Владимир Набоков
Защита Лужин (11)

11

В зачатъчно сако, без единия ръкав, Лужин се бе изправил странишком пред тройното огледало и плешивият шивач ту прокарваше кредата по рамото и по гърба му, ту го набождаше с карфици, като с поразителна бързина ги изваждаше от устата си, където очевидно те си растяха открай време. От всичките мостри платове, разположени грижливо, по оттенъци, в албума, Лужин избра тъмносивия квадрат и годеницата му дълго пощипва съответното сукно, което шивачът хвърли с тежко изтропване върху тезгяха, разгърна светкавично и като се дръпна назад, го притисна до гърдите си сякаш за да закрие своята голота. Тя сметна, че сукното се мачка, и тогава лавина плътни топове започнаха да отрупват тезгяха и шивачът, като мокреше пръст в долната си устна, все разгръщаше, разгръщаше. Най-сетне сукното бе избрано, и то тъмносиво, но гъвкаво и нежно, дори като че някак мъхесто, и сега Лужин, разпределен на три части в огледалото по разрези като за нагледно обучение (… ето гладко обръснато, пълно лице, ето същото лице в профил, а ето рядко виждания от самия субект тил, подстриган доста късо, с гънки по врата и с леко щръкнали уши, пронизани от розова светлина…), поглеждаше себе си и плата, без да познава предишната гладка и щедра целина. „Мисля, че отпред ще трябва мъничко да се вземе“ — каза годеницата и шивачът, като се дръпна крачка назад, примижа срещу фигурата на Лужин, измърка с учтив лек смях, че господинът е малко закръглен, а сетне се захвана с новородените ревери, нещо подръпна, нещо забоде, а през това време Лужин с жест, присъщ на всички хора в неговото положение, леко протягаше ръка или я сгъваше в лакътя, като гледаше китката си и се мъчеше да свикне с ръкава. Мимоходом шивачът го рязна с кредата по сърцето, за да набележи джобчето, след което безмилостно разпра сякаш вече съвсем готовия ръкав и се зае пъргаво да вади карфиците от корема на Лужин.

Освен хубавия костюм на Лужин му бе ушит и фрак, а старомодният смокинг, намерен на дъното на сандъка му, бе подновен в по-добър вид от същия шивач. Годеницата му не смееше да попита, от страх да не събуди шахматните спомени, защо му е бил в предишния живот на Лужин смокингът и сгъваемият цилиндър и затова никога не узна за някакъв си голям обед в Бирмингам, на който между другото Валентинов… Но негова си работа.

Обновяването на Лужиновата обвивка не приключи с това. Появиха се ризи, вратовръзки, чорапи — и Лужин приемаше всичко с безгрижен интерес. От санаториума се прехвърли в малка стая с весели тапети, наета на втория етаж в същата сграда, където живееше годеницата му, и по време на местенето имаше същото чувство, както когато се завръщаше от селото в града. Винаги е странно това настаняване в града. Легнеш да спиш и всичко е толкова ново: в тишината с кретащо чаткане на копита се оживяват за няколко мига нощните павета, прозорците са закрити с по-плътни и бухнали пердета, отколкото в имението; в мрака, леко облекчен от светлата черта на едва открехнатата врата, изчаквателно са замрели предметите, още не съвсем стоплени, още невъзобновили докрай познанството си след дългото лятно прекъсване. А събудиш ли се — вън трезва сива светлина, по млечната небесна мътилка се плъзга слънцето, прилично на луна, и изведнъж някъде отдалеч — прилив на военна музика: тя се приближава на оранжеви вълни, прекъсвана от припрените ситнежи на барабана, и скоро всичко замлъква, вместо бузестите тръбни звуци отново невъзмутимият тропот от копита, лекото подрънкване на петербургското утро.

„Забравяте да гасите лампата в коридора — усмихната каза възрастната германка, дала му стаята под наем. — Забравяте да си затваряте вратата за през нощта.“ И на годеницата му се оплака — разсеян е като стар професор.

„Уютно ли ви е, Лужин? — питаше Годеницата. — Добре ли спите, Лужин? Ех, че не е уютно, не е, но нали скоро всичко ще се промени.“ — „Не бива да отлагаме повече — мърмореше Лужин, прегърнал я и преплел пръсти върху бедрото й. — Сядайте, сядайте, не бива да отлагаме. Хайде утре да се свържем. Утре. В най-законен брак.“ — „Да, скоро ще е, скоро — отвръщаше тя. — Но нали не може да стане за един ден. Има такова едно учреждение. В него ще висим на стената в продължение на две седмици и през това време жена ви ще се завърне от Палермо, ще погледне имената ни и ще каже: не може, Лужин е мой.“

„Забутала съм го — отвърна майка й, когато се обърна към нея за кръщелното си свидетелство. — Тикнала съм го някъде и се е изгубило. Не зная, нищо не зная.“ Документът обаче се намери бързо. Пък и вече беше късно да предупреждава, да забранява, да измисля затруднения. Сватбата се приближаваше фатално гладко, не можеше да я възпреш, сякаш стоиш върху лед и е хлъзгаво, и нямаш опора. Наложи и се да се примири и да помисли с какво да разкраси и как да сервира годеника на дъщеря си, за да не се срамува от хората, и как да събере сили, за да се усмихва на сватбата, за да изиграе доволна майка, да хвали честността и добротата на Лужин. Мислеше и за това колко пари вече са потрошени по Лужин и още колко ще се потрошат и се мъчеше да пропъди от въображението си страшната картина: Лужин дезабийе, пламнал в макакова страст, и нейната покорна от инат, студена, студена дъщеря. Междувременно и рамката за тази картина се оказа готова. Наблизо бе наето не много скъпо, но добре обзаведено жилище, наистина — на петия етаж, но какво да се прави, за астмата на Лужин има асансьор и стълбището не е стръмно, със столче на всяка площадка под прозореца с витраж. От просторното антре, условно оживено от силуетни рисунки в черни рамчици, вратата вляво водеше към спалнята, а вдясно — към кабинета. По-нататък, отново от дясната страна на антрето, се намираше вратата за гостната; свързаната с нея трапезария беше малко по-дълга за сметка на антрето, което на това място благополучно се превръщаше в коридор — преобразяване, целомъдрено закрито от плюшена завеса с халки. Вляво от коридора се намираше банята, зад нея слугинската стая, а накрая беше вратата за кухнята.

Бъдещата обитателка на това жилище хареса разположението на стаите; мебелировката й допадна по-малко, В кабинета имаше кафяви кадифени кресла, библиотечен шкаф, увенчан от плещест, остролик Данте с водолазен шлем, и грамадно празно писалище с неизвестно минало и неизвестно бъдеще. Нестабилната лампа на чер усукан стълб с оранжев абажур се извисяваше до отоманката, на която бяха забравени мече със светла козина и дебело куче с широки розови ходила и петно на окото. Над отоманката висеше фалшив гоблен с танцуващи селяни.

От кабинета — ако лекичко поместеше пълзящата врата — се разкриваше анфиладен изглед към паркета на гостната и нататък към трапезарията с бюфета, намален от перспективата. В гостната лъщеше зелена палма, по паркета бяха разпръснати килимчета. Накрая бе трапезарията с израсналия вече до естествена големина бюфет и с чиниите по стените. От ниската лампа над масата висеше самотно пухкаво дяволче. Прозорецът беше еркерен и от него можеше да се види градинката с водоскока в края на улицата. Когато се върна до масата, тя погледна през гостната към далечината на кабинета, към гоблена, смалил се на свой ред, след това излезе от трапезарията в коридора и се запъти през антрето към спалнята. Там бяха поставени, плътно притиснати едно до друго, две бухнали легла. Лампата се оказа в мавритански стил, завесите на прозорците бяха жълти, което обещаваше заран измамна слънчева светлина, и в нишата бе окачена гравюра: вундеркинд по нощна риза до петите свири на огромен роял, а баща му по сив халат, със свещ в ръката, е замрял, леко открехнал вратата.

Наложи се да добавят това-онова, друго да махнат. От гостната беше изнесен портретът на хазайския дядо, а от кабинета на бърза ръка прокудиха масичката с източен вид, отгоре със седефена шахматна дъска. Стъклото на прозореца в банята, отдолу синкавоискрящо, сякаш изрисувано от студа, се оказа пукнато в горната си прозрачна част и се наложи да го сменят с ново. В кухнята и в слугинската стая белосаха таваните. Под свода на салонната палма израсна грамофон. Общо взето, като оглеждаше и поправяше тази „картина на господарска нога, изрисувана на бърза ръка“, както се шегуваше баща й, не можеше да се отърве от мисълта, че това е само временно, че сигурно ще се наложи да откара Лужин от Берлин, да го разсейва с други страни. Всяко бъдеще е неизвестно, обаче понякога то придобива особена мъглявост, сякаш в помощ на естествено потайната съдба идва и някаква друга сила, донасяща тази упорита мъгла, от която мисълта отскача.

Но колко беше мек и мил Лужин през тези дни… Колко уютно седеше, облечен с новия костюм и украсен с пастелносива вратовръзка, до масата за чай и учтиво, ако не съвсем уместно, се съгласяваше със събеседника. Бъдещата му тъща разказа на познатите си, че Лужин е решил да се откаже от шахматната игра, която му е отнемала прекалено много време, но че не обича да говори за това — и сега Олег Сергеевич Смирновски вече не настояваше за партия, а с пламнали очи му разкриваше тайнствените машинации на масоните и дори бе обещал да му донесе за прочит една чудесна брошура.

В учреждението, където ходиха да известят чиновниците за намерението си да встъпят в брак, Лужин се държеше като голям, носеше сам всичките си книжа, благоговейно и грижливо, запълваше бланките с любов, като усърдно изписваше всяка буква. Почеркът му беше закръгленичък, необичайно подреден и отиваше доста време предпазливо да развинтва новата си автоматична писалка, която малко превзето тръсваше настрани, преди да пристъпи към писането, а сетне, насладил се на плъзгащото се златно перо, пак така внимателно я поставеше обратно в горното джобче с извадена навън лъскава защипка. С удоволствие придружаваше годеницата си по магазините и очакваше като интересен сюрприз квартирата, която тя бе решила да не му показва преди сватбата.

През тези две седмици, докато имената им бяха окачени на показ — ту на адреса на годеника, ту на адреса на годеницата започнаха да идват предложения от разни бдящи фирми: коли за сватби и погребения (с изображение на каретата с впрегнати чифт галопиращи коне), фракове под наем, цилиндри, мебели, вино, зали за тържества, аптечни принадлежности. Лужин добросъвестно разглеждаше илюстрираните каталози и ги трупаше, зачуден защо годеницата му се отнася толкова презрително към тези интересни предложения. Имаше предложения и от друг вид. Случи се това, което Лужин нарече „малко апарте“ с бъдещия му тъст, един приятен разговор, по време на който той му предложи да го настани в едно търговско предприятие — разбира се, по-късно, не веднага, нека си поживеят спокойно няколко месеца. „Така е нареден животът, приятелю — бе казано в този разговор, — че за всяка секунда човек трябва да плаща минимум 1/432 от пфенига и това е мизерен живот; вие обаче трябва да издържате жена си, навикнала на известен разкош.“ — „Да, да“ — каза Лужин, радостно усмихнат и силещ се да извърти в ума си сложното изчисление, извършено с такова нежно умение от събеседника му. „За тази цел се искат малко повече пари — продължи той и Лужин затаи дъх в очакване на нов фокус. — Една секунда ще струва… повече. Повтарям, готов съм на първо време — първата година, да речем — щедро да ви се притичам на помощ… Но след време… Ето, ще ме навестите някой път в кантората, там ще ви покажа интересни неща.“

Така по най-приятен начин всичко наоколо се мъчеше да изпъстри пустотата на живота му. Той се оставяше да го полюшват, да го глезят, да го гъделичкат, приемаше със замижала душа гальовния живот, който го обгръщаше от всички страни. Бъдещето изникваше смътно във въображението му като мълчаливо обятие, продължаващо безкрай, в щастлив полумрак, където преминават, попадат в лъча и отново се скриват, засмени и разлюлени, разнообразните играчки на този свят. Но в неизбежните минути на годеническа самота, късно вечерта, рано сутринта, усещаше странна пустота, като че в пъстроцветната сглобяема картина, наредена върху покривката, са се оказали незапълнени пролуки със странни очертания. И веднъж му се присъни Турати, седнал гърбом към него, Турати се бе замислил дълбоко, подпрян с ръка, но иззад широкия му гръб не се виждаше това, над което се бе навел. Лужин не искаше да види, страхуваше, се да види, но все пак започна да наднича предпазливо през черното рамо. И тогава съзря, че пред Турати има чиния супа и че той не се подпира с ръка, а просто натиква салфетката в яката си. И през един ноемврийски ден, предхождан от този сън, Лужин се ожени.

Олег Сергеевич Смирновски и някакъв балтийски барон бяха свидетелите на това как Лужин и годеницата му бяха отведени в една голяма стая и настанени зад дълга маса, покрита със сукно. Чиновникът бе сменил сакото си с изтъркан редингот и им прочете брачната присъда. При това всички станаха. След което с професионална усмивка чиновникът удостои новобрачните с влажното си ръкостискане и всичко бе приключено. На изхода дебелият портиер с надежда за монета се поклони, като им честитеше, и Лужин добродушно му подаде ръка, която той прие върху дланта си, без веднага да се усети, че това е човешка ръка, а не бакшиш.

През същия ден се състоя и черковната венчавка. За последен път Лужин бе влизал в черква преди много години, на погребението на майка си. Връщайки се по-нататък в дълбините на миналото, той си спомни нощните завръщания по Връбница със свещицата, която се мяташе в шепите му, обезумяла, че я бяха изнесли от топлата черква в неизвестната нощ, и умираше накрая от разрив на сърцето, когато на улицата връхлиташе вятър откъм Нева. Имаше изповеди в тяхната квартална черква на улица Почтамтска, някак особено тропаха ботушите сред възтъмната и пустош, преместваха се, сякаш покашляха, столовете, на които седяха един зад друг чакащите, и понякога от тайнствения, скрит в завеси ъгъл се изтръгваше шепот. Помнеше и великденските нощи: дяконът четеше с ридаещ бас и още хлипайки, затваряше с широко движение огромното Евангелие… И си спомняше колко леко и пронизващо, предизвиквайки парливо чувство под лъжичката, звучеше на гладно думата „Великден“; устата на изнемощелия свещеник; и си спомняше колко трудно бе всеки път да доловиш мига, когато кадилницата плавно се прицелва в теб, именно в теб, а не в съседа, и така да се поклониш, че поклонът точно да съвпадне с кадилния замах. Имаше мирис на тамян и горещо падане на восъчна капка върху кокалчетата на ръката, меден блясък на икона, очакваща допира на устните му. Морни спомени, мургавина, проблясване, вкусен черковен въздух и изтръпнали нозе. И към всичко това сега се прибави обвитата сякаш в дим годеница и венецът, който потрепваше във въздуха над самите им глави и сякаш всеки миг щеше да падне. Той предпазливо поглеждаше към него и на два пъти му се стори, че нечия невидима ръка, държаща венеца, го предаде на друга, също невидима ръка, „Да-да“ — забързано отговори той на въпроса на свещеника и освен това искаше да допълни колко е хубаво всичко това и странно, и меко за душата, но тъкмо развълнувано си прочисти гърлото, когато светлината пред очите му започна лъчисто да се разлива.

А след това, когато всички бяха насядали на голяма маса, имаше същото чувство, както когато се връщаш вкъщи след утринна литургия и те очаква лъснало агне със златни рогца, бут, девствено гладък и сладък крем от извара, който ти се иска да започнеш най-напред, като отминеш шунката и яйцата. Беше горещо и шумно, на масата седяха много хора, вероятно били и в черквата — нищо, нищо, нека останат, докато дойде време… Лужина гледаше мъжа си, къдрицата, прекрасно ушития фрак, кривата полуусмивка, с която приветствуваше блюдата. Майка й, обилно напудрена, със силно деколтирана рокля, показваща както в старо време тясното улейче между повдигнатите й екатеринински гърди, се държа мъжки и дори говореше на „ти“ на зет си, така че Лужин известно време не разбираше към кого се обръща. Изпи само две чаши шампанско и приятен унес започна да го облива на вълни. Излязоха на улицата. Черната, ветровита нощ меко го блъсна в гърдите, незащитени от недоразвитата фрачна жилетка, и жена му го помоли да се загърне с палтото. Баща й, усмихващ се през цялата вечер и вдигащ чашата по някакъв особен начин — безмълвно, до равнището на очите, — жест, възприет от един дипломат, който много изящно произнасяше „скоул“^[1], сега, все така усмихнат само с очи, вдигаше в знак на сбогуване лъскавата под уличната лампа връзка ключове. Майка й придържаше на раменете си хермелиновата наметка и се мъчеше да не гледа гърба на Лужин, който се наместваше в автомобила. Гостите, всичките малко на градус, се сбогуваха с домакините и помежду си, деликатно усмихнати заобиколиха автомобила, който най-сетне потегли, и тогава някой изрева „ура“ и закъснелият минувач, обърнал се към спътничката си, одобрително отбеляза: „Веселят се земляците.“

В автомобила Лужин начаса заспа и при случайните, разтварящи се на ветрило отблясъци лицето му се оживяваше от белезникавата светлина, меката сянка от носа му описваше бавен кръг върху бузата и сетне над устната, и отново ставаше тъмно в автомобила, докато не преминеше нова светлина, мимоходом погалвайки ръката на Лужин, която сякаш се плъзваше в тъмния джоб, щом отново се спуснеше мрак. И после се зареди върволица ярки светлини, всяка прогонваше изпод бялата папийонка сенчеста пеперуда, тогава жена му внимателно поправи шала, тъй като студът на ноемврийската нощ проникваше дори в автомобила. Той се пробуди и примижа от размаха на уличния лъч, не разбра отначало къде се намира, но в този миг автомобилът спря и жена му тихо продума: „Лужин, вкъщи сме.“ Стоя в асансьора, като се усмихваше и мигаше, малко замаян, без обаче никак да е пиян, и загледа редицата копчета, едно от които жена му натисна. „На известна висота — каза той и погледна тавана на асансьора сякаш за да види там върха на пътя. Асансьорът спря. — Чук“ — каза Лужин и тихо се заля в смях.

В антрето ги посрещна новата слугиня — закръглена мома, веднага им протегна червената си, непропорционално едра ръка. „Ах, не биваше да седите досега“ — каза жена му. Камериерката взе да им честити, забързано да приказва нещо и благоговейно пое сгъваемия цилиндър на Лужин. Той с тънка усмивка й показа как се затваря. „Чудно нещо“ — възкликна камериерката. „Вървете, вървете да спите — неспокойно заповтаря жена му. — Ние ще заключим.“

Едно след друго се озариха кабинетът, гостната, трапезарията. „Отваря се като телескоп“ — сънен промърмори Лужин. Не можа да огледа нищо както трябва — очите му се слепваха. Вече на влизане в трапезарията забеляза, че е понесъл в ръце голямо плюшено куче с розови ходила. Остави го на масата и веднага към него се спусна като паяк пухкаво дяволче, висящо от лампата. Стаите загаснаха, сякаш частите на телескопа се затвориха, и Лужин се озова в светлия коридор. „Вървете да спите“ — отново подвикна жена му на някого и нещо в далечината изтропа и пожела лека нощ. „Ето там е слугинската стая — каза жена му. — А тук отляво е банята.“ — „Къде е за усамотяване? — пошепна Лужин. — Къде е най-малката стаичка?“ — „В банята, всичко е в банята.“ — отвърна тя и Лужин внимателно открехна вратата, убеди се в нещо и пъргаво се заключи. Жена му влезе в спалнята и седна в креслото, като оглеждаше омайно бухналите постели. „Ох, че се уморих — усмихна се тя и дълго следи с очи едрата, отпусната муха, която с безнадеждно бръмчене летеше около мавританската лампа, а сетне се изгуби нанякъде. — Насам, насам“ — извика тя, като дочу в коридора неуверено тътрещите се стъпки на Лужин. „Спалнята“ — произнесе той одобрително и сложил ръце на гърба, известно време се оглежда на всички страни. Тя отвори гардероба, където предишния ден бе наредила дрехите, помисли и се обърна към мъжа си. „Ще взема вана — каза тя. — Вашите неща са тук.“

„Почакайте минута — избъбри Лужин и изведнъж се прозина с цяла уста. — Почакайте“ — затваряйки уста, повтори той, като натикваше между сричките напиращите части на прозявката. Но грабнала пижамата и нощните пантофи, тя излезе бързо от стаята.

Водата зашуртя от крана на синя дебела струя, започна да изпълва бялата вана, като нежно димеше и променяше ромола си с надигането на равнището. Загледана в леещия се блясък, тя с известна тревога си мислеше, че настъпва пределът на женската й практичност и че има област, в която не може да пътеводителствува. Седнала след това във ваната, се загледа как се събират ситните водни мехурчета върху кожата й и върху потъващата пореста гъба. Отпуснала се до шия във водата, се виждаше през вече леко размътената от сапунената пяна вода тънкотела, почти прозрачна, и когато коляното й едва-едва се надигаше от водата, този заоблен, блестящ розов остров бе някак неочакван с безспорната си телесност. „В края на краищата това изобщо не е моя работа“ — каза си тя, извадила бляскава ръка от водата и отхвърляйки косата от челото си. Пусна още гореща вода, като се наслаждаваше на силните вълни топлина, преминаващи по корема й, и най-сетне, предизвикала лека буря във ваната, излезе и почна да се бърше, без да бърза. „Прекрасната туркиня“ — каза тя, застанала само по копринените си пижамени панталони пред огледалото, леко запотено от парата. „Общо взето, е доста благоустроено“ — каза малко по-късно. Продължавайки да се гледа в огледалото, започна полека да облича горната част на пижамата. „Хълбоците ми са малко пълни“ — каза тя. Водата във ваната, изтичаща с леко ръмжене, изведнъж изписка и всичко замлъкна: ваната беше празна, само в дупката все още се виждаше малък сапунен водовъртеж. И изведнъж разбра, че се бави нарочно, застанала по пижама пред огледалото — студена вълна премина през гърдите й, както когато прелистваш миналогодишно списание и знаеш, че сега, сега ще се разтвори вратата и на прага ще застане зъболекарят.

Като си свирукаше високо, тръгна към спалнята и свирукането й веднага секна. Лужин, завит до кръста с пухения юрган, с разкопчана, издула се колосана риза, лежеше в постелята, мушнал ръце под главата, и хъркаше с мъркащ звук. Яката висеше до краката му, панталоните се търкаляха на пода, разперили крачоли, фракът, криво надянат на закачалката, бе захвърлен върху диванчето, подвил едната опашка под себе си. Всичко това тя тихо, събра, подреди го. Преди да си легне, дръпна завесата, за да провери дали е спусната щората. В тъмната дълбина на двора вятърът раздърпваше някакви храсти и при неясната светлина, лееща се кой знае откъде, блестеше нещо, може би локва на каменния плочник до лехата, и на друго място ту се появяваше, ту се изгубваше сянката на някаква решетка. И изведнъж всичко угасна, остана само черната пропаст.

Помисли си, че ще заспи, щом се бухне в постелята, но не стана така. Гугукащото хъркане до нея и странната тъга, и тази тъмнина в непознатата стая я държаха във въздуха, не я оставяха да се плъзне в съня. И кой знае защо, думата „партия“ все й се въртеше в мозъка — „добра партия“, „да си намери добра партия“, „партия“, „партия“, „незавършена, прекъсната партия“, „толкова добра партия“. „Предайте на маестрото моето вълнение, вълнение…“. „Тя би могла да направи блестяща партия“ — натъртено произнесе майка й, проплавала в мрака. „Да се чукнем“ — прошепна нежен глас и бащините й очи се показаха над чашата, пяната се надигаше, налиташе и новите обувки й стискаха, и в черквата беше толкова горещо.