Владимир Набоков
Защита Лужин (12)

12

Голямото пътуване някъде в чужбина бе отложено до пролетта — единствената отстъпка, която Лужина направи на родителите си, желаещи поне през първите месеци да бъдат до нея. Самата Лужина малко се страхуваше заради мъжа си от берлинския живот, уплетен от шахматни спомени: впрочем се оказа, че не е мъчно да бъде развличан Лужин в Берлин.

Голямото пътуване някъде из чужбина, разговори за него, пътни планове. В кабинета, допаднал много на Лужин, в библиотечния шкаф се намери великолепен атлас. Светът, показван отначало като плътна топка, здраво стегната от мрежата на дължините и ширините, се разгръщаше плоско, разрязваше се на две половини, а сетне се сервираше на части. Когато се разгръщаше, някаква си Гренландия в началото представляваше малък придатък, просто апендикс, и внезапно набъбваше почти до размерите на най-близкия материк. Върху полюсите имаше бели петна. Океаните се простираха като гладък лазур. Дори на тази карта би имало достатъчно вода, за да си измие ръцете например — а какво ли е наистина — колко вода, дълбочина, ширина… Лужин показа на жена си всичките очертания, които бе обичал през детството си — Балтийско море, което приличаше на коленичила жена, кавалерийския ботуш на Италия, капката на Цейлон, паднала от носа на Индия. Смяташе, че на екватора не му върви — минава най-вече през морета; наистина прорязва два континента, но не е в добри отношения с Азия, която се е измъкнала нагоре: много е натиснал, и е премазал малкото, което му е паднало — тук-там по някое ръбче, изронени островчета. Знаеше най-високата планина и най-малката държава и загледан във взаимното разположение на двете Америки, намираше нещо акробатично в позата им. „Но, общо взето, всичко това би могло да се уреди по-пикантно — казваше той, като сочеше картата на света. — Няма идея, няма поанта.“ И дори малко се ядосваше, че не може да открие значението на всичките тези сложни очертания, и дълго търсеше възможност, както я бе търсил през детството, да се премине от Северно море в Средиземно по лабиринта от реки или да се проследи някаква разумна шарка в разпределението на планинските вериги.

„Къде ще отидем? — казваше жена му и леко примляскваше, както правят големите, когато в игра с децата изобразяват приятно очакване. И след това високо назоваваше романтичните страни. — Например най-напред на Ривиерата — предлагаше тя. — Монте Карло, Ница. Или например Алпите.“ — „А после за малко тук — каза Лужин. — В Крим има много евтино грозде.“ — „Какво говорите, Лужин, пазил ви господ, в Русия не може.“ — „Защо? — попита Лужин. — Каниха ме там.“ — „Глупости, млъкнете, моля ви — каза тя, ядосана не толкова, че Лужин говори невъзможни работи, колкото, че косвено си спомня нещо, свързано с шаха. — Погледнете насам — рече му тя и Лужин покорно премести очи върху друго място на картата. — Ето тук например е Египет, пирамидите… А ето я Испания, където вършат ужасни неща с бичетата…“

Знаеше, че в много градове, които биха могли да посетят, Лужин вероятно е бил неведнъж, и затова, за да избегне вредните реминисценции, не назоваваше големите градове. Напразна предпазливост. Светът, по който Лужин бе бродил навремето, не беше изобразен на картата и дори да му беше назовала Рим или Лондон, по звука на тези названия в устата и, по пълнозвучната нота на картата той би си представил нещо съвсем ново, невиждано, а в никакъв случай не смътното шахматно кафене, винаги еднакво, независимо дали се намира в Рим, в Лондон или в същата невинна Ница, доверчиво спомената от нея. А когато тя донесе от железопътното бюро многобройни проспекти, светът на шахматните пътешествия като че още по-рязко се отдели от този нов свят, където се разхождаше турист по бял костюм и с бинокъл на гърдите. Имаше черни силуети на палми върху розов залез и преобърнати силуети на същите палми в розовия като залеза Нил. Имаше чак неприлично синьо море, захарнобял хотел с пъстър флаг, който се ветрееше в една посока, а димът от парахода на хоризонта се отнасяше в друга, имаше снежни върхове и висящи мостове, и лагуни с гондоли, и безкрайно количество стари черкви, и някаква тясна уличка, и магаренце с два огромни денка отстрани… Всичко беше красиво, всичко беше забавно, пред всичко невидимият автор на проспектите изпадаше в захлас, задавяше се от похвали… Звънки имена, милион светци, минерални води, които лекуват всички болести, възрастта на градската крепост, хотели първа, втора, трета категория — от всичко това ти се замайваше главата и всичко беше хубаво, навред очакваха Лужин, зовяха го с гръмовни гласове, обезумяваха от собственото си гостоприемство и без да питат господаря, раздаваха слънцето.

През тези първи съпружески дни Лужин посети кантората на тъста. Тъстът диктуваше нещо, а пишещата машина твърдеше нещо свое — в забързан говор повтаряше сричката „ту“ приблизително със следната интонация: „ту ти не пишеш това, Туту, ту — ту това, ту онова пречи изобщо на писането“ — и нещо с трясък се преместваше. Тъстът му показа пачките бланки, счетоводните книги със зетоподобните линии по страниците, книгите с прозорчета на гръбчетата, чудовищно дебелите томове на търговска Германия, сметачната машина, много умна, съвсем питомна. Обаче на Лужин най-много му хареса Туту, дето пишеше това и онова, думите, които се сипеха бързо върху хартията, вълшебно равните лилави редове и отведнъж появяващите се няколко копия. „Аз също бих… Трябва да се науча“ — каза той и тъстът му одобрително кимна; и в кабинета на Лужин се появи пишеща машина. Беше му предложено един от служителите в кантората да дойде и да му обясни, но той отказа, заяви, че ще се научи сам. И наистина: доста бързо се ориентира в устройството й, научи се да сменя лентата, да слага листата, сприятели се с всичките лостчета. По-мъчно се оказа да запомни разположението на буквите, чукането се придвижваше извънредно бавно, не се чуваше никаква тутукаща бързина и кой знае защо — още от първия ден, — почна да му досажда удивителната — изскачаше на най-изненадващи места. Отначало преписа половин колонка от германски вестник, а след това измисли нещо свое. Оказа се късо писъмце с такова съдържание: „Вие се издирвате по обвинение в убийство. Днес е 27 ноември. В убийство и подпалвачество. Добър ден, милостива госпожо. Сега, когато ми трябваш, къде си ти, удивителна? Тялото е намерено. Милостива госпожо!!! Днес ще дойде полицията!!!“. Лужин го препрочете няколко пъти и като сложи отново същия лист, го подписа доста криво, като мъчително търсеше буквите: „Абат Бузони“. Тогава му доскуча, работата се придвижваше твърде бавно. И някак трябваше да използува написаното писмо. Като порови из телефонния справочник, откри някаква си Луиза Алтман, рентиерка, надписа на ръка адреса й и изпрати своето съчинение.

Донякъде му служеше за развлечение и грамофонът. Шкафчето с шоколадов цвят под палмата пееше с кадифен глас и Лужин, прегърнал жена си, сядаше на дивана и слушаше, и си мислеше, че скоро ще се свечери. Тя ставаше, сменяше плочата, като вдигаше диска към светлината и по него преминаваше колеблив сектор от копринен блясък като лунната пътека върху морето. И шкафчето отново лееше музика, и отново жена му сядаше до него, отпускаше брадичка върху сплетените си пръсти и слушаше, като примигваше. Лужин запомняше мелодиите и дори се мъчеше да ги тананика. Имаше стенещи, пукащи, дюдюкащи танци и един безкрайно нежен американец, който пееше шепнешком, и една цяла опера от петнайсет плочи — „Борис Годунов“ — с камбанен звън на едно място и със страховити паузи.

Често идваха родителите на жена му и така потръгна, че три пъти седмично Лужини вечеряха у тях. Майката все се мъчеше да научи от дъщеря си някои подробности около брака и изпитателно се интересуваше: „Бременна ли си? Сто на сто си вече бременна.“ — „Какво говориш — отвръщаше дъщерята, — отдавна вече родих.“ Тя беше все така спокойна и все така се усмихваше изпод вежди, и все така се обръщаше към Лужин по фамилно име и на „ви“. „Клетият ми Лужин — произнасяше тя, нежно издула устни, — горкичкият ми, горкичкият.“ И Лужин търкаше буза в рамото й, а тя смътно си мислеше, че сигурно има и други наслади освен насладата на състраданието, но че това не я интересува. Единствената грижа в живота й беше да пробужда всяка минута у Лужин любопитство към вещите, да задържа главата му над тъмната вода, за да може да диша спокойно. Питаше го сутрин какво е сънувал, ободряваше утринния му апетит ту с котлетче, ту с английски мармалад, водеше го на разходка, спираше се продължително с него пред витрините, четеше му вечер на глас „Война и мир“, занимаваше го с весела география, под нейна диктовка той чукаше на машината. Няколко пъти го води в музея, показа му любимите си картини и му обясни, че във Фландрия, където е мъгливо и дъждовно, художниците рисуват ярко, а в Испания, в страната на слънцето, се е родил най-мрачният творец. Говори му още, че еди-кой си имал усет за стъклените неща, а онзи обичал лилиите и нежните лица, леко подпухнали от небесна простуда, и му обръщаше внимание върху двете кучета, които съвсем свойски диреха трохи под тясната, бедна маса на „Тайната вечеря“. Лужин кимаше и прилежно примижаваше, и много дълго разглеждаше огромното платно, на което художникът беше изобразил всички мъчения на грешниците в ада — много подробно, много интересно. Ходиха и на театър, и в Зоологическата градина, и на кинематограф, при което се оказа, че Лужин никога преди не е бил на кино. Филмът бързаше с бял блясък и най-сетне след многобройни приключения дъщерята се завърна като прочута актриса в родния си дом и се спря на вратата, а в стаята, без да я забелязва, побелелият й баща играеше шах със съвсем не променилия се за толкова години доктор, верен приятел на семейството. В тъмнината се чу отривистият смях на Лужин. „Абсолютно невъзможно положение на фигурите“ — каза той, но тогава за огромно облекчение на жена му всичко се промени и бащата, увеличавайки се, тръгна към салона и ужасно се развълнува, отначало очите му се разшириха, после се долови леко потреперване, примигна, още веднъж чертите му леко потрепериха и бавно се отпуснаха, бръчките му омекнаха, тиха усмивка на безкрайна нежност се изписа върху лицето му, което продължаваше да потреперва — защото старецът, господа, навремето бе проклел дъщеря си… Но докторът, докторът стои настрана, той помни — бедният, скромен доктор — как тя, още малко момиченце, в самото начало на филма бе хвърляла по него цветя през оградата, докато той, излегнал се на тревата, четеше книга; тогава той вдигна глава: пред него просто ограда, но изведнъж иззад нея се подаде момичешка коса, сресана на път, а сетне две огромни очи — ах, боже мой, какво лукавство, каква игривост! Прескачай през оградата, докторе — ето тича милата палавница, крие се зад дърветата — хвани я, докторе, хвани я! Но сега всичко това е вече минало. Оборила глава, безволно отпуснала ръце, в едната — шапката, стои прочутата актриса (а тя е паднала, паднала…). Баща й продължава да трепери и полека-лека разтваря обятия, изведнъж тя пада на колене пред него. Лужин започна да се секне. Когато излязоха от киното, очите му бяха зачервени и той се закашля, като отричаше да е плакал. И на следващия ден, по време на сутрешното кафе, изведнъж се облегна на стола и замислено произнесе: „Много, много хубаво. — Помисли и отново се обади: — Само че не знаят да играят.“ — „Как да не знаят? — учуди се жена му. — Всичките са първокласни актьори.“ Лужин я погледна бързо и веднага отмести очи, но нещо в това не й хареса. Внезапно тя разбра за какво става дума, започна да решава за себе си въпроса как да накара Лужин да забрави тази проклета игра, която глупакът режисьор бе сметнал за необходимо да вкара за разнообразие. Но Лужин очевидно начаса забрави — увлече се от истинската руска погача, изпратена от тъщата, и очите му отново бяха съвсем ясни.

Така измина месец, втори. Зимата през онази година беше бяла, петербургска. Ушиха на Лужин палто с ватена подплата. Раздадоха на бедните руси някои стари Лужинови вещи — между другото зеления вълнен шал от швейцарски произход. Нафталиновите топчета излъчваха тъжен, грапав мирис. В антрето висеше обреченото сако. „То е толкова комфортно — примоли се Лужин, — толкова извънредно комфортно.“ — „Стига, моля ви — обади се жена му от спалнята. — Не съм го огледала още. Сигурно гъмжи от молци.“ Лужин съблече смокинга, който мереше, за да провери дали не е много напълнял (напълнял е, напълнял — а утре е големият руски бал, благотворително увеселение), и с обич мушна ръце в ръкавите на обречената дреха. Миличкото сако, няма следа от молци. Само в джоба му тази дупка, но не е продънен целият, както се случва понякога. „Чудесно е“ — извика той с тънък глас. Жена му с чорап в ръката надникна от спалнята. „Съблечете го, Лужин. Скъсано е, прашно е. Господ го знае откога се търкаля.“ — „Не, не“ — каза Лужин. Тя го огледа от всички страни, Лужин стоеше и се тупаше по хълбоците и между другото почувствува, че сякаш има нещо в джоба, мушна ръка — но нямаше нищо, само дупката. „Много е овехтяло — рече жена му, като се намръщи, — но може би като работна куртка…“ — „Умолявам ви“ — каза Лужин. „Хайде, дръжте си го — само го дайте после на камериерката хубавичко да го изтупа.“ — „Не, чисто е“ — каза на себе си Лужин и реши да го окачва някъде в кабинета, в някое шкафче, да го съблича и да го окачва, както правят чиновниците. Докато го събличаше, отново почувствува, че сакото отляво май понатежава, но си спомни, че джобовете са празни, и не се зае да изследва причините за тежестта. А виж, смокингът, беше отеснял, наистина бе отеснял. „Балът“ — произнесе Лужин и си представи много, много кръжащи двойки.

Оказа се, че балът се провежда, в салоните на един от най-хубавите берлински хотели. При закачалките имаше много хора, гардеробиерките поемаха и отнасяха вещите като спящи деца. На Лужин му дадоха удобно метално номерче. Сепна се, че жена му я няма, но веднага я откри: беше застанала пред огледалото. Допря металното кръгче до нежното улейче на гладкия и напудрен гръб. „Брр, студено“ — възкликна тя, като раздвижи плешка. „Под ръка, под ръка — заяви Лужин. — Ние трябва да влезем под ръка.“ Така и влязоха. Първото, което видя Лужин, беше неговата тъща, подмладена, румена, с великолепен бляскав покосник. Тя продаваше крюшон, а един възрастен англичанин (просто слязъл от стаята си) се напиваше бързо, облегнат на нейната маса. На другата маса, до разноцветно украсената елха, беше томболната грамада: голям самовар с червено-сини отблясъци откъм елхата, кукли в сарафани, грамофон, ликьори (подарък от Смирновски). На трета маса имаше сандвичи, италианска салата, хайвер — и една прекрасна руса дама викаше нанякъде: „Маря Василиевна, Маря Василиевна, защо отново изнесоха… нали бях казала…“ — „Здраве желая“ — каза някой до тях и жена му вдигна лебедово извита ръка. А по-нататък, в другата зала, вече беше музиката и в пространството между масите тъпчеха и се въртяха танцуващите; нечий гръб засилен връхлетя Лужин, който изохка и отстъпи. Жена му изчезна и като я търсеше с очи, той се запъти обратно, към първата зала. Тук томболата отново привлече вниманието му. Като плащаше всеки път по марка, потапяше ръка в кутията и изваждаше навитото на ролце билетче. Сумтейки през нос и издължавайки устни, дълго развиваше билетчето и без да намери никаква цифра в него, поглеждаше дали я няма на другата, на външната страна — безполезно, но твърде често срещано търсене. В края на краищата спечели детска книжка, някаква „Приказки на Котаран Мърморан“, и като не знаеше какво да я прави, я остави на нечия маса, където две пълни чаши очакваха завръщането на танцуващата двойка. Изведнъж му стана неприятно от теснотията и блъсканицата, от взривовете на музиката и нямаше къде да се дене, и всички вероятно го гледаха и се чудеха защо не танцува. Жена му в почивките между танците го търсеше в другата зала и на всяка крачка я спираха познати. Имаше много свят на този бал — с големи усилия беше докаран един чуждестранен посланик и един прочут руски певец и две киноактриси. Посочиха й тяхната маса: дамите се усмихваха наляво и надясно, а кавалерите им — трима охранени мъже с режисьорско-търговски вид — цъкаха, щракаха с пръсти и хокаха бледия, потен лакей, че бил муден и непохватен. Единият от тези мъже й се стори особено неприятен: белозъб, с грейнали кафяви очи; щом приключи с лакея, той високо заразказва нещо, като вмяташе сред руските си изрази най-изтъркани немски думи. Изведнъж, без видима причина, й стана тъжно, че всички зяпат тези кинематографични дами, певеца, посланика и сякаш никой не знае, че на бала присъствува шахматният гений, чието име се е срещало в милиони вестници, чиито партии вече са наречени безсмъртни. „С вас се танцува чудесно. Паркетът е хубав. Извинете. Ужасна блъсканица. Ще се съберат доста средства. Ето този е от френското посолство. С вас се танцува чудесно.“ С това обикновено разговорът се прекратяваше, с нея обичаха да танцуват, но не знаеха за какво всъщност да й говорят. Доста красива, но скучна млада дама. И този странен брак с някакъв пропаднал музикант или нещо подобно. „Как го казахте — бивш социалист ли? Играч ли? Вие ходите ли у тях, Олег Сергеевич?“

През това време Лужин откри едно дълбоко кресло наблизо до стълбището и се загледа в тълпата иззад колоната, пушейки тринайсетата си цигара. В другото кресло до него, като попита предварително дали не е заето, седна мургав господин с извънредно тънки мустачки. Покрай тях неспирно минаваха хора и Лужин постепенно го обзе страх. Накъдето и да погледнеше, все срещаше любопитни погледи; поради проклетата необходимост да гледа нанякъде се втренчи в мустачките на съседа, който очевидно също беше поразен и озадачен от цялата тази шумна и ненужна олелия. Господинът, почувствувал погледа на Лужин, извърна лице към него. „Отдавна не бях попадал на бал“ — каза той дружелюбно и се усмихна, като клатеше глава. „Най-важното е да не гледаш“ — задавено произнесе Лужин и се закри с длани като с капаци. „Пристигнах отдалеч — делово заяви господинът. — Един приятел ме домъкна тук. Право да си кажа, уморен съм.“ — „Умора й тежест — кимна Лужин. — Не се знае какво значи всичко това. Надминава моята концепция.“ — „Особено ако работиш като мен в бразилска плантация“ — каза господинът. „Плантация“ — като ехо повтори Лужин след него. „Странно живеят тук при вас — продължи господинът. — Светът се е разтворил на четирите си страни, а тук скачат чарлстон на някаква си педя паркет.“ — „И аз ще замина — каза Лужин. — Взех проспекти.“ — „Не е за мен заседналият живот — възкликна господинът. — Вятър да издува платната! А какви чудесни страни… Срещнах един германски ботаник в горите оттатък Рио Негро и живях с жената на френски инженер на Мадагаскар.“ — „Ще трябва да си намеря — каза Лужин. — Много изобщо привлекателно нещо — проспектите. Всичко е крайно подробно.“

„Лужин, тук ли сте били“ — изведнъж го извика гласът на жена му; тя се бе забързала покрай него под ръка с баща си. „Ей сега ще се върна, само да намеря маса за нас“ — подвикна тя, като се обърна, и се изгуби. „Лужин ли се казвате?“ — любопитно го погледна господинът. „Да, да — отвърна Лужин, — но това няма значение.“ — „Познавах един Лужин — полека произнесе господинът, примижал (защото паметта на човека е късогледа). — Познавах един. Да не сте учили случайно в Балашевото училище?“ — „Да речем“ — отвърна Лужин, обзет от неприятно подозрение, и започна да се взира в лицето на събеседника си. „В такъв случай сме съученици! — възкликна мъжът. — Аз съм Петришчев. Помните ли ме? Разбира се, че ме помните! Ама че случайност. По лицето никога не бих ви познал. Не, не вас — тебе. Прощавай, Лужин… Как ти беше… А, май помня — Антон… Антон… А по баща?“ — „Грешка, грешка“ — ужаси се Лужин. „Да, с паметта съм за никъде — продължи Петришчев. — Забравил съм много имена. Ето например сигурно си спомняте — имахме едно кротко момче. После остана без ръка в един бой, беше при Врангел, точно преди евакуацията. Видях го в една черква в Париж. Ама как му беше името!“ — „Но защо ви е? — каза Лужин. — Защо трябва да говорим толкова за него?“ — „Не, не си спомням — въздъхна Петришчев, като отлепи ръка от челото си. — Ето например имахме един Громов, той също е сега в Париж; май добре се е наредил. Но къде са другите? Къде са всички? Пръснали са се, изпарили са се. Странно, като си помисля. Е, ами вие как сте, ти как си, Лужин?“ — „Благополучно“ — каза Лужин, отмести поглед от разпаления Петришчев и го видя изведнъж същия, какъвто беше тогава: розов дребосък, непоносимо присмехулен. „Прекрасни времена бяха, Лужин — извика Петришчев. — Лужин, помните ли, помниш ли Валентин Иванович? Как нахлуваше като ураган в клас с картата на света? А онова старче — ах, отново му забравих фамилното име, — помните ли го как разтреперано казваше: «Ама ха, тюх, празна глава… Само да я позлатиш и нищо друго!» Прекрасни времена. А как препускахме надолу по стълбището за двора, спомняте ли си? А как на вечеринката се оказа, че Арбузов можел да свири на роял? Помните ли как опитите му все не излизаха? И каква рима бяхме измислили за «опити»?“ — „… просто да не реагирам“ — бързо си каза Лужин. „И всичко това се разпиля — продължи Петришчев. — Ето ни тук на бал… А, впрочем май си спомних… Ти се занимаваше с нещо такова, когато напусна училището. Какво беше? Да, разбира се — шах!“ — „Не, не — каза Лужин. — За бога, струваше ли си…“ — „Е, извинете — добродушно промълви Петришчев. — Значи нещо бъркам. Да, да, такива работи… Балът е в разгара си. А ние тук разговаряме за миналото. Аз, да ви кажа, съм обиколил целия свят… Какви жени има в Куба! Или пък например веднъж в джунглите…“

„Само лъже — дочу се мързелив глас зад него. — Никога не му е стъпвал кракът в никакви джунгли.“

„Защо все разваляш всичко“ — проточи Петришчев, като се обърна. „Не го слушайте — продължи някакъв плешив дългунест господин, притежател на мързеливия глас. — Щом от Русия се озова в Париж, чак преди три дни се помръдна оттам.“ — „Чакай, позволи ми, Лужин, да ти представя“ — през смях подхвана Петришчев; Лужин обаче забързано се отдалечаваше, свил глава в раменете, и странно лъкатушеше и потрепваше от бързия си вървеж.

„Изчезна — учудено рече Петришчев и добави замислено: — В края на краищата може да съм го взел за друг.“

Лужин се блъскаше в хората, с плачлив глас възкликваше: „Пардон, пардон!“ — и все се натъкваше на хора, внимаваше да не ги поглежда в лицето и търсеше жена си; когато внезапно я видя, я хвана отзад за лакътя така, че тя трепна и се обърна, но отначало не можеше да каже нищо, толкова много се беше запъхтял. „Какво има?“ — попита го тя уплашена. „Да си вървим, да си вървим“ — забъбри той, без да пуска лакътя й. „Успокойте се, Лужин, моля ви, недейте така — промълви тя, като го побутваше встрани, за да не чуват останалите. — Защо искате да си отидете?“ — „Там има един човек — избъбри Лужин, като дишаше тежко. — И такива неприятни разговори…“ — „Познавали сте го по-рано, така ли?“ — попита тихо тя. „Да, да — закима Лужин. — Нека да си идем. Моля ви.“

Примижал, за да не го види Петришчев, той си проби път до входа, започна да бърника из джобовете си, като търсеше номерчето, намери го след няколко огромни секунди паника и отчаяние; запристъпва на място от нетърпение, докато гардеробиерката ровеше за дрехите му като сомнамбул… Облече се пръв и пръв излезе, а жена му побърза след него, закопчавайки в движение палтото си от къртичи кожи. Едва в автомобила Лужин задиша по-спокойно и изразът на объркана унилост се смени от виновна лека усмивка. „На милия Лужин му е било неприятно“ — каза жена му, като го погали по ръката. „Съученик, съмнителен тип“ — обясни Лужин. „Но сега вече на милия Лужин му е хубаво“ — прошепна жена му и целуна меката му ръка. „Сега вече мина“ — каза Лужин.

Но не беше точно така. Нещо бе останало — някаква загадка, трънче. Нощем започна да се замисля защо го бе ужасила толкова тази среща. Разбира се, имаше всякакви отделни неприятности — това, че Петришчев някога го бе измъчвал в училище, а сега по косвен начин си бе спомнил за една разпокъсана книга, и че целият свят, изпълнен с екзотични съблазни, се бе оказал лъжа на измамник и занапред не биваше да вярва на проспектите. Но беше страшна не самата среща, а нещо друго — тайният смисъл на тази среща, който предстоеше да разгадае. Нощем започна напрегнато да мисли, както се случваше Шерлок да се замисли над пепелта от пура — постепенно започна да му се струва, че комбинацията е още по-сложна, отколкото бе предполагал в началото, че срещата с Петришчев е само продължение на нещо и че трябва да търси по-надълбоко, да се върне назад, да преиграе всичките ходове на живота си от болестта до бала.