Владимир Набоков
Защита Лужин (9)

9

Тротоарът се изплъзна, вдигна се под прав ъгъл и се люшна обратно. Той се изправи задъхан, а другарят му, като го подкрепяше и също се олюляваше, все повтаряше: „Гюнтер, Гюнтер, опитай да тръгнеш.“ Гюнтер застана напълно изправен и след тази кратка, вече не първа спирка и двамата се запътиха по-нататък по нощната пустинна улица, която ту плавно се устремяваше към звездите, ту се спускаше надолу. Гюнтер, едър здравеняк, беше изпил повече от другаря си, другият, на име Курт, подкрепяше спътника си, доколкото можеше, макар че бирата звучеше като гръмовен дактил в главата му. „Къде са дру… къде са дру… — мъчително се силеше да попита Гюнтер. — Къде са другите?“ Съвсем доскоро бяха седели всичките около дъбовата маса, празнуваха петата годишнина от завършването на училището, хубаво си попяха и се чукаха със силен звън, бяха се събрали май към трийсет души и всичките щастливи, трезви, прекрасно работили през цялата година, а сега, щом си затръгваха, изведнъж — световъртеж, тъмнина, безнадеждно несигурен тротоар. „Другите са там — каза Курт с широк жест, който неприятно събуди за живот най-близката стена: тя се наведе и сетне полека се изправи. — Разпиляха се, разотидоха се“ — тъжно обясни Курт. „А пред нас е Карл“ — бавно и натъртено изрече Гюнтер, а напористият бирен вятър ги отнесе едновременно встрани: спряха се, отстъпиха крачка и отново продължиха напред. „Казвам ти, че Карл е-хей там“ — засегнат повтори Гюнтер. И наистина в края на тротоара седеше човек, оборил глава. Не улучиха крачката и отминаха покрай него. Когато успяха да се приближат, човекът примлясна и бавно се извърна към тях. Да, беше Карл, обаче какъв Карл лицето му безизразно, очите му големи, опустели. „Просто си почивам — с безцветен глас произнесе той. — Ей сега ще продължа.“ Изведнъж по празния асфалт полека се зададе такси с вдигнато флагче. „Спрете го — каза Карл. — Да ме откара.“ Автомобилът се приближи. Гюнтер се стоварваше върху Карл в усилието си да го вдигне, Курт дърпаше нечий крак със сиви гамаши. Шофьорът поощряваше всичко това с добродушни приказки, после излезе и също взе да помага. Отпуснато дърпащото се тяло бе натикано през отвора на вратата и автомобилът потегли веднага. „Ние сме наблизо“ — каза Курт. Застаналият до него въздъхна и Курт, като го погледна, видя, че е Карл, значи откараният се оказа Гюнтер. „Ще ти помогна — рече виновно Курт. — Да тръгваме.“ Загледан пред себе си с празни, детински очи, Карл се наведе към него и двамата поеха напред, започнаха да преминават по развълнувания асфалт към отсрещния тротоар. „Ето още един“ — каза Курт. На тротоара до решетката на някаква градина лежеше свит дебел мъж без шапка. „Този сигурно е Пулвермахер — измърмори Курт. — Нали знаеш, през тези години той много се промени.“ — „Този не е Пулвермахер — отвърна Карл, като седна до него на плочника. — Пулвермахер е плешив.“ — „Все едно — каза Курт. — И него трябва да откараме.“ Помъчиха се да вдигнат човека за раменете и изгубиха равновесие. „Да не счупиш оградата“ — предупреди Карл. „Трябва да го откараме — повтори Курт. — Този може да е братът на Пулвермахер. И той беше с нас.“

Човекът очевидно спеше, и спеше дълбоко. Беше с черно палто с кадифе на реверите. Пълното му лице с тежка брадичка и с изпъкнали клепачи лъщеше под светлината на уличната лампа. „Ще почакаме такси — каза Курт и последва примера на Карл, седнал на края на тротоара. — И тази нощ ще свърши — уверено заяви той и добави, като погледна небето: — Как само се въртят.“ — „Звездите“ — обясни Карл и двамата известно време неподвижно гледаха нагоре, където в чудесната бледосинкава бездна дъгообразно течаха звездите. „Пулвермахер също гледа“ — след мълчание произнесе Курт. „Не, спи“ — възрази Карл, като се взря в пълното, неподвижно лице. „Спи“ — съгласи се Курт.

По асфалта се плъзна светлина и пак същото добродушно такси, откарало нанякъде Гюнтер, се спря до тротоара. „Още един ли? — засмя се шофьорът. — Можеше веднъж.“ — „Но къде?“ — сънено попита Карл приятеля си Курт. „Все някъде адрес… в джоба“ — мъгляво отвърна Курт. Като се олюляваха и кимаха независимо от желанието си, те се наведоха над неподвижния човек и това, че палтото му бе разкопчано, облекчи по-нататъшните им издирвания. „Кадифена жилетка — обади се Курт — Горкият, горкият…“ Още в първия джоб намериха сгъната на две картичка, която се разпадна в ръцете им, едната половинка с адреса на получателя се изплъзна и безследно изчезна. Върху останалата част обаче се намери и друг адрес, написан напряко върху картичката и дебело подчертан. На обратната страна имаше само един равен ред, отляво прекъснат, но дори ако бяха успели да долепят откъсналата се и изгубена половинка, едва ли смисълът на този ред би им станал по-ясен. „Доберепа бу“ — прочете Карл на латиница, което беше извинително. Адресът, намерен на картичката, беше назован на шофьора, а след това се наложи да издърпат безжизненото, тежко тяло в автомобила и отново шофьорът им се притече на помощ. При светлината на лампата върху вратата се мярнаха едри шахматни квадрати — гербовият символ на такситата. Най-сетне натъпканият автомобил потегли.

Из пътя Карл заспа. Тялото му и тялото на неизвестния, и тялото на Курт, седнал на пода, влизаха в мек, безволен допир при всеки завой и след това Курт се оказа на седалката, а Карл и по-голямата част от неизвестния — на пода. Когато автомобилът спря и шофьорът отвори вратата, не можа отначало да се ориентира колцина са в колата. Карл се пробуди веднага, но човекът без шапка бе неподвижен както преди. „Интересно какво ще правите сега с вашия приятел“ — каза шофьорът. „Сигурно го чакат“ — каза Курт. Понеже смяташе, че си е свършил работата и че е мъкнал достатъчно тежести през тази нощ, шофьорът вдигна флагчето и обяви сумата. „Аз ще платя“ — каза Карл. „Не, аз — каза Курт. — Аз го намерих пръв.“ Този аргумент убеди Карл. Освободеният с усилия автомобил си замина. Тримата останаха на тротоара: единият от тях лежеше, подпрян с гръб на каменното стълбище.

Като се олюляваха и въздишаха, Курт и Карл застанаха насред улицата и след това, обърнали се към единствения осветен прозорец в сградата, дрезгаво изреваха и начаса неочаквано отзивчиво жалузите, прорязани от светлина, трепкаха и се вдигнаха. От прозореца надникна млада дама. Без да знае как да започне, Курт се ухили сетне, събрал сили, бодро и високо подвикна: „Госпожице, докарахме Пулвермахер.“ Дамата не отвърна нищо и жалузите паднаха с трясък. Личеше си обаче, че тя остана до прозореца. „Намерихме го на улицата“ — неуверено изрече Карл, обръщайки се към прозореца. Жалузите отново се вдигнаха. „Кадифена жилетка“ — сметна за необходимо да обясни Курт. Прозорецът опустя, но след минута мракът на вратата за главния вход се разпадна, през стъклото се провидя осветено стълбище, мраморно до първата площадка, и преди още това новородено стълбище да се вкамени напълно, на стъпалата вече се появиха бързи женски крака. Ключът заигра в ключалката, вратата се разтвори. На тротоара, гърбом към стъпалата, се бе проснал пълният човек в черно.

Междувременно стълбището продължи да ражда хора… Появи се господин по нощни пантофи, с черни панталони и колосана риза без яка, след него набита бледа камериерка по чехли на бос крак. Всички се наведоха над Лужин и виновно усмихнатите, съвсем пияни непознати заобясняваха нещо, единият от тях все им тикаше като визитна картичка половината от пощенската карта. Петимата понесоха Лужин нагоре по стълбището и годеницата му, която поддържаше тежката му, скъпоценна глава, ахна, когато внезапно угасна светлината. В мрака всичко се люшна нанякъде, чу се тропане, тътрене на подметки, пъхтене, някой стъпи накриво и спомена на немски бога и когато светлината пламна отново, единият непознат бе седнал на стъпалото, върху другия се беше стоварило тялото на Лужин, а по-горе, на площадката, бе застанала майката с ярко избродиран халат и ококорила блеснали очи, гледаше бездиханното тяло, което мъжът й подпираше, като пъшкаше и повтаряше нещо, голямата страшна глава, отпусната върху рамото на дъщеря й. Внесоха Лужин в гостната. Младите непознати току тракваха токове, все се силеха да се представят някому, и се юрваха далеч от масичките, отрупани с порцелан. Виждаха ги отведнъж из всички стаи. Вероятно искаха да си отидат и не можеха да улучат вестибюла. Намираха ги по всички дивани, и в банята, и на сандъка в коридора, и нямаше възможност да се отърват от тях. Количеството им беше неизвестно — колебливо, мъгляво количество, А след известно време те изчезнаха, камериерката каза, че отворила на двама да си вървят и че останалите сигурно още се търкалят някъде, и че пиянството погубва мъжете, че годеникът на сестра й също пие.

„Честито, насмукал се е — каза стопанката на къщата, загледана в Лужин, който, полусъблечен и заметнат с одеяло, лежеше като мъртъв на диванчето в гостната. — Честито. До несвяст.“ И чудна работа, това, че Лужин се беше насмукал до несвяст, й хареса, пробуди у нея топло чувство към този човек. В този скандал тя съзираше нещо човешко, естествено и може би дори нахаканост, душевен размах. В подобно положение се бяха оказвали хора, които тя познаваше, добри хора, весели хора. („И друго да вземем, разсъждаваше тя, това размирно време изкарва човека от релсите, как да не подири понякога нашият русин утеха в чашката…“) Когато обаче се оказа, че Лужин не мирише на алкохол и че спи странно, съвсем не като пиян, изпита разочарование и се засегна заради себе си, че е могла да предположи у Лужин поне една естествена склонност.

Докато го преглеждаше лекарят, пристигнал на съмване, в лицето на Лужин се извърши промяна, клепачите му се надигнаха, изпод тях надникнаха мътни очи. Едва тогава годеницата му излезе от душевното вцепенение, в което се намираше, откак бе съзряла тялото, проснато пред входа. Наистина още снощи бе очаквала нещо страшно, но именно такъв ужас не би могла да си представи. Когато Лужин не се яви вечерта, тя позвъни в шахматното кафене и й казаха, че играта е свършила отдавна. Тогава се обади в хотела и оттам й отговориха, че Лужин още не се е върнал. Излиза на улицата с надеждата, че Лужин може да чака пред заключената врата, отново се обажда в хотела, съветва се с баща си дали да не звънне в полицията. „Глупости — решително каза баща й. — Може да има някакви познати. Отишъл е на гости човекът.“ Но тя прекрасно знаеше, че Лужин няма никакви познати и че отсъствието му е безсмислено.

И сега, като гледаше едрото, бледо лице на Лужин, толкова се изпълни цялата с мъчителна, нежна жалост, че сякаш, ако я нямаше тази жалост у нея, нямаше да има и живот. Невъзможно бе да мисли как този безобиден човек се бе търкалял на улицата, как пияните бяха мачкали мекото му тяло; невъзможно бе да мисли, че всички бяха взели тайнствения му припадък за отпуснатия и груб сън на гуляйджия и че бяха очаквали бравурно хъркане от безпомощната му тишина. Такава жалост, такава мъка. И тази овехтяла, чудновата жилетка, която не може да се гледа без сълзи, и клетата къдрица, и бялата, открита шия, цялата на детински гънки… И всичко това се бе случило по нейна вина — не го опази, не го опази. Трябваше през цялото време да бъде до него, да не го оставя толкова много да играе — как ли досега не го е блъснал автомобил, как тя не се досети, че от шахматната умора може така да се стовари, така да онемее? „Лужин — произнесе тя усмихната, сякаш той би могъл да види усмивката й, — Лужин, всичко е наред. Лужин, чувате ли?“

Щом го преместиха в болница, тя отиде в хотела да му прибере нещата, отначало не я пускаха в стаята му, наложи се да обяснява дълго и заедно с един доста безочлив хотелски служител да звъни в санаториума, сетне да плати за последната седмица пребиваване на Лужин в стаята, парите не й стигнаха, отново се наложи да влиза в обяснения и при това все й се струваше, че гаврата с Лужин продължава, и с усилие си сдържаше сълзите. Когато все пак, отказала се от грубата помощ на хотелската камериерка, взе да събира нещата на Лужин, чувството и за жал се изостри докрай. Сред нещата му имаше такива, които сигурно разнасяше открай време със себе си, без да ги забелязва и да ги изхвърля — ненужни, неочаквани вещи: платнен колан с метална тока като буквата S и с кожено портмоне отстрани, ножче-ключодържател, украсено със седеф, купчинка италиански картички, все синева и мадони, и люляков пушек над Везувий; и безспорно петербургски неща: малко сметало с червени и бели топчета, настолен календар с отмятащи се листа от една съвсем некалендарна година — 1918. Всичко това, кой знае защо, се търкаляше в гардероба сред чистите, но омачкани ризи, цветните едри райета и колосаните маншети на които предизвикваха представа за някакви отдавна отминали години. Пак там се намери и един сгъваем цилиндър, купен в Лондон, в него визитната картичка на някой си Валентинов… Тоалетните принадлежности бяха в такъв вид, че реши да ги остави — да му купи гъба вместо невероятната изтривалка. Шаха, картонената кутия, пълна с листчета с бележки и диаграми, камарата шахматни списания уви в отделен пакет, това вече не му трябваше. Когато куфарът и сандъчето бяха напълнени и заключени, още веднъж надникна из всички ъгли и извади под кревата чифт учудващо стари, прокъсани, изгубили връзките си жълти обувки, които служеха на Лужин за домашни чехли. С два пръста ги вдигна и ги остави отново под леглото.

От хотела замина за шахматното кафене, защото си спомни, че Лужин беше без шапка и бастун, и си помисли, че може да ги е оставил там. В турнирната зала имаше много народ и застанал до окачалката, бодро си събличаше палтото италианецът Турати. Досети се, че е дошла тъкмо за началото на шахматния турнир и че явно никой не знае за заболяването на Лужин. „Да става каквото ще — помисли си тя с известно злорадство. — Нека си чакат.“ Намери бастуна му, но шапката я нямаше. И като погледна с омраза към масата, на която фигурите вече бяха наредени, и към плещестия Турати, който потриваше ръце и като бас преди концерт издебело си прочистваше гърлото, излезе бързо от кафенето, отново се качи в таксито, в което трогателно се зеленееше сандъчето на Лужин, и се върна в санаториума.

Тя не си беше вкъщи, когато се явиха вчерашните младежи. Бяха дошли да се извинят за бурното си нощно нахлуване. Бяха прекрасно облечени, все се кланяха и удряха токове, и питаха как се чувствува господинът, когото бяха докарали през нощта. Благодариха им за помощта и от приличие им казаха, че господинът се е наспал прекрасно след вечерята с приятели, на която са го чествували по случай годежа му. Като поседяха десетина минути, младежите станаха и си отидоха много доволни. Приблизително по същото време в санаториума довтаса объркан дребен човечец, който имал нещо общо с уреждането на турнира. Не го пуснаха при Лужин; спокойната млада дама, която разговаря с него, му заяви студено, че Лужин се е преуморил и не се знае кога ще възобнови шахматната си дейност. „Това е ужасно, нечувано — няколко пъти жално повтори дребният човечец. — Недовършена партия! И колко хубава партия! Предайте на маестрото… Предайте на маестрото моето вълнение, моите пожелания…“ Той безнадеждно махна с ръчица и се потътри към изхода, като клатеше глава.

Във вестниците се появи съобщение, че Лужин се е разболял от нервна преумора, без да довърши решителната партия, и че по думите на Турати черните безспорно са щели да загубят поради слабостта на пешката на е-четири. И във всички шахматни клубове познавачите дълго изучаваха положението на фигурите, проследяваха възможните продължения, отбелязваха слабото място на белите на де-три, но никой не можеше да намери ключа към безспорната победа.