Робърт Лъдлъм, Джеймс Коб
Мистерията „Миша“ (6)

5

Пекин

 

Ранди Ръсел седна в кантонския ресторант, който гледаше срещу най-голямото и някак вехто лоби на хотел „Пекин“, като поръча зелен чай и закуска.

Беше работила в комунистически Китай по редица случаи за ЦРУ и странно, но смяташе тази среда за сравнително лесна за действие.

Огромната държавна машина за сигурност на Народна република Китай неизменно присъстваше, бръмчеше и прещракваше в национален мащаб. Тя беше „идоуай“, чужденка, и всяко пътуване с такси или влак, което Ранди предприемаше, се регистрираше. Всяко телефонно обаждане на далечно разстояние се проследяваше, всеки имейл се четеше. Всеки екскурзовод, преводач, управител на хотел или туристически агент, с когото влизаше в контакт, отговаряше пред народната въоръжена полиция.

Този механизъм беше до такава степен разпространен, че всъщност започна да работи против себе си. Като агент Ранди никога не се изкуши да измами своя ескорт или да се отнесе небрежно към прикритието си, защото винаги знаеше, че е под наблюдение.

Тази сутрин нейните наблюдатели щяха да следят несъмнено привлекателна бизнес дама, наскоро навършила трийсет години, облечена в елегантна бежова плетена рокля и чифт скъпи лачени обувки с много високи токове. Къса, разрошена златисторуса коса обрамчваше лицето й и върху откритите й черти на фермерско момиче се забелязваше съвсем лек грим — прашинки пудра върху луничките на носа й.

Само друг представител на професията й можеше да забележи, че има нещо нередно, и то при съсредоточен поглед в тъмнокафявите й очи. Там можеше да се види отсянката на вътрешна пустота и на инстинктивна, постоянна предпазливост към света около нея — знак на човек, който е едновременно преследван и преследвач.

Днес тя преследваше или поне дебнеше.

Ранди внимателно беше избрала масата си в кафенето, за да може непрекъснато да наблюдава през фоайето на хотела участъка между вратите на асансьорите и главния вход. Тя ги следеше само с ъгълчето на окото си. Докато отхапваше и отпиваше, вниманието й изглеждаше приковано единствено върху отворената папка на масата пред нея.

От време на време поглеждаше часовника на ръката си, сякаш отброяваше минутите до някаква среща.

Нямаше такава среща. Но някой друг може би имаше. Предишната вечер тя беше научила наизуст разписанието на пекинския трафик за „Ер Корио“, севернокорейските авиолинии.

Ранди покриваше фоайето вече почти два часа. Ако нищо не се случеше в следващите петнайсет-двайсет минути, друг член от ядрото на ЦРУ, причислен към хотела, щеше да поеме наблюдението и Ранди щеше да се оттегли преди прекаленото й забавяне да пробуди подозрения.

Но сега тя беше на смяна и засече двама мъже, които прекосяваха фоайето.

По-дребният, по-слаб и по-нервен от двамата беше облечен в сини джинси и измачкано, светлокафяво непромокаемо яке и държеше в ръка износена чанта за лаптоп.

Вторият мъж, по-висок, по-едър и по-възрастен, носеше зле скроен черен костюм и във вида му имаше сурова непреклонност. Ранди Ръсел знаеше, че са корейци. Мъжът в костюма беше агент на Севернокорейските държавни сили за сигурност. Мъжът с якето беше Франклин Сун Чок, трето поколение американец от корейски произход, завършил университета „Бъркли“ в Калифорния, служител на лабораториите „Лорънс Ливърмор“ и изменник.

Той беше причината Ранди и цялата специална група от агенти на ЦРУ да се разположат по протежението на Тихия океан — да следят неговото предателство и ако е необходимо, да му съдействат да го осъществи.

Без да бърза, Ранди затвори папката и я пъхна в чантата си. Извади химикалка и написа номера на стаята си върху сметката на масата. Изправи се, прекоси фоайето и се спусна след двамата мъже.

Навън пиколото на хотела настаняваше опашка от гости в множество таксита, които се трупаха да излязат на покрития със смог и задръстен от коли булевард „Дунчанан’дзие“.

Сун Чок бързо влезе първи в таксито. Севернокорейският таен агент спря, преди да го последва, като хвърли последен поглед към входа на хотела. Ранди усети как смразяващият му поглед мина край нея.

Докато таксито с корейците се отдалечи, тя гледаше настрани. Като се имаше предвид темпото, с което се движеха, Ранди знаеше накъде може да са се запътили. Една-две минути по-късно, използвайки услугите на колеблив китаец, владеещ езика доста по-зле от нея, тя инструктира шофьора на своето такси да я закара до главното летище на Пекин.

Докато малкият фолксваген седан се бореше да премине през истеричното задръстване в района на Забранения град, Ранди взе мобилния си телефон и набра запаметен номер.

— Здравейте, господин Данфорт. Таня Стюарт се обажда. Отивам да посрещна господин Белърман на летището.

— Много добре, Таня — отвърна Робърт Данфорт, управителят на пекинския офис на Калифорнийския тихоокеански консорциум. — Би трябвало да пристигне с полет деветнайсет на „Катей Пасифик“. Но няма гаранции. Знаеш какви са от офиса в Лос Анджелис.

— Разбирам, сър. Ще ви държа в течение. — Ранди затвори телефона си.

Робърт Данфорт всъщност беше по-старшият агент, отговарящ за пекинския клон на ЦРУ, а Калифорнийският тихоокеански консорциум служеше за фасада, използвана да прикрива приходящи агенти, които действаха в Северен континентален Китай. Що се отнася до господин Белърман, той съществуваше само като име за оправдание, включено в обичайния бизнес трафик на консорциума през последните няколко дни.

Обаждането по мобилния телефон имаше две цели. От една страна, щеше да обясни действията на Ранди на китайската държавна сигурност, в случай че събуди любопитството им. От друга, щеше да подскаже на началниците й, че двете години внимателно контраразузнаване скоро щяха да дадат резултат.

Когато Франклин Сун Чок за първи път беше засечен на екраните на ЦРУ, току-що беше завършил физика в „Бъркли“ и беше нает в огромния комплекс лаборатории „Лорънс Ливърмор“ в залива на Сан Франциско. Усърден и крайно задълбочен младеж, неговите интереси след работно време включваха етническото му наследство и международното разоръжаване.

Нито едно от двете не беше неуместно за млад американски учен, но като се имаше предвид секретният характер на по-голямата част от работата в „Лорънс Ливърмор“, това го причисли към внезапно проверяваните от лабораторната охрана хора. Включиха се сигналите за тревога.

Сун Чок се оказа в близки отношения с малка група корейски националисти в кампуса на „Бъркли“, група, която на висок глас подкрепяше обединението на Корея и изтеглянето на американските военни части от полуострова. Освен това беше определена като организация за прикритие на севернокорейския шпионаж в Съединените щати.

Колата на Ранди се нареди на дългата колона от автомобили, които се процеждаха през будките за плащане на такса, на път за магистралата към летището. Може би на десетина коли пред тях тя забеляза таксито, което возеше Сун Чок и неговия охранителен ескорт. Още беше по дирите им.

Сун Чок беше поставен под интензивно наблюдение. Проследяваха го, претърсваха и подслушваха апартамента му, записваха разговорите му по телефона и движението му из интернет. Накратко, беше потвърдено, че той действително шпионира за севернокорейското правителство.

Доказателствата представляваха достатъчно основание за арест, но вместо това се взе алтернативно решение. Предателството на Франклин Сун Чок щеше да им е от полза.

Ранди погледна часовника си и се намръщи. Ако това задръстване не се разсееше скоро, и тя, и корейците щяха да загазят. После си каза да не се държи глупаво. Следващият самолет до Пхенян нямаше да излети, докато на борда не се качат всичките ВИП пътници.

За наслада на неговите севернокорейски контрольори, Франклин Сун Чок получи повишение в структурата на „Лорънс Ливърмор“ заедно с щедро повишение на заплатата, личен кабинет, асистент и по-голям достъп до тайните на лабораториите. В действителност попадна в технологична страна на фантазиите, създадена от ЦРУ.

Повече от една година Сун Чок беше захранван с внимателно подбрана, убедителна, валидна, долнокачествена информация: пробиви в изследванията, които така или иначе щяха да бъдат публикувани в научните списания през идните месеци, и маловажни военни тайни, които щяха да са секретни само до следващия кръг на бюджетното обсъждане в Конгреса.

Нетърпелив и наивен като малко птиче, налапало предложения червей, той беше предал тази информация на хората, с които беше в контакт, и така изгради у тях убеждението, че е достоверен източник.

Когато американските разузнавателни части, които следяха севернокорейските вътрешни програми за изследване и развитие, забелязаха, че подадената информация се използва, разбраха, че на Сун Чок може да се вярва. Време беше кинжалът да се забие докрай.

Главното пекинско летище изглеждаше някак по-различно от модернистичните летища по света.

Ранди спря пред входовете за заминаване и само за миг зърна корейците, докато влизаха в терминала. Но точно това искаше. Ако тя не можеше да ги вижда, те също не можеха да я видят.

С изключение на обичайния брой полицаи от народната въоръжена полиция, носещи автомати, охраната на аерогарата всъщност беше по-лека от тази по американските летища. Разрешиха на Ранди достъп до залите само след една проверка на дамската й чанта през рентгеновия апарат. Тук нямаше за какво да се тревожи. Не носеше нито оръжия, нито някоя от джунджурийките на Джеймс Бонд. За тази задача не й бяха необходими.

След като куката здраво беше пъхната в севернокорейската уста, Франклин Сун Чок беше „уреден“ на още по-високо секретно ниво и му възложиха работа по нов важен проект, включващ националната антибалистична отбранителна мрежа с голям обсег на действие. През бюрото на Сун Чок започна да минава информация, която правеше примамливи намеци за възможни контрамерки срещу системата.

Вечерта преди Сун Чок да излезе в годишен отпуск от лабораторията, той остана до късно в своя кабинет, „за да подреди бюрото си“. Както наблюдателите на ЦРУ видяха по кибернетичен път, Сун Чок си осигури достъп и изтегли дълга серия от файлове със секретни данни за антибалистичната мрежа с голям обсег на действие.

Без да подозира, всеки негов незаконен компютърен достъп беше пренасочен към внимателно подправена алтернативна серия файлове, подготвена точно за този момент. После, вместо да се отправи към Лас Вегас, както беше казал на колегите си, Сун Чок тръгна на север към канадската граница.

Ранди тръгна през тълпата. Тук беше почти незабележима, тъй като главното летище поемаше целия международен трафик за Пекин и много от туристите и бизнесмените около нея сега бяха европейци или американци.

„Катей Пасифик“ бяха избрани като предпочитания превозвач за митичния господин Белърман, защото неговите контролно-пропускателни пунктове бяха разположени веднага след тези на „Ер Корио“. Като прекоси залата към зоната за чакащи на „Катей Пасифик“, тя седна на място, което й даваше периферен поглед към севернокорейския пропуск.

Полетът на Сун Чок през Тихия океан беше дълъг и заобиколен: от Ванкувър до Филипините, от Филипините до Сингапур, от Сингапур до Хонконг и от Хонконг до Пекин. До Пхенян не се стигаше лесно. По време на пътуването севернокорейските агенти на два пъти се свързаха с Франклин Сун Чок и му предаваха подправени паспорти и фалшиви визи, а в Хонконг той получи и ескорт от силите на тяхната държавна сигурност.

На всяка спирка Сун Чок се сдобиваше и със сянка от ЦРУ. За да се покрият основните разклонения на тихоокеанското пътуване, беше разгърната мрежа от американски агенти, които следяха транзитните преминавания на изменника. В Сингапур местният началник на аерогарата дори беше принуден бързо да се намеси в работата на властите, когато небрежно подправеният документ едва не доведе до ареста на Сун Чок.

Ранди Ръсел щеше да е последната брънка в тази верига. Тя щеше да надзирава окончателното преминаване на Франклин Сун Чок в небитието.

Тя тайно разгледа младия предател. Той продължаваше да хвърля скришни погледи назад към множеството. Да не би да се страхуваше от някакво преследване в последния момент? Или може би мислеше за залива на Сан Франциско, за апартамента, живота и семейството, които никога вече нямаше да види? Привързаността към дадена политическа идеология беше нещо хубаво, но съвсем друго беше да живееш в нейната реалност.

Ранди Ръсел много добре знаеше каква е тази реалност. Тя беше прекарала известно време в тази среда, вътре в последния „работнически рай“. Това преживяване още я караше от време на време да се буди обляна в студена пот.

Чудеше се дали младият мъж няма да промени решението си. Възможно ли беше модерното му, интелектуално презрение към Съединените щати да започне да отслабва? Дали сега усещаше призрака на онова, което беше накарало родителите му да избягат в западния свят?

И така да е, подобни разсъждения се появяваха твърде късно. Още една делегация от севернокорейци в черни костюми стоеше до изхода на „Ер Корио“ — секретен екип от посолството на Северна Корея в Пекин. Те обградиха Сун Чок, размениха няколко груби думи и американецът беше изтикан в ръкава до чакащия самолет покрай китайския полицай, който внимаваше да не види нито него, нито неговия ескорт.

Той се обръщаше за последен път и Ранди улови погледа му, а после изчезна.

Тя затвори очи и дълго време седя неподвижно. Мисията беше изпълнена.

Тя знаеше какво ще се случи след това. Информацията, съдържаща се в лаптопа на Франклин Сун Чок и в главата на самия Сун Чок, щеше да се излее в севернокорейската балистична програма с голям обсег на действие. Информацията обещаваше следи в посока на опростена система за контрамерки, която можеше да порази американските противоракетни установки и да остави градовете по западното американско крайбрежие открити за атака.

Но една след друга всички следи щяха да стигнат до технологична безизходица, и то след като са погълнали значителен процент от севернокорейския военен бюджет и хиляди също толкова ценни часове човешки труд за проучване и разработка.

Накрая на севернокорейците щеше да им стане ясно, че са ги измамили, че техният разузнавателен удар всъщност е бил бомба със закъснител, заложена от Съединените щати в тяхната програма за въоръжаване.

„Скъпите вождове“ на Северна Корея нямаше да са доволни. Особено от Франклин Сун Чок.

Ранди рязко отвори очи. Ако не внимаваше със спомените си, нощите, облени в ледена пот, щяха да се върнат.

От прозорците на залата тя проследи как остарелият реактивен самолет „Илюшин“ се издигна от летището към финалния етап от последното пътуване на Сун Чок. След като се върна на мястото си, тя изчака следващият самолет на „Катей Пасифик“. Хората слязоха, а после тя се обади.

— Господин Данфорт. Обажда се Таня Стюарт от главното летище. Господин Белърман не пристигна с този полет. Какво да направя сега, сър?

В превод шпионските двусмислици означаваха: пратката успешно беше предадена.

Данфорт театрално въздъхна.

— Лос Анджелис отново ни удариха! Ще проуча въпроса, Таня. Междувременно най-добре е да се върнеш тук. Има задача за теб.

— Каква?

— Искат да отидеш в Щатите колкото се може по-скоро. В сиатълския офис.

Ранди се намръщи. В Щатите колкото се може по-скоро? Това беше отклонение, и то радикално. След изпълнението на тази задача тя трябваше да излезе в почивка извън Китай за няколко дни, като продължи да поддържа прикритието си на бизнес дама. А какво, по дяволите, имаше в Сиатъл?

— Вече подготвям пътуването ти — продължи Данфорт. — Ще летиш тази вечер с „Азиана“ до Сеул, а оттам с Японските авиолинии. Имаш резервация в хотел „Сийак Дабълтри“.

— Разбирам, господин Данфорт. Да намина ли през офиса?

— Да, билетите ти ще са при мен и ще обсъдим новия проект. В Сиатъл ще те посрещне някой си господин Смит. Той отговаря за една от нашите фирми съдружници и ще работиш заедно с него.

Ранди се намръщи. Господин Смит? Агенцията никога не би използвала подобно име за прикритие. Сигурно е истинското му име.

Стана още по-мрачна. Не може да бъде. Не отново.