Владимир Набоков
Защита Лужин (8)

8

Това, към което бе толкова безразлична неговата годеница, му направи такова впечатление, каквото изобщо не можеше да се предвиди. Прословутата квартира, в която дори самият въздух беше порусѐн, Лужин посети веднага след като доби първата си точка, побеждавайки един много упорит унгарец; наистина партията бе прекъсната на четирийсетия ход, но по-нататъшното бе напълно ясно за Лужин. Той прочете на глас на безликия шофьор адреса върху картичката („Пристигнахме. Довечера ви чакаме“) и незабелязано преодолял мъглявото, случайно разстояние, предпазливо опита да дръпне халката в устата на лъва. Звънецът подействува веднага: вратата бурно, се разтвори. „Как, без палто? Няма да ви пусна вътре…“ Но той вече беше прекрачил прага и махаше с ръка, тръскаше глава, мъчеше се да преодолее задъхването. „Пухх, пухх“ — пухтеше той и се приготви за вълшебната прегръдка, но изведнъж забеляза, че в лявата му, вече протегната встрани ръка е ненужният бастун, а в дясната — портфейлът, който очевидно бе стискал от момента, когато се бе разплатил с таксито. „Пак с тази невъзможна черна шапка… Какво се вцепенихте? Ето, насам.“ Бастунът благополучно се гмурна в нещо вазоподобно; портфейлът след втория опит попадна в необходимия джоб; шапката увисна на закачалката. „Ето ме и мен — каза Лужин, — пухх, пухх.“ Тя вече беше далеч, в дъното на вестибюла; блъсна странишком вратата, протегна гола ръка, весело, изпод вежди загледана в Лужин. А над вратата, точно над рамката биеше на очи голяма, ярка, нарисувана с маслени бои картина. Лужин, който обикновено не забелязваше такива неща, й обърна внимание, защото електрическата светлина я обливаше мазно и багрите й го поразиха като слънчев удар. Селянка с алена забрадка до веждите ядеше ябълка, черната й сянка върху стобора ядеше по-голяма ябълка. „Селячка“ — вкусно произнесе Лужин и се засмя. „Хайде, влизайте, влизайте. Да не отнесете тази масичка.“ Той влезе в гостната и някак целият се размекна от удоволствие, коремът му под кадифената жилетка, която, кой знае защо, винаги носеше по време на турнирите, трогателно затрепка от смях. Полилеят с матови висулки като стъклени бонбончета му отговори със странно познато треперене; пред рояла върху жълтия паркет, в който се отразяваха крачетата на ампирните кресла, бе просната бяла меча кожа, разперила лапи, сякаш литнала към лъскавата пропаст на пода. Върху многобройните масички, рафтчета, подносчета имаше всякакви гиздави нещица, нещо като купчина тежки монети се сребрееше в малкото шкафче и едно пауново перо стърчеше от рамката на огледалото. По стените имаше много картини — отново селянки с пъстри забрадки, златен богатир върху бял тежкотоварен кон, дървени къщи под синкави снежни юргани… За Лужин всичко това се сля в умилителен пъстроцветен блясък, от който за миг изскачаше отделен предмет — порцеланов лос или тъмноока икона — и отново весело запъстряваше в очите му, и полярната кожа, в която се препъна и подви края й, се оказа с червена подплата с фестони. Над десет години не беше влизал в руска къща и попаднал сега в жилище, където като изложба наперено се предлагаше шарена Русия, той изпита детска радост, желание да запляска с ръце — никога през живота не бе се чувствувал тъй леко и уютно. „Останало е от Великден“ — убедено заяви той, посочил с кутрето голямото дървено яйце на златни черти (печалба от томболата на благотворителен бал). В тази минута бялата двойна врата се разтвори и бързо влезе, като вече подаваше ръка в движение, господин с пенсне, много напет, късо подстриган. „Моля, заповядайте — каза той. — Радвам се да се запознаем.“ Още на минутата като фокусник отвори ръчно изработена табакера с александровския орел върху капака. „С мундщуци са — каза Лужин, извил очи към цигарите. — Не пуша такива. А ето…“ Почна да рови из джобовете си, да измъква дебели цигари, които се сипеха от хартиеното пакетче; изпусна няколко и господинът чевръсто ги вдигна. „Миличка — каза той, — дай ми пепелник. Седнете, моля. Виноват… вашето име по баща?“ Кристалният пепелник кацна между тях и те едновременно топнаха цигари в него, кранчетата им се сблъскаха. „Пушело ми се е“ — добродушно изрече Лужин, като изправяше края на изкривилата се цигара. „Нищо, нищо — бързо изрече господинът и духна две тънки струи дим от ноздрите на изведнъж изтънелия си нос. — Ето на, вече сте в нашия богозакрилян Берлин. Дъщеря ми разказа, че сте пристигнали за състезанието. — Той издърпа колосания си маншет, поизпъчи се и продължи: — Между другото винаги съм се интересувал дали в шахматната игра няма такъв ход, с който винаги да печелиш. Не зная дали ме разбирате, но искам да кажа… извинете, как беше вашето име по баща?“ — „Не, разбирам — обади се Лужин като помисли прилежно. — Имаме спокойни ходове и силни ходове. Силният ход…“ — „Да, да, виж ти“ закима господинът. „Силен ход е този, който — гръмогласно и радостно продължи Лужин, — който веднага ни дава безспорно предимство. Двоен шах например, с вземане на важна фигура или с извеждане на пешка в дама. И тъй нататък, и тъй нататък. А спокойният ход…“ — „Да, да — каза господинът. — Приблизително колко дни ще продължи състезанието?“ — „Спокойният ход означава измама, клопка, усложнение — като се мъчеше да бъде учтив и сам изпитваше удоволствие, говореше Лужин. — Да вземем някое положение. Белите…“ Той се замисли, взрян в пепелника. „За съжаление — нервно изрече господинът — не разбирам нищо от шах. Само ви попитах… Но дребна работа, дребна работа. Ей сега ще минем в трапезарията. Какво става, миличка, готов ли е чаят?“ — „Да! — възкликна Лужин. — Ние просто ще вземем положението, при което днес беше прекъснат ендшпилът. Белите: царят на це-три, топ на а-едно, кон на де-пет, пешки на бе-три, це-четири. Черните обаче…“ — „Сложно нещо е шахът“ — бързо го прекъсна господинът и гъвкаво скочи на крака, мъчейки се да възпре потока от букви и цифри, които имаха някакво отношение към черните. „Да предположим сега — натърти Лужин, — че черните направят най-добрия си ход при това положение — е-шест, ге-пет. На това аз отговарям със следния спокоен ход…“ Лужин примижа и почти шепнешком, издул устни като за предпазлива целувка, издъхна навън не думи, не просто означение на хода, а нещо най-нежно, безкрайно крехко. Имаше същия израз на лицето — израза на човек, който издухва перце от лицето на младенец, — когато на следващия ден въплъти този ход на дъската. Унгарецът, съвсем прежълтял след безсънната нощ, през която бе успял да провери всички варианти (довеждащи до реми), незабелязал само ей тази скрита комбинация, дълбоко се замисли над дъската, докато Лужин, покашляйки маниерно, с наслада отбелязваше направения ход на листчето си. Унгарецът се предаде бързо и Лужин седна да играе с един компатриот^[1]. Партията започна интересно и скоро около масата им се образува плътен пръстен от зрители. Любопитството, натискът, пукането на стави, чуждото дишане и най-вече шепотът — шепотът, прекъсван от още по-гръмкото и дразнещо „шт!“ — често измъчваха Лужин: той живо усещаше това пукане, този шумол, отвратителната топлина, ако не беше потънал съвсем дълбоко в шахматните бездни. С края на окото си съзираше краката на стълпилите се и, кой знае защо, особено го дразнеше сред всичките тези тъмни панталони чифтът дамски крака с лъскави сиви чорапи. Тези крака явно нищо не разбираха от играта, не бе ясно защо бяха дошли… Сивкавите остри обувки с някакви кръстосани ремъчета най-добре да си тропаха по тротоара — по-далеч оттук. Когато спираше своя часовник, записваше хода или оставяше взетата фигура, все поглеждаше тези неподвижни крака и едва след час и половина, когато спечели партията и стана, като издърпваше жилетката си надолу, Лужин видя, че тези крака принадлежат на годеницата му. Изпита остро щастие, че тя е присъствувала при неговата победа, и жадно зачака изчезването на шахматните дъски и на всичките тези шумни хора, за да я погали по-скоро. Но шахматните дъски не се изгубиха отведнъж и дори когато се появи светлата трапезария и огромният меднолъскав самовар, през бялата покривка неясно избиваха равни квадрати и явно същите квадрати, шоколадови и кремави, имаше върху сладкиша. Майката на годеницата го посрещна със същото снизходително, леко присмехулно благодушие, с каквото го бе посрещнала предишната вечер, когато бе прекъснала шахматния разговор с появата си — а вчерашният господин, явно нейният мъж, подробно заразказва какво образцово имение притежавал в Русия. „Хайде да отидем във вашата стая — прегракнал прошепна Лужин на годеницата си, а тя прехапа устна и го погледна с широко разтворени очи. — Нека да идем“ — повтори той. Но тя сръчно положи върху стъклената му чинийка чудесно малиново сладко и веднага подействува тази лепкава, ослепително червена сладост, преливаща се върху езика като зърнест пламък, облепваща зъбите с ароматна захар. „Мерси, мерси“ — закима Лужин, докато му слагаха втора порция, и отново замляска сред гробовното мълчание, облизвайки още горещата от чая лъжичка, за да не изгуби дори капка от омайния сок. И когато най-сетне постигна желаното и се озова насаме с нея, наистина не в нейната стая, а в пъстроцветната гостна, и привлече към себе си, тръшна се тежко, хванал я за китките, но тя мълчешком се измъкна и като се завъртя, се отпусна върху меката табуретка. „Изобщо не съм решила дали ще се омъжа за вас — каза тя. — Помнете това.“ — „Всичко е решено — заяви Лужин. — Ако те не пожелаят, насила ще ги накараме да подпишат.“ — „Какво да подпишат?“ — попита учудено тя. „Ами не зная… Нали трябват някакви подписи, както ми се струва.“ — „Глупчо, глупчо — няколко пъти повтори тя. — Непоклатима и непоправима глупост. Хайде, какво да ви правя, къде да ви дявам… И колко уморен вид имате. Сигурна съм, че е вредно да играете толкова много.“ — „Ach wo^[2] — каза Лужин, — две партийки.“ — „А по цели нощи мислите. Не бива така. Вече е късно, да ви кажа. Прибирайте се. Трябва да си отспивате, това е.“ Той обаче остана да седи върху раираното диванче и тя си помисли какви са тези техни разговори, все дрън-дрън — случайни думи. И нито веднъж досега не я е целунал истински, все излиза криво, странно, и нито едно движение, с което я докосва, не прилича на обикновената човешка прегръдка. Но тази сиротна преданост в очите му, тази тайнствена светлина, която го бе озарила, когато днес се бе навел над шаха… И на следващия ден отново нещо я помами в съвсем безмълвното помещение на втория етаж над голямото кафене на онази тясна, шумна улица. Този път Лужин я забеляза веднага; той тихо разговаряше с плещест, добре избръснат господин, чиято късо подстригана коса изглеждаше плътно нахлузена върху главата и под остър ъгъл се спускаше над челото, а дебелите му устни облепваха, всмукваха угасналата пура. Художникът, изпратен от някакъв вестник, вдигайки и спускайки лице като китайска играчка, бързо рисуваше този профил с пурата. Мимоходом надникнала в албума му, тя зърна редом със започнатия Турати вече съвсем готовия Лужин, преувеличено унилия му нос, двойната брадичка на черни точици и познатия кичур върху слепоочието, който тя наричаше къдрица. Турати седна да играе с германски шахматист, а Лужин се приближи към нея и свъсено, с виновна усмивка изрече нещо нескопосно и абсурдно. Тя разбра учудена, че я моли да си иде. „Радвам се, много се радвам постфактум — с умолителен тон обясни Лужин — но засега… засега това е някак пречкащо.“

Проследи с поглед как тя покорно се отдалечава между шахматните масички и като кимна делово сам на себе си, се запъти към дъската, зад която сядаше вече новият му противник, побелял англичанин, който играеше с неизменно хладнокръвие и неизменно губеше. И този път не му провървя и Лужин отново победи, а на следващия ден постигна реми, после отново спечели — и вече престана ясно да долавя границата между шаха и дома на годеницата, сякаш движението се бе ускорило и това, което някога му бе изглеждало редуване на ивици, сега се бе превърнато в трепкаща въртележка.

Движеше се, без да изостава от Турати. Турати вземаше точка, и той вземаше точка. Турати правеше половин точка, и той също половинка. Така се движеха, сякаш се катереха по страните на равнобедрен триъгълник и в решителния миг трябваше да се сблъскат на върха.

Нощите му бяха някак разнебитени. Все не можеше да се овладее и да не мисли за шах; макар че му се доспиваше, сетне сънят все не можеше да проникне в мозъка му, търсеше пролуки, но на всеки вход бе застанал шахматен часовой и това беше ужасно мъчително чувство — че ето, сънят е до него, но оттатък мозъка: Лужин, небрежно разпиляният из стаята, спи, а Лужин, представляващият шахматна дъска, е буден и не може да се слее с щастливия си двойник. Но което беше още по-лошо — след всеки турнирен сеанс все по-трудно и по-трудно се изтръгваше от света на шахматните представи, така че и денем усещаше неприятно раздвояване. След тричасовата партия главата го болеше странно, не цялата, а на части, на черни квадрати от болка, и не откриваше веднага вратата, засенчена от черно петно, и не можеше да си припомни адреса на заветния дом: за щастие в джоба му се бе запазила старата, сгъната на две и вече оръфана на сгъвката картичка. („Пристигнахме. Довечера ви чакаме.“) Още продължаваше да изпитва радост, когато влизаше в дома, пълен с руски играчки, но радостта бе също на петна. И веднъж, през деня за почивка, дойде по-рано от обичайното, вкъщи бе само домакинята. Тя реши да продължи разговора, състоял се по залез в буковата горичка, и като преувеличаваше своята, твърде ценена от нея самата, способност да говори „право, куме, в очите“ (поради което младежите, посещаващи дома й, я смятаха за много умна жена и сериозно се бояха от нея), тя подхвана Лужин, най-напред го скастри заради угарките, намирани из всички вазички и дори в устата на проснатата мечка, а сетне му предложи още днес, тъй и тъй е събота вечер, да вземе вана у тях, след като се изкъпе мъжът й. „Сигурно рядко се къпете — заяви му тя без заобикалки. — Рядко, нали? Признайте си.“ Лужин сви мрачно рамене, загледан в пода, където се извършваше леко движение, забележимо само за него, заплашителна диференциация на сенките. „И изобщо — продължи тя — трябва да се стегнете. — Създала по този начин необходимото настроение у слушателя, премина към най-важното. — Кажете — попита тя, — мисля, че успяхте много да развратите моето момиче, нали? Такива като вас са големи развратници. А тя ми е чиста, не е като днешните. Кажете, нали сте развратник?“ — „Не, мадам“ — с въздишка отвърна Лужин и сетне се намръщи, бързо прокара подметка по пода, за да заличи едно вече съвсем определено сгъстяване. „Защото аз изобщо не ви познавам — продължи бързият, звучен глас. — Ще се наложи да събера сведения — да, да, сведения — дали не сте болен от някаква такава болест.“ — „Задух — каза Лужин. — И друго — малко ревматизъм.“ — „Не говоря за това — сухо го прекъсна тя. — Нещата са сериозни. Очевидно се смятате за годеник, идвате у нас, усамотявате се. Обаче не мисля, че ще може в близко време да стане дума за сватба.“ — „А миналата година имах хемороиди“ — монотонно произнесе Лужин. „Чуйте, говоря с вас за много важни проблеми. Вероятно бихте искали да се ожените още днес. Зная ви аз. После тя ще надуе корема и ще й извадите душата.“ Лужин, стъпкал сянката на едно място, мъчително забеляза, че далеч оттам, където е седнал, на пода се развива нова комбинация. „Ако поне малко се интересувате от моето мнение, трябва да ви кажа, че смятам този брак за дивотия. Освен това сигурно си мислите, че мъжът ми ще ви издържа. Признайте си: нали така мислите?“ — „Изпитвам парични затруднения — каза Лужин. — Бих вземал съвсем мъничко. Предлагаха ми да водя шахматния отдел в едно списание…“ В този миг неприятностите на пода станаха толкова безочливи, че Лужин неволно протегна ръка, за да извади царя-сянка от заплахата на светлинната пешка. И изобщо от този ден избягваше седенето в гостната, където имаше прекалено много дървени нещица, които придобиваха, ако ги гледаш дълго, твърде определени очертания. Годеницата му забелязваше как с всеки изминал турнирен ден изглежда все по-зле и по-зле. Под очите му се издълбаха мътнолилави кръгове, а тежките клепачи се бяха възпалили. Беше толкова блед, че винаги изглеждаше лошо избръснат, макар по настояване на годеницата да се бръснеше всяка заран. Края на турнира тя очакваше с голямо нетърпение и й беше мъчно, като си помислеше какви страшни, вредни усилия трябва да прави той, за да изтръгва точка след точка. Клетият Лужин, тайнственият Лужин… Докато играеше заран тенис с приятелката си немкиня, докато слушаше отдавна дотегналите й лекции по история на изкуството и прелистваше в стаята си опърпани, случайни книжки — „Океан“ на Андреев, романа на Краснов, брошурата „Как да станете йога“, — тя през цялото време съзнаваше, че тъкмо сега Лужин е потънал в шахматни изчисления, бори се, мъчи се и малко й беше обидно, че не може да сподели мъките на изкуството му. В гениалността му вярваше безусловно, освен това беше убедена, че тази гениалност не може да се изчерпва само с шахматната игра, колкото и вълшебна да е тя, и че когато премине турнирната треска и Лужин се успокои и си отпочине, у него ще се развихрят някакви още незнайни сили, той ще разцъфне, ще се пробуди, ще прояви дарбата си и в други области на живота. Баща й наричаше Лужин тесногръд фанатик, но добавяше, че безспорно е много наивен и много почтен човек. Майка й обаче твърдеше, че не с дни, а с часове се побърква все повече, че законът забранява на смахнатите да се женят, и първите дни скриваше невероятния годеник от всичките си познати, което в началото бе лесно — смятаха, че е с дъщеря си на курорт, — но после, много скоро, отново се появиха всичките тези хора, които обикновено идваха в дома им, като например: обаятелният стар вече генерал, дето винаги доказваше, че не ни е мъчно за Русия, а за младостта ни, за младостта; двамината руски германци; Олег Сергеевич Смирновски, теософ и собственик на ликьорена фабрика; няколкото бивши офицери; няколкото госпожици; певицата Воздвиженска; двойката Алфьорови, а също престарялата княгиня Уманова, която наричаха Дама Пика (по известната опера). Тъкмо тя първа видя Лужин и заключи от прибързаното и неразбираемо обяснение на домакинята, че той има някакво отношение към литературата, към списанията — пише нещо, накратко казано. „А знаете ли това? — попита тя, учтиво подхванала литературен разговор. — От новата поезия е… малко е декадентско… нещо за метличините, «все метличини, метличини»…“ Олег Сергеевич веднага го помоли да изиграят една партия, но за съжаление в къщата нямаше шах. Младежите помежду си го нарекоха заплес и само грохналият генерал се отнесе към него извънредно сърдечно и непосредствено, като дълго го убеждава да отидат двамата да видят малкото жирафче, родило се току-що в зоологическата градина. Откак бяха започнали да идват гости, появяващи се сега всяка вечер в различни комбинации, Лужин нито минута не можеше да остане насаме с годеницата си и борбата с тях, стремежът му да проникне през редиците им до годеницата веднага придоби шахматен оттенък. Обаче се оказа невъзможно да ги преодолее, явяваха се все нови и нови и му се привиждаше, че тъкмо те, тези безбройни, безлики гости плътно и горещо го заобикалят през часовете на турнира.

Обяснението за всички събития го осени една сутрин, когато бе седнал на стол посред хотелската стая и се мъчеше да съсредоточи мисълта си само върху едно: вчера бе постигнал десетата си точка, днес му предстоеше да победи Мозер. Изведнъж при него влезе годеницата му. „Направо като някакъв древен идол — разсмя се тя. — Седи си по средата, а другите идват при него с жертвоприношения.“ Тя му подаде кутия шоколадови бонбони и внезапно смехът се изгуби от лицето й. „Лужин — извика тя, — Лужин, събудете се! Какво ви е?“ — „Реалност ли е?“ — тихо и недоверчиво попита Лужин. „Разбира се, реалност. Какъв е този навик да слагате стол по средата и да се разполагате на него. Ако веднага не се съвземете, ще си ида.“ Лужин покорно се съвзе, разтърси глава и рамене, сетне се премести на диванчето и още не съвсем уверено щастие се плъзна в очите му. „Кажете, кога ще свърши това? — попита тя. — Колко партии има още?“ — „Трички“ — отвърна Лужин. „Днес прочетох във вестника, че трябва да спечелите турнира, че този път играете необикновено.“ — „Ами Турати… — каза Лужин и вдигна показалец. — Лошо ми е“ — добави тъжно той. „Тогава никакви бонбони — бързо рече тя и отново хвана квадратния пакет под мишница. — Лужин, ще ви повикам доктор. Направо ще умрете, ако продължите така.“ — „Не, не — произнесе той сънено. — Вече ми мина. Няма нужда.“ — „Това ме вълнува. Значи до петък, до събота… този ад. А у нас вкъщи е доста мрачно. Всички са съгласни с мама, че не бива да се омъжвам за вас. Защо ви прилоша, да не сте яли нещо развалено“ — „Мина ми вече, абсолютно“ — проточи Лужин и отпусна глава върху рамото й. „Вие просто сте много изморен, горкичкият ми. Нима и днес ще играете?“ — „В три часа. Срещу Мозер. Аз изобщо играя… как го бяха казали?“ — „Необикновено“ — усмихна се тя. Главата, отпусната върху рамото й, беше едра, тежка — скъпоценен апарат със сложен, тайнствен механизъм, И след минута тя забеляза, че е заспал, и взе да мисли как сега да премести главата му на някоя възглавница. С много предпазливи движения успя да стори това; той сега полулежеше на диванчето, свит неудобно, и главата върху възглавницата беше като восъчна. За миг я обхвана ужас дали не е умрял внезапно, дори докосна дланта му, беше мека и топла. Когато се изправи, усети болка в рамото. „Тежка глава“ — пошепна тя, загледана в спящия, и тихо излезе от стаята, като отнесе несполучливия си подарък. Помоли камериерката, която срещна в коридора, да събуди Лужин след час и щом се спусна беззвучно по стълбището, се насочи по слънчевите улици към тенисклуба — там се хвана, че все още се мъчи да не вдига шум, да не прави резки движения. Не се наложи камериерката да буди Лужин — той се събуди сам и начаса започна усилено да си припомня приятния сън, споходил го току-що, понеже знаеше от опит, че ако веднага не започне да си припомня, после вече ще бъде късно. А беше сънувал, че е седнал странно — насред стаята — и изведнъж с нелепа, блажена внезапност, присъща на сънищата, влиза годеницата му, подава му кутия, завързана с червена панделка. Тя също е облечена според модата на сънищата — с бяла рокля, с беззвучни бели обувки. Той понечва да я прегърне, но изведнъж му прилошава, завива му се свят, през това време годеницата му разказва какво пишат вестниците за него, но че майка й все пак не иска те да се оженят. Вероятно е имало още много, много други неща, но паметта не е успяла да настигне отплаващото — и мъчейки се да не изпогуби поне това, което бе могъл да изтръгне от съня, Лужин предпазливо се раздвижи, приглади си косата, позвъни да му донесат яденето. След обеда се наложи да играе и през този ден светът на шахматните представи прояви ужасна власт. Игра без почивка четири часа и победи, но когато вече бе взел таксито, се оказа, че из пътя е забравил къде отива, забравил е какъв адрес е дал на шофьора да прочете („… довечера“) и с интерес зачака къде ще спре автомобилът.

Впрочем позна къщата — и отново имаше гости, гости, — но изведнъж Лужин разбра, че просто се е върнал в днешния сън, защото годеницата му шепнешком го попита: „Как сте, не ви ли прилошава повече?“ А откъде наяве ще знае за това? „В хубав сън живеем — каза й тихо той. — Разбрах всичко.“ Той се огледа, видя масата и лицата на седналите, отражението им в самовара — в особената самоварна перспектива — и допълни с голямо облекчение: „Значи и това е сън? Тези господа са сън? Виж ти…“ — „По-тихо, по-тихо, какви ги дрънкате“ — неспокойно зашепна тя и Лужин си помисли, че е права, не бива да се стряска сънят, нека седят хората, има време. Но най-интересното в този сън беше, че наоколо явно бе Русия, от която спящият отдавна си бе заминал. Обитателите на съня, весели хора, пиеха чай, разговаряха на руски и захарницата беше съвсем същата като онази, от която бе вземал пудра захар през лятната малинова вечер преди много години. Лужин отбеляза това завръщане в Русия с интерес, с удоволствие. То го забавляваше най-вече като остроумно повтаряне на известна идея, което се случва, щом например в живата игра на дъската се повтори своеобразно претворена чисто задачна комбинация, отдавна открита от теорията.

През цялото време обаче ту по-слабо, ту по-ярко в този сън избиваха сенките на истинския му шахматен живот и най-сетне той избликна навън, и вече бе настъпила просто нощ в хотела, шахматни мисли, шахматно безсъние, размишления върху острата защита, измислена от него против дебюта на Турати. Той будуваше с бистро съзнание, умът му работеше ясно, изчистен от всякакви боклуци, разбрал, че всичко освен шаха е омаен сън, в който трепка и се стапя като златен лунен дим образът на мила, ясноока госпожица с голи ръце. Лъчите на съзнанието му, които се случваше да се разпиляват, опипвайки околния свят, не съвсем разбираем за него, и затова да губят половината от присъщата им сила, сега се бяха усилили, бяха се съсредоточили, когато този свят се разля в мираж и вече не ставаше нужда да се безпокои за него. Строен, осезаем и богат на приключения беше истинският живот, шахматният живот, и Лужин забелязваше с гордост колко му е лесно да господствува в този живот, как всичко в него е послушно на волята му и е покорно на идеите му. Някои партии, изиграни от него на берлинския турнир, бяха наречени още тогава безсмъртни от познавачите. Една бе спечелил, като бе пожертвувал последователно дамата, топа, коня; в друга бе заел такава динамична позиция с една своя пешка, че тя придоби чудовищна сила и тази сила все се разрастваше, набъбваше, опасна за противника като злокачествен тумор в най-нежното място на дъската; най-сетне в трета партия Лужин, като извърши наглед безсмислен ход, предизвикал ропот сред зрителите, подготви сложна клопка за противника, която той разгада твърде късно. В тези партии и във всички останали, изиграни от него на този незабравим турнир, се чувствуваше поразително ясна мисъл, безпощадна логика. Но и Турати играеше прекрасно, Турати също печелеше точка след точка, донякъде хипнотизирайки противника с дръзкото си въображение и може би прекалено доверявайки се на шахматния късмет, който досега не бе му изменял. Срещата му с Лужин решаваше кой ще вземе първата награда и имаше такива, които твърдяха, че прозрачната и лека мисъл на Лужин ще надделее над развихрената фантазия на италианеца, и имаше такива, които предсказваха, че огненият, побеждаващ с напора си Турати ще победи далновидния руски играч. И денят на тази среща настъпи.

Лужин се събуди, напълно облечен, дори с палто, погледна часовника си, припряно стана и нахлупи шапката, захвърлена насред стаята. Веднага се сепна и се огледа, като се мъчеше да разбере на какво всъщност беше спал. Постелята му не бе омачкана, кадифето на диванчето беше съвсем гладко. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че открай време играе шах — и в мрака на паметта му като в две огледала, отразяващи свещ, имаше само стесняваща се, светла перспектива: Лужин на шахматната маса и отново Лужин на шахматната маса, обаче по-дребен и после още по-дребен, и тъй нататък, безброй пъти. Но той закъсняваше, трябваше да побърза. Бързо отключи вратата и се спря недоумяващ. Според представите му тук веднага трябваше да се намира шахматен салон и неговата маса, и очакващият го Турати. Вместо това видя празен коридор и по-нататък — стълбище. Изведнъж оттам, откъм стълбището, се появи бързо тичащо човече и зърнало Лужин, разпери ръце. „Маестро — възкликна то, — на какво прилича! Чакат ви, чакат ви, маестро… Три пъти ви телефонирах и всички отговарят, че не се обаждате при почукване. Сеньор Турати отдавна е в залата.“ — „Махнали са я — кисело се обади Лужин, посочвайки с бастуна празния коридор. — Откъде да зная, че всичко се е разместило.“ — „Ако не се чувствувате добре…“ — подхвана човечето и погледна печално бледото, лъщящо лице на Лужин. „Хайде, водете ме!“ — с тънък глас извика Лужин и тропна с бастуна по пода. „Моля, моля“ — смутено избъбри човечето. Загледан само в палтенцето с вдигната яка, тичащо пред него, Лужин започна да преодолява неразбираемото пространство. „Пеш — бъбреше водачът му, — само на минута път оттук,“ Той позна с облекчение стъклената въртяща се врата на кафенето и после стълбището, и най-сетне това, което бе търсил в коридора на хотела. Щом влезе, веднага усети пълнотата на живота — спокойствие, яснота, увереност. „Хубава победа ще бъде“ — високо изрече той и тълпата неясни хора му стори път, пусна го да мине. „Бър, бър, бърабър“ — разприказва се, като клатеше глава, внезапно възникналият Турати. „Аванти“ — каза Лужин и се засмя. Между двамата имаше маса, на масата дъска с фигури, наредени за бой. Лужин извади от джоба на жилетката си цигара и машинално я запали.

Тогава се случи нещо странно. Турати, макар да играеше с белите, не пусна в ход прочутия си дебют и защитата, предвидена от Лужин, увисна във въздуха. Дали Турати бе предугадил възможното усложнение, или просто бе решил да играе предпазливо, защото знаеше спокойната сила, която проявяваше Лужин на този турнир, но започна по най-банален начин. Лужин мимоходом съжали за напразната си работа, но в същото време се зарадва: така се чувствуваше по-свободен. Освен това Турати явно се страхуваше от него. От друга страна, в невинното, вяло начало, предложено от Турати, безспорно се криеше някаква измама и Лужин заигра особено внимателно. Отначало играта вървеше тихо като мелодия за цигулки под сурдинка. Играчите предпазливо заемаха позиции, изнасяха по нещо напред, но учтиво, без всякакъв признак за заплаха, а дори да имаше заплаха — тя бе напълно условна, по-скоро намек за противника, че ей там не е зле да се погрижи за прикритие, и противникът с усмивка, сякаш всичко това бе само шега, укрепваше където трябва, и самият той мъничко напредваше. След това без всякакъв повод нежно запя струна. Едната от силите на Турати зае диагоналната линия. Но веднага и при Лужин се набеляза съвсем тихичко някаква мелодия. В миг затрепкаха тайнствени възможности и после отново — тишина: Турати отстъпи, скри се. И ето че известно време двамата противници, сякаш без никакво намерение да настъпват, се заеха с разкрасяването на собствените си квадрати — нещо мърдаха, наместваха, заглаждаха — и изведнъж пак неочаквано припламване, бързо съчетание на звуци: бяха се сблъскали две дребни сили и двете веднага бяха пометени; мигновено виртуозно движение на пръстите и Лужин свали и постави на масата до себе си вече не някаква безплътна сила, а тежка жълта пешка; блеснаха във въздуха пръстите на Турати и на свой ред върху масата кацна тромава черна пешка с отблясък върху главата. Като премахнаха тези две внезапно вдървили се шахматни величини, играчите сякаш се успокоиха, забравиха мигновеното припламване: в това място на дъската обаче още не бе напълно изстинал трепетът, нещо все още опитваше да се оформи… Но тези звуци не сполучиха да встъпят в желаното съчетание — някаква друга плътна, ниска нота забуча отстрани и двамината играчи, изоставили още трепкащия квадрат, се заинтересуваха от другия край на дъската. Но и тук всичко приключи безрезултатно. С тръбни сигнали се обадиха на няколко пъти най-значителните сили на дъската — и отново настъпи размяна, отново шахматните сили се преобразиха в изрязани, лъскави, лакирани кукли. И после настъпи дълъг, дълъг размисъл, по време на който Лужин от една точка на дъската изведе и разигра последователно десетки мними партии и изведнъж видя една чаровна, кристално крехка комбинация — но тя се пръсна със звън още след първия отговор на Турати. И Турати обаче не можеше да направи нищо по-нататък и печелейки време — защото времето в шахматната вселена е безмилостно, — двамата противници на няколко пъти повториха едни и същи два хода, заплаха и защита, заплаха и защита — но при това и двамата мислеха за изключително сложната комбинация, която нямаше нищо общо с тези машинални ходове. И Турати най-сетне се реши на тази комбинация — и отведнъж някаква музикална буря обгърна дъската, Лужин упорито търсеше в нея нужния му ясен мъничък звук, за да го развихри на свой ред в гръмовна хармония. Сега всичко на дъската излъчваше живот, всичко се бе съсредоточило върху едно, все по-яко и по-яко се затягаше; за миг олекна от изчезването на две фигури и отново — фуриозо. Мисълта на Лужин бродеше из шеметни и ужасни дебри, срещайки нарядко из тях мисълта на Турати, диреща същото, каквото диреше и той. И двамата едновременно разбраха, че белите не бива по-нататък да развиват своя замисъл, че всеки миг ще изгубят ритъма. Турати побърза да предложи размяна и броят на силите върху дъската отново намаля. Набелязаха се нови възможности, но все още никой не можеше да каже коя от страните има превес. Лужин, подготвяйки нападение, за което по-напред бе необходимо да изследва лабиринта от варианти, а в тях всяка негова крачка пробуждаше опасно ехо, се замисли продължително: струваше му се, че само още едно последно невероятно усилие, и ще намери тайния път към победата. Изведнъж се случи нещо извън съществото му, пареща болка — и той извика високо, разтърсвайки ръка, ужилен от огъня на клечката, която бе запалил, но бе забравил да вдигне до цигарата. Болката премина веднага, но в огненото пламване бе видял нещо непоносимо страшно, бе разбрал ужаса на шахматните бездни, в които потъваше, неволно погледна отново дъската и мисълта му се сломи от неизпитвана дотогава умора. Шахът обаче беше безмилостен, той го удържаше и го поглъщаше. В това беше ужасът, но в това се състоеше и единствената хармония, защото какво има на този свят освен шах? Мъгла, неизвестност, небитие… Изведнъж забеляза, че Турати вече не седи, а стои, скръстил ръце. „Почивка, маестро — каза нечий глас отзад. — Запишете хода.“ — „Не, не, още малко“ — умоляващо произнесе Лужин, затърсил с очи говорещия. „Почивка“ — повтори същият глас отново отзад, някак изплъзвайки се. Лужин понечи да стане и не можа. Видя, че се е озовал някъде назад със стола си, а върху дъската, върху шахматната дъска, съсредоточила току-що целия му живот, хищно се нахвърлят някакви хора, карат се и вдигат врява, бързо местят фигурите и така, и така. Отново понечи да стане и отново не можа. „Защо, защо?“ — жално промълви той, като се мъчеше да зърне дъската между сведените над нея черни, тесни гърбове. Фигурите на дъската бяха разбъркани, търкаляха се как да е на безобразни купчини. Премина сянка и като се спря, започна бързо да ги прибира в малък ковчег. „Разбира се“ — каза Лужин и със стон поради усилието се откъсна от стола. Някакви призраци все още стояха тук и там, обсъждайки нещо. Беше студено и малко тъмно. Призраците отнасяха дъските, столовете. Във въздуха, накъдето да погледнеше, бродеха лъкатушни, прозрачни шахматни образи и Лужин разбра, че е заседнал, че се е изгубил в една от комбинациите, които бе измислил току-що, направи отчаян опит да се отърси, да се измъкне нанякъде — ако ще и в небитието. „Елате, елате“ — подвикна му някой и се изгуби със звън. Почувствува се сам. Пред очите му ставаше все по-тъмно, той се намираше в шах спрямо всеки неясен предмет в салона — и трябваше да се спасява. Раздвижи се, раздруса цялото си пълно тяло, но все не можеше да съобрази какво се прави, за да се излезе от стая — а сигурно имаше някакъв лесен начин… Неясна черна сянка с бели гърди изведнъж взе да се увърта около него, като му подаваше палто и шапка. „Защо ми е?“ — избъбри той, докато намъкваше ръце в ръкавите и се въртеше заедно с услужливата сянка. „Насам“ — бодро изрече сянката и Лужин пристъпи напред, излезе от страшната зала. Съзрял стълбище, запълзя нагоре по него, но сетне се отказа и тръгна надолу, тъй като му беше по-лесно да слиза, отколкото да се катери. Попадна в задимено помещение, в което седяха шумни призраци. Във всеки ъгъл назряваше атака — и като блъскаше масите, кофичката, от която стърчеше стъклена пешка със златно гърло, барабана, по който биеше наведен гривест шахматен кон, той стигна до стъклен, тихо въртящ се блясък и се спря, без да знае къде да върви по-нататък. Заобиколиха го, искаха да сторят нещо с него. „Вървете си, вървете си“ — повтаряше сърдит глас. „Но къде?“ — през ридания промълви Лужин. „Вървете си вкъщи“ — тихо му прошепна друг глас и нещо подтикна Лужин по рамото. „Как казахте?“ — попита отново той и изведнъж престана да хлипа. „Вкъщи, вкъщи“ — повтори гласът и стъкленият блясък, подхванал Лужин, го изхвърли в прохладния полумрак. „Вкъщи — произнесе той тихо. — Ето значи какъв е ключът за комбинацията.“

И трябваше да побърза. Всеки миг шахматните дебри можеха да го обградят отново. А засега наоколо се чувствуваше мръсна мътилка, тежък ватиран въздух. Попита призрака, шмугнал се покрай него, къде е пътят за имението. Призракът не разбра нищо, отмина. „Един момент“ — каза Лужин, но вече беше късно. Тогава, като поклащаше късите си ръце, ускори крачка. Проплава бледа светлина и се пръсна с печален шумол. Мъчно, мъчно беше да намери пътя към къщи сред тази мека мъгла. Лужин чувствуваше, че трябва да хване наляво, а там ще има голяма гора, вече в гората лесно ще намери пътеката. Отново покрай него се шмугна сянка. „Къде е гората, гората? — настойчиво попита Лужин и тъй като тази дума не намери отговор, опита да потърси синоним. — Лес? Валд? — измърмори той. — Парк?“ — добави сетне снизходително. Тогава сянката посочи наляво и се скри, Лужин, упреквайки се заради бавността си, всяка минута опасявайки се от потеря, закрачи в указаната му посока. И наистина: неочаквано го заобиколиха дървета, под краката му зашушна папрат, беше влажно и тихо. Отпусна се тежко, седна, много се беше запъхтял и сълзи заливаха лицето му. По-късно стана, свали от коляното си един мокър лист и като се полута между дънерите, намери познатата пътека. „Марш, марш“ — сам се подканяше Лужин, закрачил по лепкавата земя. Беше изминал вече половината път. Ей сега щеше да се появи реката и дъскорезницата, през голите храсти щеше да надникне къщата. Ще се скрие там, ще си хапва от големите и малките стъклени буркани. Тайнствената потеря е изостанала далеч назад. Сега вече не могат го хвана. Не, не. Само някак да дишаше по-леко, да беше се махнала тази болка в слепоочията, тази зашеметяваща болка… Пътечката полъкатуши из гората и се вля в напречния път, а по-нататък из мрака проблесна реката. Видя и моста, и отсреща на брега неясна грамада, отначало за миг му се стори, че ето там, върху тъмното небе, личи познатият триъгълен покрив на къщата, черният гръмоотвод. Но веднага разбра, че е някаква хитра клопка от страна на шахматните божества, защото върху перилата на моста бяха пораснали мокри от дъжда, треперещи, голи великанши и невиждан отблясък заподскача върху реката. Тръгна покрай брега, като се мъчеше да намери другия мост, онзи мост, на който затъваш до глезените в талаш. Търси дълго и най-сетне съвсем настрани намери мостче, тясно и тихо, и си помисли, че тук поне може спокойно да мине отвъд. Обаче на отсрещния бряг всичко беше непознато, пробягваха светлини, плъзгаха се сенки. Знаеше, че имението е някъде тук, наблизо, но се приближаваше към него от непозната посока и му беше толкова трудно… Краката му от петите до бедрата бяха налети с олово, както е налята с олово основата на шахматната фигура. Полека-лека светлините изчезваха, разреждаха се призраците, всяка минута го заливаше вълна от тежка чернилка. При някакъв последен отблясък успя да забележи градинка, заоблени храсти и му се стори, че е познал къщата на воденичаря. Протегна ръце към решетката, но тогава тържествуващата болка започна да го надвива, притискаше, притискаше темето му отгоре и той сякаш се сплескваше, сплескваше, сплескваше и сетне беззвучно се разпиля.