Владимир Набоков
Защита Лужин (14)

14

Лужина призна пред себе си, че за нея не мина безследно триседмичното пребиваване на дамата от Русия. В мненията на дамата имаше лъжа и глупост — но как да го докажеш? Ужаси се, че през последните години толкова малко бе мислила върху науката за изгнаничеството и равнодушно бе приемала блесналите с лака и златните си орнаменти възгледи на родителите си, като бе слушала без внимание речите по събранията, а те по едно време бе прието да се посещават. Мина й през ум, че и Лужин може би ще се увлече по изследване на гражданските чувства, както очевидно по тях се увличат милиони умни хора. Така или иначе, му е необходимо ново занимание. Бе станал странен, пак се бе появила познатата й мрачност и често в очите му се мяркаше онзи изплъзващ се израз, като че крие нещо от нея. Безпокоеше я, че още не беше се встрастил истински в нищо, и тя се кореше, че поради своята умствена ограниченост не може да намери областта, идеята, обекта, които биха дали работа и храна на бездействуващите му таланти. Знаеше, че трябва да бърза, че всяка празна минута от живота на Лужин е вратичка за призраците. Преди заминаването за живописните страни трябваше да намери занимателна игра за Лужин, а вече след това да се обърне към балсама на пътешествията, това решаващо средство, с което романтичните милионери лекуват своите тегоби.

Започна се от вестниците. Абонира се за „Знамя“, „Россиянин“, „Зарубежный голос“, „Объединение“, „Клич“, купи му най-новите книжки на емигрантските списания и за сравнение няколко съветски вестници и списания. Беше решено, че всеки ден след вечерята ще си четат на глас. Забеляза, че в някои вестници се срещат шахматни рубрики, и отначало си помисли дали да не изрязва тези места, но се побоя да не обиди Лужин. На няколко пъти се мярнаха стари Лужинови партии като пример за интересна игра. Това беше неприятно и опасно. Нямаше как да скрива броевете с шахматните рубрики, тъй като Лужин събираше вестниците, за да ги подвърже един ден във вид на големи книги. Когато във вестника, който разтваряше, се мернеше шахматна дъска, тя следеше израза на лицето му, но той чувствуваше погледа й, затова нехайно отминаваше задачите. И тя не знаеше с какво греховно нетърпение той чака четвъртъците или понеделниците, когато имаше шахматна рубрика, и не знаеше с какво любопитство разглежда в нейно отсъствие отпечатаните партии. Задачите запомняше отведнъж, с един поглед схващаше разположението на фигурите, а после ги решаваше за себе си, докато жена му четеше на глас уводната статия. „… Цялата дейност се изчерпва с коренната промяна и с допълнението, което трябва да осигурят…“ — монотонно четеше жена му. „Разположението е интересно — мислеше си Лужин. — Царицата на черните е напълно свободна.“ — „… прокарва ясна граница между жизнените интереси, при което не е излишно да отбележим, че ахилесовата пета на тази наказваща десница…“ — „Срещу заплахата на хаш-седем черните имат явна защита“ — си мислеше Лужин и машинално се усмихна, тъй като жена му, прекъснала четенето, изведнъж произнесе полугласно: „Не разбирам. Ако в този смисъл — продължи тя — разгледаме по-нататъшните им планове…“ „Ах, каква красота“ — мислено възкликна Лужин, намерил ключа към задачата — очарователно изящна жертва. „… и ще настъпи катастрофата“ — завърши статията жена му и щом я завърши, въздъхна. Лошото беше, че колкото по-внимателно четеше вестниците, толкова по-скучно й ставаше и мъглата от думи и метафори, от предположения и изводи закриваше ясната истина, която тя чувствуваше винаги и никога не можеше да изрази. Когато обаче се обръщаше към оттатъшните, съветските вестници, скуката й нямаше граници. От тях я лъхаше студът на някакво гробарско счетоводство, на жалка канцеларщина и те й напомняха образа на дребния чиновник с мъртвешко лице от едно учреждение, в което се бе наложило да отидат през дните, когато двамата с Лужин ги препращаха от канцелария в канцелария заради някаква хартийка. Чиновникът беше вкиснат и уморен, дъвчеше диетично хлебче и вероятно получаваше мизерна заплата, бе женен и детето му се бе обринало по цялото тяло. На документа, който нямаха и който трябваше да си осигурят, той придаваше космическо значение, целият свят се крепеше на тази хартийка и безнадеждно се сриваше в праха, ако човек се окажеше лишен от нея. Не стига това: излезе, че Лужини не могат да я получат, преди да изтекат някакви чудовищни срокове, хилядолетия отчаяние и пустота и само чрез писане на прошения им се разрешаваше да облекчават мировата си скръб. Чиновникът се озъби на горкия Лужин, че пуши на обществено място, и Лужин, трепнал, мушна угарката в джоба си. През прозореца се виждаше строяща се сграда в скели, полегат дъжд; в ъгъла висеше черно сако, което чиновникът за служебните часове сменяше с лустриново, писалището му излъхваше общо впечатление за лилаво мастило и за все същото трансцендентално униние. Отидоха си, без нищо да свършат, и Лужина се почувствува така, сякаш се е борила против сивата и сляпа вечност, която е победила и е отблъснала с отвращение плахия земен рушвет — трите пури. В друго учреждение получиха хартийката моментално. Лужина после с ужас си бе мислила, че дребният чиновник, който ги беше отпратил, вероятно си представяше как бродят като безутешни призраци из безвъздушните пространства и може би все очаква покорното им, обляно в сълзи завръщане. Не й беше ясно защо именно неговият образ й се мяркаше още щом хванеше московския вестник. Скуката и жалостта вероятно бяха от едно и също естество, но това не й беше достатъчно, умът й не беше удовлетворен — и изведнъж тя разбираше, че търси формулата, официалното въплъщение на чувството, а работата изобщо не е в това. Неразбираема за ума бе сложната борба на мъглявите мнения, изказвани от различните изгнанически вестници; това разнообразие от мнения особено я порази, нали беше свикнала да смята равнодушно, че всички, които не мислят като нейните родители, мислят като куция забавен тип, който бе говорил за социология на тълпата весели ученички. Излизаше, че има извънредно деликатни отсенки на мненията и изключително ехидна вражда — и докато всичко това си оставаше извънредно сложно за ума й, душата й започна съвсем ясно да разбира едно: и тук, и там измъчват или искат да измъчват, но там мъките и стремежът да се причинят мъки са стократно по-големи от тук, затова тук е по-добре.

Когато дойдеше ред на Лужин да чете на глас, тя му избираше фейлетон с шеговито заглавие или къс, вълнуващ разказ. Той четеше, като смешно се запъваше, произнасяше странно някои думи, задминаваше понякога точката или не достигаше до нея и безсмислено повишаваше или понижаваше гласа си. Не бе трудно за нея да разбере, че вестниците не го интересуват; когато тя подхванеше разговор в духа на току-що прочетената статия, той на бърза ръка се съгласяваше с всичките й изводи и когато, за да го изпита, тя нарочно каза, че емигрантските вестници само лъжат, той също се съгласи.

Вестниците са едно, хората — друго; добре би било да чуят тези хора. Представи си как в квартирата й ще се събират най-различни гости — „всякаква интелигентщина“ според израза на майка й — и как, слушайки живите спорове и разговорите на нови теми, Лужин, дори да не разцъфне, поне ще си намери временно развлечение. От всичките познати на майка й за най-просветен и дори „ляв-“, както с известно кокетство твърдеше майка й, се смяташе Олег Сергеевич Смирновски, но когато Лужина се обърна към него с молба да доведе у тях неколцина интересни, свободомислещи хора, четящи не само „Знамя“, но и „Объединение“, и „Зарубежный голос“, Смирновски отвърна, че той не се движел в такива среди, започна да порицава въпросните движения и бързо обясни, че се движел в други кръгове, където било необходимо движение, и главата на Лужина неприятно се замая както в Лунапарк на въртящия се диск. След тази несполука от разни кътчета на паметта си взе да измъква хора, които бе срещала случайно и които сега можеха да й бъдат полезни. Спомни си руската госпожица, която седеше с нея в школата за приложни изкуства, дъщеря на политически деец демократ; спомни си и Алфьоров, който се вреше навсякъде и вечно разправяше как веднъж в ръцете му умрял стар поет; спомни си един слабо ценен роднина на служба в кантората на руския вестник, чието заглавие всяка вечер предлагаше с гърлени викове дебелата вестникарка на ъгъла. Подбра още този-онзи и освен това си помисли, че мнозина вероятно си спомнят за писателя Лужин, знаят за шахматиста Лужин и с удоволствие ще посещават дома му.

Какво го интересуваше Лужин всичко това? Единственото, което истински увличаше съзнанието му, беше сложната лукава игра, в която той — необяснимо как — беше забъркан. Безпомощно и навъсено издирваше белезите на шахматното повторение, продължаваше да недоумява накъде клони то. Но винаги да бъде нащрек, винаги с напрегнато внимание — също не можеше: нещо временно отслабваше у него и безгрижно се наслаждаваше на партията, отпечатана във вестника, но изведнъж той се опомняше и тъжно забелязваше, че пак се е отплеснал и в живота му току-що е бил извършен тънък ход, безпощадно продължение на фаталната комбинация. Тогава реши да удвои бдителността си, да следи всяка секунда от живота си, защото клопката може да бъде навсякъде. И най-много го измъчваше невъзможността да измисли разумна защита, защото целта на противника още не е ясна.

Твърде пълен и отпуснат за възрастта си, той се движеше между хората, измислени от жена му, мъчеше се да открие тихо място и през цялото време гледаше и слушаше дали някъде няма да се изплъзне намек за следващия ход, дали не продължава играта, не от него започната, но насочена с ужасна сила против него. Случваше се да улови такъв намек, нещо се поместваше напред, но общото значение на комбинацията не ставаше по-ясно. И му беше много трудно да намери тихо място — към него се обръщаха с въпроси, които трябваше да си повтаря няколко пъти, преди да разбере простия им смисъл и да намери прост отговор. И в трите стаи, разтворени като телескоп, беше много светло — не бяха пощадили нито една лампа, — хора седяха и в трапезарията, и на неудобните столове в гостната, на отоманката в кабинета, а един с бледи меки панталони все гледаше да се намести върху писалището, като за удобство избутваше кутията с бои и купа неразпечатани вестници. Възрастен актьор с лице, омачкано от многото роли, целият податлив, мекоглас, кой знае защо, правеше впечатление на човек, който най-добре играе по домашни пантофи и там, където се иска пъшкане, охкане, пресилен махмурлук, усукани, бухнали думи, седеше на отоманката до стегнатата черноока жена на журналиста Барс, някогашна актриса, и си спомняше с нея как някога в Самара двамата играли в „Мечта на Любовта“. „Спомняте ли си какъв гаф стана с цилиндъра? И колко хитро се измъкнах?“ — меко говореше актьорът. „Безкрайни овации — каза чернооката дама, — толкова ми аплодираха, че никога няма да забравя…“ Така се прекъсваха взаимно, всеки си припомняше за себе си, а човекът по бледи панталони вече за трети път искаше от завеяния Лужин „цигара, цигарка“. Той беше начеващ поет, четеше стихотворенията си с патос, напевно, леко тръскаше глава и гледаше в пространството. Изобщо си държеше главата високо вдигната, поради което бе твърде забележима едрата му, подвижна адамова ябълка. Така и не получи цигара, защото Лужин унесен отиде в гостната, и загледан благоговейно в дебелия му врат, поетът мислеше какъв чудесен шахматист е той и предвкусваше времето, когато с отпочиналия си, съвзел се Лужин ще може да поговори за шаха, който много обичаше, а сетне забеляза през отворената врата жената на Лужин и известно време решава за себе си въпроса дали си заслужава да я поухажва. Лужина усмихната слушаше какво й говори високият сипаничав журналист Барс, а всъщност си мислеше колко е сложно да нареди всичките тези хора около масата за чай и няма ли да е по-добре за в бъдеще чаят да бъде разнасян из цялото жилище. Барс говореше необикновено бързо и винаги така, сякаш трябваше за възможно най-кратко време да изрази някоя много сложна мисъл с всичките й придатъци, изплъзващи се опашчици, да обхване, да намести всичко това и ако му паднеше внимателен слушател, той полека-лека започваше да разбира, че в лабиринта на тази забързана реч постепенно се очертава учудваща хармония, и самият този говор с неправилните понякога ударения и с вестникарските клишета внезапно се преобразява, сякаш възприема от изказаната мисъл нейната стройност и благородство. Лужина, зърнала мъжа си, му връчи чинийка с красиво обелен портокал и мина покрай него за кабинета. „И забележете — произнесе човек с невзрачен вид, изслушал и оценил мисълта на журналиста, — забележете, че нощта при Тютчев е прохладна, звездите са кръгли, влажни, бляскави, а не просто светли точки.“ Не каза нищо повече, тъй като изобщо говореше малко не толкова от скромност, колкото сякаш от страх да не разплиска нещо скъпоценно, което не му принадлежеше, но бе поверено именно нему. Между другото Лужин много го харесваше тъкмо заради неговата невзрачност, заради незапомнящите се черти, сякаш той сам по себе си беше единствено съсъд, напълнен с нещо толкова свещено и рядко, че би било дори кощунствено да се разкраси външността на съдината. Казваше се Петров, в живота не беше прочут с нищо, нищо не пишеше, май живееше мизерно, но никога не говореше на тази тема. Единственото му предназначение беше съсредоточено и благоговейно да носи това, което му е било възложено, което трябваше непременно да запази до най-малки подробности, с цялата му чистота, и затова стъпваше със ситни, плахи крачки, внимаваше никого да не блъсне и много рядко, само когато доловеше у събеседника си сродна внимателност, показваше за миг — от всичко огромно и тайнствено, което носеше в себе си — някаква нежна безценна дреболия, стих от Пушкин или народното название на полско цвете. „Спомням си баща му — каза журналистът, когато гърбът на Лужин се отдалечи към трапезарията. — В лице не си приличат, но има нещо аналогично в наклона на раменете. Мил, добър човек беше, но като писател… Какво? Нима смятате, че тези олеографни повести за юноши…“ — „Заповядайте, заповядайте в трапезарията — заговори Лужина, връщайки се от кабинета с намерените там трима гости. — Чаят е сервиран. Хайде, моля ви.“ Тези, които вече бяха на масата, седяха на единия край — на другия самотно се бе наместил Лужин, мрачно навел глава, дъвчеше портокала и бъркаше чая в чашата. Тук бяха Алфьоров с жена си, една мургава, ярко гримирана госпожица, която чудесно рисуваше жар-птици, един плешив млад мъж, който иронично се наричаше вестникар, но тайно мечтаеше да стане политически водач; две дами — съпруги на адвокати… И освен това на масата беше лъчезарният Василий Василиевич, свенлив, благообразен, светлобрад, със старчески гамаши, човек с кристална душа. Навремето си бил заточен в Сибир, после прокуден в чужбина, върнал се оттам, успял да хвърли едно око на революцията и отново бил заточен. Разказваше увлекателно за нелегалната работа, за Каутски, за Женева и все с умиление поглеждаше Лужина, в която намираше прилика с някакви яснооки идеални госпожици, работили заедно с него за благото на народа. И този път, както и предишните пъти, Лужина забеляза, че когато най-сетне всички гости бяха събрани и настанени заедно на масата, настъпи мълчание. Мълчанието беше такова, че ясно се чуваше дишането на камериерката, когато сервираше чая. Лужина няколко пъти се хваща в невъзможната мисъл, че ще е добре да попита камериерката защо диша толкова силно и не може ли по-тихо. Общо взето, тя не беше и от най-чевръстите, тази закръглена мома — особено се ядосваха с телефоните. Заслушана в дишането й, Лужина мимоходом си спомни, че тези дни камериерката засмяна бе й докладвала: „Обади се господин Фа… Фа… Фати. Ето, записах му номера.“ Лужина се обади на този телефон, но рязък глас й отговори, че е кинематографска кантора и няма никакъв Фати. Безнадеждна бъркотия. Сега тъкмо се канеше да поодума германските камериерки, за да извади от мълчанието съседа си, но забеляза, че разговорът вече тече, че говорят за някаква нова книга. Барс твърдеше, че е написана изящно и сложно и че всяка дума говори за безсънни нощи; дамски глас каза, че „ах, не, тя се чете толкова леко“; Петров се наведе към Лужина и й прошепна цитат от Жуковски: „Само написаното с усилие се чете леко“, а поетът прекъсна някого насред думата и със завалено „р“ извика, че авторът е кретен, на което Василий Василиевич, който не беше чел книгата, укорно поклати глава. Едва в антрето, където всички вече се сбогуваха пробно помежду си, тъй като сетне отново се сбогуваха вън на улицата, макар че бяха в една посока — актьорът с омачканото лице изведнъж се плесна по челото. „За малко да забравя, миличка — каза той, като на всяка дума, кой знае защо, стискаше ръката на Лужина. — Тези дни за вашия телефон пита един човек от царството на киното.“ После се ококори учудено и пусна ръката й. „Как, нима не знаете, че сега се снимам? Ами да, ами да. Големи роли, цялата ми мутра в едър план.“ На това място го измести поетът и Лужина изобщо не разбра за кого е искал да й каже актьорът.

Гостите си отидоха. Лужин седеше странишком до масата, на която в различни пози биха замрели като действуващите лица в заключителната сцена на „Ревизор“ остатъците от гощавката, празните и недопитите чаши. Едната му ръка бе тежко разперена върху покривката. Изпод сведените, отново подпухнали клепачи той гледаше черното, сгърчено от болка връхче на кибритена клечка, угаснала току-що в пръстите му. Едрото му лице с вяли гънки покрай носа и устата леко лъщеше, по бузите му на златиста от светлината четина вече бе успяла да избие вечно избръсваната и вечно поникваща брада. Тъмносивият мъхест костюм му се опъваше вече още по-плътно отпреди, макар че бе ушит доста широк. Така седеше Лужин, без да се помръдва, и стъклените бонбониери проблясваха; някаква лъжичка бе застинала върху покривката далеч от всякаква чинийка и кой знае защо, съвсем недокоснат бе останал малкият, не особено примамлив наглед, но много, много вкусен сладкиш. „Какво значи това — помисли си Лужина, загледана в мъжа си — Господи, какво значи това?“ И почувствува безсилие, безнадеждност, смътна тъга, сякаш се бе заловила за нещо, твърде мъчно за нея. И всичко ставаше ненужно като този сладкиш, всичко ставаше ненужно — защо да се блъска, да измисля развлечения, да кани интересни гости. Искаше да си представи как ще разкарва този Лужин, отново сляп, отново навъсен, по Ривиерата и видя само едно: Лужин в хотелската стая с поглед, забит в пода. С неприятно чувство, че наднича през ключалката на съдбата, за миг се наведе и видя бъдещето: десет, двайсет, трийсет години — и все същото, никакво подобрение, все същият навъсен, прегърбен Лужин и мълчание, и безнадеждност. Грозна, недостойна мисъл. Душата й веднага се отърси и наоколо се върнаха познатите образи и грижи: време е да си лягат, другия път няма да поръчва такъв сладкиш, колко е мил Петров, утре сутринта ще трябва да се обикаля заради паспортни работи, гробищата отново се отлагат. На пръв поглед какво по-лесно — качват се на едно такси и отиват там, извън града, на малките гробища, заобиколени от пущинак. Но все се оказваше така, че не можеха да тръгнат — ту Лужин го заболяваха зъби, ту, сега ето, паспортните грижи, ту нещо друго — дребни, незабележими пречки. И толкова различни неща ще възникнат още… Непременно трябва да го заведе на зъболекар. „Пак ли зъбите?“ — попита тя и сложи длан върху бузата му. „Да, да“ — каза той и с изкривено лице всмука едната си буза с мляскащ звук. Тези дни беше измислил зъбобола, за да обясни някак своята потиснатост, и мълчание. „Още утре ще се обадя на зъболекаря“ — решително каза тя. „Не искам — проточи Лужин, — моля ви, не искам.“ Устните му затрепериха. Той почувствува, че ей сега ще избухне в плач, твърде страшно ставаше всичко. „Какво не искате?“ — попита го тя гальовно и изрази въпросителния знак с малък звук, нещо като „ъм?“, със затворени устни. Той разтърси глава и за всеки случай отново си посмука зъба. „Не искате на зъболекар ли? Не, Лужин ще бъде заведен на зъболекар. Не бива да се изоставяте.“ Лужин стана от стола и като се хвана за бузата, отиде в спалнята. „Ще му дам хапче — каза тя. — Това ще помогне.“

Таблетката не подействува. Лужин още дълго лежа буден, след като жена му заспа. Право казано, нощните часове, часовете на безсъние в тъмната, затворена стая бяха единствените, когато можеше спокойно да мисли, без да се страхува, че ще пропусне някой нов ход от чудовищната комбинация. През нощта, особено ако лежеше неподвижно, със затворени очи, нищо не можеше да се случи. Най-старателно и по възможност хладнокръвно проверяваше вече направените ходове против него, но щом започнеше да гадае какви форми ще възприеме по-нататъшното повторение на схемата от неговото минало, му ставаше тягостно и страшно, сякаш над него с безпощадна точност се надвесваше неизбежна и непредвидима опасност. През тази нощ особено остро почувствува безсилието си пред тази бавна, изтънчена атака и изпита желание изобщо да не заспива, да продължи, доколкото може, тази нощ, тази тиха тъмнина, да спре времето в полунощ. Жена му спеше съвсем беззвучно; по-точно казано, изобщо я нямаше. Само тиктакането на часовника върху нощното шкафче доказваше, че времето продължава да живее. Лужин се заслушваше в това ситно сърцебиене и се замисляше отново, и изведнъж трепна, забелязал, че тиктакането на часовника е спряло. Стори му се, че нощта е застинала завинаги, сега вече нямаше нито звук, който да отбелязва преминаването й, времето бе умряло, всичко беше хубаво, кадифена тишина. От това щастие и успокоение незабележимо се възползува сънят и вече в съня нямаше спокойствие, ширеха се все същите шейсет и четири квадрата, голямата дъска, посред която, треперещ и съвсем гол, бе застанал Лужин, на ръст колкото пешка, и се вглеждаше в неясното разположение на огромните фигури, гърбави, едроглави, венценосни.

Събуди се, защото жена му, вече облечена, се бе навела над него и го бе целунала по носа. „Здравейте, мили Лужин — каза тя. — Вече е десет часът. Какво ще правим днес — на зъболекар ли отиваме, или за визите?“ Лужин я погледна със светли, объркани очи и веднага отново затвори клепачи. „А кой е забравил снощи да навие часовника? — засмя се жена му, като леко го потупваше по пълния бял врат. — Така човек може да си проспи живота.“ Тя наклони глава встрани, загледана в профила на мъжа си, обкръжен от издутата възглавница, и като забеляза, че отново е заспал, се усмихна и излезе от стаята. В кабинета постоя пред прозореца, загледана в зеленикаво-сивкавото небе, зимно, безоблачно, и си помисли, че днес сигурно е много студено и ще трябва да извади вълнената жилетка за Лужин. Телефонът на писалището иззвъня, сигурно беше майка й, щеше да пита дали ще обядват у нея. „Ало?“ — каза Лужина, приседнала в края на писалището. „Альо, альо“ — развълнувано и сърдито завика неизвестен глас по телефона. „Да, да, слушам ви“ — каза Лужина и се премести в креслото. „Кой е?“ — на немски, но с руска интонация попита недоволният глас. „А кой се обажда?“ — поинтересува се Лужина. „Вкъщи ли е господин Лужин?“ — попита гласът на руски. „Кой го търси?“ — с усмивка повтори Лужина. Мълчание. Гласът като че взе да решава дали да се разкрие, или не. „Искам да говоря с господин Лужин — подхвана отново гласът на немски език. — По много спешна и важна работа.“ — „Момент“ — каза Лужина и се разходи два пъти из стаята. Не, не си заслужаваше да буди Лужин. „Още спи — каза тя. — Но ако искате да му предам нещо…“ — „Ах, това е много лошо — заговори гласът, преминал вече изпяло на руски. — Обаждам се втори път. Миналия път си бях оставил телефона. Става дума за нещо много важно за него и нетърпящо отлагане.“ — „Аз съм жена му — каза Лужина. — Ако е необходимо нещо…“ — „Много се радвам да се запознаем — делово я прекъсна гласът. — Казвам се Валентинов. Вашият съпруг, разбира се, ви е разказвал за мен. Та значи кажете му, веднага щом се събуди, да вземе кола и да дойде при мен. Киноконцерн «Веритас», Рабенщрасе, 82. Работата е много бърза и много важна за него.“ — продължи гласът, като отново премина на немски дали защото го изискваше важността на работата, или просто защото немският адрес го бе увлякъл в съответния език — не се знаеше. Лужина се престори, че записва адреса, а после каза: „Може би, но все пак ми кажете за какво се отнася.“ Гласът неприятно се развълнува: „Стар приятел съм на вашия мъж. Всяка, секунда е скъпа. Чакам го днес точно в дванайсет. Предайте му, моля. Всяка секунда.“ — „Добре — каза Лужина. — Ще му предам, обаче не зная — днес за него може да не е удобно.“ — „Ще му пошепнете само: Валентинов те чака“ — засмя се гласът и като пропя немското „довиждане“, се продъни в някакъв люк. Лужина седя няколко мига в размисъл, после се нарече глупачка. Трябваше преди всичко да обясни, че Лужин е престанал да се занимава с шах. Валентинов… Едва тогава си спомни визитната картичка, намерена в сгъваемия цилиндър. Валентинов, разбира се, е познат на Лужин от света на шаха. Други нямаше. За никакъв стар приятел никога не беше й разказвал. Тонът на този господин е съвсем невъзможен. Трябваше да настои той да й обясни каква е тази работа. Глупачка. Какво да прави сега? Да пита Лужин ли? Не. Какъв е този Валентинов? Стар приятел… Граалски й бе казал, че са го питали… Аха, много лесно. Тя влезе в спалнята, убеди се, че Лужин още спи — а заран той спеше много дълбоко, — и се върна на телефона. За щастие актьорът се оказа у дома си и веднага се зае да й разказва една дълга история за лекомислените и дори подли постъпки, извършени някога от вчерашната му събеседничка. Лужина го доизслуша нетърпеливо и попита кой е този Валентинов. Актьорът ахна и взе да приказва, че „представете си какъв съм забраван, не мога да живея без суфльор“; и накрая, след като й разказа подробно за отношенията си с Валентинов, спомена бегло, че Валентинов според неговите собствени думи бил шахматен настойник на Лужин и го бил направил велик играч. След това актьорът се върна към вчерашната дама, разказа още една нейна подлост и взе многословно да се сбогува с Лужина, при което последните му думи бяха: „Целувам ви шепичката.“

„Това било значи — избъбри Лужина, като затвори слушалката. — Добре.“ Тогава се сепна, че по време на разговора на два пъти бе споменала името Валентинов и че мъжът й може случайно да го е чул, ако е излизал от спалнята към антрето. Сърцето й се сви и тя изтича да провери дали спи още. Беше се събудил и пушеше в леглото. „Днес няма да ходим никъде — каза тя. — Стана много късно. А ще обядваме у мама. Полежете още, вие сте дебел, полезно ви е.“ Плътно затвори вратата на спалнята и след това вратата на кабинета, припряно издири в телефонната книга номера на „Веритас“ и като се ослушваше дали Лужин не е станал, го набра. Оказа се, че не е толкова лесно да се свърже с Валентинов. Трима различни хора един подир друг вдигаха слушалката, отговаряха й, че сега ще го повикат, сетне телефонистката от градската централа прекъсваше връзката и трябваше да започва отначало. При това се мъчеше да говори колкото може по-тихо, налагаше се да повтаря и това беше неприятно. Най-сетне едно жълтичко, слабичко гласче й съобщи унило, че Валентинов го няма, но че непременно ще дойде в дванайсет и половина. Тя помоли да му предадат, че Лужин не може да се види с него, тъй като е болен, дълго ще боледува и много моли повече да не го безпокоят. Когато постави слушалката върху вилката, се ослуша отново, дочу само биенето на сърцето си, чак тогава си пое дъх и с безкрайно облекчение каза „уф“. С Валентинов беше приключено. Слава богу, че се беше оказала самата тя до телефона. Сега тази опасност отмина. И скоро ще потеглят на път. Освен това трябва да се обади на майка си и на зъболекаря. Но с Валентинов е свършено. Какво сладникаво име. И тя се замисли за миг, извърши за тази минута, както се случва понякога, дълго и подробно пътешествие: насочи се в Лужиновото минало, помъкнала и Валентинов, когото си представяше по гласа с рогови очила и дългокрак, и както пътешествуваше през леката мъгла, търсеше място къде да приземи Валентинов, хлъзгав, отвратително подвижен, обаче не намираше мястото, тъй като не знаеше почти нищо за младостта на Лужин. Промъкна се още по-навътре, по-надълбоко, и през призрачния курорт с призрачния хотел, където бе живял четиринайсетгодишният вундеркинд, се намери в детството на Лужин, където бе някак по-светло — но и тук не сполучи да смести Валентинов. Тогава се върна обратно със своя все по-отвратителен товар и тук-там из мъглата на Лужиновата младост видя острови: той заминава за чужбина да играе шах, купува картички в Палермо, държи в ръка визитна картичка с тайнствено фамилно име… Наложи се да се върне отново с лъхтящия, тържествуващ Валентинов и да го предаде на фирмата „Веритас“ като препоръчана пратка до неоткрит получател. Нека си остане там, незнаен, но безспорно вреден, със страшното си прозвище: шахматен настойник.

По пътя за нейните родители, хванала Лужин под ръка и вървяща до него по слънчевата и стегната от лек студ улица, тя започна да говори, че след седмица най-много ще заминат, а преди това трябва да навестят забравения от всички гроб. Веднага набеляза плана за тази седмица — паспортите, зъболекарят, покупките, събиране на гости за довиждане и — в петък — посещение на гробищата. В квартирата на майка й беше студено, майка й се загръщаше в чудесен шал с божури върху зелен фон и загръщайки се, зиморничаво разтърсваше рамене. Баща й пристигна за обеда и поиска водчица, потривайки ръце със сухо шумолене, Лужина за пръв път забеляза колко е тъжно и празно в тези звънки стаи, забеляза, че веселостта на баща й е също тъй престорена както усмивката на майка й, че двамата вече са стари и много самотни, че не обичат клетия Лужин и се мъчат да не споменават за близкото им заминаване. Спомни си всичко ужасно, каквото се бе говорило за годеника й, зловещите предупреждения и крясъка на майка й: „На парчета ще те насече, в печката ще те изгори…“ А от всичко това сега бе останало нещо много кротко и потискащо, и всичко й се усмихваше с мъртва усмивка: фалшиво наперените селянки по картините, овалните огледала, берлинският самовар, четиримата насядали на масата. „Затишие — мисли си Лужин през този ден. — Затишие, но скрити действия. То иска да ме издебне. Да се концентрирам и да наблюдавам.“

Всичките му мисли напоследък бяха от шахматно естество, но още се крепеше — забраняваше си да се връща към прекъснатата партия с Турати, не разтваряше заветните вестници — и все пак можеше да мисли само с шахматни образи, и мисълта му работеше така, сякаш бе седнал пред шаха. Понякога насън се кълнеше на доктора с ахатовите очи, че не играе шах — ето, само веднъж е наредил фигурите на джобното шахче и е прегледал две-три партии, отпечатани във вестника — просто така, да си убие времето. Пък и тези падения са го сполетели не по негова вина, а са били като серия ходове от общата комбинация, която изкусно повтаря някаква загадъчна тема. Трудно е, много е трудно предварително да се предвиди следващото повторение, но още малко — и всичко ще стане ясно, може би ще се намери защита…

Но следващият ход се подготвяше много бавно. Затишието продължи два-три дни; Лужин се снима за паспорта, фотографът го хващаше за брадичката, извръщаше леко лицето му, молеше го да си отвори още устата и му пили зъба с напрегнато жужене. Жуженето спираше, зъболекарят търсеше по стъкленото си рафтче нещо и щом го намери, удари печата на паспорта и се залови да пише, като бързо-бързо движеше перодръжката. „Заповядайте“ — каза той и му подаде един лист, на който бяха нарисувани двата реда зъби и на два зъба с мастило бяха поставени кръстчета. Нямаше нищо съмнително във всичко това и лукавото затишие продължи до четвъртъка. А в четвъртък Лужин разбра всичко.

Още предишния ден му бе хрумнал интересен похват, с който може би щеше да отхвърли коварствата на тайнствения противник. Похватът се състоеше в това да извърши по свой почин някакво нелепо, обаче неочаквано действие, което да наруши общата планомерност на живота и по този начин да забърка по-нататъшното съчетание от ходове, предвидени от противника. Защитата беше експериментална, така да се каже, защита наслуки — но Лужин, обезумял от ужас пред неизбежността на следващото повторение, не можеше да намери нищо по-добро. В четвъртък през деня, придружавайки жена си и тъща си по магазините, той изведнъж се спря и възкликна: „Зъболекарят. Забравих зъболекаря.“ — „Какви глупости, Лужин — каза жена му. — Нали вчера той каза, че всичко е приключено.“ — „Ако опира — рече Лужин и вдигна пръст. — Ако пломбата ми опира. Каза, че ако ми опира, да се явя точно в четири. Опира ми. Четири без десет.“ — „Нещо бъркате — усмихна се жена му. — Но, разбира се, ако ви дразни, вървете. После си елате вкъщи, аз ще се върна към шест.“ — „Вечеряйте у нас“ — произнесе с умолителен глас майка й. „Не, довечера ще имаме гости — гости, които ти не обичаш.“ Лужин махна с бастуна за довиждане и взе едно такси, като се прегъна на две, за да се качи. „Малка маневра“ — усмихна се той и понеже му стана топло, си разкопча палтото. След първия завой спря таксито, плати и без да бърза, пое към къщи. И тогава изведнъж му се стори, че някога бе извършил всичко това и толкова се уплаши, че свърна в първия магазин, като реши с нова изненада да надхитри противника. Магазинът се оказа фризьорски салон, дамски. Лужин се спря и се озърна, а една усмихната жена го попита какво желае. „Да купя…“ — каза Лужин, като продължи да се озърта. Тогава съзря един восъчен бюст и го посочи с бастуна (неочакван ход, великолепен ход). „Не се продава“ — каза жената. „Двайсет марки“ — изрече Лужин и извади портфейла. „Искате да купите тази кукла ли?“ — недоверчиво попита жената, приближи се още някой. „Да“ — каза Лужин и заразглежда восъчното лице. „Внимание — прошепна си сам изведнъж, — май влизам в клопката.“ Погледът на розовата дама, розовите й ноздри — това вече също се беше случвало някога. „Шега“ — каза Лужин и излезе от фризьорския салон. Стана му отвратително неприятно, ускори крачка, макар че нямаше закъде да бърза. „Вкъщи, вкъщи — бъбреше той, — хубавичко да изкомбинирам всичко.“ Когато наближи до къщи, забеляза, че пред входа е спрял голям огледалночерен автомобил. Господин с бомбе питаше нещо портиера. Портиерът, като забеляза Лужин, изведнъж протегна, ръка и го посочи с показалец, като извика: „Ето го!“

Леко помургавял, така че бялото на очите му изглеждаше още по-светло, все така елегантен, с палто с голяма яка от морска котка, с дълъг бял копринен шал, Валентинов пристъпи към Лужин с обаятелна усмивка — озари Лужин като прожектор и в светлината, с която го обля, видя пълното, бледо Лужиново лице, мигащите клепачи и в следващия миг това бледо лице стана съвсем безизразно и ръката, която Валентинов стисна с двете си длани, беше абсолютно безжизнена. „Скъпи мой — грейна в думи Валентинов, — щастлив съм да те видя. Бяха ми казали, че си на легло, че си болен, скъпи. Но е станала някаква грешка…“ И като наблегна на „грешка“, Валентинов издаде червените си мокри устни и сладко присви очи. „Обаче да отложим нежностите за после — прекъсна се той сам и шумно си сложи бомбето. — Тръгваме. Работата е изключително важна и забавянето би било… пагубно“ — довърши той, разтвори вратата; след което, прегърнал Лужин през гърба, сякаш го вдигна от земята, и го понесе, после се стовари заедно с него върху ниската мека седалка. На допълнителната седалка пред тях бе седнал странично дребен, остронос човечец с вдигната яка на палтото. Валентинов, щом се облегна и скръсти крака, продължи разговора си с този човечец, разговор, прекъснат на запетайката и сега ускоряващ се заедно със засилването на автомобила. Язвително и най-подробно го хокаше, без да обръща никакво внимание на Лужин, който седеше като внимателно подпряна на нещо статуя, напълно вцепенен и дочуващ като през тежка завеса неясното боботене на Валентинов. За остроносия това не беше боботене, а много силно шибащи обидни думи — но силата беше на страната на Валентинов и обижданият само въздишаше и чоплеше с нещастен вид мазното петно на черното си палтенце, а понякога, при особено остра дума, вдигаше вежди и поглеждаше Валентинов, но не издържал неговия блясък, веднага примижаваше и тихо завъртваше глава. Мъмренето продължи чак до края на пътуването и когато Валентинов меко изтика Лужин на тротоара и захлопна вратата зад себе си, смазаният човечец си остана вътре и автомобилът веднага го откара нататък, и макар че сега имаше много място, той остана, унило прегърбен, на сгъваемата седалка. Междувременно Лужин впери неподвижен безсмислен поглед в бялата като яйчена черупка табелка с чер надпис „Веритас“, но Валентинов веднага го потътри по-нататък и го пусна в кожено кресло от рода на клубните, което хващаше по-здраво и по-непреодолимо от седалките на автомобила. В този миг някой повика Валентинов с развълнуван глас и той, тикнал в ограниченото поле на Лужиновото зрение отворена кутия пури, се извини и изчезна. Звукът на гласа му остана да трепти в стаята и за Лужин, бавно отърсващ се от вцепенението, той постепенно и незабележимо започна да се превръща в някакъв изкусителен образ. При звука на този глас, при музиката на шахматната съблазън Лужин си спомни с изумителна влажна тъга, присъща на любовните спомени, хилядите партии, които бе изиграл някога. Не знаеше коя да избере, за да й се наслади през сълзи, всичко привличаше и галеше въображението му, и той летеше от една към друга, прехвърляйки разкъсващите за миг душата му комбинации. Имаше чисти и стройни комбинации, където мисълта се възкачваше към победата по мраморни стъпала; имаше нежен трепет в ъгъла на дъската, страстен взрив, фанфарен глас на царицата, тръгнала на жертвена гибел… Всичко беше прекрасно, всичките модулации на любовта, всичките лъкатушни и тайнствени пътеки, избрани от нея. И тази любов беше пагубна. Ключът бе намерен. Целта на атаката беше ясна. С неумолимото повторение на ходовете тя го отвежда отново към същата страст, разрушаваща жизнения му сън. Опустошение, ужас, безумие.

„Ах, недейте“ — високо каза Лужин и понечи да стане. Но той беше безпомощен и затлъстял, и вкопчилото се в него кресло не го пускаше. И какво ли можеше да предприеме тепърва? Защитата му се бе оказала погрешна. Противникът бе предвидил тази грешка и неумолимият ход, отдавна подготвян, сега вече бе направен. Лужин застена и се окашля, като се озърташе смутено. Пред него имаше кръгла маса, на нея албуми, списания, отделни листове, снимки на уплашени жени и на хищно примижали мъже. А на една имаше блед човек с безжизнено лице и огромни американски очила, увиснал на ръце от ръба на небостъргач — всеки миг можеше да се откъсне и да падне в пропастта. И отново се чу непоносимо познатият глас: Валентинов, за да не губи време, заговори с Лужин още на път към вратата и когато я отвори, продължаваше вече започнатата фраза: „… ще извъртим нов филм. Сценарият е мой. Представи си, скъпи, млада девойка, красива, страстна, в купето на експрес. На една от гарите влиза млад мъж. От добро семейство. И ето — нощ във вагона. Тя заспива и насън се е отвила. Разкошна млада девойка. Мъжът, представяш си, такъв един, напращял, съвсем чист, неизкушен младеж, започва буквално да си губи ума. В някакъв транс се нахвърля върху нея. (И Валентинов скочи, като си даде вид, че диша тежко и се нахвърля…) Той чувствува мириса на парфюма, дантеленото бельо, разкошното младо тяло… Тя се събужда, отблъсква го, крещи. (Валентинов притисна юмрук до устата си и облещи очи…) Втурва се кондукторът, пътници. Съдят го, изпращат го на каторга. Старата му майка отива при младата девойка да я моли да спаси сина й. Драмата на девойката. Работата е там, че още от първия миг — в експреса, тя се е увлякла по него, увлякла се е, увлякла, цялата пламти от страст, а той заради нея, разбираш ли, и ето откъде идва напрежението — заради нея е изпратен на каторга. — Валентинов си пое дъх и продължи по-спокойно: — По-нататък следва неговото бягство. Приключения. Променя фамилията си и става прочут шахматист и тъкмо тук, мой скъпи, ми трябва твоето съдействие. Осени ме бляскава мисъл. Искам да заснема нещо като истински турнир, с моя герой да играят истински, живи шахматисти. Турати вече се съгласи, Мозер също. Необходим е още гросмайстор Лужин…“

„Предполагам — продължи Валентинов след известна пауза, през която бе гледал съвсем безстрастното лице на Лужин, — предполагам, че той ще се съгласи. Много ми е задължен. Ще получи известна сума за кратичкото си участие. При това ще си спомни, че когато баща му го бе захвърлил на произвола на съдбата, аз щедро си развързах кесията. Тогава смятах, че като свои хора ще си разчистим някога сметките. Продължавам да мисля така.“

В този миг вратата с трясък се разтвори и къдрав господин, без сако, извика на немски с тревожна молба в гласа: „Ах, моля ви, господин Валентинов, само за минутка!“ — „Извинявай, скъпи“ — каза Валентинов и тръгна към вратата, но преди да стигне, рязко се извърна, порови в портфейла си и хвърли някакво листче на масата пред Лужин. — „Наскоро я измислих — каза той. — Ти решавай. Ще се върна след десетина минути.“ Той изчезна. Лужин предпазливо вдигна клепачи. Машинално взе листчето. Беше изрезка от шахматно списание, диаграма на задача. Мат в три хода. Композиция на доктор Валентинов. Задачата беше студена и хитра и като познаваше Валентинов, Лужин моментално намери ключа. В този засукан шахматен фокус той като на длан видя цялото коварство на неговия автор. От тъмните думи, току-що тъй изобилно произнесени от Валентинов, бе разбрал само едно: няма никакъв кинематограф… кинематографът е само претекст… клопка… Въвличане в шахматната игра и след това поредният ход е ясен. Но този ход няма да бъде направен.

Лужин се дръпна и мъчително озъбен, се измъкна от креслото. Обзе го жажда за движения. Въртейки бастуна и щракайки с пръстите на свободната ръка, излезе в коридора, закрачи напосоки, попадна в някакъв двор и оттам на улицата. Пред него спря трамвай с познат номер. Качи се, седна, но веднага отново стана и като преувеличено въртеше рамене, хващайки се за кожените ремъци, се прехвърли на друго място, до прозореца. Вагонът бе празен. Даде една марка на кондуктора и силно затръска глава, като се отказваше от рестото. Не го сдържаше на едно място. Скочи отново, за малко да падне, тъй като трамваят завиваше, и седна по-близо до вратата. Но и тук не го сдържа — и когато ни в клин, ни в ръкав вагонът се напълни с цяла тумба ученици, с десет бабички, с петдесет дебелаци, Лужин продължи да се движи, настъпвайки чуждите крака, и сетне се промъкна до площадката. Щом зърна дома си, напусна трамвая в движение, асфалтът профуча под левия му ток, извъртя се, удари го в гърба, бастунът, заплел се в краката му, изведнъж изскочи като освободена пружина, излитна към небето и падна до него. Две дами дотърчаха и му помогнаха да стане. С ръка си отърси палтото, нахлупи шапката и без да се озърне, закрачи към дома си. Асансьорът се оказа повреден и Лужин изобщо не се ядоса. Жаждата му за движение още не беше утолена. Заизкачва се по стълбището и тъй като живееше много високо, това изкачване продължи много, струваше му се, че се катери по небостъргач. Най-сетне стигна до последната площадка, отдъхна си и като изщрака с ключа в ключалката, влезе в антрето. От кабинета насреща му излезе неговата жена. Тя беше много зачервена, очите й блестяха. „Лужин — каза тя, — къде бяхте?“ Той си съблече палтото, окачи го, премести го на друга кука, понечи още да се занимава с него, но жена му се приближи плътно, а той, като я заобиколи дъгообразно, влезе в кабинета и тя след него. „Искам да кажете къде бяхте. Защо ръцете ви са в такъв вид? Лужин!“ Той закрачи по кабинета, а после се покашля и през антрето влезе в спалнята, където се захвана усърдно да си мие ръцете в голямата бледозелена чаша, увита от порцеланов бръшлян. „Лужин — объркана извика жена му, — разбрах вече, не сте били при зъболекаря. Току-що се обадих. Хайде, отговорете ми нещо.“ Като бършеше ръцете си с кърпата, той обиколи спалнята и все така загледан неподвижно пред себе си, се върна в кабинета. Тя го хвана за рамото, но той не се спря, приближи се до прозореца, отмести завесата, видя бягащите светлини във вечерната бездна и като подъвка устни, продължи по-нататък. И тогава се започна странната разходка — по трите свързани стаи Лужин ходеше назад и напред, сякаш с определена цел, а жена му ту вървеше редом с него, ту сядаше някъде, вгледана объркана в движението му, понякога Лужин се насочваше към коридора, надничаше по стаите, гледаше към двора и отново се появяваше в кабинета. В някои минути й се струваше, че може това да е една от тромавите шеги на Лужин, но лицето на Лужин имаше такъв израз, какъвто тя не бе виждала никога, такъв израз… тържествен или нещо такова… мъчно можеше да се определи с думи, но кой знае защо, загледана в това лице, тя изпитваше наплив на неописуем страх. И той все продължаваше, като се окашляше и мъчително си поемаше дъх, да обикаля из стаите с равномерна стъпка. „За бога, седнете, Лужин — тихо промълви тя, без да сваля очи от него. — Хайде да поговорим за нещо, Лужин! Купих ви несесер. Ах, седнете, моля ви! Ще умрете, ако се разхождате толкова много. Утре ще отидем на гробищата. Утре има още много работи за вършене. Несесерът е от крокодилска кожа. Лужин, моля ви!“

Но той не се спираше и само нарядко забавяше крачка до прозорците, вдигаше ръка, но поразмислил, продължаваше по-нататък. В трапезарията бе сервирано за осем души. Тя се сепна, че ето сега, сега ще дойдат гостите — късно е вече да им се обади и да ги върне — а тук… е ужас. „Лужин — извика тя, — ето сега ще дойдат хора. Не зная какво да правя… Кажете ми нещо. Може да ви е сполетяло нещастие, дали не сте срещнали някого от неприятните си познати? Кажете ми. Толкова ви моля, повече не мога да моля…“

И изведнъж Лужин се спря. Беше същото, сякаш целият свят беше спрял. Това се случи в гостната, до грамофона.

„Стоп, машина“ — тихо каза тя и изведнъж се разплака. Лужин заизважда нещата от джобовете си — най-напред автоматичната писалка, после смачканата кърпа, още една кърпа, грижливо сгъната, дадена му заранта; след това си извади табакерата с препускаща тройка коне на капака, подарък от тъщата, после празна червена кутия от цигари, две отделни цигари, леко пречупени; портфейлът и златният часовник — подарък от тъста — бяха извадени особено предпазливо. Освен всичко това му се намери и една едра костилка от праскова. Остави всичките тези предмети върху грамофонното шкафче, провери дали няма още нещо. „Струва ми се, че друго няма“ — каза той и си закопча сакото на корема. Жена му вдигна мокрото си от сълзи лице и учудено се взря в малката колекция от неща, наредени от Лужин. Той се приближи до жена си и леко кимна. Тя премести поглед върху лицето му с неясната надежда, че ще види кривата му позната полуусмивка — и наистина: Лужин се усмихваше, „Единственият изход — каза той. — Трябва да изпадна от играта.“ — „От играта ли? Нима ще играем?“ — гальовно попита тя и в същото време си помисли, че ще трябва да се напудри, гостите ей сега ще дойдат, Лужин й протегна ръцете си. Тя пусна кърпичката на коленете си, припряно му подаде пръсти. „Беше хубаво“ — каза Лужин и й целуна едната ръка, после другата, както го беше учила. „Какво правите, Лужин, сякаш се сбогувате?“

„Да, да“ — каза той, преструвайки се на разсеян. После се обърна и като се окашля, излезе в коридора. В този миг се чу звънецът от антрето — простодушният звънец на точен гост. Тя хвана мъжа си в коридора, сграбчи го за ръкава. Лужин се обърна и без да знае какво да каже, се втренчи в краката й. Отвътре изтича камериерката и тъй като коридорът беше доста тесен, стана леко, бързо сблъскване: Лужин се отдръпна леко, после прекрачи напред, жена му също се раздвижи насам-натам и несъзнателно си приглади косата, а камериерката, като си приказваше нещо и бе навела глава, се мъчеше да намери пролука, за да се промъкне. Когато най-сетне мина и се изгуби зад завесата, отделяща коридора от антрето, Лужин както одеве кимна и бързо отвори вратата, пред която бе застанал. Без сама да знае защо, жена му хвана дръжката на вратата, която той вече затваряше зад себе си; Лужин натисна, тя се хвана още по-здраво и започна да се смее трескаво, мъчейки се да пъхне коляно в още доста голямата пролука, но тогава Лужин натисна с цялото си тяло и вратата се затвори, райберът щракна и освен това ключът се обърна два пъти в ключалката. През това време в антрето вече се чуваха гласове, някой пъхтеше, някой се здрависваше с някого.

Лужин, заключил вратата, най-напред запали лампата. С бял блясък се разкри емайлираната вана до лявата стена. На дясната висеше рисунка с молив: куб, отхвърлящ сянка. В дъното, до прозореца, имаше малък скрин. Долната част на прозореца беше като че покрита от равномерен скреж, искрящосиня, непрозрачна. В горната част се чернееше квадратна нощ с огледален отблясък. Лужин дръпна за ръчката долната рамка, но нещо се бе залепило или закачило, тя не искаше да се отвори. Замисли се за миг, сетне хвана за облегалката стола, оставен до ваната, и удари с края на облегалката като с таран. Нещо изпращя, той удари още веднъж и внезапно в мразовитото стъкло се появи черна звездообразна дупка. Настъпи миг очаквателна тишина. Сетне дълбоко-дълбоко долу нещо нежно иззвънтя и се пръсна. Мъчейки се да разшири дупката, той удари още веднъж и клинообразно парче стъкло се строши в краката му. Тогава замря. Зад вратата се чуваха гласове. Някой почука. Някой високо го извика по име. После тишина и съвсем ясно гласът на жена му: „Мили Лужин, отворете, моля ви.“ С мъка възпирайки тежкото си дишане, Лужин остави стола на пода и опита да се подаде през прозореца. В рамката още стърчаха големи клинове и ъгли. Нещо го рязна по шията, той бързо прибра главата си обратно — не, не може да се натика. По вратата заудря юмрук. Два мъжки гласа спореха и сред този гръм се извиваше шепотът на жена му. Лужин реши повече да не троши стъклата, много звънтят. Вдигна очи. Горната рамка. Но как да я стигне? Като се мъчеше да не вдига шум и нищо да не троши, засваля предметите от скрина: огледалото, някакво шишенце, чашата. Вършеше всичко бавно и добре, напразно го припираше грохотът по вратата. Свалил и покривката, той се опита да се качи на скрина, който му стигаше до кръста, но не сполучи веднага. Сгорещи се, съблече си сакото и тогава забеляза, че ръцете му са окървавени и предницата на ризата е с кървави петна. Най-сетне се оказа върху скрина, скринът изпращя под тежестта му. Бързо се надигна към горната рамка и вече чувствуваше, че думкането и гласовете го подтикват и не може да не бърза. Вдигнал ръка, дръпна рамката и тя се отвори. Черно небе. Оттам, от тази студена тъма, се чу гласът на жена му, тихо каза: „Лужин, Лужин.“ Спомни си, че по-нататък, по-наляво, се намира прозорецът на спалнята, тъкмо от него се бе подал този шепот. Междувременно зад вратата гласовете и ударите нарастваха, сигурно там имаше двайсетина души, сигурно — Валентинов, Турати, старецът с цветята, пъхтящ и охкащ, и други, и други, и всичките заедно блъскаха с нещо по треперещата врата. Квадратната нощ обаче бе все още твърде високо. Препънал коляно, Лужин издърпа и стола върху скрина. Столът се крепеше несигурно, мъчно се балансираше, но все пак Лужин се покатери. Сега вече можеше спокойно да се облакъти върху долния край на черната нощ. Дишаше толкова гръмогласно, че сам се оглушаваше, и вече далеч-далеч останаха виковете зад вратата, но за сметка на това беше по-ясен пронизващият глас, изтръгващ се от прозореца на спалнята. След множеството усилия той се оказа в странно и мъчително положение: единият му крак висеше навън, къде беше другият — не се знаеше, а тялото му някак не искаше да се промуши. Ризата на рамото му се скъса, цялото му лице бе мокро. Вкопчил ръка в нещо горе, той се промъкна странишком през отвора на прозореца. Сега двата му крака висяха навън; трябваше само да пусне това, за което се държеше — и беше спасен. Преди да го пусне, погледна долу. Там се извършваше някаква припряна подготовка: събираха се, изравняваха се отраженията от прозорците, цялата бездна се разпадаше на бледи и тъмни квадрати, и в мига, когато Лужин разтвори ръце, в мига, щом нахлу в устата му устремен леден въздух, той видя каква именно вечност услужливо и неумолимо се бе проснала пред него.

Изкъртиха вратата. „Александър Иванович, Александър Иванович!“ — изреваха няколко гласа.

Но нямаше никакъв Александър Иванович.