Владимир Набоков
Защита Лужин (4)

4

В някогашния кабинет на дядо му, където дори през най-горещите дни бе влажно като в гроб, колкото и да отваряха прозорците, обърнати направо към тежките тъмни ели, толкова величествени и уплетени една в друга, че не можеше да се каже къде свършва едната и почва другата, в тази необитаема стая, където на голото писалище стоеше бронзово момче с цигулка, имаше незаключен шкаф за книги и в него дебели томове на някогашно илюстровано списание. Лужин ги прелистваше бързо, устремен към страницата, на която между стихотворение от Коринтски, увенчано от арфообразна винетка, и отдела за куриози със сведения за движещи се блата, за американски чудаци и за дължината на човешките черва бе изгравирана шахматна дъска. Никакви картинки не можеха да удържат ръката на Лужин, докато прелистваше тома — нито прочутият Ниагарски водопад, нито гладуващите индуски деца, скелетчета с издути кореми, нито покушението срещу испанския крал. Животът преминаваше със забързан шумол и изведнъж — спирка — заветният квадрат, етюдите, дебютите, партиите.

В началото на лятната ваканция много му липсваха лелята и старецът с цветята, особено ароматният старец, който миришеше ту на теменужки, ту на момини сълзи в зависимост от цветята, които донасяше на лелята. Идваше почти винаги съвсем навреме — няколко минути след като лелята си погледнеше часовника и излезеше от къщи. „Добре, ще почакаме“ — казваше старецът и сваляше мократа хартия от букета, а Лужин поместваше креслото до масичката, където шахът вече беше нареден. Появата на стареца с цветята бе изход от доста неудобното положение. След три-четири отсъствия от училище се разкри неумението на лелята да играе шах. Фигурите й се струпваха в безобразна купчина, от която изскачаше гол и безпомощен царят. Старецът обаче играеше божествено. Първия път, когато леля му навлече ръкавиците и избъбри припряно: „За съжаление ще трябва да изляза, поиграйте шах с моя племенник, благодаря за чудните момини сълзи“ — първия път, когато старецът седна и произнесе с въздишка: „Отдавна не съм похващал… Казвайте, младежо, лявата или дясната?“ — този пръв път, когато след няколкото хода ушите му пламнаха и се почуди къде да се скрие, на Лужин му се стори, че играе съвсем друга игра, не тази, на която го бе научила лелята. Благоухание обгръщаше шаха. Старецът наричаше царицата дама, топа — тур, и като направеше смъртоносен за противника ход, се връщаше и сякаш разкривайки механизма на скъп инструмент, показваше как би трябвало да играе противникът, за да предотврати злощастието. Спечели първите петнайсет партии без никакво усилие, без да се замисли дори минута за ходовете, на шестнайсетата изведнъж почна да мисли и спечели мъчно, а последния ден, деня, когато старецът пристигна с цял храст люляк, който нямаше къде да бъде поставен, а лелята на пръсти тичаше из спалнята и после вероятно се измъкна през задния вход — през този последен ден след дълга, вълнуваща борба, по време на която се разкри навикът на стареца да сумти, Лужин постигна нещо, у него се освободи нещо, избистри се, изчезна късогледството на мисълта му, затулваща шахматната перспектива с мъчителна завеса. „Е, ясно, реми“ — каза старецът. Той премести няколко пъти царицата насам-натам, както се движи лост на повредена машина, и повтори: „Реми. Вечен шах.“ Лужин също опита дали лостът не действува, повъртя, повъртя царицата и се изпъчи, загледан в дъската. „Далеч ще стигнете, ако продължите в същия дух. Големи успехи. За пръв път виждам… Много, много далеч.“

Пак той му обясни и лесната система за означаване и Лужин, като разиграваше партиите от списанието, скоро откри у себе си едно качество, на което бе завидял, когато баща му веднъж на трапезата бе казал някому, че не може да разбере как тъстът му с часове бил четял партитурите, чувайки цялата музика, докато само преглежда нотите, понякога усмихнат, друг път намръщен, а понякога се връщал минута назад, както прави читателят, за да провери някаква подробност в романа — име, годишно време. „Сигурно е голямо удоволствие — каза баща му — да възприемаш музиката в естествения й вид.“ Самият Лужин сега започна да го изпитва, пробягваше с поглед буквите и цифрите, с които се означаваха ходовете. Отначало се научи да разиграва партиите — безсмъртните партии, останали от предишни турнири, — плъзгаше безмълвен поглед по шахматните ноти и беззвучно местеше фигурите по дъската. Случваше се подир някой ход, отбелязан с удивителна или с въпросителна в зависимост от това дали е бил изигран добре или зле, да следват няколко серии ходове в скоби, защото впечатляващият ход се разклоняваше като река и трябваше да се проследи всяко течение до края преди завръщането към основното русло. Тези второстепенни, подразбиращи се ходове, които обясняваха същността на грешката или на прозрението, Лужин престана полека-лека да осъществява на дъската и ги отгатваше по хармонията на редуващите се знаци. Точно по същия начин разиграната вече веднъж партия можеше да бъде прочетена от него наново, без да използува дъската: това беше още по-приятно, понеже не се налагаше да изважда шаха, да се вслушва всеки миг дали не идва някой; наистина той заключваше вратата, отключваше без желание, след като медната дръжка много пъти скачаше нагоре-надолу — и баща му, дошъл да види какво прави той във влажната, необитаема стая, намираше сина си неспокоен и мрачен, със зачервени уши; върху масата бяха наслагани томовете на списанието и големият Лужин се измъчваше от подозрението, че синът му търси в тях голи жени. „Защо се заключваш? — питаше той (и малкият Лужин се свиваше целият, като си представяше с ужасяваща яснота как ей сега, на мига, баща му ще надникне под дивана и ще намери шаха). — Въздухът тук е направо леден. Какво им е интересното на тези стари списания? Я ела да видим дали няма манатарки под елхите.“

Имаше манатарки, имаше. На мокрото нежнотухлено по цвят калпаче бяха полепнали елхови игли, понякога тревичка бе оставила дълга тънка следа върху него. Отдолу бяха на дупки, понякога с жълти голи охлюви — и бащата Лужин с джобно ножче изчистваше мъха и пръстта от дебелото, петнистосиво пънче, преди да постави гъбата в кошницата. Синът вървеше на пет-шест крачки подир него с ръце на гърба като старче и не само че не търсеше гъби, но дори не му се гледаха тези, които баща му изравяше с доволен вид. И понякога в края на алеята, пълна и бледа, с печалната си бяла рокля, която не й отиваше, се появяваше майката и бързаше към тях, като преминаваше ту през слънце, ту през сянка, и сухите листа, които никога не свършват в северните гори, шумоляха под белите й обувки с високи, леко изкривени токове. И веднъж през юли на стълбището за верандата тя се подхлъзна и си навехна крака, сетне дълго лежа — ту в полутъмната стая, ту на верандата — по розов халат, напудрена, а до нея на масичката имаше сребърна фруктиера с булдегоми^[1]. Кракът й оздравя бързо, но тя остана да лежи, сякаш решила, че така й е писано, че животът именно това й е орисал. А лятото беше небивало горещо, комарите не мирясваха, от реката цял ден ехтяха възгласите на къпещите се момичета и през един такъв ден на изнемога рано заранта, когато стършелите още не бяха започнали да измъчват наплескания с черно вонящо мазило кон, големият Лужин замина за цял ден в града. „Разбери най-сетне. Налага се да се видя със Силвестров — бе говорил той предишната вечер и се бе разхождал из спалнята по халата си с миши цвят. — Колко си странна наистина. Много е важно. Иначе и аз самият бих предпочел да остана.“ Но жена му лежеше все така, свряла лице във възглавницата, и дебелият й безпомощен гръб потрепваше. Въпреки всичко той заранта замина — и синът, застанал в градината, видя как над назъбения край на елхичките, отделящи градината от пътя, премина бюстът на кочияша и шапката на баща му.

Този ден го налегна мъка. Всичките партии в старите списания бяха изучени, всички задачи решени и се налагаше да играе сам със себе си, а това безнадеждно завършваше с размяната на всички фигури и с безинтересно реми. И беше непоносимо горещо. Черна триъгълна сянка полягаше от верандата върху яркия пясък. Алеята бе цялата изпъстрена от слънцето и тези петна, ако примижиш, приличаха на равномерни светли и тъмни квадрати. Под пейката сянката се бе проснала на рязка решетка. Каменните стълбове с урни в четирите ъгъла на градинската площадка се заплашваха взаимно по диагонал. Стрелкаха се лястовички и полетът им напомняше движение на ножици, които бързо изрязват нещо. Както се чудеше какво да прави, той се залута по пътечката покрай реката, а оттатък реката се чуваха веселите писъци и се мяркаха голи тела. Застана зад едно дърво и се взря скришом, с разтуптяно сърце, в това бяло движение. В клоните прошумя птица и той се сепна, бързо тръгна обратно, далеч от реката. Закуси сам с икономката, мълчалива жълтолика старица, която винаги леко миришеше на кафе. След това, както се бе излегнал на дивана в гостната, сънено заслуша разните леки звуци — ту вика на авлига от градината, ту бръмченето на земна пчела, влетяла през прозореца, ту звъна на съдините върху подноса, изнасян надолу от спалнята на майка му, — и тези прозирни звуци странно се преобразяваха в неговия полусън, превръщаха се в някакви сложни, светли орнаменти върху тъмен фон и докато се мъчеше да ги разплете, заспа. Събуди го камериерката, изпратена от майка му… Спалнята беше затъмнена и унила; майка му го прегърна и притисна до себе си, но той така се напрегна, така се заизвръща, че се наложи да го пусне. „Хайде, разкажи ми нещо — продума тихо тя. Той вдигна рамене, като си чоплеше коляното. — Нищо ли не искаш да ми разкажеш?“ — попита още по-тихо тя. Той погледна нощната масичка, сложи в уста един булдегом и го засмука, взе втори, трети, още и още, докато устата му се напълни със сладки, тихо потракващи топчета. „Вземай, вземай колкото искаш — пошепна тя и протегнала ръка, се помъчи някак да го погали. — Не почерня тази година — промълви тя след малко. — А може просто да не виждам, светлината е толкова мъртва тук, всичко е синкаво. Вдигни щорите, ако обичаш. А не, чакай, остави. После.“ Щом досмука булдегомите, запита дали може да си отиде. Тя се поинтересува какво ще прави сега, дали не иска да отиде до гарата за влака в седем да посрещне баща си. „Пуснете ме — каза той. — При вас мирише на лекарства.“

Опита да се плъзне по перилата на стълбището, както другите в училището, и както той никога не бе вършил това в училището, но стълбището бе твърде високо. Под стълбата, в шкафа, още неизследван докрай от него, потърси списания. Изрови едно, намери в него задача за шашки, за глупавите тромави пулове, тъпо застинали върху дъската, но шах нямаше. Все му се въвираше в ръцете албумът хербарий със сухи еделвайси и с пурпурни листа, надписани с детски, тънък бледолилав почерк, толкова неприличащ на сегашния почерк на майка му: Давос, 1885 г.; Гатчина, 1886 г. Ядосан взе да изтръгва листата и цветята и клекнал сред разхвърляните книги, се разкиха от прахоляка. После под стълбището стана толкова тъмно, че страниците на списанието, което прелистваше, започнаха да се сливат в сива мътилка и понякога някоя малка картина го излъгваше, заприличваше му в тъмнината на неясна шахматна задача. Натика криво-ляво книгите в шкафа, помъкна се към гостната, помисли си отпуснато, че сигурно минава седем, тъй като бюфетчикът пали газените лампи. Като се подпираше с бастун и се държеше за парапета, по люляков пеньоар, майка му слизаше тежко, лицето й бе изплашено. „Не разбирам защо още не е пристигнал баща ти“ — каза тя и като се придвижваше мъчително, излезе на верандата, започна да се вглежда в пътя между елховите дънери, обточени тук-там с яркоръждив лъч.

Той пристигна едва към десет, оказа се, че бил закъснял за влака, твърде много работи трябвало да свърши, обядвал с издателя си — не, не, няма нужда от супа. Смееше се и говореше твърде, високо и шумно ядеше, Лужин изведнъж почувствува, че баща му през цялото време го гледа, сякаш е стъписан от присъствието му. Вечерята някак се сля с късния чай, майка му, облегната на масата, мълчаливо присвиваше очи, загледана в чинията с малини, и колкото по-весело разказваше бащата, толкова по-силно примижаваше. Сетне стана и си излезе тихо. На Лужин му се стори, че това вече някога се бе случвало. Остана на верандата с баща си и се боеше да вдигне глава, защото през цялото време усещаше втренчения му, странен поглед.

„Как благоволихте да си прекарате времето? — изведнъж произнесе баща му. — С какво се занимавахте?“ — „С нищо“ — отвърна Лужин. „А сега какво смятате да правите? — със същия напрегнато-шеговит глас, като подражаваше на сина си в обръщението на «ви», попита бащата Лужин. — Ще си лягате ли вече да спите, или ще поседите тук с мен? — Лужин уби един комар и много предпазливо, от долу на горе, погледна баща си. Баща му имаше троха на брадата и очите му блестяха неприятно присмехулно. — Знаеш ли какво? Хайде да поиграем на нещо. Искаш ли например да те науча на шах?“

Видя как синът му се изчерви бавно и съжалил го, добави припряно: „Или на карти — тестето е в чекмеджето на масата.“ — „Тук няма шах“ — прегракнало изрече Лужин и отново плахо погледна баща си. „Хубавият остана в Петербург — спокойно заяви бащата, — но ми се струва, че има един стар на тавана. Хайде да видим.“

Наистина — съпроводен от баща си, който вдигаше високо газената лампа, Лужин намери в сандъка сред разните боклуци шахматна дъска и отново почувствува, че това вече се бе случвало — този отворен сандък със стърчащ гвоздей отстрани, напрашените книги, дървената дъска, пукната по средата. Намери се и кутийката с издърпващо се капаче; в нея имаше крехки шахматни фигури. И през цялото време, докато търси, а после, докато носи шаха надолу до верандата, Лужин се мъчеше да разбере дали баща му случайно бе заговорил за шах, или го бе издебнал някак — без най-простото обяснение да му мине през ума, както понякога, докато търсим решение на задачата, ключ към нея се оказва ходът, който изглежда забранен, невъзможен, извън множеството вероятни ходове.

И сега, когато върху осветената маса между лампата и млякото бе поставена дъската и баща му взе да я бърше с вестник, и лицето му вече не беше подигравателно, Лужин, забравил страха, забравил тайната, изведнъж се изпълни с гордо вълнение от мисълта, че ако пожелае, може да покаже изкуството си. Баща му започна да нарежда фигурите. Вместо една от пешките имаше нелепа лилава фигурка като бутилчица; вместо единия топ имаше пул, конете бяха без глави, а конската глава, останала в празната кутия (заедно с малко зарче и с червено пулче), не пасваше за нито един от тях. Когато всичко бе наредено, Лужин изведнъж се престраши и промърмори: „Аз вече мога малко.“ — „Кой те научи?“ — без да вдига глава, попита бащата. „В училище — отвърна Лужин. — Там някои играеха.“ — „А! Чудесно — каза баща му. — Да почваме тогава…“

Той играеше шах от млади години, но рядко и нехайно, със случайни партньори — в хубавата вечер на парахода по Волга, в чуждестранния санаториум, където навремето бе умрял брат му, на вилата със селския доктор, саможив човек, който периодично преставаше да ги навестява, — и всички тези случайни партии, пълни с прозевки и безплодни размисли, бяха за него небрежна отмора или просто начин благоприлично да мълчи в присъствието на човек, разговорът с когото не върви — кратки, простички партии, без самолюбие, без вдъхновение, които започваше винаги еднакво и почти не обръщаше внимание на противниковите ходове. Без да се ядосва заради загубите, все пак вътрешно смяташе, че играе твърде добре и ако губи, причината е неговата разсеяност, добродушието му, желанието му да оживи играта с храбри атаки, и смяташе, че ако залегне, и без теории може да опровергае всеки гамбит от учебника. Страстта на сина му към шаха толкова го изуми, стори му се толкова неочаквана и заедно с това съдбовна, неизбежна — толкова странно му бе да седи на тази ярка веранда сред черната лятна нощ срещу това момче, чието чело сякаш се разрасна, набъбна, щом се наведе над фигурите, — толкова беше странно и страшно, че не можеше да съсредоточи мисълта си върху шахматния ход и преструвайки се на замислен, ту си спомняше смътно своя незаконен петербургски ден, който му остави чувство на срам, но по-добре да не задълбава в него, ту се заглеждаше в лекото, небрежно движение, с което синът му местеше фигурата. След няколко минути синът му каза: „Ако играя тук, мат, ако тук, губите си царицата.“ И той смутен върна хода, сетне истински се замисли, като навеждаше глава ту наляво, ту надясно, бавно протягаше пръсти към царицата и ги отдръпваше бързо като опарен, а синът през това време спокойно, с неприсъща за него старателност прибираше взетите фигури в кутията. Най-сетне големият Лужин премести царицата и веднага започна разгромът на позициите му, тогава той се засмя неестествено и си събори царя. Така изгуби три игри и почувствува, че дори да изиграе още десет, резултатът ще е същият, и все пак не можеше да се спре. В самото начало на четвъртата синът му върна неговия ход, поклати глава и заяви с уверен, недетски глас: „Най-лошият отговор. Според Чигорин трябва да се вземе пешката.“ И когато с непонятна, безнадеждна бързина изгуби и тази партия, бащата Лужин отново както одеве се засмя и с трепереща ръка взе да си налива мляко в ръбестата чаша, на чието дъно се виждаше скелетче от малина, което изплува на повърхността и се завъртя, сякаш не желаеше да бъде извадено. Синът прибра дъската и кутията, сложи ги в ъгъла върху плетения стол, равнодушно измънка „лека нощ“ и тихо затвори вратата след себе си.

„Е, да, това можеше да се очаква — каза бащата Лужин и избърса с кърпата връхчетата на пръстите си. — Той не се забавлява с шаха, той свещенодействува.“

Мъхеста дебела нощна пеперуда с горящи очи се блъсна в лампата и падна върху масата. В градината леко прошумоля вятър. Тънко засвири часовникът в гостната и удари дванайсет.

„Празна работа — каза си той, — глупава фантазия. Много момчета играят прекрасно шах. Нищо чудно няма. Цялата тази история просто ми подействува на нервите. Не е хубаво. Тя не е бивало да го поощрява. Е, както и да е…“

Споходи го мъчителната мисъл, че сега ще се наложи да лъже, да убеждава, да успокоява, а е вече късна нощ…

„Спи ми се“ — каза си той, но остана да седи в креслото.

А рано заранта в гъстата горичка зад градината малкият Лужин зарови кутията с бащиния шах в най-тъмното и обрасло с мъх кътче, като смяташе, че това е най-лесният начин да избегне всякакви усложнения, тъй и тъй вече има други фигури, които може открито да използува. Баща му, отстъпил пред любопитството си, се запъти при навъсения доктор, който играеше шах къде по-добре от него, и вечерта, след като трапезата беше вдигната през смях, като потриваше ръце и с всички сили се мъчеше да скрие от себе си, че не постъпва добре — а защо да не е добре, самият той не знаеше, — покани сина си и доктора на плетената маса на верандата, подреди им фигурите, като се извиняваше заради лилавата, и седнал до тях, започна жадно да следи играта. Докторът мърдаше гъстите си, раздалечено щръкнали вежди, мачкаше месестия си нос с големия космат юмрук, дълго обмисляше всеки ход и понякога се облягаше назад, сякаш отдалеч се виждаше по-добре, и ококорваше очи, и отново се навеждаше тежко, опрял ръце в коленете. Загуби и така изпъшка, че ракитеното кресло изпука. „Не така, не така — възкликна големият Лужин. — Трябва да местите тук и всичко ще е наред — вие дори сте в по-добра позиция.“ — „Но нали съм в шах“ — избоботи докторът и започна наново да нарежда фигурите. Когато тръгна да го изпраща през тъмната градина до очертаната от светулките пътечка, която се спускаше към моста, бащата Лужин чу тъкмо тези думи, които бе жадувал да чуе, но сега те му причиниха мъка — по-добре да не беше ги чувал.

Докторът започна да идва всяка вечер и тъй като наистина играеше много добре, посрещаше с огромно удоволствие неспирните си поражения. Донесе учебник по шах, посъветва малкия обаче да не се увлича прекалено, да не се изморява, да чете на чист въздух. Разказваше за големите шахматисти, които бил имал щастието да види, за наскорошния турнир, а също за миналото на шаха, за доста фантастичния раджа, за великия Филидор, който бил и голям музикант. Понякога с мрачна усмивка донасяше това, което наричаше „почерпка“ — остроумна задача, изрязана отнякъде. Лужин се блъскаше с нея, намираше най-сетне решението и възкликваше с неясното си „Р“, с необикновен израз на лицето, с блеснали от щастие очи: „Какъв разкош! Какъв разкош!“ Обаче съставянето на задачи не го увлече, той неясно усещаше, че би разпилял в тях тази войнствена, ярка сила, която долавяше у себе си, когато докторът с удари на косматия си пръст отместваше все по-далеч и по-далеч своя цар и най-сетне замираше, поклащайки глава, загледан в дъската, докато баща му, който присъствуваше винаги, жадуваше винаги за чудо — синът му да падне, и сепнат, и радостен, когато синът му печелеше, и съсипан от тази сложна смесица от чувства, хващаше коня или топа, казваше, че не всичко е изгубено, и сам понякога доиграваше безнадеждната партия.

Оттам се започна. Между тези вечери на верандата и деня, когато в столичното списание се появи снимката на Лужин, като че нямаше нищо, нито вилната есен, ръмяща върху астрите, нито преселването в града, нито завръщането в училище. Снимката излезе през един октомврийски ден, наскоро след първата незабравима игра в шахклуба. И всичко останало, всичко друго между нея и преместването в Петербург — два месеца все пак, — беше толкова смътно и толкова заплетено, че по-късно, когато си припомняше това време, Лужин не можеше със сигурност да каже кога например беше вечеринката в училището — където тихо в ъгъла, почти незабележимо за другарите си, би учителя по география, известен любител — или кога по покана на баща му у тях се появи на вечеря един побелял евреин, грохнал шахматен гений, побеждавал из всички световни градове, а сега живеещ в безделие и нищета, полусляп, с болно сърце, изгубил навеки своя плам, устрем, късмет… Едно помнеше съвсем ясно — притеснението, което изпитваше в училище, притеснението, че ще научат за дарбата му и ще го съсипят от подигравки — и по-късно, използувайки този безпогрешен спомен, изчисли, че явно след партията, изиграна на вечеринката, вече не се е веснал в училището, защото, както помнеше всички конвулсии на детството си, не можеше да си представи ужасното изживяване, което би го сполетяло, ако бе влязъл заранта в класа и бе видял любопитните всезнаещи очи. Помнеше освен това, че след появата на снимката бе отказал да ходи на училище и не можеше да развърже в паметта си възела, в който се беше сплела вечеринката и снимката, невъзможно му беше да каже кое е било по-рано, кое по-късно. Списанието му бе донесено от баща му и снимката беше същата, която бяха направили миналата година на вилата: дървото в градината, той до него, върху челото му плетеница от листата, мрачен израз върху леко наведеното лице и онези тесни бели панталонки, които все му се разкопчаваха отпред. Вместо радостта, очаквана от баща му, той не изрази нищо — но все пак изпита скрита радост: ето това слага край на училището. Молиха го цяла седмица. Майка му, разбира се, плака. Баща му го заплаши да скрие новия шах — огромни фигури върху марокен. И изведнъж всичко се реши от само себе си. Той избяга от къщи — с есенното си палтенце, тъй като бяха скрили зимното след един неуспешен опит за бягство — и като не знаеше къде да се дене (валеше бодлив сняг, трупаше се по корнизите и вятърът го издухваше, безкрай повтаряше тази нищожна виелица), той се помъкна най-сетне при лелята, която не беше виждал от пролетта. Срещна я пред входа на дома й. Беше с черна шапка, държеше увити, в хартия цветя, отиваше на погребение. „Твоят стар партньор умря — каза тя. — Ела с мен.“ Ядоса се, че не може да поседи на топло, че вали сняг, че зад воала на лелята блестят сантиментални сълзи — и като се извърна рязко, се махна оттам, вървя близо час, сетне се запъти към къщи. Не си спомняше самото завръщане, най-забавното е, че може би предходното всъщност се бе развило по друг начин, че много неща в паметта му може да са дошли по-късно, да са били от треската, а той лежа болен цяла седмица и тъй като беше много слаб и нервен, докторите предполагаха, че няма да преживее тази болест. Не се разболяваше за пръв път и докато възстановяваше усещането за тази именно болест, неволно си припомняше и другите, с които бе пълно детството му — и особено ярко си спомняше как още съвсем малък, когато си играеше сам, се загръщаше в одеялото на тигрови ивици и самотно си играеше на крал — най-приятно му беше да се прави на крал, тъй като мантията го пазеше от студените тръпки, и му се искаше колкото може повече да отдалечи неприятната минута, когато ще му докосват челото, ще му сложат термометъра и сетне набързо ще го накарат да си легне. Но нищо предишно не приличаше на октомврийската му шахматна болест. Побелелият евреин, бил някога на шах Чигорин, мъртвият старец, обсипан с цветя, баща му, който с весело, хитро лице му носеше списанието, и учителят по география, вцепенен от мата, и стаята в шахклуба, където някакви младежи го бяха заобиколили сред цигарения пушек, и безбрадото лице на музиканта, кой знае защо, хванал телефонната слушалка като цигулка, между бузата и рамото си — всичко това участваше в треската му и приличаше на някаква чудовищна игра върху призрачна, лесно поваляща се, безкрайно падаща дъска.

Когато оздравя, отслабнал и пораснал, го откараха в странство, най-напред на Адриатическо море, където лежа на слънце в една градина и разиграва мислено партии, което не можеха да му забранят, после — на един германски курорт, където баща му го водеше на разходка по алеите, оградени с чудати букови перила. Шестнайсет години по-късно, когато посети същия курорт, позна пръснатите брадати джуджета между кръглите лехи, обрамчени с цветни камъчета, и ред разрасналия се, разхубавен хотел и тъмната влажна гора на хълма, разноцветните мазки с блажна боя (всеки цвят означаваше посоката на определена разходка), с каквито бе снабден буковият дънер или канарата на кръстопътя, та бавно стъпващият пътник да не се изгуби. Същите попивателни преси с изумруденосини, оживени от седеф; изгледи под изпъкнало стъкло се продаваха в магазинчетата край извора и като че същият оркестър в градината свиреше потпури от опери, и кленовете хвърляха жива сянка върху масичките, на които хората пиеха кафе и ядяха клиновидни парчета ябълкова торта с каймачен крем.

„Ето виждате ли тези прозорци? — каза той и посочи крилото на хотела. — Там тогава се състоя едно турнирче. Играеха най-сериозните германски шахматисти. Бях на четиринайсет години. Трета награда, да, трета награда.“

Отново отпусна ръка върху дебелия си бастун с това печално, малко старческо движение, което сега му бе тъй присъщо, и наклони глава, сякаш се заслуша в музика.

„Какво? Да сложа шапката? Слънцето пече, казвате? Не, то не ми влияе. Не, моля ви, защо? Нали сме на сянка.“

Все пак взе сламената шапка, подадена му през масата, потропа с пръсти по дъното, където имаше безформено тъмно петно върху името на шапкаря, сложи я, изкриво усмихнат. Именно — изкриво: дясната му буза се надигаше леко, отдясно устната откриваше лоши, тютюнджийски зъби, друга усмивка той нямаше. И не можеше да се каже, че тъкмо е минал трийсетте — отстрани покрай носа му се спускаха две дълбоки, отпуснати бразди, гърбът му беше превит, в цялото му тяло се долавяше нездрава тежест и когато изведнъж стана рязко, като се бранеше с лакът от осата, пролича, че е доста пълен — нищо у малкия Лужин не бе предвещавало тази отпусната, тежка пълнота. „Какво се е лепнала!“ — възкликна той с тънък, плачлив глас, продължавайки да вдига лакът, а с другата ръка се силеше да измъкне кърпата. Осата се завъртя за последен път и отлетя, а той дълго я изпраща с очи, като машинално тръскаше кърпата, а после, наместил по-устойчиво металния стол върху чакъла и вдигнал падналия бастун, отново седна, тежко задъхан.

„Защо се смеете? Те са много неприятни насекоми — тези оси!“ Той се намръщи, загледан в масата. До табакерата му бе оставена дамска чантичка, полукръгла, от черна коприна. Разсеяно протегна ръка към нея, защрака ключалката.

„Лошо се затваря — каза той, без да вдига поглед. — Един прекрасен ден ще изпогубите всичко.“

Въздъхна, остави чантичката и със същия тон добави: „Да, най-сериозните германски шахматисти. И един австриец. Горкият ми баща, не му провървя. Беше сметнал, че тук няма жив интерес към шаха, а попаднахме направо на турнир.“

Нещо беше достроено, крилото на сградата сега изглеждаше другояче. А бяха живели ей там, на втория етаж. Бяха решили да останат до есента, а после да се върнат в Русия, и призракът на училището, за което баща му не посмяваше да спомене вече втора година, отново се замярка. Майка му се бе завърнала доста по-рано, в началото на лятото. Тя разправяше, че безумно страда без руското село, и това дълго-дълго „безумно“ с вибрираща пронизваща средна сричка беше почти единствената интонация, която синът й бе запомнил. Но все пак си замина без желание — тя самата не знаеше дали да замине, или да остане. Отдавна вече се бе започнало странното й отчуждение от сина, сякаш той бе отплавал нанякъде, и тя обичаше не това голямо момче, този шахматен вундеркинд, за когото вече пишеха вестниците, а онова малко, топло, непоносимо дете, което за щяло и нещяло се тръшкаше на пода и крещеше, и риташе. И всичко това бе толкова тъжно, толкова ненужно — този проскубан, неруски люляк на гарата, и лампите като лалета в спалното купе на „Норд-експреса“, и тази тежест в гърдите, чувството на задушаване — може би гръдна жаба или просто нерви според мъжа й. Тя замина, не пишеше, баща му се разведри и се премести в една по-малка стая, а после, веднъж през юли, малкият Лужин на връщане вкъщи от друг хотел — там живееше един от онези възрастни съсредоточени хора, които играеха с него, които му заместваха връстниците — случайно зърна на склона край дървените перила, сред блясъка на вечерното слънце, баща си с една дама. И тъй като тази дама безспорно беше неговата петербургска червенокоса леля, той се учуди много и, кой знае защо, изпита срам и не каза нищо на баща си. А няколко дни по-късно, рано сутринта, чу — баща му бързо се приближаваше към неговата спалня по коридора и сякаш се заливаше в смях. Вратата се разтвори с трясък и баща му влезе, като подаваше, сякаш за да я махне от себе си, някаква хартийка — телеграма. Сълзи течаха по бузите му, покрай носа, като че бе напръскал лицето си с вода, и все повтаряше разхълцан, задавен: „Какво значи това? Какво значи това? Грешка е, сбъркали са нещо“ — и все отстраняваше листчето от себе си.