Владимир Набоков
Защита Лужин (5)

5

Игра в Петербург, в Москва, в Нижни Новгород, в Киев, в Одеса. Появи се някакъв Валентинов, нещо средно между възпитател и импресарио. Баща му носеше черна лента на ръкава — траур по жена си — и казваше на провинциалните журналисти, че не би опознал така подробно родината си, ако синът му не беше вундеркинд.

Сражава се на турнири с най-добрите руски шахматисти, игра блинд, често сам срещу двайсет любители. Големият Лужин много по-късно (през годините, когато всяко негово антрефиле в емигрантски вестник му изглеждаше лебедова песен и господ знае колко бяха тези лебедови песни, пълни с лирика и с печатни грешки) замисли повест за точно такова момче шахматист, което бащата (според сюжета — пастрок) разкарва от град на град. Бе започнал книгата през двайсет и осма — когато се върна вкъщи от едно заседание, на което се бе явил единствено той. Толкова неочаквано, толкова живо си бе представил замисъла на тази книга, докато бе седял и бе чакал в отделната зала на берлинското кафене. Беше отишъл както винаги много точно, учуди се, че масите още не са събрани, нареди на лакея веднага да ги нареди една до друга, поръча си чай и чаша коняк. Заличката беше чиста, ярко осветена, с натюрморт на стената: примамливи праскови около разрязана диня. Плавно излитнала, покривката се спусна върху наредените надълго маси. Сложи в чая бучка захар и като топлеше безкръвните си, винаги мръзнещи ръце в стъклото, се загледа как се вдигат мехурчетата. В съседното общо помещение цигулка и роял свиреха мелодия от „Травиата“ и от сладката музика, от коняка, от вида на бялата покривка старецът Лужин така се натъжи, така сладко се натъжи, че не смееше да се помръдне, седеше, облегнат с едната ръка на масата и допрял показалец до слепоочието — жилест старец със зачервени очи, плетена жилетка и кафяво сако. Свиреше музика, празната зала плуваше в светлина, аленееше се динената рана и никой не идваше на заседанието. Няколко пъти си погледна часовника, но сетне толкова се размекна от музиката и чая, че забрави за времето и полека-лека взе да мисли за разни работи — за купената на старо пишеща машина, за Мариинския театър^[1], за сина си, който толкова рядко се мяркаше в Берлин. А след това се сепна, че седи вече час, че покривката е все така празна и бяла… И в тази светла пустота, която му се стори мистична, седнал на масата, предназначена за несъстоялото се заседание, изведнъж реши, че отдавна напусналото го писателско вдъхновение сега го е споходило.

„Време е да си направя известна равносметка“ — помисли си той и огледа празната зала — покривката, сините тапети, натюрморта — както се оглежда стая, в която се е родил известен човек. И фабулата на повестта, която старецът Лужин бе лелеял отдавна, му се стори току-що възникнала и той покани мислено бъдещия си биограф (по парадоксален начин въпреки напредващата възраст все по-призрачен, все по-далечен) най-внимателно да огледа тази случайна стая, в която се е зародила повестта „Гамбит“. Глътна остатъка от чая, нахлузи палтото и шапката, узна от лакея, че днес не е сряда, а вторник, усмихна се, с известно удоволствие отбеляза своята разсеяност, и като се върна вкъщи, начаса вдигна металния капак на пишещата си машина.

Пред очите му най-ярко изникваше тъкмо този леко ретуширан от писателското въображение спомен: светлата зала, двата реда маси, на масите шахматни дъски. На всяка маса седи човек, зад гърба му се е скупчила групичка зрители, проточили вратове. И ето през свободното място между масите, без да поглежда никого, бърза момче — облечено като принц с празнично бяло моряшко костюмче — и се спира поред до всяка дъска, бързо прави ход или се замисля за миг, навело златисторуса глава. Ако се гледа отстрани, направо не е ясно какво става: възрастни мъже в черно седят навъсени зад дъските, нагъсто изпълнени с някакви сложни по форма кукли, а дребното, пременено момче, дошло тук, кой знае защо, в странната, напрегната тишина преминава леко от маса на маса, единствено то се движи сред тези вцепенени хора…

Писателят Лужин сам не забелязваше стилизацията на спомена си. Не забеляза също, че бе придал на сина си по-скоро черти на „музикален“, а не на шахматен вундеркинд — нещо болнаво, нещо ангелско — и очите, потънали в лека мъгла, и начупената коса, и прозрачната белота на лицето. Но тук се появяваше малка трудност: трябваше да обгради този изчистен от всякакви примеси, изведен до крайна нежност образ на сина си с някакъв бит. Едно бе решил твърдо: че няма да остави това дете да порасне, няма да направи от него онзи навъсен мъж, който го навестяваше понякога в Берлин, кратко отговаряше на въпросите му, седеше, притворил очи, и си отиваше, оставил плик с пари върху перваза на прозореца.

„Той ще умре млад — избъбри гласно старецът и неспокойно закрачи из стаята пред отворената машина, която го следеше с всичките отблясъци на клавишите си. — Да, ще умре млад, смъртта му ще бъде неизбежна и много трогателна. Ще умре както играе последната си партия в постелята.“ Тази мисъл му хареса толкова, че съжали заради невъзможността да почне книгата си от края. Защо всъщност да е невъзможно? Може да опита… Поведе оттам мисълта си обратно — от тази трогателна, толкова ясна смърт към мъглявото раждане на героя, но изведнъж се опомни, седна на писалището и започна да мисли наново.

По-рано, когато мечтаеше за такава книга, чувствуваше, че му пречат две неща: войната и революцията. Дарбата на сина му се разви истински едва след войната, когато от вундеркинд се бе превърнал в маестро. Тъкмо преди войната, която толкова пречеше на спомена да заработи в полза на стройната литературна фабула, той със сина си и с Валентинов замина наново в чужбина. Канеха ги да играят във Виена, в Будапеща, в Рим. Славата на руското момче, победило вече този-онзи от шахматистите, чиито имена се срещат в шахматните учебници, толкова се разрастваше, че за неговата собствена скромна писателска слава също се споменаваше мимоходом в чуждестранните вестници. Тримата бяха в Швейцария, когато бе убит австрийският ерцхерцог. По съвсем случайни съображения (заради полезния за сина му планински въздух, заради думите на Валентинов, че на Русия сега не й е до шах, а синът му живее само с шаха, и освен това поради мисълта, че войната няма да продължи) той се върна сам в Петербург. След няколко месеца не се стърпя и повика сина си. В странно, с много заврънкулки писмо, на което някак приличаше бавният обиколен път, вече изминат от това писмо, Валентинов му съобщи, че синът му не желае да се върне. Лужин писа отново и отговорът, също тъй завъртян и учтив, дойде вече не от Тарасп, а от Неапол. Намрази Валентинов. Връхлитаха го дни на необикновена мъка. Впрочем Валентинов в поредното си писмо му бе предложил да поеме всичките разноски по издръжката на сина му, свои хора сме — ще се разберем (точно така бе написал). Времето вървеше. Той се озова в Кавказ в неочакваната роля на военен кореспондент. След дните на мъка и остра омраза срещу Валентинов (който впрочем му пишеше усърдно) се проточиха дни на душевно успокоение, базиращо се на това, че на сина му е добре в чужбина, по-добре, отколкото би му било в Русия (тъкмо което твърдеше Валентинов).

Сега, почти петнайсет години по-късно, тези военни години се оказаха раздразваща пречка, някакво посегателство върху творческата свобода, защото нали във всяка книга, в която се описва постепенното развитие на дадена човешка личност, би трябвало някак да се спомене за войната, дори смъртта на героя на младини не би могла да се окаже изход от положението. Имаше лица и условия около образа на сина, които за съжаление бяха представими само върху военния фон, не биха съществували без този фон. С революцията беше още по-зле. По общо мнение тя бе повлияла върху живота на всеки русин; не би могъл да прекара героя си през нея, без да го обгори, а беше невъзможно да я избегне. Това вече бе същинско насилие върху писателската воля. А всъщност как ли революцията би могла да засегне сина му? През дългоочаквания ден от есента на хиляда деветстотин и седемнайсета година се яви Валентинов, все така весел, шумен, великолепно облечен, и подир него пухкав младеж с мустачки. Настъпи минута на тъга и смут и на странно разочарование. Синът бе мълчалив и все поглеждаше през прозореца. („Страхува се от възможна стрелба“ — полугласно обясни Валентинов.) Отначало всичко това приличаше на лош сън — но после се уталожи. Валентинов продължаваше да уверява, че „нали сме си свои — ще си оправим сметките“; оказа се, че има големи, тайнствени ангажименти и парите му са натикани по всички банки на съюзническа Европа. Синът започна да посещава най-кроткия шахклуб, доверчиво разцъфнал тъкмо в разгара на гражданските размирици, а през пролетта изчезна заедно с Валентинов — отново в чужбина. По-нататък следваха спомени само лични, спомени непривлекателни, господ ги знае, глад, арест, господ ги знае, и изведнъж — балтийски вятър, спор с професор Василенко за безсмъртието на душата.

От всичко това, от цялата тази груба смесица — досадно шепнеща, напираща от всички кътчета на паметта, принизяваща всеки спомен, преграждаща пътя на свободната мисъл — непременно би трябвало предпазливо, късче по късче, да изстърже и цялостно да пусне в книгата Валентинов. Явно талантлив човек, както го определяха тези, които се канеха веднага да кажат нещо долно за него; чудак, сръчен във всичко, незаменим за уреждане на любителски спектакъл, инженер, чудесен математик, поклонник на шашките и шаха, „най-амюзантния“^[2] господин, както сам се препоръчваше. Имаше чудесни кафяви очи и изключително привлекателен смях. На показалеца си носеше пръстен с адамова глава^[3] и даваше да се разбере, че в живота му е имало дуели. По едно време преподавал гимнастика в училището, където бе учил малкият Лужин, и на учениците и учителите им правеше дълбоко впечатление, че идва да го вземе тайнствена дама с лимузина. Между другото беше изобретил невероятен метален паваж, изпробван на Невски до Казанската катедрала. Пак той бе измислил няколко остроумни шахматни задачи и беше първият изложител на тъй наречената „руска“ тема. Беше на двайсет и осем години, когато се обяви войната, и не страдаше от никаква болест. Анемичната дума „дезертьор“ някак не отиваше на този весел, як, сръчен човек — но друга дума не можеш му избра. С какво се бе занимавал в чужбина през войната — така си остана неизвестно.

И ето — бе решил да се възползува напълно от него, с негова помощ всяка фабула би придобила необичайна живост, привкус на авантюра. Но най-важното тепърва предстоеше да бъде измислено. Нали всичко досега бе само багри, наистина топли, живи, но плувнали на отделни петна; искаше да бъде намерен определен рисунък, рязка линия. За пръв път писателят Лужин, замислил книга, започваше от багрите.

И колкото по-ярки ставаха тези багри във въображението му, толкова по-мъчно му беше да седне на пишещата машина. Измина месец, втори, започна лятото, а той все продължаваше да облича в най-гиздави цветове незримата още тема. Понякога му се струваше, че ето книгата е написана, ясно съзираше набора, дългите шпалти с червени йероглифи отстрани, а сетне и новичката броширана книга, пукаща в ръцете, по-нататък нахлуваше вълшебна розова мъгла, сладостни награди заради всичките несполуки, заради всичките измами на славата. Ходеше по гости у многобройните си познати и надълго, с удоволствие разказваше за своята книга. В един емигрантски вестник се появи бележка, че той след дългото си мълчание сега работи върху нова книга. Тази бележка, написана и изпратена от него самия, той препрочете с вълнение няколко пъти, изряза я, прибра я в портфейла си. Зачести на литературните вечери, уреждани от адвокати и от дами, като смяташе, че сигурно всички го гледат любопитно и с уважение. Веднъж, през един измамен летен ден, излезе извън града, намокри го внезапният проливен дъжд, докато, напразно бе търсил гъби манатарки, и на следващия ден легна болен. Боледува самотно и кратко, смъртта му бе неспокойна. Управителният съвет на съюза на емигрантските писатели почете паметта му със ставане.