Владимир Набоков
Защита Лужин (6)

6

„Ще изтърсите всичко“ — каза Лужин, отново докопал чантичката.

Тя бързо протегна ръка, отмести чантата по-далеч, като я тръшна на масата — сякаш подчертавайки забраната с това. „Вечно трябва да въртите нещо из ръцете си“ — продума тя мило.

Лужин погледна ръката си, разпери и отново събра пръсти. Ноктите му бяха жълти от пушенето, с груби кожички, по ставите се точеха дебели напречни бръчици, по-долу растяха редки косъмчета. Отпусна ръка върху масата до нейната млечнобяла ръка, мека наглед, с късо и грижливо изрязани нокти.

„Съжалявам, че не съм познавала баща ви — изрече тя след малко. — Сигурно е бил много добър, много сериозен, много ви е обичал.“

Лужин премълча.

„Разкажете ми още нещо — как сте живели тук? Нима сте били някога малък, тичали сте, играли сте?“

Той отново отпусна двете си ръце върху бастуна и от израза на лицето му, от сънено спусналите се тежки клепачи, от леко разтворилата се уста, сякаш се канеше да се прозине, тя заключи, че му е доскучало, че му е омръзнало да си спомня. При това нали си бе спомнял равнодушно — беше й чудно, че ето, само преди месец е изгубил баща си и сега без сълзи може да гледа сградата, в която е живял с него като дете. Но дори в това безразличие, в недодяланите му думи, в тромавите му душевни движения, като че душата му се обръщаше насън и заспиваше наново, й се привиждаше нещо трогателно, трудноопределим чар, който бе доловила у него от първия ден на познанството им. И колко тайнствено беше това, че въпреки очевидната вялост на отношението към баща му, все пак беше избрал именно този курорт, именно този хотел, сякаш бе очаквал от видените някога предмети и пейзажи онази тръпка, която не можеше да изпита без чужда помощ. А бе пристигнал чудесно през един зелен и сив ден, под ръмящия дъжд, с безобразната си черна мъхеста шапка, с огромните си галоши — и загледана през прозореца във фигурата му, тромаво измъкваща се от хотелския автобус, тя почувствува, че този неизвестен пристигащ е някак съвсем особен, не прилича на останалите курортисти. Още същата вечер научи кой е. Всички в трапезарията гледаха този пълен, мрачен човек, който ядеше лакомо и немарливо и понякога се умисляше, като прокарваше пръст по покривката. Тя не играеше шах, никога не бе се интересувала от шахматни турнири, но по някакъв начин името му й бе познато, несъзнателно се бе вдълбало в паметта й, но не можеше да си припомни кога го бе чула за пръв път. Фабрикантът, страдащ отдавна от запек, за който говореше на драго сърце, човек, обзет от единствена мисъл, но добродушен, приятен, облечен с известен вкус, изведнъж забрави запека си и в галерията, в която пиеха лековита вода, й съобщи няколко смайващи неща за мрачния господин, който, сменил мъхнатата си шапка със старинна гарсонетка, бе застанал пред витрината, вградена в колоната, и разглеждаше занаятчийските изделия, изложени за продан. „Ваш съотечественик е — каза фабрикантът, като помръдна вежда към него, — прочут играч на шах. Пристигнал е за турнира от Франция. Турнирът ще се състои в Берлин след два месеца. Ако спечели, ще играе със световния шампион. Баща му наскоро почина. Ето тук пише тези неща, във вестника.“

Изпита желание да се запознае с него, да поговори на руски — толкова привлекателен й се стори с тази своя мудност, навъсеност, с ниската си разтворена яка, която го правеше приличен на музикант — харесваше й, че не я гледа, не търси повод да я заговори, както правеха всичките неженени мъже в хотела. Тя не беше особено хубава, нещо не достигаше на дребните й, правилни черти. Като че не бе осъществен последният, решителният тласък, който би я направил прекрасна, оставяйки същите черти, но придавайки им необяснима важност. Но беше на двайсет и пет години, модно подстриганата й коса я правеше обаятелна и имаше едно извръщане на главата, в което проникваше намек за възможна хармония, обещание за истинска красота, неизпълнено в последната минута. Тя носеше съвсем семпли, много добре ушити рокли, откриваше ръцете и шията си, като леко се перчеше с нежната им свежест. Беше богата — баща й, изгубил едни капитали в Русия, бе натрупал други в Германия. Майка й трябваше скоро да пристигне в този курорт и откак възникна Лужин, очакването на шумната й поява стана някак неприятно.

Запозна се с него на третия ден от пристигането му, както се запознават в старите романи или филми: тя си изпуска кърпичката, той я вдига — само с тази разлика, че тя се озова в ролята на героя. Лужин вървеше по пътеката пред нея и последователно изтърси: голямата си копринена носна кърпа, необикновено мръсна, с полепнал по нея боклук от джобовете му, пречупена, омачкана цигара, изронила половината от вътрешността си, един орех и френски франк. Тя вдигна само кърпата и монетата и полека тръгна да го настигне, като любопитно очакваше нови загуби. Лужин вървеше, хванал бастуна с дясната си ръка, докосваше с него всеки дънер, всяка пейка, а с лявата все бърникаше в джоба и най-сетне се спря, преобърна джоба си и заразглежда дупката в него. При това падна още една монета. „Продънен е — каза той по немски, взе кърпата от ръцете й. («И това» — каза тя на руски.) — Платът е слаб“ — продължи той, без да вдигне глава, без да премине на руски, без да се учуди на нищо, сякаш завръщането на нещата му беше съвсем естествено. „Ама не ги тикайте отново там“ — каза тя и се запревива от смях. Едва тогава той вдигна глава и мрачно я изгледа. Пълното му сиво лице, с лошо избръснати, наранени от бръснача бузи, придоби объркан и странен израз. Очите му бяха необикновени, тесни, леко дръпнати, полузатворени от тежки клепачи и сякаш напрашени от нещо. Но през този пухкав прашец проникваше синкав, влажен блясък, в който имаше нещо безумно и примамливо. „Не ги губете вече“ — каза тя и си отмина, като чувствуваше погледа му в гърба си. Вечерта на влизане в трапезарията тя неволно му се усмихна отдалеч и той отговори със същата навъсена, крива полуусмивка, с която понякога гледаше черната бременна котка, безшумно промъкваща се от маса до маса. А на следващия ден в градината, където имаше изкуствени пещери, водоскоци и пръстени джуджета, се приближи до нея и с дълбок, тъжен глас взе да й благодари за кърпата, за монетата (и оттогава смътно, почти несъзнателно все следеше дали тя няма да изпусне нещо — сякаш се мъчеше да възстанови някаква скрита симетрия). „Няма за какво, няма за какво“ — отвърна тя и произнесе още много такива думи — бедни роднини на истинските думи, а колко са тези мънички, запленяващи думи, произнесени забързано, временно запълващи празнотата. Като употреби такива думи, макар да чувствуваше дребнавата им суета, го попита дали му харесва курортът, за дълго ли е тук, пие ли водата. После го попита, като съзнаваше глупостта на въпроса, но безсилна да се възпре — отдавна ли играе шах. Той не отговори, извърна се и тя така се смути, че започна бързо да изрежда всичките метеорологични белези на вчерашния, днешния, утрешния ден. Той продължаваше да мълчи и тя също замлъкна, взе да се рови из чантата, мъчително диреше в нея тема за разговор и намираше само счупеното гребенче. Изведнъж той извърна към нея лицето си и каза: „Осемнайсет години, три месеца и четири дни.“ За нея това беше изумително облекчение, при това изисканата обширност на отговора му някак я поласка. Впрочем скоро започна малко да я дразни, че той на свой ред не й задава никакви въпроси, че я приема сякаш на доверие.

„Артист, голям артист“ — си мислеше често тя, загледана в тежкия му профил, в едрото му прегърбено тяло, в тъмния кичур, винаги залепнал на мокрото чело. И може би защото не знаеше нищо за шаха, тази игра беше за нея не просто домашно занимание, приятно прекарване на времето, а тайнствено изкуство, равно на всички признати изкуства. Никога досега не беше срещала отблизо такива хора — нямаше с кого да го сравни освен с гениалните чудаци, музиканти или поети, чийто образ познаваше също толкова сигурно и смътно като образа на някой римски император, на инквизитор, на скъперник от комедия. Паметта й съдържаше късичка тъмна алея с наредени там всички лица, докоснали по някакъв начин въображението й. Имаше училищни спомени — девическата гимназия в Петербург с необичайния бръшлян по фасадата, обърната към онази недълга, прашна, безтрамвайна улица, и някакъв учител по география, преподаващ също и в мъжкото училище — едроок, белочел човек с чорлава коса, болен — както казваха — от охтика, гостувал — както казваха — на далай лама, влюбен — както казваха — в една от големите ученички, в племенницата на белокосата, синеока инспекторка, чието спретнато кабинетче беше уютно със сините си тапети и с бялата печка. Географът бе останал в паметта й именно върху син фон, заобиколен от син въздух, и бързо се приближаваше, по навик забързано и шумно нахлуваше в класа и изведнъж се стапяше, изгубваше се, отстъпвайки място на друго лице, сторило й се също неприличащо на всички останали. Появата на това лице бе предшествувана от дългото внушаване от страна на инспекторката, че не бива да се смеят, в никакъв случай не бива да се смеят. Беше през първата съветска година, от четирийсетте ученички в класа бяха останали седемнайсет, всеки ден посрещаха учителите с въпроса: „Ще учим ли днес?“ И те неизменно им отговаряха: „Още не сме получили изчерпателни инструкции.“ Инспекторката им нареди да няма никакво кискане, когато ей сега пристигне човекът от Комисариата по народната просвета, каквото и да говори, както и да се държи. И той пристигна, и се настани в паметта й като извънредно забавен човек, дошъл от другия, от нелепия свят. Беше куц, но много подвижен и суетлив, с бързи, скачащи очи. Девиците се струпаха в утихналия салон и той крачеше пред тях назад-напред, като пъргаво накуцваше и се извръщаше с маймунска ловкост. Като куцаше покрай тях, като чевръсто тътреше крак върху двоен ток, като разсичаше с дясната ръка въздуха на правилни късове или го изглаждаше като сукно, той подробно и бързо говореше за лекциите по социология, които ще им чете, за скорошното им сливане с мъжкото училище — и неудържимо, до болка в скулите, до конвулсии в гърлото я избиваше смях. По-късно във Финландия, останала в душата й като нещо по-руско от самата Русия, може би защото дървената вила и елите, бялата лодка върху черното от еловите отражения езеро особено проникваха в нея като руски, особено се ценяха като нещо забранено, останало оттатък Белоостров — в тази още вилна, още петербургска Финландия на няколко пъти отдалеко бе зървала един прочут писател, много блед, с ярко очертана брадичка, все поглеждащ към небето, в което започнаха да се въдят вражески аероплани. И той бе останал по странен начин редом с руския офицер, който по-късно изгуби ръката си в Крим — съвсем кротичък, свенлив човек, с когото през лятото бе играла тенис, през зимата бе карала ски и при този снежен спомен изплуваше отново върху нощния фон вилата на прочутия писател, където той сетне почина, разчистената пътечка, преспите, осветени от електричество, призрачните ивици върху тъмния сняг. След тези заети по различен начин хора, всеки от които обагряше спомена й в свой определен цвят (синият географ, комисарят в защитен цвят, черното палто на писателя и целият в бяло човек, подхвърлящ елова шишарка в ракетата), се ширеше неопределеност и мимолетност — животът в Берлин, случайните балове, монархическите събрания, многото еднакви лица — и всичко това бе още толкова близко, че паметта й не можеше да намери фокус и да се ориентира кое е ценно, а кое е смет, пък и кога ли тепърва да се ориентира, твърде много място бе заел навъсеният, невиждан, тайнствен човек, най-привлекателният от всички, известни на нея. Тайнствено беше самото му изкуство, всичките изяви, всичките белези на това изкуство. Скоро научи, че след вечеря той работи до късно през нощта. Но тя не можеше да си представи тази работа, тъй като нямаше за какво да се захване — нито за статив, нито за роял, а именно към такава емблема на изкуството се насочваше мисълта й. Стаята му беше на първия етаж, разхождаше се с пура из мрака в градината, понякога виждаха лампата му, наведеното му лице. Някой й съобщи най-сетне, че той седи над празна шахматна дъска. Прииска й се с очите си да види и веднъж, няколко дни след първия разговор, се промъкна по пътечката между храстите олеандър до прозореца му. Почувствува обаче внезапно неудобство, отмина, без да погледне, излезе на алеята, до която долиташе музиката от казиното, но не превъзмогна любопитството си и отново се върна към прозореца, като нарочно скърцаше с камъчетата по пътеката, за да убеди себе си, че не наднича в чуждия живот. Прозорецът му беше разтворен, щората не бе спусната и в яркия отвор тя видя как той си съблича сакото и издул шия, се прозява. И в тежкото, бавно движение на рамото му, повтарящо се все пред очите й, докато припряно се отдалечаваше от тъмнината към осветената площадка пред хотела, й се привидя някаква могъща умора след незнайни и дивни усилия.

Лужин наистина се бе уморил. Напоследък бе играл много и безредно, особено го бе уморила играта без да гледа, доста скъпо плащаното представление, което даваше. Намираше дълбока наслада в това: не се налагаше да се занимава с видимите, натрапчиво видимите фигури, които с претенциозната си резба, с дървената си вещественост винаги му пречеха, винаги му се струваха груба, земна обвивка на омайните незрими шахматни сили. Когато играеше без да гледа, долавяше тези разнообразни сили и първоначалната им чистота. Не виждаше тогава нито стръмната грива на коня, нито лъскавите глави на пешките — но ясно усещаше, че един или друг въображаем квадрат е зает от определена съсредоточена сила, така че движението на фигурите му изглеждаше като разряд, като удар, като светкавица — и цялото шахматно поле тръпнеше от напрежение, и той бе властен над това напрежение, тук събирайки, там освобождавайки електрическата сила. Така играеше срещу петнайсет, двайсет, трийсет противници и, разбира се, го изморяваше количеството на дъските, това, че отиваше повече време за играта, но тази физическа умора беше нищо пред мисловната умора — възмездие за напрежението и насладата, свързани със самата игра, която водеше в неземно измерение, действувайки с безплътни величини. Освен всичко останало в сляпата игра и в победите, които тя му доставяше, намираше известна утеха. Работата бе там, че напоследък не му вървеше в турнирите, бе възникнала призрачна преграда, която все му пречеше да стигне пръв. Валентинов веднъж му бе подсказал това преди няколко години, малко преди да изчезне. „Блести, докато можеш — бе заявил той след онзи незабравим турнир в Лондон, първия след войната, когато двайсетгодишният руски играч се бе оказал пръв. — Докато можеш — лукаво повтори Валентинов, — защото скоро е краят на вундеркиндството.“ И това бе много важно за Валентинов. Бе се занимавал с Лужин, доколкото той бе феномен — странно, донейде уродливо явление, но обаятелно като кривите крака на дакелите. През цялото време на съвместния им живот бе поощрявал, развивал неговия дар, без нито за миг да се погрижи за човека Лужин, когото сякаш не само Валентинов, но и самият живот бе прозяпал. Показвал го беше като забавно чудовище на богатите хора, бе се сдобивал покрай него с изгодни познанства, бе уреждал безбройни турнири и едва когато започна да му се струва, че вундеркиндът се превръща просто в млад шахматист, го закара в Русия, върна го на баща му, а сетне като някаква ценност го откара отново, защото му се бе сторило, че все пак е сгрешил, че феноменът ще преживее още две-три години. Когато приключи и този срок, той подари пари на Лужин, както се подаряват на дотегнала любовница, и изчезна, намерил ново развлечение в кинопроизводството, в тази тайнствена като астрологията дейност, където четат папируси и търсят звезди. И потънал сред нахаканите, хлевоусти, шмекерски-важни хора, говорещи за философията на екрана, за вкусовете на масите, за интимността, пресъздадена на кино, и при това печелещи добре, той изпадна от света на Лужин, което бе облекчение за шахматиста, такова странно облекчение, каквото идва в края на злощастна любов. Към Валентинов се бе привързал отведнъж — още през годините на шахматните пътешествия из Русия, а сетне се отнасяше към него, както синът може да се отнася към безгрижен, изплъзващ се, хладен баща, на когото никога не ще кажеш колко го обичаш. Валентинов се занимаваше с него само като с шахматист. Понякога ставаше нещо като треньор, суетящ се около атлет, безпощадно строго му определяше режима. Така Валентинов твърдеше, че шахматистът може да пуши (тъй като в шаха и в пушенето се съдържа нещо източно), но в никакъв случай не бива да пие и по време на съвместния им живот из трапезариите на големите хотели, на огромните, пустинни през военните дни хотели, в случайните кръчми, в швейцарските гостилници и в италианските тратории поръчваше на юношата Лужин все минерална вода. Избираше му лека храна, за да се движи мисълта му свободно, обаче кой знае защо (може би също в мъглява връзка с „Изтока“), много насърчаваше Лужин в любовта му към сладкото. Освен това имаше своеобразна теория, че развитието на шахматната дарба у Лужин е свързано с чувството за пол, че шахът представлява особено претворяване на това чувство, и страхувайки се, че Лужин може да разпилее скъпоценната сила, да изразходва по естествен начин благодатното си душевно напрежение, го държеше настрани от жените и се радваше на целомъдрената му необщителност. Всичко това бе някак унизително; като си припомняше някогашните времена, Лужин учуден установяваше, че той и Валентинов не бяха разменили нито една човешка дума. И все пак, когато три години след окончателното заминаване от Русия, станала толкова неприятна, Валентинов изчезна, той почувствува празнота, липса на подкрепа, а сетне призна неизбежността на случилото се, въздъхна, обърна гръб на миналото, отново се замисли над шахматната дъска. Турнирите след войната постепенно зачестиха. Игра в Манчестър, където грохналият шампион на Англия след два дена борба форсира ремито, в Амстердам, където загуби решаващата партия заради цайтнот и противникът с развълнуван жест удари часовника му, в Рим, където Турати победоносно пусна в ход знаменития си дебют, и в много други градове, всичките еднакви за него — хотел, такси, салон в кафене или в клуб. Тези градове, тези прави редици жълти улични лампи, които преминаваха покрай него, изведнъж пристъпваха напред и заобикаляха каменния кон на площада — бяха все същата обичайна и ненужна обвивка като дървените фигури и черно-бялата дъска; той приемаше този външен живот като нещо неизбежно, обаче напълно безинтересно. Също така и в дрехите, в образа на делничното битие следваше подбудите си, съвсем смътни, без да се замисля за нищо, като сменяше рядко бельото си, машинално навиваше часовника за през нощта, бръснеше се с едно и също ножче, докато то станеше съвсем тъпо, хранеше се случайно и просто — и по някаква печална инерция поръчваше към яденето все същата минерална вода, която леко го удряше в носа и предизвикваше гъдел в крайчеца на очите, като че сълзи по изчезналия Валентинов. Само нарядко забелязваше, че съществува — когато задухът, отмъщението на натежалото тяло, го накараше да се спре със зяпнала уста на стълбището или когато го заболяваха зъби, или когато в късния час на шахматни размисли ръката му, раздрусала кибритената кутия, не предизвикаше в нея тракане на клечки, и цигарата, като че сложела от някой друг незабелязано в устата му, веднага се разрастваше, добиваше значение, плътна, бездушна, инертна, и целият му живот се съсредоточаваше в желанието да пуши, макар че бог знае колко цигари вече бе изпушил несъзнателно. Изобщо толкова беше мътен животът около него и толкова малко усилия изискваше, та понякога му се струваше — някой тайнствен, невидим импресарио продължаваше да го разкарва от турнир на турнир, но понякога настъпваха странни часове, такава тишина наоколо и погледнеш ли в коридора — пред всички врати поставени ботуши, ботуши, ботуши и ушите му бръмнали от самота. Когато бе още жив баща му, Лужин с досада си мислеше за пристигането му в Берлин, че ще се наложи да го навести, да му помогне, да говорят нещо — и този бодро настроен старец с плетена жилетка, който го потупваше смутено по рамото, му беше непоносим като срамен спомен, от който се мъчиш да се отървеш и примижаваш, и мънкаш през зъби. Не пристигна от Париж за погребението на баща си, повече от всичко се боеше от мъртъвци, ковчези, венци и от отговорността, свързана с всичко това — но пристигна малко по-късно, отиде на гробищата, повъртя се под дъжда между гробовете с натежалите си от кал галоши, не откри гроба на баща си, зърна зад дърветата някакъв човек, може би пазача, но странно нежелание и свян го възпряха да попита; вдигна яка и се потътри през пущинака към чакащото го такси. Смъртта на баща му не прекъсна неговата работа. Готвеше се за берлинския турнир с определената мисъл да намери най-добрата защита срещу сложния дебют на италианеца Турати, най-страшния сред бъдещите участници в турнира. Този представител на най-новото течение в шахмата започваше партията с действия по фланга, без да заема средата на дъската с пешките, но влияеше извънредно опасно върху центъра от двете страни. Пренебрегнал благоразумния уют на рокадата, той се стремеше да създава най-неочаквани, най-странни съотношения между фигурите. Лужин вече се бе срещал с него и загуби, тази загуба му беше особено неприятна, понеже Турати по темперамент, по начин на игра, по склонност към фантастична дислокация бе сходен с него, само че бе отишъл по-нататък. Играта на Лужин, която така стъписваше познавачите през ранната му младост с невижданата си дързост и като че ли с незачитането на основни закони в шаха, сега изглеждаше малко старомодна пред бляскавата крайност на Турати. Лужин бе изпаднал в положението, в което се озовава художникът, който, усвоил в началото на попрището си най-новото в изкуството и временно изумил хората с оригиналните си похвати, изведнъж забелязва, че около него е станала незабелязана промяна, че другите, дошли кой знае откъде, са го изпреварили тъкмо в похватите, в които доскоро е бил пръв, и тогава се чувствува ограбен, вижда в надминалите го смелчаци само неблагодарни подражатели и рядко разбира, че сам си е крив, закостенял е в изкуството си, което някога е било ново, но оттогава не е мръднало напред.

Вгледаше ли се в своите осемнайсет и нещо години шахматен живот, Лужин виждаше в началото безброй победи, а сетне странно затишие, тук-там припламващи победи, но, общо взето — ремита, потискащи и безнадеждни, благодарение на които неусетно се прочу като предпазлив, непроницаем, сух играч. И това беше странно. Колкото по-смело се развихряше неговото въображение, колкото по-ярка бе идеята по време на вътрешната му подготовка между турнирите, толкова по-ужасно чувствуваше безсилието си, когато състезанието започнеше, толкова по-боязливо и предпазливо играеше. Отдавна влязъл сред най-добрите международни играчи, много известен, цитиран във всички шахматни учебници, кандидат заедно с петима-шестима други за званието световен шампион, той дължеше доброжелателната мълва на ранните си изяви, оставили около него някакъв смътен ореол, лавровия венец на избраник, белега на слава. Смъртта на баща му дойде за него като пътен знак, по който можеше да определи изминатото. И като се озърна за миг, с леко потреперване забеляза колко бавно се бе придвижвал напоследък и установил това, с мрачно настървение потъна в нови пресмятания, измисляйки и вече неясно предчувствувайки хармонията на необходимите ходове, ослепителната защита. Прилоша му през нощта в берлинския хотел след посещението на гробищата: сърцебиене, странни мисли и чувството, че мозъкът му се е вдървил и е лакиран. Докторът, когото навести на сутринта, го посъветва да си почине, да замине някъде на тихо място, „… да е зелено наоколо“ — каза докторът. И Лужин, като отказа да даде обещания сеанс на блинт, замина за онова очевидно място, което си представи веднага щом лекарят спомена за зеленина, и дори подсъзнателно беше благодарен на услужливия спомен, който така уместно бе назовал необходимия курорт и бе поел всички грижи да го настани във вече съществуващия готов хотел.

Действително се почувствува по-добре сред зелените декори; умерено красиви, те даваха усещането за защитеност и покой. И изведнъж, както става на панаирджийско представление, когато изрисуваната книжна завеса се прокъсва звездообразно и се появява живо, усмихнато лице, кой знае откъде, на човек, толкова неочакван и толкова познат, и заговаря глас, който цял живот като че е звучал под сурдинка и изведнъж избликва през всекидневната мътилка. За да си изясни това впечатление за нещо много познато, съвсем неуместно, но поразително ясно си спомни лицето на младата проститутка с голи рамене, с черни чорапи, застанала пред осветената пролука на вратата, в някаква тъмна пресечка в безименен град. И по нелеп начин му се стори, че тази е тя, че сега се е появила, облечена с прилична рокля, леко погрозняла, сякаш е измила някакъв примамлив руж, но пък поради това е станала по-достъпна. Такова беше първото му впечатление, когато я видя, когато забеляза учуден, че разговаря с нея. И малко му беше криво, че не е чак толкова хубава, каквато би могла да бъде, каквато му се бе привиждала по странните белези, пръснати из миналото му. Бе се примирил и поради това постепенно бе започнал да забравя неясните й праобрази, а сега бе изпитал чувство на успокоение и на гордост, че ето на, с него разговаря, занимава се, усмихва му се истински, жив човек. И през този ден на площадката в градината, където яркожълти оси кацаха по металните масички и мърдаха спуснати хоботчета — когато изведнъж заговори как някога като момче е живял в този хотел, Лужин всъщност започна с далечни ходове, чийто смисъл долавяше съвсем смътно, своеобразното си обяснение в любов. „Хайде, разкажете ми още нещо“ — повтори тя, макар да бе забелязала колко навъсено и отегчено бе замълчал.

Той седеше, подпрян на бастуна, и си мислеше, че с тази липа, изправена на озарения склон, би могло с ход на коня да се вземе ей онзи телеграфен стълб, и същевременно се силеше да си спомни за какво именно бе говорил току-що. Лакеят пробяга покрай крилото на сградата с дузина празни халби, овесени по свитите му пръсти, и Лужин с облекчение си спомни, че бе говорил за турнира, състоял се някога именно в това крило. Развълнува се, стана му горещо, кръгът на шапката стегна слепоочията му и това вълнение още не му беше съвсем ясно. „Елате с мен — произнесе той. — Ще ви покажа. Там сега трябва да е празно. И прохладно.“ Като стъпваше тежко и тътреше подире си бастуна, който шумолеше по камъчетата и подскочи на прага, той влезе пръв в сградата. „Колко е недодялан“ — помисли си тя и се хвана, че клати глава и че това е малко фалшиво — изобщо не я безпокоеше неговата недодяланост. „Ето, май беше тук — каза Лужин и отвори страничната врата. Светеше лампа, дебел мъж в бяло крещеше нещо, търчеше камара чинии с човешки крака. — Не, по-нататък“ — каза Лужин и тръгна по коридора. Отвори друга врата и за малко да падне: надолу се спускаха стъпала, нататък имаше храсти, купища боклук и страхливо, с потрепваща походка отдалечаваща се кокошка. „Сгрешил съм — каза Лужин, — вероятно беше тук, отдясно.“ Той свали шапка, защото почувствува как по челото му се събира пот на горещи мъниста. Ах, колко бе ясен образът на просторния, празен, прохладен салон и колко бе трудно да го намери! „Да опитаме тази врата“ — рече тогава. Вратата се оказа заключена, натисна няколко пъти дръжката. „Кой е?“ — изведнъж се обади дрезгав глас, изскърца креват. „Грешка, грешка — замърмори Лужин и отмина нататък, сетне се огледа и се спря: бе сам. — Къде ли е тя?“ — произнесе той гласно, като тъпчеше на място и се озърташе. Коридор, прозорец към градината, на стената апарат с квадратни прозорчета с номерата на стаите. Някъде прелитна звънец. В едно от прозорчетата накриво изскочи номерът. Усети безпокойство и смут, сякаш се бе изгубил в някакъв кошмарен сън — и бързо тръгна обратно, като повтаряше полугласно: „Странни шеги, странни шеги.“ Озова се неочаквано в градината, там двама души седяха на пейка и го гледаха любопитно. Изведнъж чу отгоре смях, вдигна лице. Тя бе застанала на балкончето на своята стая и се смееше, подпряла лакти на парапета, притиснала длани към лицето си, и укорно-лукаво му кимаше. Бе зърнала едрото му лице, килнатата шапка и чакаше да види какво ще прави сега. „Не успях да ви настигна“ — извика тя, изправи се и разпери ръце в някакъв обяснителен жест. Лужин наведе глава и влезе в сградата. Тя очакваше да почука сега на вратата й и си помисли, че няма да го пусне — ще каже, че е много разхвърляно. Той обаче не почука. Когато слезе за вечеря, го нямаше в трапезарията. „Засегнал се е“ — реши тя и си легна по-рано от друг път. Сутринта излезе да се разходи и да види дали не я чака в градината на пейката, с вестник както винаги. Нямаше го нито в градината, нито на галерията и тя тръгна да се разхожда без него. Когато не се появи и за обед и вместо него видя една престаряла двойка, отдавна хвърлила око на тази маса, попита в рецепцията дали господин Лужин не е болен. „Господин Лужин замина сутринта за Берлин“ — отвърна госпожицата.

Час по-късно багажът му се върна в хотела. Портиерът и момчето делово и равнодушно внесоха куфарите, които заранта бяха изнесли. Лужин се връщаше пеш от гарата — пълен, унил господин, смазан от жегата, с побелели от прах обувки. Спираше да почине на всички пейки, на два пъти откъсна по зрънце къпина и се смръщи от скомина. Докато вървеше по шосето, изведнъж забеляза, че след него ситни русоляво момченце с празна бирена бутилка в ръката, като нарочно внимаваше да не го изпревари, и го гледаше в лицето с непоносимо детско внимание. Лужин се спря. Момченцето също се спря. Лужин тръгна, момченцето също тръгна. Тогава той се ядоса, извърна се и му се закани с бастуна. Момчето подскочи и изтича встрани. Лужин, мърморейки и пъхтейки, продължи пътя си. Внезапно някакво камъче, изпратено много умело, го улучи по лявата плешка. Той ахна и се обърна. Нямаше никого — празен път, гора, калуна. „Ще го убия“ — високо изрече той на немски и тръгна по-бързо, като се мъчеше да криволичи, както правят (някъде бе чел) хората, за да избягнат изстрела в гръб, и повтаряше безпомощната си закана. Бе се задъхал тежко, бе премалял, плачеше му се, когато стигна до хотела. „Отказах се — продума вървешком към решетката на рецепцията. — Оставам, отказах се.“

„Сигурно си е в стаята“ — произнесе той и се заизкачва по стълбището. Нахлу при нея засилен, сякаш бухна вратата с глава, и като я зърна смътно, полегнала на диванчето с розовата си рокля, избъбри припряно: „Здрасти, здрасти“ — и закрачи на кръгове из стаята, като си въобразяваше, че се държи много остроумно, весело, забавно, а същевременно се задушаваше от вълнение. „И тъй, като продължение от гореказаното, трябва да ви съобщя, че ще бъдете моя съпруга, умолявам ви да се съгласите, абсолютно ми беше невъзможно да си замина, сега всичко ще бъде другояче и превъзходно.“ И тогава, приседнал на стол до радиатора, се разрида, закрил лицето си с ръце; после, в стремежа си така да разпери едната си ръка, че тя да закрива лицето му, с другата взе да рови за кърпата и в трепкащите от сълзите пролуки между пръстите съзираше раздвояващата се, разливаща се розова рокля, която шумно се приближаваше към него.

„Хайде, недейте, недейте — повтаряше тя успокоително, — голям мъж, пък така да плаче.“ Той я хвана за лакътя, целуна нещо студено и твърдо (часовничето на китката й). Тя свали сламената му шапка, погали го по челото — и бързо се отдръпна, за да избегне непохватните му хватателни движения. Лужин се издуха в кърпата веднъж, още веднъж, гръмко и сочно, сетне избърса очи, бузи, уста и въздъхна с облекчение, облакътен на парното и загледан пред себе си със светли влажни очи. Още тогава й стана ясно, че този човек, дали й харесваше, или не, вече не може да бъде изхвърлен от живота й, че се е настанил твърдо, неподвижно, явно за дълго. И заедно с това си мислеше как ще го покаже на баща си, на майка си, как ще седи в тяхната гостна — човек от други измерения, с особена форма и цвят, несъвместим с никого и с нищо.

Отначало го натъкмяваше и тъй, и инак спрямо близките си, спрямо тяхната среда, дори и спрямо подредбата на жилището, караше въображаемия Лужин да влиза из стаите, да разговаря с майка й, да яде домашна баница, да се отразява в разкошния самовар, купен в чужбина — но тези въображаеми посещения завършваха с чудовищна катастрофа; Лужин с непохватното си рамо събаряше дома им като част от декор, който падаше с прашна въздишка. А квартирата беше скъпа, уредена, на първия етаж в огромна берлинска сграда. Родителите й, щом забогатяха наново, решиха да заживеят по строг руски вкус, някак съзвучен със старинната славянска плетеница на буквите, с картичките, изобразяващи натъжени госпожици, с лакираните кутийки, по които пъстроцветно се кипреше тройка или жар-птица, и с онова прекрасно издавано, отдавна издъхнало списание, в което се срещаха толкова прекрасни снимки на стари имения и порцелани. Баща й казваше на приятелите си, че му е особено приятно след деловите срещи и разговори с хора от съмнителен произход да се потопи в истински руски уют, да яде истински руски ястия. По едно време им прислужваше истински ординарец, войник, взет от руските бараки край Берлин, но ни в клин, ни в ръкав той стана необикновено груб и беше сменен от германска полякиня. Майка й, снажна дама с пълни ръце, наричаща сама себе си огън жена или казак (резултат от неясни и превратни реминисценции от „Война и мир“), прекрасно играеше руска домакиня, изпитваше склонност към теософия и порицаваше радиото като еврейска измишльотина. Беше много добра и много нетактична, искрено обичаше онази изрисувана, изкуствена Русия, която бе натрупала около себе си, но понякога се измъчваше непоносимо, без да знае със сигурност какво не й достига, защото, както казваше, е изнесла тук своята Русия. Дъщеря й обаче бе съвършено безразлична към тази кукленска квартира, толкова неприличаща на тихия им петербургски дом, където мебелите, вещите имаха душа, където иконостасът беше с незабравим гранатов блясък и с тайнствени портокалови цветчета, където върху коприната на креслото беше извезана дебела, умна котка, където имаше хиляди дреболии, миризми, оттенъци и те всичките заедно съставяха нещо замайващо и раздиращо, незаменимо.

Младежите, които навестяваха дома им, я смятаха за много мила, но леко скучна госпожица, а майка й казваше за нея (с нисък глас, с усмивка), че у дома им тя е представителката на интелигенцията и декадентството — дали защото знаеше наизуст стихотворенията на Балмонт, намерени в „Четец декламатор“, или по някаква друга причина — не беше ясно. Баща й харесваше нейната самостоятелност, тихото й държане и особения й навик да свежда очи, когато се усмихва. Но до най-чаровното в нея още никой не бе могъл да проникне: това бе тайнствената способност на душата й да възприема в живота само онова, което я бе привличало и измъчвало някога през детството, по времето, когато душата има безпогрешния нюх да открива забавното и трогателното; постоянно да изпитва непоносима, нежна жалост към същество, което живее безпомощно и нещастно, да усеща през хиляди версти как някъде в Сицилия грубо налагат тънконого магаренце с мъхнато коремче. Когато наистина срещнеше наскърбявано същество, я връхлиташе чувство на легендарно затъмнение, при което настъпва необяснима нощ и лети пепел, а по стените избива кръв — и й се струваше, че ако сега — веднага — не помогне, не сложи край на чуждата мъка, чието съществуване е необяснимо в този тъй разполагащ към щастие свят, самата тя ще се задуши, ще умре, сърцето й няма да издържи. И затова живееше в постоянно тайно вълнение, непрестанно предчувствуваше ново увлечение или нова жалост и за нея говореха, че обожава кучета и че на драго сърце услужва с пари — а чуеше ли тази незначителна мълва, тя се чувствуваше както през детството по време на играта, когато излизаш от стаята, а другите измислят разнообразни мнения за теб. И сред играещите, сред тези, при които се връщаш след известно време от съседната стая (в която седиш и чакаш да те повикат и честно си тананикаш нещо, само и само да не подслушаш, или отваряш случайна книга и като освободена пружина изскача откъс от роман, краят на неразбираем разговор), сред тези хора, чието мнение трябваше да отгатне, сега имаше един човек, доста затворен, тежкоподвижен, за когото изобщо не се знаеше какво мисли за нея. Подозираше, че той изобщо няма никакво мнение и че ни най-малко не си представя нейната среда, условията й на живот и затова може да изтърси нещо ужасно.

Като реши, че е отсъствувала достатъчно, тя леко прокара ръка по тила си, приглади си косата и влезе усмихната в хола. Лужин и майка й, които току-що бе запознала, седяха в плетените кресла под палмата и Лужин начумерен оглеждаше неприличната си сламена шапка, която държеше на коленете си, и в този миг й бе еднакво страшно да си помисли с какви ли думи е говорил за нея Лужин (ако изобщо е говорил), както и какво ли впечатление е направил самият той на майка й. Предишния ден, когато майка й току-що бе пристигнала и я упрекна, че прозорецът й е на север и крушката на нощната й лампа не свети, тя й разказа, като внимаваше думите й да са на същото равнище като всички предишни, че много се е сприятелила с прочутия шахматист Лужин. „Сигурно му е псевдоним — отбеляза майка й, както ровеше из несесера. — Ще е някой Рубинщайн или Абрамсон.“ — „Много, много е прочут — продължи дъщерята — и много мил.“ — „По-добре ми помогни да намеря сапуна“ — каза майка й. И сега, когато ги запозна, когато ги остави насаме под предлог да поръча лимонада, тя изпита на връщане в хола такъв страх, такова чувство за вече станала непоправима катастрофа, че още отдалече заговори високо и се препъна в края на килима и се разсмя, балансирайки с ръце. Безсмислената игра със сламената шапка, мълчанието, учудените, блеснали очи на майка й, неочакваният спомен как той бе плакал онзи ден, прегърнал радиатора на парното — всичко това бе много мъчно да се понесе. Но изведнъж Лужин вдигна глава, устата му се изкриви от познатата навъсена усмивка — и страхът й се стопи начаса, и възможното нещастие й се стори странно, забавно и нищо непроменящо. Лужин, сякаш очаквал завръщането й, за да се оттегли, изпъшка, стана, кимна по своя си невероятен начин („просташки“ — весело си помисли тя, превеждайки това кимване на езика на майка си) и се запъти към стълбището. По пътя срещна лакея, понесъл таблата с трите чаши лимонада. Спря го, взе едната и като я вдигна предпазливо пред себе си, повтаряйки с вежди движението на люлеещата се течност, започна полека да се изкачва по стъпалата. Когато се изгуби зад завоя, тя преувеличено внимателно взе да отвива хартията на сламката. „Простак — доста високо произнесе майка й и дъщерята изпита същото удоволствие, което те спохожда, щом намериш отгатнатото значение на чуждата дума в речника. — Че това не е човек — продължи със сърдито недоумение майка й. — Какво е това? Направо не е човек. Наричаше ме «мадам», просто «мадам» като някой продавач. Не е човек, а бог знае какво. И сигурно има съветски паспорт. Болшевик, просто е болшевик. Седях като идиотка. И как разговаря. Маншетите му посивели. Забеляза ли? Толкова са мръсни и опърпани.“

„За какво разговаряхте?“ — попита тя усмихната, като погледна под вежди.

„Да, мадам, не, мадам. Тук атмосферата е приятна. Атмосферата, а? Ама че дума! Попитах го отдавна ли е пристигнал от Русия, за да го разговоря някак. Той просто мълчи. Просто мълчи. После каза за теб, че си обичала разхладителните напитки. Разхладителните! Ами мутрата му каква е, мутрата. Не, не, по-далеч от такива…“

Продължавайки играта на мнения, тя забърза при Лужин. При несполучилото му заминаване бяха успели да настанят нов човек в стаята му и сега беше в друга, по-нагоре. Той седеше, облакътен на масата, сякаш смазан от мъка, и в пепелника му димеше тягостно недоубита цигара. По масата и пода бяха пръснати листчета, изписани с молив. Стори й се мимоходом, че са сметки, и се учуди на количеството им. Вятърът, нахлул през отворения прозорец, когато тя отвори, ги насмете, Лужин се отърси от мислите си, вдигна листчетата от пода и грижливо ги нареди, като й се усмихваше и мигаше. „Е, какво? Как е?“ — попита тя. „Ще се дооформи по време на играта — каза Лужин. — Чисто и просто набелязвам някои възможности.“ Тя изпита чувството, че е сбъркала вратата, че е влязла не там, закъдето е тръгнала, но в този неочакван свят беше хубаво и не й се връщаше в другия, където се играеше на мнения. Но вместо да продължи темата за шаха, Лужин се дотътри до нея заедно със стола, хвана й талията с разтреперани от нежност ръце и без да знае какво да предприеме, понечи да я сложи на коленете си. Тя натисна раменете му с ръце и отстрани лицето си, уж че гледаше листчетата. „Какво е това?“ — попита тя. „Нищо, нищо — отвърна Лужин, — различни записани партии.“ — „Пуснете ме“ — продума тя с тънък глас. „Записани различни партии, записани…“ — заповтаря Лужин, като я притискаше към себе си, загледан с примижали очи от долу на горе в шията й. Лицето му изведнъж се сгърчи, очите му за миг станаха безизразни; после чертите му някак се отпуснаха, ръцете му се разтвориха от само себе си и тя се отдалечи от него засегната, без съвсем ясно да съзнава защо се ядосва, и учудена, че той я бе пуснал. Лужин се окашля и жадно засмука цигара, като я следеше с необяснимо лукавство. „Съжалявам, че дойдох — каза тя. — Първо, попречих ви на работата…“ — „Ни най-малко“ — неочаквано весело отвърна Лужин и се плесна по коленете.

„Второ, всъщност исках да науча вашите впечатления.“ — „Дама от висшата аристокрация — каза Лужин, — веднага си личи.“

„За бога — възкликна тя, все още ядосана, — възпитавал ли ви е някой? Учили ли сте някъде? Изобщо срещали ли сте се някога с хора, разговаряли ли сте с тях?“

„Много съм пътувал — каза Лужин. — Къде ли не. Навред по малко.“

„Къде съм? Кой е той? Какво ще става занапред?“ — мислено се попита тя и огледа стаята, масата, покрита с хартийки, омачканата постеля, умивалника, в който се търкаляше ръждиво ножче „Жилет“, открехнатия гардероб, от който като змия изпълзяваше зелена вратовръзка на червени петна. И сред това студено безредие — най-странният човек, който се занимаваше с някакво призрачно изкуство, и тя се мъчеше да се спре, да изтъкне пред себе си всичките му недостатъци и чудатости, да си каже веднъж завинаги, че този човек не й подхожда, и в същото време съвсем явно се безпокоеше как ли ще се държи в черквата, как ли ще изглежда с фрак.