Робърт Лъдлъм, Джеймс Коб
Мистерията „Миша“ (3)

2

Военен тренировъчен център

в планината Хъкълбери Ридж

Подполковник Джонатан „Джон“ Смит от американската армия, доктор по медицина, застана с гръб към ръба на скалата и се огледа за последно наоколо.

Тук, горе, беше красиво. От това място човек можеше да погледне на юг, към западния склон на Каскадните планини, с тяхната каменна синьо-сивкава верига, покрита със заскрежено бяло и планинско зелено. Ивици мъгла властно се носеха над по-ниските склонове, а златистата светлина на изгрева струеше през зъберите на хребета. Като изви още повече глава, той успя да обхване в полезрението си и далечния разтрошен конус на планината Сейнт Хелън — лека мъгла се беше скупчила над зиналия кратер на вулкана.

Тя напомни на Смит за отдавна отминалите лета в Йелоустоун, за детинската гордост и трепет, когато за първи път отидоха в дивата пустош с баща му и чичо Иън.

Особено въздухът, мразовит, сладостен и пълен с живот. Той пое последна дълбока глътка от него, вдиша с наслада и пристъпи назад, отвъд ръба на пропастта.

Хоризонтът се завъртя плавно на деветдесет градуса и алпинистката седалка уверено го прегърна, а дебелото зелено найлоново въже, оплетено през карабинерите му, пое напрежението. Като удържаше тежестта си на протриващото съоръжение и грайферните подметки на планинските обувки „Данър Форт Луис“, закрепени върху нашарения с лишеи черен базалт, той застана на отвесната повърхност на скалата. Все още твърде неопитен за подобно преживяване, Смит се ухили развеселен. Боже мой, това беше по-хубаво от лабораторната работа!

— Добре, подполковник — отекна усиленият от високоговорителя глас на инструктора в основата на скалата. — Оттласквай се полека.

Отгоре съкурсниците на Смит, облечени в същия горски камуфлаж, който носеше и той, надникнаха от ръба на скалата. Това беше голямото слизане, петдесетметровото спускане на рапел. Провисът на въжето се свлече под Смит и той за последно го отметна. После опъна рязко крака, като се отблъсна от скалата и позволи на въжето да мине през десандьора.

В непрекъснатите усилия на Смит да уравновеси необузданите и разнообразни страни на живота си — войник, учен, лекар и шпионин — този военен високопланински курс беше огромен успех.

През последните три седмици се беше хвърлил в предизвикателството на програмата с нарастващ ентусиазъм, кали тялото си с развиващия мускули тренировъчен режим на пустошта и проясни мисленето си след дългите дни, които беше прекарал погребан в лабораториите на „Форт Детрик“ в Изследователския институт по заразни болести на американската армия.

Възстанови атрофиралите си бойни умения и придоби нови: ориентиране по пресечен терен, оцеляване при сурови климатични условия, камуфлаж, прецизна стрелба под висок ъгъл. И се запозна с изкуството на алпинизма. Смит се научи как да използва котки, клинове, геоложко чукче и по-важното — как да се доверява на въжето и алпинистката седалка, как да накара инстинктивните човешки страхове от падане и височини да бездействат.

Рапелното въже профуча със свистене през стоманените скоби, дланта на дебелата му ръкавица се загря и обувките му се оттласнаха от скалата на седем метра надолу по отвесната стена. Усети очите си присвити, а лицето изопнато, когато вълната адреналин го блъсна. Отново се оттласна и се спусна още метър и половина надолу.

— По-полека, сър — предупреди гласът отдолу.

Той се отблъсна за трети път силно, като се остави рязко да падне надолу, въжето изпращя, а рапелът започна да пуши.

— Полека, подполковник… Спокойно… Спокойно! Казах по-полека, дяволите да го вземат!

Смит спря трудно, забавяйки падането си. Като се издърпа в изправено положение, той се спусна последните няколко метра с обувките напред до прогнилите борови иглички в основата на скалата. Смит слезе заднишком от долния край на въжето, измъкна парещата си нагорещена ръка от ръкавицата и я потри върху изтощеното си бедро.

Пред него изникна набит сержант рейнджър с барета в песъчлив цвят.

— Моля подполковника да ме извини, сър — раздразнено каза той. — Но дано осъзнавате, че един офицер може да си съдере тук задника толкова лошо, колкото и всеки редник или сержант.

— Ще ви се доверя по въпроса, шефе — ухили се Смит.

— Тогава, след като кажа „ПОЛЕКА, СЪР“, значи това имам предвид, мамка му!

Инструкторът по катерене от двайсет години беше ветеран на Седемдесет и пети рейнджърски полк и на прославената Десета планинска дивизия. По тези причини беше доста привилегирована личност дори за един подполковник.

Смит изтрезня и откопча под брадата си ремъка на каската.

— Прав сте, сержант. Малко се поувлякох там, горе. Кофти идея. Следващият път ще стане като по учебник.

Умилостивен, инструкторът кимна в отговор.

— Окей, сър. Като изключим, че беше малко налудничаво, спускането се получи добре.

— Благодаря, шефе.

Инструкторът се върна да наблюдава спускането на следващия курсист, а Смит се оттегли до края на сечището в подножието на скалата. Гой свали каската и коланите си, извади широкопола камуфлажна шапка от големия страничен джоб на панталона си и я изтръска да възвърне формата си, преди да я сложи върху тъмната си, късо подстригана коса.

Джон Смит изглеждаше добре за годините си — малко над четирийсет: с широки рамене, тесен кръст и стегнати мускули — и заради сегашния тренировъчен курс, и заради активния си начин на живот. Имаше сурова, мъжествена красота, линиите на загорялото му лице бяха загладени, напрегнати и някак неподвижни — лице, което добре пазеше тайни. Очите му, необикновена отсянка на тъмносиньо, бяха в състояние да пронизват наоколо с остра проницателност.

Като си пое още една дълбока глътка от чистия планински въздух, Смит потъна под клоните на дугласката^[1]. Някога беше живял в този свят. В по-ранен етап от своята кариера, преди да се заеме с проучвания в Медицинския изследователски институт за заразни болести на американската армия, той беше правил преход като военен лекар с предните отряди на американските специални части. Беше хубаво време, време на предизвикателства и другарство. Беше също време на страхове и отчаяние, но все пак добро.

Една произволна мисъл пъплеше из съзнанието му през последните няколко дни: защо пак да не заложи на тактиката, може би за още една разходка със специалните части? Защо пак да не се върне в истинската армия за малко?

Смит си призна, че това е само случайно хрумване. Вече имаше прекалено висок чин, за да ходи на бойното поле. Най-доброто, с което можеше да се справи, беше работата зад бюро, пост в щаба, вероятно пак в рамките на Вашингтон.

Освен това трябваше да признае, че постигаше успехи в сегашната си изследователска работа, а тя беше от огромно значение. Секретният Военномедицински изследователски институт за инфекциозни болести беше първата защитна линия на Америка както срещу биотероризма, така и срещу глобално разрастващия се болестотворен басейн, а Смит беше ключова фигура в тази отбрана. Безспорно важна служба.

И най-вече съществуваше другото му задължение, което не беше посочено в официалното му служебно досие, а бе родено от мегаломанския кошмар, наречен проектът „Хадес“ и смъртта на доктор София Ръсел — жената, която беше обичал и за която възнамеряваше да се ожени. Не биваше да отхвърля това задължение, не и ако искаше да се помири със себе си.

Смит се облегна и се отпусна върху обраслия с мъх ствол на елата и се загледа към съкурсниците си, които се редуваха на дългото въже. Все пак днес беше хубав ден да си войник.