Владимир Набоков
Защита Лужин (10)

10

През една от най-близките вечери се състоя отдавна назрелият, отдавна тътнещият и най-сетне тежко избухнал напразен, безобразно гръмогласен, но неизбежен разговор. Тя тъкмо се бе върнала от санаториума огладняла, нагъваше елдената каша и разправяше, че Лужин е по-добре. Родителите й се спогледаха и тогава се започна.

„Надявам се — звучно произнесе майка й, — че си се отказала от безумното си намерение.“ — „Още малко, ако обичаш“ — помоли тя и си подаде чинията. „От известно чувство за деликатност…“ — продължи майка й и тогава баща й бързо пое щафетата. „Да — каза той, — от деликатност майка ти не каза нищо през тези дни — докато не се изясни положението на твоя познат. Но сега трябва да ни изслушаш. Сама знаеш, че най-голямото, ни желание и грижа, и цел, и изобщо… желание — е ти да бъдеш добре, ти да бъдеш щастлива и тъй нататък. А за тази цел…“ — „По мое време просто биха ти забранили — намеси се майката, — и нищо повече.“ — „Не, не, забраната няма нищо общо. Чуй ни само, душко. Не си на осемнайсет години, а на двайсет и пет и изобщо не виждам във всичко случило се някакво увлечение, поезия.“ — „Просто й харесва да ни прави напук — отново го прекъсна майката. — Такъв абсолютен кошмар…“ — „За какво говорите всъщност?“ — най-сетне попита дъщерята и се усмихна изпод вежди, облегната меко на стола, като поглеждаше ту баща си, ту майка си. „Че е време да изхвърлиш тези глупости от главата си — извика майката. — Че бракът с полунормален голтак е истинска дивотия.“ — „Ох“ — каза дъщерята и като протегна ръка върху масата, отпусна глава на нея. „Виж какво — отново подхвана бащата. — Предлагаме ти да заминеш за Италианските езера. Не можеш да си представиш какви райски места има там. Помня, че когато за пръв път видях Изола Бела…“ Раменете й заподскача от ситен смях; сетне тя вдигна глава и продължи да се смее тихо, без да отваря очи. „Обясни ни какво искаш“ — й рече майката и тупна по масата. „Първо — отвърна тя, — да не викаш толкова. Второ, Лужин да оздравее напълно.“ — „Изола Бела значи Прекрасен остров — припряно продължи бащата, като се мъчеше с многозначителна гримаса да покаже на жена си, че и сам ще се справи. — Не можеш да си представиш… Син лазур, горещина, магнолии, прекрасни хотели в Стреза — е, да, разбира се, тенис, танци… И особено си спомням — как се наричаха — едни такива светещи хи…“ — „А после? — с хищно любопитство попита майката. — А после, когато твоят приятел — ако не пукне…“ — „Това зависи от него — възможно най-спокойно произнесе дъщерята. — Как така ще зарежа този човек на произвола. И няма да го зарежа. Точка.“ — „Ще се озовеш с него в лудницата — живей си, живей си, драга“ — „Дали ще е лудница, или не…“ — поде с трепереща усмивка дъщерята. „Не те ли привлича Италия?“ — бодро възкликна бащата. „Побъркана… Побелях от теб! Няма да се омъжиш за този шахматен мухльо!“ — „Ти си мухла. Ако пожелая, ще се омъжа. Ограничена и лоша жена…“ — „Хайде, хайде, стига, стига“ — избоботи бащата. „Кракът му вече няма да стъпи тук — задъха се майката. — На, честен кръст!“ Дъщерята заплака беззвучно и излезе от трапезарията, като мимоходом се блъсна в ръба на бюфета и избъбри жално: „По дяволите!“ Бюфетът дълго и обидено звънтя.

„Не биваше така“ — шепнешком рече бащата. „Защитавай я, защитавай я ти…“ — „Ама не, нямам предвид това. Само че всякакви работи се случват. Човекът се е преуморил, както се казва, издиша. Може би — господ го знае! Може пък наистина след такова премеждие да се промени към по-добро… Да ти кажа, ще отида да я видя какво прави.“

А на следващия ден разговаря дълго с прочутия психиатър, в чийто санаториум се лекуваше Лужин. Психиатърът имаше черна асирийска брада и влажни, нежни очи, които вълшебно се преливаха, докато слушаше събеседника си. Каза, че Лужин не е епилептик и не страда от прогресиращ паралич, че състоянието му е последица от продължително напрежение и че още щом стане възможно да се разговаря с него, ще трябва да му се внуши, че сляпата страст към шахмата е пагубна за него и че ще трябва за дълго да се откаже от професията си и да води съвсем нормален начин на живот. „Добре, а може ли да се ожени такъв човек?“ — „Защо не — стига да не е импотент… — нежно се усмихна професорът. — Освен това съпружеството е плюс за него. Нашият пациент се нуждае от грижи, внимание, развлечения. Това е временно помътняване на съзнанието, което постепенно преминава. Доколкото може да се съди — настъпва пълно прояснение.“

Думите на психиатъра направиха лека сензация в дома. „Значи капут на шаха? — с удовлетворение отбеляза майката. — Че какво тогава ще остане от него — само гола лудост ли?“ — „Не, не — каза бащата. — За лудост и дума не може да става. Ще оздравее. Не е толкова верен дяволът, колкото ни се привижда. Казах «верен» вместо «черен» — ти чу ли, миличка?“ Но дъщеря му не се усмихна, само въздъхна. Откровено казано, тя се чувствуваше много изморена. По-голямата част от деня прекарваше в санаториума и имаше нещо невероятно изморително в преувеличената белота на всичко там и в безшумните бели движения на сестрите. Все още много блед, брадясал, по чиста риза, Лужин лежеше неподвижен. Наистина се случваха минути, когато вдигаше коляно под чаршафа или меко раздвижваше ръка, освен това и по лицето му преминаваха леки като сянка промени, в отворените му очи понякога се явяваше почти смислена светлина — но все пак за него можеше да се каже само, че е неподвижен — тягостна неподвижност, съсипваща за погледа, който търси в нея намек за съзнателен живот. А не можеше да отмести поглед — толкова й се искаше да проникне в това жълтеникавобяло лице, което нарядко се сбърчваше от незнайно вътрешно движение, да проникне в неизвестната мъгла, мъчноподвижна, силеща се може би да се разплете, да се сгъсти в отделни земни мисли. Да, имаше движение, имаше. Безобразната мъгла жадуваше за очертания, за въплъщения и веднъж сред мрака се появи като че огледално петънце и в този смътен лъч за Лужин изплува лице с черна къдрава брада, познат образ, обитател на детските му кошмари. Лицето в мътното огледалце се наведе и веднага пролуката се премрежи, отново настъпи мъгляв мрак и полека разпръсващ се ужас. След изтичането на много тъмни векове — една земна нощ — отново се зароди светлина и изведнъж нещо лъчисто се пукна, мракът се разкъса, остана само във вид на топяща се сенчеста рамка, сред която имаше блеснал син прозорец. В тази синева лъщеше дребен жълт листак, хвърляше петниста сянка върху белия дънер, скрит по-надолу от тъмнозелена едра елова лапа; и веднага това видение се изпълни с живот, листата затрепкаха, по дънера плъзнаха петна, разклати се зелената лапа и Лужин не издържа, притвори очи, но светлото люшкане остана под клепачите. „Там, в горичката, съм заровил нещо“ — блажено си помисли той. Но тъкмо да си припомни какво именно, дочу над главата си шумолене и два спокойни гласа. Взе да се вслушва, мъчеше се да разбере къде е и защо върху челото му се отпусна нещо меко и хладно. След време отново разтвори очи. Дебела бяла жена държеше дланта си върху челото му — а там, отвъд прозореца, бе все същият щастлив блясък. Помисли какво да каже и щом зърна забоденото на гърдите й часовниче, облиза устни и попита колко е часът. Наоколо веднага се раздвижиха, жените си зашушукаха и Лужин забеляза учуден, че разбира езика им, че дори може да го говори. „Колко е часът?“ — повтори той. „Девет сутринта — каза едната жена. — Как се чувствувате?“ През прозореца, ако се привдигнеше леко, можеше да види оградата, и тя също на петна от сенките. „Явно съм си вкъщи“ — в размисъл промълви Лужин и отново отпусна празната си, лека глава върху възглавницата. Известно време чуваше шепот, лек звън на стъкленици… Стори му се, че нелепостта на заобикалящото го е приятна с нещо и че е учудващо хубаво да си лежиш, без да помръдваш. Така заспа незабелязано и когато се събуди, видя отново синия блясък на руската есен. Но нещо се бе променило, някакъв непознат се бе появил до постелята му. Лужин извърна глава: на стола отдясно седеше господин в бяло с черна брада и го гледаше внимателно с усмихнати очи. Лужин неясно си помисли, че той прилича на селянина от воденицата, но приликата веднага изчезна, когато господинът заговори: „Карашо?“ — дружелюбно се поинтересува той. „Кон сте вие?“ — попита Лужин на немски. „Приятел — отвърна господинът, — верен приятел. Вие бяхте болен, но сега сте здрав. Чувате ли — напълно здрав. — Лужин се замисли върху тези думи, но господинът не го остави да довърши и гальовно произнесе. — Сега трябва да лежите спокойно. Почивайте си. Спете повече.“

Така Лужин се завърна от дългото пътешествие, разпилял из пътя по-голямата част от багажа си, и го мързеше да възстановява изгубеното. Тези първи дни на оздравяването му бяха кротки и плавни; жените в бяло го хранеха хубаво; идваше обаятелният брадатко и му говореше приятни неща, гледаше го с ахатов поглед, който се разливаше като топлина по тялото му. Скоро Лужин започна да забелязва, че в стаята му има още някой — трепетно, неуловимо присъствие. Веднъж, когато се събуди, някой си отиваше забързано и беззвучно, като че някакъв познат шепот възникна до него и веднага угасна. И в разговора на брадатия му приятел започнаха да се прокрадват намеци за нещо тайнствено и щастливо; то се долавяше във въздуха около него, в есенната хубост на прозореца, тръпнеше някъде зад вратата това загадъчно, изплъзващо се щастие. И Лужин постепенно започна да разбира, че райската пустота, в която го подхранват прозрачни мисли, се запълва от всички страни. Но му провървя: първо се яви най-щастливото видение през живота му.

Предупреден за близостта на прекрасното събитие, той гледаше през решетката над главата си към бялата врата и чакаше, че ей сега тя ще се разтвори и предсказанието най-сетне ще се сбъдне. Но вратата не се отваряше. Изведнъж отстрани, извън зрителното му поле, нещо шавна. Някой стоеше зад прикритието на големия параван и се смееше. „Идвам, идвам, един момент“ — замърмори Лужин, като си измъкваше краката изпод чаршафа и облещен диреше под стола до постелята някакви обувки. „Никъде няма да ходите“ — каза гласът и розова рокля моментално запълни пустотата.

Това, че животът му преди всичко се озари откъм тази страна, облекчи завръщането му. Известно време още оставаха в сянка жестоките грамади, боговете на неговото битие. Възникна нежна оптическа измама: той се завърна в живота не от онази страна, от която беше излязъл, и работата по разпределянето на спомените му пое върху си това удивително щастие, което първо го беше посрещнало. И когато най-сетне тази област от живота беше напълно възстановена и изведнъж с грохота на рухнала стена се появиха Турати, турнирът и всички предишни турнири — пак това щастие успя да отведе съпротивляващия се образ на Турати и да прибере обратно в кутията размърдалите се шахматни фигури. Щом се съживяваха, твърдо ги затваряха наново — и борбата се оказа кратка. Помагаше докторът, скъпоценните камъни на очите му се преливаха и топяха; той говореше, че наоколо се шири свободен и светъл свят, че играта на шах е студена забава, която изсушава и развращава мисълта, и че страстният шахматист е също толкова нелеп, колкото лудият изобретяващ перпетуум-мобиле или броящ камъчетата на пустия океански бряг. „Ще престана да ви обичам — казваше годеницата му, — ако си спомняте за шаха — а аз виждам всяка ваша мисъл, така че внимавайте!“ — „Ужас, страдание, униние — тихо говореше докторът, — ето какво поражда тази изтощителна игра.“ И му доказваше, че самият Лужин прекрасно знае това, че Лужин не може да си помисли за шаха без отвращение, и тайнствено топейки се, преливайки се и блажено успокоявайки се, Лужин се съгласяваше с неговите аргументи. И се разхождаше по огромния, прекрасно ароматен санаториален парк със съвсем нови пантофи от мека кожа и одобрително говореше за гергините, до него вървеше годеницата му и, кой знае защо, си мислеше за прочетената през детството си книга, където всичките неприятности в живота на един гимназист, избягал от къщи със спасеното от него куче, приключваха с удобна за автора треска (не тифус, не скарлатина, а просто треска) и омразната дотогава мащеха толкова се грижеше за него, че той изведнъж започваше да я цени и да я нарича мама, и топла сълзица се плъзваше по бузата му, и всичко беше много хубаво. „Лужин е здрав“ — каза тя, загледана с усмивка в тежкия му профил (профил на подпухнал Наполеон), предпазливо наведен над някое цвете, което — господ го знае — току-виж, го ухапало. „Лужин е здрав. Лужин се разхожда, Лужин е много мил.“ — „Не мирише“ — с мек бас продума Лужин. „И няма защо да мирише — отвърна тя, като го хвана под ръка. — При гергините това не е прието. А ето онзи бял господинчо — тютюнчето, мирише силно през нощта. Когато бях малка, винаги изсмуквах сока от средичката. Сега вече не ми е вкусен.“ — „А в нашата градина… — започна Лужин и се замисли, като примижа срещу лехата. — Имаше ги ей тези цветенца — каза той. — Градината беше много презентабелна.“ — „Астри — обясни тя. — Не ги обичам. Корави са. А в нашата градина…“

Изобщо се говореше много за детството. Говореше и професорът, разпитваше Лужин „Баща ви е притежавал земя, нали? — Лужин кимаше. — Земята, селото — това са чудесни неща — продължаваше професорът. — Сигурно сте имали коне, крави? — Кимване. — Помогнете ми да си представя вашия дом… Около него вековните дървета… Къщата е голяма, светла. Баща ви се завръща от лов…“ Лужин си спомни как веднъж баща му беше донесъл дебело, неприятно птиче, намерено в канавката. „Да.“ — неуверено отвърна Лужин. „А някакви подробности — меко помоли професорът. — Ако обичате. Моля ви. Интересува ме с какво сте се занимавали през детството, как сте играли. Сигурно сте имали войничета…“

Обаче Лужин рядко се оживяваше при тези разговори. За сметка на това мисълта му, непрестанно подтиквана от такива въпроси, се завръщаше отново и отново към областта на неговото детство. Това, което си спомняше, не бе възможно да се изрази с думи — просто нямаше думи в света на възрастните за детските му впечатления, — а дори да разкажеше нещо, говореше откъслечно и без желание, сякаш само бегло набелязваше контурите, като означаваше с буква и цифра богатия с възможности ход. Предучилищното, предшахматното детство, за което не бе мислил никога преди, отстранявайки го с леко потръпване, за да не намери дремещи ужаси в него, унизителни обиди, сега се оказваше учудващо безопасно място, където можеше да извършва приятни, изпълнени с пронизващ чар екскурзии. Лужин сам не можеше да разбере откъде идва това вълнение — защо образът на дебелата французойка с трите кокалени копчета отстрани на полата, които се сближаваха, щом огромното й туловище се друснеше в креслото — защо образът, който толкова го бе дразнил през онова време, сега предизвиква чувство на нежно парване в гърдите. Спомняше си как в петербургската къща нейните астматични дебелини предпочитаха пред стълбището старинния асансьор, задвижван с вода, който се пускаше от портиера посредством лост върху стената на вестибюла. „На добър път“ — неизменно казваше портиерът, като затваряше зад нея двете половинки на вратата, и тежкият, пъхтящ, треперещ асансьор полека запълзяваше нагоре по дебелия кадифен шнур, а покрай асансьора, по олющената стена, която се виждаше през стъклото, бавно се спускаха тъмни географски петна, тези петна от влага и старост, сред които, както и сред небесните облаци, се шири модата да наподобяват очертанията на Черно море и на Австралия. Понякога малкият Лужин се качваше заедно с нея, но най-често оставаше долу и се ослушваше как горе зад стената асансьорът се катери мъчително — и винаги се надяваше той, малкият Лужин, че ще заседне насред път. Честичко се случваше тъкмо това. Шумът се прекратяваше, от неизвестното междустенно пространство проехтяваше вопъл за помощ, портиерът долу движеше с пъшкане лоста и отваряше вратата към тъмното и загледан нагоре, угрижено питаше: „Тръгнахте ли?“ Най-сетне нещо се разтърсваше, задвижваше се и след някое време асансьорът се завръщаше — вече празен. Празен. Бог знае какво се беше случило с нея — може би вече бе допътувала до небесата и бе останала там със своята астма, с бонбоните си с дъх на сладника и с пенснето си с черно шнурче. Празен се завърна споменът и за пръв път може би през живота Лужин си зададе въпроса — къде всъщност се дява всичко това, какво стана с детството му, накъде отплава верандата, къде отпълзяха, шумолейки сред храстите, познатите пътеки?

С несъзнателно душевно движение търсеше тези пътеки в санаториалния парк, но лехите имаха друг облик и брезите бяха разположени другояче, и пролуките сред червеникавия им листак, налени с есенна синева, никак не отговаряха по рисунък на онези паметни брезови отвори, върху които и тъй, и инак налагаше тези изрязани части от лазура. Като че бе неповторим онзи далечен свят, в него бродеха вече съвсем поносими, смекчени от омарата на времето, образите на неговите родители и влакът с пружина, с ламаринен вагон, боядисан да наподобява дървен, потъваше с бръмчене под воланите на креслото и господ знае какво си мислеше при това кукленият машинист, твърде едър за локомотива и поради тази причина настанен в тендера.

Такова беше детството, на драго сърце посещавано сега от мисълта на Лужин. Сетне идваше другото време, продължителният шахматен етап, за който и докторът, и годеницата му казваха, че това са били загубени години, тъмна епоха на духовна слепота, опасна заблуда — загубени, загубени години. Не биваше да си спомня за тях. Там се беше спотаил като зъл дух страшният с нещо образ на Валентинов. Добре, ще се съгласим, достатъчно — загубени години са — вън — забравени са — зачеркнати са от живота. И ако се изключеха по този начин, светлината от детството непосредствено се съединяваше със сегашната светлина, изливаше се в образа на годеницата му. Тя изразяваше всичко гальовно и примамливо, каквото можеше да се извлече от детските спомени — като че петната светлина, разпилени по пътеките на градината в имението, сега се бяха сраснали в едно топло, цялостно сияние.

„Радваш се, а? — покрусена попита майка й, като гледаше оживеното й лице. — Скоро ли ще вдигнем сватбата?“ — „Скоро — отвърна тя и хвърли кръглата си сива шапка на дивана. — Във всеки случай той тези дни излиза от санаториума.“ — „Здравата ще се изръси баща ти — към хиляда марки.“ — „Току-що прерових всички книжарници — въздъхна дъщерята. — Непременно искаше Дул Берн и Шерлок Холмс. И се оказа, че никога не е чел Толстой.“ — „Разбира се, нали е дървеняк — измърмори майка й. — Винаги съм го казвала.“ — „Слушай, мамо — каза тя, като леко тупаше с ръкавица по пакета с книги, — хайде да се разберем. От днес повече никакви такива мили забележки. Глупаво е, унизително е за теб и най-вече няма никакъв смисъл.“ — „Недей се омъжва за него — с променено лице изрече майка й, — недей. Моля ти се. Хайде, искаш ли да ти падна на колене…“ И като се опираше с една ръка в креслото, с усилие започна да подвива крак, да отпуска едрото си, леко пропукващо тяло. „Ще продъниш пода“ — каза дъщеря й, взе книгите и излезе от стаята.

Пътешествието на Фог и мемоарите на Холмс Лужин прочете за два дена и след като ги прочете, каза, че не е това, което е искал — може би изданието не е пълно. От другите книги му хареса „Ана Каренина“ — особено страниците за земските избори и за обеда, поръчан от Облонски. Известно впечатление му направи „Мъртви души“, при което на едно място позна цяло парче, веднъж през детството дълго и мъчително писано под диктовка. Освен тъй наречените класици годеницата му донасяше и всякакви случайни книжки с леко поведение — писанията на галските новелисти. Всичко, каквото можеше да разсее Лужин, беше добро — дори тези съмнителни новели, които той четеше смутено, но с интерес. За сметка на това стихотворенията (например томчето на Рилке, което тя купи по съвет на продавача) го докарваха до състояние на мъчително тежко недоумение и тъга. Съответно с това професорът забрани да се носи на Лужин за четене Достоевски, който според думите на професора оказвал потискащо въздействие върху психиката на съвременния човек, защото като в страшно огледало…

„Ах, господин Лужин не се замисля върху книгите — весело каза тя. — А стиховете го затрудняват заради римите, римите му досаждат…“

Но чудно нещо: въпреки че Лужин беше прочел през живота си още по-малко книги от нея, не бе завършил гимназия, от нищо друго не беше се интересувал освен от шах — тя чувствуваше у него призрака на някаква просветеност, която на нея самата й липсваше. Имаше заглавия на книги и имена на герои, които, кой знае защо, бяха някак домашно познати на Лужин, макар никога да не беше чел самите книги. Речта му беше недодялана, пълна с безобразни, нелепи думи, но понякога в нея трепваше неизвестна интонация, намекваща за някакви други думи, живи, наситени с тънък смисъл, които той не можеше да изговори. Въпреки невежеството, въпреки оскъдните си думи Лужин таеше в себе си едва доловима вибрация, сянка от звуци, чути някога.

Нито за неговата некултурност, нито за останалите му недостатъци майка й вече, не спомена след онзи ден, когато, останала сама на колене, се наплака до насита, притиснала буза до ръчката на креслото. „Всичко бих разбрала — каза сетне тя на мъжа си, — всичко бих разбрала и простила, ако тя наистина го обичаше. Но тъкмо там е ужасът…“ — „Не, не е съвсем така — прекъсна я мъжът й. — На мен също отначало ми се струваше, че всичко това е само по разум. Но отношението й към неговата болест ме убеди в обратното. Разбира се, такъв брак е опасен, пък и тя би могла да избере по-добър… Макар да е от старо дворянско семейство, тясната му професия е оставила известен отпечатък върху него. Спомни си Ирина, която стана актриса — спомни си как после ни бе гостувала. Все пак въпреки всички тези дефекти смятам, че е свестен човек. Ето, ще видиш, той ще се заеме сега с нещо полезно. Не зная ти какво мислиш, но аз не смея повече да я разубеждавам. Според мен, ако искаш да знаеш моето мнение — трябва, макар и със свито сърце, да приемем неизбежното.“

Той говори много дълго и бодро, като се държеше твърде изправен и потракваше с капачето на табакерата.

„Само едно чувствувам — повтаряше жена му, — тя не го обича.“