипяща. Дъщерята й показа последната книжка на берлинско илюстровано списание, където в забавния кът за гатанки и кръстословици бе представена забележителната по нещо си партия, спечелена наскоро от Лужин. „Но нима може човек да се захласва по такива празни неща? — възкликна тя и объркана погледна дъщеря си. — Цял живот да прахосаш, за такива нищожни работи… Ето вуйчо ти, който много добре играеше всякакви игри — шах, карти, билярд, — имаше и държавна служба, и кариера, и всичко.“ — „Той също има кариера — отвърна дъщерята — и наистина е много известен. Никой не е виновен, че не си се интересувала от шах.“ — „И фокусниците понякога също са известни“ — заядливо избъбри тя, но все пак се позамисли и реши за себе си, че известността на Лужин отчасти оправдава съществуването му. А той впрочем съществуваше тягостно. Особено я дразнеше, че постоянно се, изхитряше да седне гърбом към нея. „Все гърбом ми говори, все гърбом — оплакваше се на дъщеря си. — Дори разговорът му не е човешки. Уверявам те, има нещо съвсем ненормално у него.“ Лужин нито веднъж не се обърна към нея с въпрос, нито веднъж не се опита да подкрепи заглъхващия разговор. Правеха незабравими разходки по изпъстрените от слънцето пътеки, където тук и там в приятната сянка някакъв грижовен гений бе наслагал скамейки — незабравими разходки, по време на които всяка стъпка на Лужин й се струваше оскърбление. Въпреки пълнотата и задуха си той изведнъж развиваше необикновена скорост, спътничките му изоставаха, майката, свила устни, гледаше дъщеря си и със съскащ шепот се кълнеше, че ако това рекордно препускане продължи, тя веднага — разбираш ли, веднага — ще се върне вкъщи. „Лужин — извикваше, дъщеря й, — ей, Лужин. Починете си, ще се изморите така.“ (И това, че дъщеря й го наричаше на фамилно име, също беше неприятно — но на забележката й тя отговаряше със смях: „Така са постъпвали Тургеневите девойки. Нима съм по-долу?“) Лужин изведнъж се обръщаше, усмихваше се изкриво и сядаше на някоя пейка. До него се оказваше телено кошче. Той почваше да рови из джобовете си, намираше някоя хартийка, полека я накъсваше и я хвърляше в кошчето, след което отривисто се засмиваше. Какви шегички!

Все пак въпреки съвместните разходки дъщеря й и Лужин намираха време да се усамотят и след такива усамотявания тя доста злобно питаше дъщеря си: „Какво, да не се целуваш с него? Целуваш ли се? Сигурна съм, че се целуваш.“ Но дъщеря й само въздъхваше и отвръщаше с престорена досада: „Ах, мамо, как можеш да говориш такива неща…“ — „Не се отлепяте“ — реши тя и написа на мъжа си, че е нещастна, неспокойна, че дъщеря й е завъртяла невъзможен флирт с опасен мрачен тип. Мъжът й я посъветва да се върне в Берлин или да смени курорта. „Какво ли разбира — помисли си тя. — Добре де, все едно. Скоро това ще свърши. Нашето гълъбче ще се разкара.“

И изведнъж, три дни преди Лужин да замине за Берлин, се случи една дреболия, която не че промени отношението й към Лужин, но все пак я трогна. Излязоха тримата да се поразсеят. Беше безветрена августовска вечер, великолепен залез като изцеден докрай, смачкан портокал. „Малко ми е хладно — каза тя. — Донеси ми нещо.“ Дъщеря й кимна, каза „ъхъм“ както смучеше стъбълце трева и тръгна забързано, леко размахала ръце обратно към хотела.

„Хубавко ми е момичето, нали? Какви стройни крачета.“

Лужин кимна.

„Значи вие заминавате в понеделник? А после, след като играете, отново в Париж?“

Лужин кимна отново.

„Но сигурно няма да останете за дълго в Париж? Нали отново ще ви поканят да участвувате?“

Тъкмо тогава се случи. Лужин се огледа и посочи с бастуна.

„Алеята — каза той. — Вижте. Нататък път. Аз вървях. Представете си кого срещнах. Кого срещнах? От митовете. Амур. Но не със стрела, а с камъче. Бях улучен.“

„За какво говорите?“ — попита с тревога тя.

„Моля ви, моля ви — възкликна Лужин, вдигнал показалец. — Необходима ми е аудиенция.“

Той се приближи до нея, странно полуотвори уста, поради което лицето му придоби необикновен израз на някаква страдалческа нежност.

„Вие сте добра, отзивчива жена — проточено произнесе Лужин. — Имам честта да ви моля за ръката й.“

Той се извърна, сякаш привършил театрална реплика, и започна да изписва с бастуна плетеница върху пясъка.

„Ето ти шала“ — каза отзад задъханият глас на дъщерята и шалът обгърна раменете й.

„А не, горещо ми е, няма нужда, какъв ти шал…“

Разходката през онази вечер бе особено мълчалива. В ума й пробягваха всички онези думи, които трябва да каже на Лужин. Да му намекне за финансовата страна — той сигурно не е богат, заема най-евтината стая в хотела. И много сериозно да поговори с дъщеря си. Немислим брак, крайно глупава идея. Но въпреки всичко бе поласкана, че Лужин толкова развълнувано, тъй старомодно се бе обърнал най-напред към нея.

„Случи се вече, честито — каза тя същата вечер на дъщеря си. — Не ми прави невинни физиономии, прекрасно разбираш. Нашият желае да се ожени.“

„Не е бивало да приказва с теб — отвърна дъщерята. — Това засяга само него и мен.“

„Да се омъжиш за първия срещнат нехранимайко…“ — засегната подхвана тя. „Да не си посмяла — спокойно рече дъщерята. — Не е твоя работа.“

И това, което изглеждаше немислимо, започна да се развива с учудваща бързина. Преди заминаването си Лужин по дълга нощна риза бе застанал на балкончето си, гледаше луната, която, трепереща, се измъкваше от черните листа, и замислен за неочаквания обрат, който вземаше защитата му против Турати, слушаше през тези шахматни мисли гласа, който все продължаваше да звънти в ушите му, който на дълги линии пресичаше съществото му и заемаше най-важните точки в него. Това беше отзвук от разговора, току-що проведен с нея — тя отново бе седяла на коленете му и беше обещавала, че след два-три дни ще се върне в Берлин, ще замине сама, ако майка й пожелае да остане. И да я държи на своите колене, беше нищо пред сигурността, че тя ще го последва, че няма да се изгуби като някои сънища, които изведнъж се пръсват, разпиляват се, защото през тях изплува лъскавото кубенце на будилника. Притиснала рамо до гърдите му, тя се мъчеше с внимателен пръст да вдигне по-високо клепачите му и странна черна светлина подскачаше от лекия натиск върху очната ябълка, подскачаше като черния му кон, който лесно вземаше пешката, ако Турати я придвижеше на седмия ход, както бе сторил при последната им среща. Конят, разбира се, загиваше, но тази загуба се възнаграждаваше от сложно замислената атака на черните и тук шансовете бяха на тяхна страна. Наистина имаше известна слабост във фланга на царицата, по-скоро не слабост, а леко съмнение дали всичко това не е фантазия, не е фойерверк и дали той ще издържи, ще издържи ли сърцето му, или гласът в ушите му все пак го лъже и не ще го съпровожда. Обаче луната се освободи от острите черни вейки — кръглата, тежка, пълна луна — ярко потвърждение на победата му, и когато най-сетне Лужин се обърна и влезе в стаята си, там върху пода вече лежеше огромен правоъгълник лунна светлина и в тази светлина — неговата собствена сянка.