Робърт Лъдлъм, Джеймс Коб
Мистерията „Миша“ (54)

53

Международно летище Сиатъл-Такома

Таксиметровият шофьор погледна в огледалото за обратно виждане към високия мълчалив мъж в зелена военна униформа и черна барета. От 11 септември насам той беше возил много войници до летището — някои от тях на път за вкъщи, други — на път за някъде. От множеството нашивки върху куртката на този мъж се виждаше, че е бил много пъти „някъде“, а от изтощението, издълбано в лицето му, личеше, че до неотдавна пак е бил. Но като повечето от най-добрите той не говореше за това.

Шофьорът се усмихна на себе си, докато се връщаше към своите собствени „някъде“, а сред тях — оризовото поле южно от базата „Беър Кат“, където замени дясната си ръка за метална кука.

Жълтата „Краун Виктория“ зави около голямата, извита платформа за посрещани на летището и намери незаета пролука сред лъкатушещите потоци от автомобили. Войникът слезе, като издърпа своята мешка и куфарчето от задната седалка. Приближи се към предния прозорец и посегна за портфейла си.

Шофьорът се пресегна с протезата си и нулира брояча.

— Забрави, подполковник. Този път заведението черпи.

Високият войник се поколеба, после се усмихна.

— Щом настояваш.

— Точно така, настоявам — извика в отговор таксиджията и се гмурна в трафика с ревящ клаксон. — Единайсета моторизирана, през шейсет и седма. Всичко хубаво, сър.

Началник-смяната нямаше да има нищо против. Той беше бивш морски пехотинец, и той беше ходил на някои места.

Джон Смит мина през стъклените врати на терминала към кабините за билети, проверката на багажа и тромавото тътрене на опашките за преглед от охраната. Чакането не го отегчи особено. В момента не бързаше.

Разпознаваше този феномен — комбинация от бурната реакция на екстремното напрежение предишната седмица и обичайния психологически срив след мисия. Щеше да премине. След последното разискване от далечно разстояние с Фред Клайн директорът му беше казал да се укроти и да си вземе малко от натрупания отпуск. Директорът дори размаха вълшебната си пръчица и уреди това да стане.

Проблемът беше, че на Смит не му се ходеше никъде и не му се правеше нищо определено. А там, в „Бетесда“, беше само къщата, която така и не получи шанс да се превърне в дом.

„Отърви се от него, Смит. Нямаш нужда от отпуск. Трябва да се върнеш на работа.“

Но това пораждаше друга причина за безпокойство. Каква точно беше неговата работа сега? Когато беше приел своята позиция в Първи секретен, виждаше себе си като изследовател микробиолог, който изпълнява случайно специално поръчение за Фред Клайн. Сега обаче все повече му се струваше, че е отдаден оперативен служител, а мястото му в института по заразни болести е само допълнение.

Не беше ли се захванал с тази изследователска пролука специално, за да може да работи със София? За да бъдат заедно? След чумата на „Хадес“ това вече нямаше да се случи. Тази илюзия беше изчезнала завинаги. Защо, по дяволите, още минаваше през тези импулси?

На драго сърце се разсея покрай рентгеновата машина и претърсването на охраната, макар че униформата и правителствената идентификация го слагаха в числото на най-беглите инспекции. Беше подранил за полета си до Дълс. Може би имаше достатъчно време да си вземе чаша кафе, преди да се качи на борда. Не питие, за да подобри настроението, в което се намираше, а чаша кафе.

— Джон, хей, Джон! Чакай!

Ранди Ръсел припкаше към него и влачеше багажа си на проскърцваща количка. Белите дамски ръкавици, които носеше, контрастираха с нейните доста протрити дънки. Тя спря и му се усмихна с открита, щастлива, доволна усмивка, много различна от онази, с която се бяха видели преди седмица отсреща в „Дабълтри“.

— Ходих при дерматолога, който ти препоръча — обясни тя и вдигна да покаже ръкавиците. — Той каза, че отсега нататък може да са малко чувствителни към студа, но не смята, че ще останат някакви белези.

Смит усети, че и той се усмихва.

— Радвам се да го чуя, Ранди. Накъде си тръгнала?

Тя направи физиономия.

— Не мога точно да кажа. Знаеш правилата.

Той кимна.

— Знам ги. Радвам се, че поне успяхме да се сбогуваме. Беше хубаво, че пак работихме заедно и изобщо беше хубаво, че те видях пак.

— И при мен е така. — Тя се поколеба за миг, като се оглеждаше из другите бързащи пътници в множеството и тогава, изглежда, взе окончателно решение по някакъв обмислян въпрос. — Можеш ли да дойдеш с мен за секунда?

— Разбира се. Защо не?

Тя го изведе до малко, закътано пространство зад една рекламна будка.

— Надявах се да имам шанс да ти кажа нещо, Джон — каза тя. — Нещо, което се случи на острова. Малко ми е странно да говоря за това. Но след като мислих за него известно време, смятам, че трябва да го знаеш.

— Какво е то?

Тя се поколеба още миг, после се втренчи в лицето му със спокойни тъмни очи.

— Помниш ли онази нощ на северния плаж, когато почти измръзнах до смърт? Нали се сещаш, когато ме намери, след като те бях извикала?

— Разбира се.

— Това е странното. Аз не бях… сама там, Джон. София беше с мен. Знам, че звучи налудничаво и сигурно съм луда, но за момент София… се върна. Тя ми каза да те повикам. Тя ме накара да викам. Ако не го беше направила, ти никога нямаше да ме намериш.

Тя сведе очи.

— Ето, сега вече кажи, че съм луда.

Смит се навъси.

— Защо да го правя? София много те обичаше. — Той леко опря ръце на раменете й. — Ако си била в беда и ако е имало някакъв начин тя да ти помогне, би го направила. Не мисля, че е налудничаво, Ранди. Дори не съм кой знае колко изненадан.

Ранди вдигна поглед и смутено се усмихна.

— Е, тя и теб страшно много те обичаше, Джон Смит. Затова не се изненадвай, ако някой път се появи и заради теб.

Той кимна замислено. Не беше неприятна идея.

— Може би това обяснява защо с теб все попадаме един на друг. Свързани сме чрез нея.

— Сигурно има някакво значение. — Тя се надигна на пръсти и леко докосна с устни бузата му. — Трябва да тичам. Обявиха моя полет. Да се пазиш, Джон, до следващия път.

— До следващия път! — А той знаеше, че ще има такъв.

Смит усети, че раменете му се изправят и настроението му се оправя, щом стигна до пропуска. То се подобри още повече, когато видя, че още някой го чака пред „Юнайтед Джетуей“.

Валентина Метрас носеше обувки с токчета и приятно прилепваща сива плетена рокля, която отиваше на очите й, и няколко от другите мъже пътници хвърлиха недоволни погледи на Смит, щом тя се усмихна и застана да го посрещне.

— Здравей, подполковник.

— И ти здравей, професоре. — Той остави куфара си долу до нейната купчинка ръчен багаж. — Във Вашингтон ли отиваш?

— Не, с удоволствие мога да кажа — Тя кимна към множеството. — Аз пътувам със „Саутуестърн“ два изхода по-нататък. Отивам в Палм Спрингс за няколко дни. Мисля, че имам нужда да разтопя малко остатъчен лед от душата си.

— Палм Спрингс — замислено кимна Смит. — Сигурно там е хубаво по това време на годината.

— О, да, уверявам те. Знам за един басейн под сянката на истински палми, захранван от един от истинските палмови извори. През деня мисля да лежа до него по бански костюм или не съвсем, а през нощта ще пия шампанско и ще спя в сатенени чаршафи. Животът ще бъде много красив.

Тя му подаде ръка.

— Мислех си… че ще е хубаво да го споделя с някого.

В поканата нямаше кокетност, нито предизвикателство, нито дръзко предложение, само загатнат копнеж, ехо от самотното съществуване на шпионина, което Джон познаваше и разбираше.

Той се поколеба за последно. Вал щеше да е различна, толкова много по-различна от всяка жена, която някога беше познавал. Различни щяха да са и всички пътища, по които можеше да тръгнат заедно. Но различното не беше непременно нещо лошо.

— Първо трябва да видя нещо — отвърна той.

— Какво?

Той придърпа Валентина към себе си. Като пъхна ръка в нейната гъста, буйна коса, той я целуна, като удължи целувката, изучавайки мекотата на устните й, деликатно примесените извивки на лицето й.

Очите на Вал се затвориха по време на целувката и когато пак се отвориха, той видя, че и тя е доволна от резултата. Тази беше различна от целувките на София, но и нея си я биваше.

Време беше. Крайно време за страшно много нови неща.

Смит отиде да смени билета си.