Владимир Набоков
Защита Лужин (13)

13

На сивкавата пързалка (където лете бяха площадките за тенис), леко поръсена от сух снежец, предпазливо се вихреха гражданите и точно в минутата, когато край тях по тротоара минаваха Лужини, излезли на утринната си разходка, най-буйният от кънкьорите, юначага по пуловер, изящно се засили с холандска крачка и устремно се тръшна върху леда. После в малката градинка тригодишно дете, цялото в червено, пристъпи колебливо с вълнени крачета, заклатушка се към стълба в оградата, гребна с ръкавичка сняг от апетитната купчинка и го вдигна до устата си, заради което веднага бе сграбчено и плеснато отзад. „Ах, горкичкото“ — озърна се и каза Лужина. По побелялата улица мина автобус, остави след себе си две дебели черни ивици. От магазина за говорещи и свирещи апарати се чу зъзнеща музика, някой затвори вратата, за да не настине музиката. Дакел с кърпено синьо палтенце, с ниско клатушкащи се уши, се спря, като душеше снега, и Лужина успя да го погали. Нещо леко, остро, белезникаво ги удряше в лицата; щом погледнеха празното небе, светли топчици танцуваха пред очите им. Лужина се подхлъзна и погледна укорно светлите си ботинки. Край руския гастроном срещнаха познати, семейство Алфьорови. „Какъв студ“ — възкликна Алфьоров, раздрусал жълтата си брадичка. „Недейте, ръкавицата е мръсна“ — издърпа ръката си Лужина и попита Алфьорова с усмивка, загледана в миловидното й, винаги оживено лице, защо не намине към тях. „Понапълнели сте, драги“ — подхвърли Алфьоров с палав поглед към корема на Лужин, преувеличен от дебелото палто. Лужин умолително извърна очи към жена си. „Така че заповядайте“ — закима тя. „Чакай, Машенка, знаеш ли им телефона? — попита Алфьоров. — Знаеш ли го? Добре. До скоро виждане — както се казва по съветски. Поздрави на майка ви.“

„Той е някак жалък — каза Лужина, като хвана мъжа си под ръка и промени ход, за да е в крак с него. — Но Машенка… Каква е миличка, какви очи… Не вървете толкова бързо, скъпи, хлъзгаво е.“

Снегът спря, на едно място небето бледо просветля и там проплава плоският, безкръвен слънчев диск. „Знаете ли, днес ще свърнем ей оттук, вдясно — предложи Лужина. — Струва ми се, там не сме ходили.“ — „Портокали“ — каза Лужин, като посочи количката с бастун. „Искате ли да купим? — попита жена му. — Вижте, пише с тебешир на дъската: сладки като захар.“ — „Портокали“ — повтори вкусно Лужин и си спомни как баща му разправяше, че когато произнасяш „лимон“, неволно издължаваш лице, а когато кажеш „портокал“ — се усмихваш широко. Продавачката чевръсто разтвори кесията и наслага в нея студените, поресто-червени плодове. Лужин в движение започна да бели портокал, като се мръщеше в очакване сокът да го пръсне в очите. Наслага коричките в джоба си, тъй като те биха изглеждали твърде ярки върху снега, пък и освен това от тях може да се направи сладко. „Харесва ли ви?“ — попита жена му. Той изсмука последното резенче и с доволна усмивка тъкмо да хване отново жена си под ръка, но се спря, като се озърташе. Помисли, тръгна обратно към ъгъла и погледна как се нарича улицата. После бързо настигна жена си и посочи с бастун по посока на най-близката къща, обикновена сивокаменна къща, отделена от улицата с малка градинка зад желязна ограда. „Тук живееше баща ми — каза Лужин. — Трийсет и пет А.“ — „Трийсет и пет А“ — повтори след него жена му, без да знае какво да каже, и се загледа нагоре, към прозорците. Лужин тръгна напред, срязвайки с бастуна снега от оградата. Малко по-нататък замря и пред магазин за канцеларски принадлежности, където на витрината бюст на восъчен мъж с две лица, едното тъжно, другото радостно, отгръщаше сакото си ту отляво, ту отдясно: автоматичната писалка, сложена в лявото джобче на бялата жилетка, беше напръскала белотата с мастило, докато отдясно имаше писалка, която никога не протича. Двуликият мъж много се хареса на Лужин и той дори помисли дали да не го купи. „Чуйте, Лужин — каза жена му, когато се насити на витрината. — Отдавна исках да ви попитам — след смъртта на баща ви сигурно са останали някакви неща. Къде са те?“ Лужин вдигна рамене.

„Имаше един Хрушченко“ — измърмори той подир време. „Не разбирам“ — въпросително произнесе жена му. „Писа ми в Париж — без желание обясни Лужин, — че, нали, смъртта и погребението, и тям подобни, и че при него се пазят нещата, останали от покойния.“ — „Ах, Лужин — въздъхна жена му. — Какво правите с руския език. — Помисли и добави: — Е, на мен ми е все едно, само ми се струваше, че ще ви е приятно да ги имате — например като спомен.“ Лужин не отговори. Тя си представи тези никому ненужни вещи — може би писателската перодръжка на стария Лужин, някакви книжа, снимки — и й стана мъчно, мислено упрекна мъжа си в коравосърдечие. „Но едно непременно трябва да направим — каза тя решително. — Трябва да отидем на гробищата да погледнем гроба дали не е много занемарен.“ — „Студено е и е далече“ — каза Лужин. „Ще идем тези дни — реши тя. — Времето все ще омекне. Внимавайте, автомобил.“

Времето съвсем се влоши и Лужин, като си припомни унилия пущинак и гробищния вятър, помоли да отложат ходенето до следващата седмица. Между другото стегнаха незапомнени студове. Пързалката се затвори, не й вървеше: миналата зима все киша, киша, локви вместо лед, а сега такъв студ, че дори на учениците не им се караха кънки. Из парковете по снега лежаха малки птици с изпъкнали гърдички и вирнати крачета. Безволният живак под влияние на околната среда падаше все по-ниско и по-ниско. И дори полярните мечки в Зоологическата градина се видяха в чудо, намирайки, че дирекцията е прекалила.

Жилището на Лужини се оказа един от тези благополучни домове с героично централно отопление, в които не се налагаше да седят по кожени палта и увити в одеяла. Родителите на жена му, обезумели от студ, с безкрайно удоволствие идваха на гости при централното отопление. Лужин по старото си сако, спасено от гибел, седеше на писалището и усърдно рисуваше белия куб, сложен пред него. Тъстът му се разхождаше из кабинета и разправяше предълги, съвсем прилични вицове или четеше вестник на дивана, като от време на време поемаше дълбоко въздух и покашляше. Тъщата и жена му оставаха на чайната маса и от кабинета, през тъмната гостна, се виждаше яркият жълт абажур в трапезарията, осветеният профил на жена му върху тъмния фон на бюфета, голите й ръце, облакътени навътре на масата и извити към едното й рамо със сплетени пръсти, понякога едната й ръка плавно се изпъваше и докосваше някой лъскав предмет върху покривката. Лужин изоставяше куба и грабнал бял лист хартия, приготвил ламаринената кутийка с кръглите акварелни бои, бързаше да нахвърля тази далнина, но докато внимателно изтегляше с линийка перспективата, там нещо се променяше, жена му се изгубваше от яркия отвор на трапезарията, светлината загасваше и се запалваше по-близо, в гостната, и вече нямаше никаква перспектива. Изобщо рядко се стигаше до бои, пък и, право казано, Лужин предпочиташе молива. Хартията неприятно се сгърчваше от влажните акварели, мокрите бои се сливаха; понякога не можеше да се отърве от някакво прекалено натрапчиво берлинско синьо — вземаш си само с връхчето на четката, а тя вече се плъзнала по емайла, съсипвайки приготвения тон, и водата в чашката е отровносиня. Имаше твърди тубички с китайски туш и с бяла боя, но капачките им неизменно се изгубваха, отворът им засъхваше и при натискане тубичката се пукваше отдолу и оттам се измъкваше лъкатушно дебелото червейче на боята. Резултатът беше само безплодни цапаници и най-лесните неща — ваза с цветя или залез, изкопиран от проспекта за Ривиерата — излизаха петнисти, болезнени, ужасни. Обаче му беше приятно да рисува. Той нарисува тъща си — и тя се обиди; нарисува жена си в профил и тя каза, че ако е такава, защо се е оженил за нея; за сметка на това излезе много хубава високата колосана яка на тъста. Лужин с удоволствие остреше молива, мереше нещо, присвил око и вдигнал молива с опрян в него палец, внимателно движеше гумата по хартията, придържайки листа с длан, тъй като от опит знаеше, че иначе листът с пукот се смачква. И много деликатно издухваше атомите гума от страх да не зацапа рисунката с ръка. Най-много обичаше това, с което по съвет на жена си бе започнал, това, към което се връщаше постоянно — белите кубове, пирамиди, цилиндри и късчето гипсов орнамент, което му напомняше за часа по рисуване в училището — единствения приемлив урок. Тънките линии бяха успокоителни, пречертаваше ги по сто пъти, постигайки пределна тънкост, точност, чистота. Извънредно хубаво бе да тушира, нежно й равномерно, без да натиска много, с правилно поставени щрихи.

„Готово“ — каза той, като отдалечи от себе си листа и се загледа през ресници в завъртяния куб. Тъстът му сложи пенснето си и дълго гледа, като кимаше. От гостната дойдоха тъщата и жена му и също се загледаха. „Дори отхвърля лека сянка — каза жена му. — Много, много симпатичен куб.“ — „Бива си го, направо футуристика“ — избъбри тъщата. Лужин, усмихнат с единия крайчец на устата, взе рисунката и огледа стените на кабинета. До вратата вече висеше едно негово произведение: влак на моста, прехвърлен през пропаст. В гостната също висеше нещо: череп върху телефонна книга. В трапезарията имаше едни много кръгли портокали, които всички, кой знае защо, вземаха за домати. А спалнята бе украсена от направен с въглен барелеф и от интимния разговор на конус с пирамида. Той излезе от кабинета и жена му каза с въздишка: „Интересно къде ще го окачи милият Лужин.“

„Мен още не сте сметнали за необходимо да ме уведомите“ — започна майка й, посочвайки с брадичка купчината пъстри проспекти, оставени върху масата. „И аз не зная — каза Лужина. — Много е трудно да се реши, навред е красиво. Смятам, че най-напред ще заминем за Ница.“ — „Бих ви посъветвал: Италианските езера“ — подхвана баща й, сгънал вестника и свалил пенснето, и взе да разпратя колко са прекрасни тези езера. „Страхувам се, че малко му дотегнаха разговорите за пътешествието — каза Лужина. — В един прекрасен ден просто ще вземем влака и ще заминем.“ — „Не по-рано от април — умолително проточи майка й, — нали ми обеща…“

Лужин се върна в кабинета. „Намираше ми се една кутийка с кабарчета“ — каза той, загледан по писалището и тупайки се по джобовете (при това отново за трети или за четвърти път почувствува, че в левия му джоб има нещо — но не кутийка, — и все нямаше кога да го изследва). Кабарчетата се намериха в чекмеджето. Лужин ги взе и забързано излезе.

„Да, съвсем бях забравила да ти кажа. Представи си, вчера сутринта…“ И тя заразправя на дъщеря си, че й се обадила по телефона една дама, неочаквано пристигнала от Русия. Тази дама като госпожица често идвала у дома им в Петербург. Оказало се, че преди няколко години се омъжила за съветски търговец или чиновник — и на път за курорта, където мъжът й заминавал да си възстановява силите, спряла за две седмици в Берлин. „Да ти кажа, някак ми е неудобно да идва у нас, но е толкова натрапчива. Чудя се как не се страхува да ми звъни. Нали ако там, в Совдепията, научат, че ми се е обаждала…“ — „Ах, мамо, тя вероятно е много нещастна жена — изскубнала се е за малко на свобода, иска да се види поне с някого.“ — „Ами да ти я прехвърля — облекчено каза майката, — тъй и тъй при теб е по-топло.“

И веднъж, след няколко дни, по пладне се появи новопристигналата. Лужин още си почиваше, тъй като бе спал зле през нощта. На два пъти се бе пробуждал с гърлен вик, задушаван от кошмар, и сега на Лужина някак не й беше до гости. Новопристигналата се оказа слабичка, пъргава, сполучливо гримирана и подстригана дама, облечена както се обличаше Лужина, скъпо и семпло. Гръмогласно, една през друга, се убеждаваха взаимно, че никак не са се променили, а само са се разхубавили, после влязоха в кабинета, където беше по-уютно, отколкото в гостната. Пристигналата си помисли, че Лужина преди десет-дванайсет години бе доста изящно, подвижно момиченце, а сега е напълняла, поизбледняла и се е умирила, а Лужина намери, че скромната, мълчалива госпожица, посещавала някога дома им и влюбена в един студент, по-късно разстрелян, се е превърнала в хубава, интересна дама. „Ама и този ваш Берлин… Моля ти се. За малко да пукна от студ. У нас, в Ленинград, е по-топло, ей богу, по-топло е.“ — „Как изглежда сега Петербург? Сигурно много се е променил?“ — попита Лужина. „Променил се е, разбира се“ — бодро отвърна пристигналата. „И животът е тежък, тежък“ — закима умислено Лужина. „Ами, глупости! Нищо подобно. Работят, строят. Дори моят малкият — как, не знаехте ли, че имам момченце? — ами да, чудесен малчуган, — та дори моят Митка смята, че при нас в Ленинград «лаботят», а в Берлин «булжоата нищо не вълшат». И изобщо смята, че в Берлин е къде-къде по-зле, не иска нищо да погледне. Такъв ми е наблюдателен, да ви кажа, чувствителен… Не, сериозно, детето е право. И аз самата чувствувам, че ние сме изпреварили Европа. Да вземем нашия театър. Ето, при вас в Европа театър няма, просто няма. Разбирате ли, никак, никак не хваля комунистите. Но се налага да призная: те гледат напред, те строят. Интензивно строителство.“ — „Нищо не разбирам от политика — жално проточи Лужина. — Обаче ми се струва…“ — „Само казвам, че трябва да се мисли широко — припряно продължи пристигналата. — Ето например веднага щом се озовах тук, купих едно емигрантско вестниче. И дори мъжът ми каза, така, на шега — защо, мила, си даваш парите за такова лайно — той се изрази по-лошо, но да кажем така от приличие, — а аз не; казах му: всичко трябва да се види, всичко да се знае, съвсем без предубеждения. И представете си — отварям вестника, чета, в него напечатана такава клевета, такава лъжа, толкова е плоско всичко.“ — „Рядко виждам руски вестници — виновно промълви Лужина. — Ето, мама получава руски вестник, от Сърбия, струва ми се…“ — „Едно си знаят — устремно продължи пристигналата. — Само хулят и никой не смее да шукне нещо «за».“ — „Право да ви кажа, по-добре да говорим за нещо друго — объркано рече Лужина. — Не мога да го изразя, не ме бива да говоря за такива работи, но чувствувам, че грешите. Ако поискате някой път да разговаряте с моите родители за това…“ (И както го каза, Лужина не без известно удоволствие си представи опулените очи на майка си и нейните паунски възгласи.) „Е, вие сте малка още — снизходително се усмихна пристигналата. — Разкажете ми какво правите, с какво се занимава вашият мъж, какъв е.“ — „Той играеше шах — отвърна Лужина. — Чудесно играеше. Но после се преумори и сега си почива, и моля ви се, не бива да разговаряте с него за шах.“ — „Да, да, зная, че е шахматист — каза пристигналата. — Но какъв е? Реакционер? Белогвардеец?“ — „Да ви кажа, не зная“ — засмя се Лужина. „Общо взето, съм чувала за него — продължи пристигналата. — Когато вашата maman ми каза, че сте се омъжили за Лужин, веднага, кой знае защо, си помислих, че е същият. Имах една близка позната в Ленинград, тъкмо тя ми беше разказвала — с такава наивна гордост — как научила малкия си племенник да играе шах и как той по-късно станал извънредно…“

На това място от разговора в съседната гостна се дочу странен шум, сякаш там някой се бе ударил и извика. „Само минутка“ — продума Лужина и скочила от дивана, понечи да дръпне плъзгащата се врата, но се отказа и мина в гостната през антрето. Там видя един съвсем неочакван Лужин. Той беше по халат, по пантофи, в едната ръка държеше парче франзела — но разбира се, чудното не беше това — чудното беше треперещото вълнение, изкривило лицето му, широко разтворените бляскави очи; и челото му сякаш беше набъбнало, с издута жила; като видя жена си, той дори не й обърна отначало внимание, а продължи да стои, загледан със зяпнала уста към кабинета. В следващия миг се оказа, че вълнението му е радостно. Някак радостно тракна със зъби към жена си и после тромаво се завъртя, за малко да събори палмата, изпусна си единия пантоф, той се плъзна като жив в трапезарията, където вдигаше пара какаото, и Лужин пъргаво го последва. „Няма нищо, нищо“ — лукаво каза той и като човек, зарадван от тайно откритие, се тупна по коленете и примижал, завъртя глава. „Тази дама е от Русия — изпитателно каза жена му. — Познава вашата леля, която — е, накратко, една ваша леля.“ — „Чудесно, чудесно“ — избъбри Лужин и изведнъж прихна да се смее. „От какво се плаша? — помисли си тя. — Просто му е весело, събудил се е в добро настроение, може би е искал…“

„Някаква шега ли, Лужин?“ — „Да, да — каза Лужин и добави, намерил изход: — Исках да се представя по халат.“ — „Ето, весело ни е, това е добре — каза тя с усмивка. — Хапнете сега, а сетне се облечете. Днес май е по-топло.“ И Лужина, оставила мъжа си в трапезарията, бързо се върна в кабинета. Гостенката седеше на дивана и разглеждаше пейзажите от Швейцария по страниците на пътеводителната брошурка. „Знаете ли какво — каза тя, щом зърна Лужина, — ще ви отмъкна. Трябва да купя това-онова, пък изобщо не зная къде са най-хубавите магазини. Вчера цял час висях пред една витрина и си мислих: може да има и още по-хубави магазини. Освен това и с немския…“

Лужин остана да седи в трапезарията и продължи от време на време да се пляска по коленете. И имаше причина да се радва. Комбинацията, която мъчително бе разгадавал от времето на бала, му се разкри благодарение на случайната фраза, долетяла от другата стая. През първите минути само успя да изпита острата радост на шахматен играч и гордост, и облекчение, и това физиологическо чувство за хармония, което е толкова добре познато на творците. Извърши още много дребни движения, преди да разбере същността на необикновеното си откритие — допи си какаото, избръсна се, премести копчетата за ръкавели на чиста риза. И изведнъж радостта му изчезна, връхлетя го мътен и тежък ужас. Както се случва по време на жива игра върху дъската да се повтаря неясно някаква задачна комбинация, известна теоретически — така в сегашния му живот се набеляза последователно повторение на известна схема. И щом отмина първата радост — че е установил самия факт на повторението й, — щом започна грижливо да проверява откритието си, Лужин потрепери. Със смътна наслада и смътен ужас проследи колко страшно, колко неуловимо, колко гъвкаво се бяха повтаряли през това време, ход след ход, образите от неговото детство (имението, градът, училището, петербургската леля), но още не разбираше напълно с какво е толкова ужасно това повторение за душата му. Едно чувствуваше живо: известна досада, че толкова дълго не беше забелязвал хитрото съчетание от ходове, и сега, спомняйки си някоя дреболия — а те бяха толкова много и понякога така изкусно предлагани, че повторението почти не личеше, — Лужин се възмущаваше от себе си, че не се е усетил, че не е взел инициативата, а в доверчива слепота е оставил комбинацията да се развива. Сега вече беше решил да бъде по-бдителен, да следи по-нататъшното развитие на ходовете, ако има такова — и разбира се, разбира се, да държи откритието си в непроницаема тайна, да бъде весел, изключително весел. Но от този ден не намери спокойствие — трябваше да измисли все пак защита против тази коварна комбинация, да се освободи от нея, но първо трябваше да предугади тайната цел, съдбовната й насока, а това все още му се струваше невъзможно. И мисълта, че повторението вероятно ще продължи, беше толкова страшна, че му се искаше да спре часовника на живота, изобщо да прекъсне играта, да застине, а същевременно забелязваше, че продължава да съществува, че нещо се подготвя, пълзи, развива се и не е в негова власт да прекрати движението.

Може би жена му по-бързо би забелязала промяната у Лужин, вдървената му веселост в пролуките между мрачните настроения, ако през тези дни беше повече до него. Но така се случи, че именно през тези дни я беше отмъкнала, както предварително се закани, натрапчивата дама от Русия — караше я по цели часове да я развежда по магазините, без да бърза, мереше шапки, рокли, обувки и дълго седеше у Лужини. Продължаваше да говори, че Европа нямала театър, и със студена лекота произнасяше „Ленинград“, и Лужина, кой знае защо, я съжаляваше, съпровождаше я до кафенето, купуваше играчки на сина й, мрачно, дебело момче, което пред чужди хора не си отваряше устата, но то без желание и боязливо вземаше играчките, а майка му твърдеше, че тук нищо не му харесва и че мечтае да се върне при своите малки пионери. Срещна се и с родителите на Лужина, но за съжаление не можаха да поговорят за политика, само си спомняха предишните познати, а Лужин мълчаливо и съсредоточено тъпчеше Митка с шоколадови бонбони, Митка мълчаливо и съсредоточено ги лапаше, сетне стана червен като рак и набързо беше изведен от стаята. Междувременно студът поомекна и на два пъти Лужина каза на мъжа си, че когато най-после си замине тази нещастна жена с нещастното си дете и с неудобния си за показване мъж, ще трябва незабавно, без да отлагат, да отидат на гробищата; и Лужин кимаше, като се усмихваше старателно. Той бе зарязал пишещата машина, географията, рисуването, знаеше вече, че всичко това влизаше в комбинацията и е усложнено повторение на фиксираните през детството му ходове. Нелепи дни: Лужина чувствуваше, че не е достатъчно внимателна към настроението на мъжа си, че нещо й убягва, но все пак продължи учтиво да слуша бъбренето на гостенката, да превежда исканията й на продавачите и особено й беше неприятно, когато някакви обувки, вече подносени, се оказваха, кой знае защо, негодни и трябваше да ходи с нея в магазина, където пламналата дама на руски хокаше фирмата, настояваше да й сменят обувките и Лужина трябваше да я успокоява, доста да воалира в немския вариант нейните ядни думи. Вечерта преди заминаването си тя дойде с Митка да се сбогува. Остави Митка в кабинета и влезе в спалнята, където Лужина за стотен път й демонстрира гардероба си. Митка седеше на дивана и си почесваше коляното, като се мъчеше да не гледа Лужин, който също не знаеше къде да гледа и мислеше с какво да забавлява дундестото дете. „Телефон!“ — най-сетне с тънък глас възкликна Лужин и като сочеше с пръст апарата, се закикоти с престорено учудване. Но Митка погледна мрачно натам, отмести очи и долната му устна увисна леко. „Влак и пропаст!“ — опита отново Лужин и протегна другата си ръка, сочейки собствената си картина на стената. Лявата ноздра на Митка се напълни с блеснала капка, той подсмръкна, безучастно загледан пред себе си. „Авторът на една божествена комедия!“ — гракна Лужин, вдигнал ръка към бюста на Данте. Мълчание, леко сумтене. Лужин се измори от гимнастическите си движения и също замря. Започна да премисля дали няма бонбони в трапезарията, дали да не пусне грамофона в гостната, но момчето на дивана го хипнотизираше с присъствието си и бе невъзможно да излезе от стаята. „Да имаше играчка“ — си рече сам, погледна писалището, прецени ножа за разрязване от гледна точка на момчешкото любопитство, намери, че не може да събуди никакво любопитство, и отчаяно почна да рови из джобовете си. И отново, за кой ли път вече, почувствува, че левият джоб, макар и празен, по някакъв тайнствен начин крие в себе си някакво неосезаемо съдържание. Лужин си помисли, че подобен феномен, е в състояние да заинтересува Митка. Седна до него в края на дивана, хитро му намигна. „Фокус — каза Лужин и взе да показва, че джобът му е празен. — Тази дупка няма нищо общо с фокуса — обясни той. Митка вяло и недоброжелателно загледа движенията му. — И все пак тук има нещо“ — възторжено каза Лужин и отново намигна. „Под хастара“ — едвам отрони Митка, вдигна рамене и се извърна. „Правилно!“ — изобразявайки възхищение, извика Лужин и почна да провира пръсти в дупката, като придържаше с другата ръка края на сакото. Отначало се показа някакъв червен ъгъл, сетне и целият предмет — беше нещо като плоско кожено бележниче. Лужин го погледна, вдигна вежди, повъртя го, натисна пъпката отстрани и го отвори. Не беше бележниче, а малък сгъваем шах от марокен. Лужин веднага си спомни, че му го бяха подарили в парижкия клуб — на всички участници в тамошния турнир бяха раздали по един такъв за реклама вероятно на някаква фирма, а не просто за спомен от клуба. В преградки от двете страни на самата дъска имаше целулоидни нещица, прилични на нокътчета, и на всяко бе изобразена шахматна фигура. Тези нещица се слагаха така, че острата им част влизаше в тънка цепка в долния край на всеки квадрат, а заоблената част с нарисуваната фигура лягаше плоско върху квадрата. Беше много изящно и точно — тази малка червено-бяла дъска, красивите целулоидни нокътчета, дори имаше златни букви покрай хоризонталния край и златни цифри покрай вертикалния. Лужин, раззинал уста от удоволствие, започна да нарежда нокътчетата — отначало само пешките, — но после се отказа и като хващаше внимателно с крайчетата на пръстите плоските изображенийца, нареди онова положение от партията с Турати, на което бяха прекъснали. Това нареждане бе извършено почти моментално и веднага цялата веществена част на въпроса отпадна: малката дъска, разтворена върху дланта му, стана неосезаема и безтегловна, марокенът се стопи като розова мъгла, всичко се изгуби освен самото шахматно положение, сложно, остро, наситено с необикновени възможности. Допрял пръст до слепоочието си, Лужин така се замисли, че не забеляза как Митка от нямане какво да прави слезе от дивана и залюля черния ствол на лампиона. Изведнъж той се килна и светлината угасна. Лужин се опомни сред пълната тъмнина и в първия миг не разбра къде е и какво става наоколо. Невидимо същество шаваше и лъхтеше някъде наблизо, внезапно оранжевият абажур отново грейна в прозрачна светлина и се видя бледото момче с обръсната глава, което, застанало на колене, нагласяваше шнура. Лужин трепна и затвори дъската. Малкият, страшен негов двойник, малкият Лужин, за когото бе нареден шахът, пропълзя на колене по килима… Това се беше случва повече веднъж… И отново се усети в капана, отново не бе предвидил как ще се осъществи в живата игра повторението на познатата тема. В следващия миг обаче равновесието се възстанови: Митка с подсмърчане изпълзя на дивана; в лекия здрач около оранжевата лампа плаваше и се полюшваше кабинетът на Лужин; червеното марокенено бележниче невинно лежеше на килима — но Лужин знаеше, че всичко това е измама, комбинацията още не се е развила изцяло и скоро ще настъпи ново съдбовно повторение. Наведе се бързо, грабна и прибра в джоба си веществения символ на онова, което толкова сладостно и ужасно бе завладяло наново въображението му, и си помисли къде да го скрие за по-сигурно, но тогава се чуха гласове, влязоха жена му и гостенката, двете се устремиха към него като през цигарен дим. „Митка, ставай, тръгваме. Да, да, мила, толкова багаж има да стягам — приказваше дамата, после се приближи до Лужин и започна да се сбогува с него. — Много ми беше драго да се запозная с вас — каза тя и междувременно успя да си помисли това, което неведнъж си бе помисляла: «Ама че заплес, ама че тип!» — Много ми беше драго. Ще разкажа на леля ви, че съм се видяла с нейния малък шахматист, който вече е голям, известен…“ — „Непременно да ни се обадите на връщане“ — припряно и високо я прекъсна Лужина, като за пръв път погледна с омраза усмихнатите, червени като восъчен печат устни и безпощадно глупавите очи. „О, естествено на всяка цена. Митка, стани и си вземи довиждане! Митка изпълни нареждането с леко отвращение и всички излязоха в антрето. — При вас в Берлин всяко излизане се превръща в истински проблем“ — иронично каза тя, загледана как Лужин взема ключовете от подставката под огледалото. „Не, имаме асансьор“ — неуместно отвърна Лужина, която с бясно нетърпение жадуваше дамата да си отиде, и направи с вежда знак на мъжа си да й държи палтото от морски котки. Лужин свали от закачалката детското палтенце… Но в този миг, слава богу, дойде и камериерката. „Довиждане, довиждане“ — закима Лужина, застанала на вратата, докато гостите, съпровождани от камериерката, влизаха в асансьора. През рамото на жена си Лужин видя как Митка се покатерва на пейчицата, след това двете половинки на вратата се затвориха, желязната асансьорна клетка пое надолу и изчезна. Лужина се завтече в кабинета и се хвърли по очи на дивана. Той седна до нея и се залови дълбоко в себе си с усилие да подготвя, да слепя, да съшива усмивка, за да е готов за мига, когато жена му се обърне към него. Жена му се обърна. Усмивката се оказа много сполучлива. „Уф — въздъхна Лужина, — отървахме се най-сетне.“ И като прегърна бързо мъжа си, го зацелува — по дясното око, после по брадичката, после по лявото ухо — спазвайки строгата последователност, някога одобрена от него. „Хайде, разведрете се, разведрете се — повтаряше тя. — Тази мадам си замина, изчезна.“ — „Изчезна“ — покорно каза Лужин, въздъхна и целуна ръката, която го потупваше по врата. „Какви нежности — прошепна жена му, — ах, какви мили нежности…“

Време беше да си лягат, тя отиде да се съблича, а Лужин почна да снове из трите стаи, дирейки място да скрие джобния шах. Никъде не беше безопасно. Сутрин хоботът на хищната прахосмукачка се въвираше на най-неочаквани места. Трудно, трудно се крие предмет — ревниви и нерадушни са другите предмети, здраво си пазят мястото и няма да приемат бездомния в нито една пролука, а нали той е техен събрат, спасяващ се от преследване. Тази вечер така и не скри марокененото бележниче, а след това реши изобщо да не го крие, просто да се отърве от него, но това също не беше лесно; така си остана то в хастара му и едва след няколко месеца, когато всякаква опасност отдавна, отдавна бе отминала, едва тогава марокененото бележниче се намери отново и произходът му завинаги остана неизвестен.