Робърт Лъдлъм, Джеймс Коб
Мистерията „Миша“ (35)

34

Глетчерът в седловината

 

Черната скала на Източното възвишение беше надвиснала над бледата повърхност на глетчера и започваше да се слива с настъпващата нощ. В основата й започна окончателното настъпление. От качулките на шубите надничаха тъмни лица с груба като подметка кожа и тъмни, присвити очи, които преценяваха нарастващата сила на вятъра и плътността на снега, навят преди него. При всеки порив, който заличаваше директната видимост между тях и целта им, войниците от спецназ пропълзяваха напред още няколко метра, като се възползваха от всяка прикриваща ги падина и вдлъбнатина в леда и безмилостно затягаха своя полукръгъл периметър около гърлото на пещерата.

Бяха от племената на сибирските якути, древен родоначалник, от който бяха произлезли индианците, вещ в оцеляването сред такава свирепа ледена пустош. Можеха да пренебрегват вятъра, който блъскаше през полярната им екипировка, като превръщаха обветрената страна от телата си в почти умъртвена болка. Бяха привикнали към изгарящото вцепенение на измръзването, което разяждаше лицата им. След това струпеите и раните ставаха отличителни белези на честта, свидетелство за тяхната способност да оцеляват и да се сражават в среда, която би унищожила по-слабите и мекушави мъже.

Тази нощ, ако изобщо имаха чувства, изгаряха от гняв. Пламъците на отмъщението горяха ярко за другарите им, които бяха загинали заради онези в пещерата. Надяваха се враговете им да не умрат бързо при първата атака. Според техния мироглед отмъщението беше нещо, което си струва да погълне цялото ти време.

Лейтенант Павел Томашенко предпазливо надникна иззад купчина покрити със сняг хлъзгави камъни. Той и неговият сержант помощник-командир на взвода си бяха проправили път по повърхността на надвисналата скала и сега бяха на петдесет метра от целта. През монокъла си за нощно виждане той успя да различи тялото на редник Улух, проснато на леда пред гърлото на пещерата. То му даваше нужния обхват.

Да се опитват да хвърлят вътре граната този следобед беше грешка, но той се беше ядосал заради това, че снайперът уби разузнавача Тойон. Беше станал нетърпелив и това му струваше двама души вместо един.

Значи общо ставаха трима, за които да отмъщава. Сигналът за атака от радиопредавателя, носен от майор Смислов, се оказа последният им контакт с техния агент от американския разследващ екип. Сигурно американците някак бяха научили за истинските намерения в мисията на Смислов и го бяха убили. Това беше нещастие, но пък и един фактор по-малко, за който да се тревожи в предстоящото нападение.

Мъжът и жената в пещерата, мислеше Томашенко, бяха добри. Вероятно от специалните части на американската армия или от ЦРУ. Когато той и неговите войници тръгнеха след тях, щеше да е като преследване на чифтосана двойка сибирски тигри. Трябваше със сигурност да убият и двамата.

Настана пълен мрак, началото на шестнайсетчасова полярна нощ. Томашенко още веднъж присви очи през монокъла. Фотоувеличителят помагаше срещу липсата на светлина, но не и срещу все по-обилния сняг, а сега и батерията падаше от студа. Хората му бяха получили своите заповеди и взводът щеше да бъде на позиция. Нямаше смисъл да протакат.

— Бъди готов, сержант.

Сержант Виляйски изръмжа в потвърждение и измъкна сигналния пистолет от кобура, закопчан за коланите му.

Томашенко извади граната РГН-86 с ограничено разпръскване от патрондаша си и издърпа свирка изпод шубата си. Отначало, когато го прехвърлиха в сибирския гарнизон, веднъж беше допуснал грешката да остави свирката да се вее на верижката си отвън на гърдите му. Металът на мундщука беше обелил веднага кожата от устните му.

— Освети!

Сержантът помощник стреля, като плъзна трасиращата ракета ниско по леда, за да се приземи близо до гърлото на пещерата и да я покаже в синкавобелия блясък на горящия магнезий. Томашенко вдигна свирката и наду дълго и пронизително.

Около периметъра леките картечници РПК-74 избълваха дълъг, съсредоточен откос, а трасиращите им снаряди се събраха при гърлото на пещерата. Секунда по-късно там се удариха половин дузина винтовъчни гранати и запратиха тялото на редник Улух настрани в гротескно премятане. Една от гранатите отбеляза точно попадение във входа на тунела и от барикадата пред отвора се разхвърчаха пръски сняг и лед.

Томашенко изсвири два пъти — сигнал за прекратяване на огъня и нападение. После скочи на крака и хукна към входа на пещерата. Заради собствената си гордост и надмощието на неговия взвод той трябваше да е начело на атаката.

Хората му връхлетяха пещерата от всички ъгли — бледите им призрачни фигури се изправяха от леда с вдигнати оръжия. Но Томашенко пристигна първи.

— Пази се от гранатата!

Той измъкна иглата от ръчната граната РГН-86 и остави предпазната халка да отскочи от малката смъртоносна сфера. Отброи два удара на препускащото си сърце, преди да метне гранатата в гърлото на тунела и да се притисне плътно до лицевата страна на скалата.

Мощният тътен на взрива силно отекна в тунела, прокопан от лавата. От него пак изригнаха ударни вълни и сняг. Като измъкна своя автомат „Калашников“ изпод мишницата, Томашенко се завъртя пред входа на пещерата и изпразни трийсетзарядния пълнител с един дълъг откос. Сержант Виляйски беше от едната му страна и избълва втора серия, а искрите, изскочили от рикоширалите куршуми, танцуваха из гърлото на кухината.

Нямаше ответен огън.

Щом останалите от взвода се разгърнаха по двете страни на входа, Томашенко и Виляйски включиха тактическите светлини, прикрепени под цевта на оръжията им.

Нищо. Освен завихрената мъгла от пемза на прах и пари на пикринова киселина тази първа отсечка от тунела беше празна. Американците сигурно се бяха оттеглили по-дълбоко в пещерата преди нападението.

Томашенко сложи нов пълнител в автомата си.

— Младши сержант Виляйски. Ти и твоята огнева група оставате да покривате подходите към пещерата. Останалите, след мен!

Не беше привлекателна заповед, но трябваше да се изпълни. Приведени и в нишка един зад друг, те трябваше внимателно да си проправят път покрай купчина старо радиооборудване, смачкано от избухналата граната. И тук нямаше признаци нито за живот, нито за смърт, но отпред дълбока пукнатина в пода на тунела отблъсна проследяващите лъчи на тактическите светлини — спускане към по-голям, по-нисък коридор. Това трябваше да е естествена преграда и място за засада.

— Светлина — промълви Томашенко.

Сержантът щракна нов патрон в прожектора. Заедно, с крайна предпазливост, те стигнаха до входа на по-ниската кухина, като се движеха толкова тихо, колкото могат добре обучените бойци.

— Сега!

Сержант Виляйски изстреля светлинния патрон в търбуха на мрака и Томашенко рязко дръпна автомата от рамото си, готов да праща куршуми напред.

Светлинният патрон се удари, отскочи в задната част на кухината и пламна.

„Боже мой! Нали бяха само двама!“

На пода в пещерата имаше половин дузина тела, полуосветени от пулсиращия пламък зад тях.

— Назад! Връщай се назад! — Томашенко изстреля неудържим откос и се хвърли встрани от входа на кухината. Заби нокти в патрондаша и хвърли още една ръчна граната, а сержант Виляйски правеше същото като в огледало.

Томашенко метна гранатата долу в кухината и металната топка с дрънчене отскочи от камъка. Избухна с трясък и ударната вълна блъсна в ушите им. Спецназовците се снишиха, докато шрапнелите свистяха и стенеха между стените на кухината. Последва втора граната, трета. Въздухът се изпълни с пушек и лава на прах, а от тавана на тунела се откърти парче скала колкото юмрук и отскочи от рамото на Томашенко.

— Достатъчно! — извика той, внезапно уплашен. Можеше да се срути цялата планина. — Прекратете огъня!

Кънтящото ехо и смътното, зловещо стържене на скала в скала затихнаха. В трапа на по-ниската кухина беше съвсем тихо. А също и тъмно, защото изсипаните ръчни гранати бяха загасили пламъка.

— Още светлина, сержант! — изкомандва Томашенко.

Светлинното оръжие пак се покашля и прати още една блестяща топка, която заподскача из вътрешността на пещерата.

— Пипнахме ги, лейтенант! — възкликна Виляйски. — Край с копелетата!

Те усилиха осветлението с тактическите светлини и прокараха лъчите по струпаните върху пода на кухината тела.

— Нали видяхме само двамата американци. Откъде се взеха тези другите?

— Не знам, сержант. Внимавайте. Може да има и още.

Имаше нещо странно в скования начин, по който лежаха телата. И тогава Томашенко разбра. Нямаше кръв! Не бяха убили никого! Тези хора тук бяха умрели преди петдесет години!

Като псуваше, Томашенко поведе хората си по наклонения път на лавата към пода на тунела. Бяха хвърлили във въздуха вкочанените, замръзнали тела на собствените си хора! Мъртвите членове на екипажа на „Миша 124“ бяха окачени като кукли на конци по мрежа от катераческо въже, оплетено на кръст между питоните, забити в стените на пещерата.

Все по-разярен, Томашенко разпозна средството за задържане, сръчно нагласено от някой добре запознат с психиката и инстинктите на военна част в операция за прочистване на пещера. И той, Павел Томашенко, беше реагирал точно както врагът му се беше надявал. От самите американци нямаше и следа. Нито пък имаше някаква улика за съдбата на майор Смислов.

Томашенко долови тревожно мърморене, което се носеше сред редниците и сержантите от неговия взвод. Те бяха войници на Руската федерация, но бяха и якути, запознати с магиите и суеверията на своя народ.

— Разпръсни се и търси! — изрева Томашенко и отново ги хвърли в действие. — Трябва да има и друг изход от тази галерия! Друг тунел! Намерете го!

Отне им няколко минути претърсване, за да намерят прохода към следващата част на тунела. Той беше блокиран с късове базалт, натрупани вътре от другата страна.

Американците опитваха да печелят време. Но докога? Все пак бяха като плъхове, приклещени в отходна тръба. Освен ако…

— Напред! След тях! Движи се!

Томашенко безразсъдно се вмъкна през пролуката към следващата част на тунела. Не трябваше да им дава повече време и възможност да организират други маймунски хитрини. Той имаше числено превъзходство и огнева мощ. И щеше да се възползва.

— Светлина! Освети това място!

Напред се посипаха залпове от светещи топки и изпълниха тунела с алената светлина на ада, а химическите изпарения от горенето им замърсяваха въздуха и изгаряха дробовете. Тази част от пътя на лавата беше широка колкото шосе и висока колкото двуетажна сграда. Взводът напредваше бързо и коварно, като се провираше през нащърбените, разхвърляни скални отломки по пода на пещерата и хората прескачаха един пред друг, за да следят за врага и собствената си безопасност — половината се движеха, докато другата половина ги покриваше, готова да избълва порой от изстрели при първия признак на живот или сигнал за съпротива.

Но нямаше нищо подобно и докато напредваха по проточилия се тунел, страховете на Томашенко ставаха все по-основателни. И тогава я видяха — плътна купчина от блед, пресован сняг, който се сипеше от лявата страна на тунела. Каменният под беше хлъзгав от чист, втечнен лед, но това идваше от външната страна. Проклятие, имаше втори изход и американците го бяха намерили! В повърхността на ледения водопад бяха издълбани няколко стъпала. Сержант Виляйски се покатери по наклона, за да погледне отблизо.

— Тук има тунел в снега! Сигурно са избягали през него, а после са го срутили след себе си.

Американците логично бяха предположили, че Томашенко ще затегне охранителния периметър около главния вход на пещерата, докато се готви за нападението. Те просто бяха изчакали неговото ограждение да се свие покрай замаскираната им спасителна пролука; после се бяха измъкнали, оставяйки серия от средства за забавяне и отвличане на вниманието, за да спечелят време за бягство.

— Сержант! Веднага отворете този тунел и тръгвайте след копелетата! Дръж отделението на сержант Отосек при себе си. Аз ще взема останалия взвод с мен обратно при главния вход! Американците сигурно се връщат към научната станция. Вие ги проследете, а ние ще пробваме да им отрежем пътя. Движение!

— Слушам, лейтенант — отвърна сержантът якут и стоически извади своя шанцов инструмент. — Ти, редник Амаха, довлечи си задника тук и ми помогни!

След секунди двамата спецназовци връхлетяха снежната запушалка. Томашенко се обърна и тръгна да пришпорва останалите от взвода обратно по пътя, откъдето бяха дошли.

Внезапна мисъл накара Томашенко да се усъмни. Американските копелета бяха умни. Ами ако…

Редник Амаха заби шанцовия инструмент в буцата ронлив сняг, която блокираше пътя навън. Докато изгребваше изкопаното настрани, усети силно дръпване. Погледна надолу на светлината от пламъка и видя тънък шнур, закачен върху края на лопатата му. За миг се втренчи в него, без да схваща; после разбра и изкрещя.

Усилената с пластичен експлозив ръчна граната, която редник Улух беше опитал да хвърли във входа на пещерата по-рано същия ден, изпълни предназначението си.

Концентриран от ограниченото пространство на тунела, взривът хвърли Томашенко по лице на каменния под. Усети вкуса на кръв, горчивината на мощния експлозив и металния примес на базалта. Над бучащото дрънчене в ушите си той слабо дочу стоновете и горчивите ругатни на другите паднали войници от взвода. Изправи се на крака и се втренчи през розовата мъгла на осветения от пламъка прахоляк, която изпълваше кухината.

Изходът навън беше отворен от взрива, а телата на сержант Виляйски и редник Амаха бяха запратени на отсрещната стена на тунела и залепени там като дървеници, смазани от палеца на раздразнен спящ човек.

Нямаше толкова мощна ругатня, която да компенсира гледката.

Томашенко се затътри обратно по тунела и с мъка се изкатери нагоре до опушената пролука в скалата, отворена и изпразнена от експлозията.

Той погледна навън в бурната нощ и не можа да повярва какво е открил. Изходът от пещерата се отваряше в същата вдлъбнатина на планинския склон, която беше използвал като команден пост целия следобед. Този Смит сигурно беше пропълзял на двайсет крачки от него, гледал го е и го е слушал, а Томашенко изобщо не беше разбрал! Изобщо никакъв знак за присъствие!

След такъв позор кариерата му не можеше да оцелее!

— Тръгвайте след тях! — изрева той. — Тази нощ ще умрат!