Владимир Набоков
Защита Лужин (1)

1

Най-много бе поразен, че от понеделник ще бъде Лужин. Баща му — истинският Лужин, големият Лужин, Лужин, който пишеше книги — излезе от стаята усмихнат, потривайки ръце, намазани за през нощта с прозрачен английски крем, и с вечерната си велурена походка се върна в спалнята. Жена му вече лежеше в постелята. Тя се надигна и попита: „Е, какво, как?“ Той съблече сивия си халат и отвърна: „Размина се. Прие го спокойно. Уф… Направо камък ми падна.“ — „Колко се радвам… — каза жена му, като полека издърпваше копринената завивка върху си. — Слава богу, слава богу…“

Наистина беше облекчение. Цялото лято — цялото бързо лято в имението, състоящо се от три миризми: на люляк, на сенокос и на сухи листа, — цялото лято обсъждаха въпроса кога и как да му кажат и все отлагаха, отлагаха, настъпи вече краят на август. Кръжаха около него, стягаха предпазливо кръговете, но щом само вдигнеше глава, баща му с престорен интерес чукаше по стъклото на барометъра, чиято стрелка винаги сочеше буря, а майка му потъваше някъде навътре в къщата, като оставяше всички врати разтворени, забравила дългия, рошав букет от камбанки върху капака на рояла. Дебелата французойка, четяща му на глас „Монте Кристо“ и прекъсваща четенето, за да възкликне разчувствувано: „Клети, клети Дантес!“ — предлагаше на родителите му тя да хване бика за рогата, макар непоносимо да се страхуваше от този бик. „Клети, клети Дантес“ не пораждаше състрадание у него и наблюдавайки възпитателните й въздишки, той само присвиваше очи и търкаше картона с гумата в усилието си колкото може по-ужасно да нарисува издатината на нейния бюст.

Много години по-късно, през неочаквано просветлената чудесна година, той със замайващ възторг си спомни тези часове с четенето на верандата, заплавала сред шума на градината. Споменът беше просмукан от слънце и от сладко-мастиления вкус на онези захарни пръчици с дъх на сладника, които тя раздробяваше с удар на джобното си ножче и го убеждаваше да ги държи под езика си. И пирончетата за тапициране, които сложи веднъж върху плетената седалка на креслото, предназначено да поеме с пръхкав пукот тежките й телеса, в спомените му бяха равноценни на слънцето, на шума от градината, на комара, който, впил се в ожуленото му коляно, блажено надигаше рубиненото си коремче. Добре, подробно познава десетгодишното момче коленете си — разчесаната до кръв пришка, белите следи от ноктите върху загорялата кожа и всичките драскотини, с които се подписват песъчинките, камъчетата, острите пръчки. Комарът отлиташе, избегнал удара, французойката настояваше да не се върти на стола; стръвно, лъснал неравните си зъби — които столичният зъболекар бе обхванал с платинена пластинка, — навел глава с къдрички на темето, четеше, дръгнеше ухапаното място с петте си пръста — и бавно, с нарастващ ужас французойката протягаше ръка към тетрадката за рисуване, към невероятната карикатура.

„Не, по-добре аз да му кажа — колебливо отвърна бащата Лужин на предложението й. — Ще му кажа по-късно, сега нека спокойно прави диктовките с мен.“

„Тази нощ луната блести като нож — равномерно диктуваше той, като се разхождаше назад и напред из класната стая. — Тази нощ луната блести като нож.“ И синът пишеше, почти легнал върху масата, лъснал зъби в метални скели, като оставяше празно място в думите „нощ“ и „нож“. Аритметиката му вървеше повече: имаше тайнствена сладост в това, че дългото, мъчно намерено число в решителния миг, след многобройни приключения се дели без остатък на деветнайсет.

Той, бащата Лужин, се страхуваше, че когато синът узнае за какво толкова са му били нужни съвсем безличните Трувор и Синеус^[1] и таблицата на думите, които се пишат с „е двойно“, и най-важните руски реки, с него ще се случи същото както преди две години, когато бавно и тежко при звука на скърцащите стъпала, на пукащите подове, на местените сандъци, изпълнила цялата къща, се появи французойката. Но нищо подобно не се случи. Той го изслуша спокойно и когато баща му, мъчейки се да подбира най-интересните, най-примамливите подробности, му каза между другото, че като голям ще го назовават по фамилно име, синът се изчерви, запримигва, облегна се назад на възглавницата, разтворил уста и завъртял глава („Не се върти така“ — притеснен каза баща му, забелязал смущението му и очакващ сълзи), но той не се разплака, а вместо това някак изду бузи, зарови лице във възглавницата, пухтейки с устни в нея, и изведнъж, надигнал се бързо — раздърпан, топъл, с блеснали очи, — попита припряно дали вкъщи ще го наричат Лужин.

И сега на път за гарата в навъсения, напрегнат ден бащата Лужин, седнал до жена си в каляската, гледаше сина си, готов начаса да се усмихне, ако той обърне към него упорито извърнатото си лице, и недоумяваше отде накъде изведнъж е станал „ячък“, както се бе изразила жена му… Синът седеше на предната седалка, загърнат в кафеникавия си лоден, с моряшка барета, нахлузена накриво, но която никой на света сега не би посмял да поправи, и гледаше настрани, в дебелите дънери на брезите, които въртеливо преминаваха покрай канавката, напълнена с техните листа. „Не ти ли е студено?“ — попита майка му, когато на завоя към моста излезе вятър, набърчил пухкаво сивото птиче крило на шапката й. „Студено ми е“ — каза синът, загледан в реката. Майка му с мъркащ звук протегна ръка към лодена, но забелязала израза на неговите очи, се отдръпна и само показа с раздвижени във въздуха пръсти: „Увий се, увий се по-хубаво.“ Синът не се помръдна. Издула устни, за да отлепи воалетката от устата си — постоянно движение, почти тик, — тя погледна мъжа си, безмълвно молейки за съдействие. Той също беше с пардесю-лоден, ръцете му в плътни ръкавици бяха отпуснати върху карираното леко одеяло, то висеше полегато и образувало долина, се издигаше едва-едва до кръста на малкия Лужин. „Лужин — изрече той престорено весело, — а, Лужин?“ И под одеялото меко побутна сина си с крак. Лужин отдръпна колене. Ето покривите на селските къщи, нагъсто обраснали с ярък мъх, ето познатия стар стълб с полуизличен надпис (наименованието на селото и броя на селяните), ето геранилото, ведрото, черната кал, една белонога селянка. Извън селото конете поеха ходом по нагорнището и зад тях, долу, се появи втората каляска, в която се бяха сместили натясно французойката и икономката, които се мразеха. По безцветното небе над стърнището полека летеше врана.

Гарата беше на две версти от имението, там, където черният път, пресякъл с тътен и гладко елховата гора, минаваше напряко през петербургското шосе и отминаваше нататък през релсите, под бариерата към неизвестността. „Ако искаш, пусни марионетките“ — угоднически произнесе бащата Лужин, когато синът скочи от каляската и вперил очи в земята, раздвижи врат, защото му боцкаше вълненият плат на лодена. Синът мълчаливо взе подадените му десет копейки. От втората каляска тежко изпълзяха французойката и икономката, едната надясно, другата наляво. Бащата си засваля ръкавиците. Майката, отдръпвайки воалетката, следеше изпъчения носач, поел одеялата. Премина вятър, навдига гривите на конете, изду малиновите ръкави на кочияша.

Оказал се сам на перона, Лужин тръгна към стъкления сандък, в който пет куклички с големи висящи крачета чакаха трясъка на монетата, за да се съживят и завъртят; очакването им днес бе напусто, тъй като автоматът се оказа развален и десетте копейки отидоха залудо. Лужин почака, после се извърна и тръгна към края на перона. Вдясно върху огромен денк седеше момиченце и подпряло лакът с длан, ядеше зелена ябълка. Вляво бе застанал мъж с кожени гамаши, с къс камшик в ръка и гледаше в далечината, към края на леса, откъдето след няколко минути щеше да се появи предвестникът на влака — белият пушек. Напред, оттатък релсите, до един жълт второкласен вагон без колела, враснал в земята и превърнат в постоянно човешко жилище, селянин цепеше дърва. Изведнъж мъгла скри всичко, парна миглите му, не можеше да се понесе това, което ей сега щеше да се случи — баща му с ветрилото от билети в ръка, майка му, преброяваща с поглед куфарите, втурващият се влак, носачът, който подпираше стълбичка към вагонната площадка, за да се качат по-удобно. Той се огледа. Момиченцето си ядеше ябълката; мъжът с гамашите гледаше в далечината; всичко беше спокойно. Стигна, уж разхождайки се, до края на перона и изведнъж се задвижи много бързо, спусна се по стъпалата — утъпканата пътечка, градинката на началник-гарата, оградата, вратичката, елхите — по-нататък деренцето и гъстата гора веднага зад него.

Отначало тичаше направо през гората, шумолеше из папратта, подхлъзваше се по червеникавите листа на момините сълзи, и баретата му висеше отзад на врата, удържана само от ластика, беше му горещо на коленете от вълнените, вече градски чорапи — плачеше бежешком, по детски търкаляше „р“-то, като ругаеше, щом го шибнеше клонка по челото, — и най-сетне се спря, клекна задъхан, така че лоденът му зави краката.

Едва днес, когато се пренасяха от село в града, през този ден, и без това лишен от сладост, когато къщата е пълна е течения и толкова завиждаш на градинаря, който не заминава никъде, едва днес осъзна целия ужас на промяната, за която бе говорил баща му… Предишните есенни — за връщания в града му се видяха щастие. Всекидневната утринна разходка с французойката — винаги по едни и същи улици, по Невски и в кръг, по Крайбрежната улица към къщи — никога не ще се повтори. Щастлива разходка. Понякога му предлагаха да започнат от Крайбрежната улица, но винаги бе отказвал — не само защото от ранно детство обичаше навиците си, а и затова, че непоносимо се страхуваше от оръдието на Петропавловската крепост, от гръмовния, тежък удар, разтърсващ прозорците на къщите, от който можеше да ти се пукне тъпанчето — и винаги нагласяваше така (чрез незабелязани маневри), че в дванайсет да бъдат на Невски, по-далеч от оръдието, иначе изстрелът би го връхлетял до самия дворец, ако би се променил редът на разходката. Свършено е също с приятния размисъл след закуска, на дивана под тигровото одеяло, и точно в два — с млякото в сребърната чаша, придаваща толкова скъпоценен вкус на млякото, и точно в три — с возенето в открития кабриолет. Вместо всичко това идваше нещо, отвратително по своята новост и неизвестност, невъзможен, неприемлив свят, в който ще има пет учебни часа един след друг и тълпа момчета, още по-страшни от онези, които наскоро през един юлски ден го заобиколиха на моста, насочиха тенекиени пистолети, изстреляха в него пръчки, от които коварно бяха свалени гумените накрайници.

В гората беше тихо и влажно. Като се наплака до насита, той си поигра с бръмбара, нервно размахал мустаци, сетне дълго го мачка с камък, мъчейки се да повтори първото вкусно похрускване. След време забеляза, че е заръмяло. Тогава се изправи, намери позната пътечка и се завтече, като се препъваше в корените с неясната, отмъстителна мисъл да стигне до вкъщи и там да се скрие, да прекара зимата, като се храни в килера със сладко и кашкавал. Пътечката лъкатуши десетина минути в гората и се спусна към реката, цялата на пръстени от дъжда, и още след пет минути се показа дъскорезницата, воденицата, мостът, на който затъваш до глезените в талаш, алейката нагоре и зад голите люлякови храсти — къщата. Прокрадна се покрай стената, видя, че прозорецът на гостната е отворен, и като се покатери на зеления олющен корниз, покрай водосточната тръба се прехвърли вътре. В гостната се спря, ослуша се. Дагеротипната снимка на дядо му, бащата на майка му — черни бакенбарди, в ръцете с цигулка — го гледаше в упор, но се изгуби напълно, разтвори се в стъклото, щом погледна портрета отстрани — печално развлечение, което той не пропускаше никога, щом влезеше в гостната. Като помисли, като подвижи горната си устна, тогава платиненото телче на предните зъби свободно се местеше нагоре-надолу, той отвори предпазливо вратата и като трепна от звънкото ехо, твърде бързо настанило се в къщата след заминаването на стопаните, се втурна по коридора и оттам по стълбите на тавана. Таванът беше особен, с прозорче, от което можеше да се гледа долу, към стълбището, към кафявия блясък на перилата му, които се извиваха плавно и се изгубваха в мъглата. В къщата беше съвсем тихо. След време долу, от кабинета на баща му, се дочу сподавен телефонен звън. Звънът продължи с прекъсвания доста дълго. После отново тишина.

Той се намести на един сандък. До него имаше също такъв сандък, но отворен, пълен с книги. Дамски велосипед със скъсана зелена мрежичка, опъната покрай задното колело, бе изправен на главата си в ъгъла, между една нерендосана дъска, подпряна на стената, и огромен продълговат куфар. След няколко минути на Лужин му доскуча, същото чувствуваше, когато имаше компрес на гърлото и не биваше да излиза. Пипна прашните сиви книги в сандъка, остави черни отпечатъци върху тях. Освен книгите имаше корково кръгче за игра с едно перо, голяма фотография (на военен оркестър), дъска за шах с пукнатина и прочие неща, не особено забавни.

Така измина час. Изведнъж дочу шум от гласове, виещия звук на вратата от главния вход и като надникна предпазливо през прозорчето, зърна долу баща си, който търчеше нагоре по стълбището като момче и преди да стигне площадката, отново пъргаво се спусна с разтворени колене. Та долу гласовете сега се чуваха ясно — на бюфетчика, на коларя, на пазача. След минута стълбището отново се оживи, този път по него бързо се качваше майка му, прихванала полата си, но също не стигна до площадката, а се наведе през перилата и после припряно, разперила ръце, заслиза надолу. Най-сетне, след още минута, всички вкупом се качиха горе — плешивата глава на баща му лъщеше, птицата върху шапката на майка му се люшкаше като патица в бурно езеро, подскачаше сивата къса коса на бюфетчика; отзад, навеждайки се час по час през перилата, се изкачваха кочияшът, пазачът и, кой знае защо, млекарката Акулина, а с нея и чернобрадият селянин от воденицата, който щеше да изпълва бъдещите му кошмари. Тъкмо той, като най-силен, го понесе от тавана до каляската.