Дейвид Фарланд
Даровете всечовешки (42)

Избор на приношение

Тичането от Седемте камъка, за да настигне войската си, беше дълго и тежко дори за Радж Атън. Един Владетел на руни с дарове на жизненост и метаболизъм може да тича по-бързо от всеки обикновен човек, но това изисква енергия. Дори един Владетел на руни не може да тича вечно.

Така че Радж Атън настигна войската си много преди зазоряване, но изпитанието беше тежко. Като пробяга над сто мили в пълно снаряжение, без храна, той загуби около двайсет фунта маса. Потта се стичаше от него на ручейчета, тъй че макар да спираше често да пие от потоци и локви, той изгуби още десет фунта вода. Не беше в най-добрата си форма, която би избрал, за да влезе в бой.

По пътя си срещаше предостатъчно белези, че вървящата пред него армия изнемощява. Десетки коне бяха паднали край пътя в пълната си броня. Десетки пехотинци бяха грохнали от похода. Намери и няколко главанаци гиганти и мастифи, налягали без дъх край вирове и потоци — дишаха тежко, прегрели от тичането.

Когато настигна войската си, не възрази, че хората му са се забавили до сринатия мост при Хейуорт, защото забавянето им беше струвало само четири часа. Четири часа той прекара отдъхвайки и хранейки се в движение, на път за Лонгмът.

През цялото време се безпокоеше. Измяната на Джюрийм и бягството му в нощта, знаменията при Седемте камъка — и двете му тежаха. Но Радж Атън ги изключи от ума си. От Лонгмът искаше само едно: да си върне силарите. Вземеше ли си ги, щеше да има време да премисли нещата.

Хората му се придвижваха толкова добре, че той им даде почивка за един час в Мартиново кръстовище, та войниците му да могат да преровят къщите за храна.

Скоро след съмване, на трийсет мили от Лонгмът, предните му наблюдатели донесоха, че част от неколкостотин рицари бяга пред армията му — яздели под десетина знамена. Свободни рицари от замъка Дрийс и околните имения.

Радж Атън се изкуши да ги подгони сериозно, но знаеше, че хората му няма да се справят с гонитба.

Продължи към Лонгмът, без да бърза, като даваше почивки по пътя. Към десет заранта взе големия завой между хълмовете и забеляза замъка Лонгмът на скалната му издатина, на около десет мили разстояние.

Предните му ездачи се изкачиха на хълма за по-добра видимост и извикаха отгоре:

— Генерал Виштимну още не е пристигнал, о, Велика светлина.

Това не разтревожи Радж Атън. Със своите шест хиляди мъже и великани щеше да държи Лонгмът под обсада, докато пристигнеха подкрепленията. Всъщност щеше да разположи обсадните машини да бият по замъка няколко часа, докато чака пристигането на Виштимну.

Ордън не беше си направил труда да вдигне навесите на Лонгмът — дървените рамки, които можеха да предпазват покривите на замъка от метателни оръжия. Всъщност с огнетъкачите на Радж Атън навесите щяха просто да се превърнат в гориво за голям пожар.

Така че обстрелът щеше да започне скоро. Дори да му се наложеше да чака цял ден за подкрепления, хората му можеха да започнат работата по костенурките и обсадните кули. Наоколо имаше в изобилие каменни огради и камъните можеха да се използват за стенобитните машини. А самите огради за прикритие, разбира се. Но Радж Атън не смяташе да вдига военен град тук, в подножието на Лонгмът, докато чака да се изгради пълна обсада. Колкото по-дълго останеше тук на лагер, независимо от всичките укрепления, толкова повече време щяха да имат кралете на Роуфхейвън да предприемат контраатака. Не, той нямаше да вдига голяма обсада.

Не и след като разполагаше с толкова много Непобедими, с толкова много оръжия, и магически, и обикновени, които можеше да приложи.

„Проклета да е намесата ти, крал Ордън — помисли Радж Атън. — Ще те измъкна от бърлогата ти още утре заранта!“

Хората му обърнаха фургоните за временни укрития, вдигнаха шатри на хълма южно от Лонгмът, и започнаха да подготвят обсадата. На всеки път към замъка бяха поставени наблюдатели. Три хиляди стрелци и рицари заеха позиции по полето. Други петстотин мъже и великани отидоха на западните хълмове да насекат високи борове за обсадните стълби и тараните.

Радж Атън нареди да извадят и шпионския балон, привърза коша му за едно високо дърво и прати един огнетъкач да загрее въздуха му.

След това Вълчия господар позволи на останалите си бойци да се нахранят и да отпочинат. Самият той отдъхваше в сянката на един огромен дъб на хълма, на трийсет стъпки от фургона на Посветителите. Седеше на възглавници, облечени в пурпурна коприна, ядеше фурми и ориз и оглеждаше отбраната на Лонгмът.

Успя да преброи на стените едва около четири хиляди души — мешавица от благородници, млади момчета и някакви грубо облечени типове. Магьосникът Бинесман не беше сред тях. Нито Джюрийм.

„Иде един крал, крал, който може да те унищожи!“

Думите прокънтяха в паметта на Радж Атън. Крал Ордън целият сияеше в зеления си брокат, със златния си щит.

Кралят на една от най-могъщите държави на света. Гледката го накара да размисли. Мъжете тук на стените щяха да се сражават като безумци за такъв крал. Беше от тези, за които се пеят бойни песни. И освен ако Радж Атън не грешеше, Ордън беше Земният крал.

Непобедимите на Радж Атън обикновено щяха да завземат такъв замък сравнително лесно. Но днес той не беше толкова сигурен.

Макар да не се разтрепери от гледката на воините на стените, нещо в разположението им го притесни — имаше нещо нередно, което го разколеба. Той ги огледа много внимателно, прецени разстоянието помежду им, въоръжението им, броните им, както и израженията им. Виждаше ясно тревогата по лицата им, виждаше, че онези, които нямат броня, са равномерно разпределени между тези, които имат. Мъжете се бяха струпали на малки боеви отделения — с пиконосци и мечоносци заедно, зад тях — стрелци.

Нищо от това, което видя, не можеше да обясни безпокойството, което го глождеше.

По това време на годината ровът около замъка беше пълен с блатясала мътна вода, идеална за развъждане на комари и болести. По него се носеше труп. Въпреки че водата беше застояла, Радж Атън знаеше, че ровът е дълбок — около четиридесет стъпки. Твърде дълбок, за да могат сапьорите лесно да подкопаят основите на замъка.

Предната седмица тук бе имало град — малко градче всъщност, с около пет хиляди души население. С поколенията стените на града се бяха отдалечили на една стрела разстояние от замъка. Човек можеше да придвижи обсадни машини зад тези домове и да мята камъни през бойниците. Но войниците на Ордън разумно бяха изгорили града, разчистили бяха от укрития терена в подготовка за сражението.

Не, този замък не можеше да бъде взет лесно, не и с четирите или пет хиляди мъже на стените, и другите, който сигурно чакаха скрити в дворовете и кулите. А и замъкът беше добре зареден с оръжие. Той сам беше видял струпаните в оръжейната стрели преди по-малко от седмица.

Радж Атън въздъхна. Ако наложеше обсада на замъка през зимата, хората на Ордън сигурно щяха да се принудят да изгорят част от тези стрели дори само за да се сгреят. Но, разбира се, тази обсада не можеше да продължи толкова дълго.

Час преди обяд генерал Виштимну все още не беше пристигнал, а първите шест катапулта бяха построени. Мъжете на Радж Атън бяха сковали стотина груби обсадни стълби, бяха ги донесли при хълма и ги бяха подредили на земята, готови за щурм.

Далекогледците в балона успяха да видят хората в замъка — повечето прикриващи се зад стените, въпреки че неколкостотин рицари чакаха на конете си във вътрешния двор. Никой от жителите на града не беше зад портите на замъка. Единствено изключение вероятно правеше цитаделата на Посветителите, пазена от двеста души от елитната гвардия на Ордън. Вероятно Ордън беше изцедил доста от хората в този град за дарове и имаше скрити в цитаделата стотици Посветители. Но пък тя не можеше да побере толкова много.

Виж, тази новина беше добра. Въпреки че Ордън беше пленил силарите, той не разполагаше с четиридесет хиляди или дори четири хиляди души, които да му дарят даровете си.

А това означаваше, че повечето силари може би все още се намираха в замъка, неизползвани.

На Радж Атън му бяха останали около четиристотин силара от товара, който беше взел със себе си до замък Силвареста.

Той извика своите облекчители и оцени наличното. Повечето силари за него бяха безполезни. Железата носеха само руни на сетива. Нямаше повече нужда от дарове на слух, на мирис или допир.

Беше използвал повечето силари, за да вземе дарове при покоряването на Силвареста. В резерва му нямаше нито едно желязо с руна на метаболизъм.

Съжали, че не си беше взел повече, и го обзе хладна нерешителност. Неговата пиромантка се беше взряла в бъдещето, беше го предупредила, че един крал в Хиърдън може да го убие. Силвареста вече бе покорил. Така че оставаше Ордън.

А Ордън със сигурност беше взел дарове на метаболизъм. Владетел на руни с неговата осанка едва ли щеше да има нужда от повече гъвкавост или мускул в битката. Нямаше да му трябва и повече ум. Жизненост щеше да му свърши малко работа. Но единственото, което можеше да му помогне да победи Радж Атън, беше метаболизмът.

Но колко щеше да е взел Ордън? Двайсет дара? Хронологично Ордън беше в средата на тридесетте, но ако беше получил обичайния Дар на метаболизъм след като е създал семейство, физическата му възраст щеше да е към четиридесет и пет години. Дори една дузина дарове на жизненост не можеха напълно да потиснат ефекта от напредващата му възраст. Така че щеше да има дарове на мускул, на гъвкавост, на жизненост и на ум, за да противодействат на състаряването му.

Шпионите на Радж Атън му бяха съобщили, че допреди една година Ордън е имал над сто дара. Но колко над сто, Радж Атън не можеше и да предположи.

Така или иначе, Ордън щеше да се окаже достоен противник.

Така че колко дара на метаболизъм беше взел все пак? Пет? Не, щяха да са твърде малко. Петдесет? Ако бе така, значи бе взел смъртта си. Щеше да остарее и да се сгърчи само за година. Радж Атън дори нямаше да има нужда да се бие с него днес. Можеше просто да оттегли войските си за зимата и да изчака Ордън да остарее. До пролетта щеше да е изкуфял старец.

Разправяха, че по времето на Харидан Велики вестоносецът Маркориай имал такава нужда от скорост, за да донесе вестта за предстоящата битка при Полиполус, че взел сто дара на метаболизъм — достатъчно, за да може да тича босоног през Каролско море, разчитайки само на повърхностното напрежение на водата да го държи отгоре. Маркориай, разбира се, беше умрял след три месеца.

Идеята за такава феноменална скорост привличаше някои хора, но все пак подобна скорост беше твърде опасна. Владетел на руни, който се движи твърде внезапно и рязко, може да си счупи крак. Силата на един предмет, стремящ се да остане в покой, е твърде голяма. Изискваше се много ум и гъвкавост, за да се научи човек да управлява движенията си.

Ордън притежаваше необходимия ум и гъвкавост, а сега сигурно разполагаше и с необходимия метаболизъм в добавка.

Така че крал Ордън щеше да е взел между десет и двайсет дара на метаболизъм, реши Радж Атън.

Трябваше да се изравни с него.

„О, бих могъл да взема дарове на метаболизъм и после да си избия Посветителите.“ Беше прилагал тази тактика. Но за да съхрани подходящия боен дух сред хората си, се беше грижил да не остават свидетели.

— Повикайте ми дванайсетте Непобедими, които имат големи дарове на метаболизъм — поръча Радж Атън на Хеполус, своя главен облекчител. — Трябват ми.

Облекчителите напуснаха шатрата и се върнаха след няколко минути с поисканите от него Непобедими — елитни гвардейци и професионални убийци, всеки от които имаше поне по три дара на метаболизъм. Всички бяха едри мъже, със здрави кости, така че можеха да понесат натоварването от многото мускул и метаболизъм. А и бяха силни на ум и на гъвкавост. Всеки от тях щеше много да му липсва.

Радж Атън познаваше хората си добре. Мъжа, когото най-малко ценеше, беше Салим ал Дауб, стар дворцов телохранител, няколко пъти издиган в ранг, въпреки че се беше провалил като убиец. На два пъти беше ходил да убие принц Ордън и двата пъти се върна с провал, само с по няколко уши на жени и деца.

— Благодаря ви, че дойдохте, приятели мои — каза Радж Атън. Вече бе взел решението си. — Всички вие сте ми служили доблестно от много години. Сега ви моля да ми послужите още веднъж, защото ми трябва вашият метаболизъм. Ти, приятелю мой Салим, ще имаш честта да служиш като вектор.

Думите се изнизаха от езика на Радж Атън сладки като захаросани фурми. Мъжете не можеха да се съпротивят на силата на Гласа му. Облекчителите извадиха силарите.

Хладен вятър полъхна от юг и развълнува копринените стени на павилиона на Радж Атън.