Дейвид Фарланд
Даровете всечовешки (27)

Дар

Препускаха дълги часове — прескачаха повалени от вятъра дървета, катереха се и се спускаха по хълмовете. Йоме остави Габорн да ги води, удивена от пътеките, които избираше.

Времето се замъгли — всички дървета изгубиха очертанията си. Времето изгуби фокус.

В един момент Габорн й посочи, че баща й като че ли язди по-добре. Сякаш някакво кътче от спомените му се беше отворило и той отново знаеше как да седи на седлото.

Йоме не беше толкова сигурна. Габорн спря конете в един поток и баща й се загледа в бръмчащата около главата му муха, докато принцът го питаше настойчиво:

— Можеш ли да яздиш? Ако ти срежа връзките на ръцете от седлото, ще можеш ли да се държиш?

Крал Силвареста не отговори. Само се загледа към небето, замижа срещу слънцето и започна да издава някакъв нечленоразделен звук: „Гааааг. Гааааг.“

Габорн се обърна към Йоме.

— Може би казва „да“.

Но когато Йоме се вгледа в очите на баща си, не видя в тях светлина. Той не отговаряше. Само издаваше безсмислени звуци.

Габорн извади нож, пресегна се и сряза въжетата, които придържаха ръцете на крал Силвареста към седлото.

Ножът сякаш хипнотизира крал Силвареста и той посегна да го хване.

— Не пипай острието — каза Габорн. Баща й обаче го стисна, поряза се и удивено загледа окървавената си длан. Раната беше малка.

— Дръж се за седлото — каза Габорн на крал Силвареста, хвана ръката му и я постави на предния лък. — Дръж се. Ето така.

— Мислиш ли, че ще стане? — попита Йоме.

— Не знам. Сега се държи достатъчно здраво. Може и да успее.

Йоме се почувства раздвоена между желанието баща й да е вързан безопасно за седлото и желанието да го остави свободен, та сам да свиква.

— Ще го наблюдавам — каза тя.

Останаха малко, за да могат конете да попасат. От планините ехтеше далечен гръм и Йоме потъна в мисли. Заваля ситен дъжд. Край коня на баща й прелетя голяма златиста пеперуда и привлече погледа му. Очите му я проследиха и той протегна към нея ръка, щом тя отлетя към сенчестите гори.

Малко по-късно отново навлязоха в гората, все по-навътре в дълбоката мрачина. Дърветата ги засланяха от кратките пориви на дъжда. Яздиха така още около час и стигнаха до някаква стара просека. Мракът се сгъстяваше.

От храстите излетя друга царствена пеперуда. Бащата на Йоме посегна да я хване и извика нещо.

— Стой! — викна Йоме и скочи от седлото. Притича до баща си, който седеше накриво, вслушан в дишането на подсиления си кон, и вяло протягаше ръка.

— Пе-фе-уу-га! — извика той и запосяга към бляскащата пред очите му златна царица. — Пе-фе-уу-га! Пе-фе-уу-га!

От очите на баща й затекоха сълзи, сълзи на радост. Дори да имаше някаква болка зад тези очи, някакво осъзнаване за онова, което беше изгубил, Йоме не можа да го види. Това бяха сълзи на детското откривателство.

Сърцето й заби лудо. Йоме сграбчи лицето на баща си, понечи да го придърпа към себе си. Беше се надявала, че ще си върне поне мъничко от ума, достатъчно, колкото да може да говори. Ето, че го бе постигнал. Щом знаеше една дума, можеше да научи и друга. Беше изпитал своето „пробуждане“ — онзи миг, в който връзката между новия Посветител и неговия владетел става здрава, когато връзките на дара укрепват.

След време баща й можеше да научи името й, можеше да разбере, че тя го обича отчаяно. След време можеше да се научи да контролира вътрешностите си, да се храни сам.

Но сега, докато тя се опитваше да го притегли към себе си, той видя похабеното й до неузнаваемост лице, извика от ужас и се дръпна назад.

Крал Силвареста беше силен, много по-силен от нея. Откъсна се от прегръдката й и я бутна толкова рязко, че тя се уплаши да не й е счупил ключицата.

Все едно. Болката не смали радостта й.

Габорн се наведе от коня и хвана ръката на крал Силвареста.

— Е, хайде, милорд, не се бойте — каза му успокоително. Придърпа ръката на краля към Йоме, постави дланта му върху нейната, остави го да я погали. — Виждате ли? Тя е мила. Това е Йоме, вашата хубава дъщеря.

— Йоме — каза Йоме. — Помниш ли? Помниш ли ме?

Но дори да я помнеше, кралят не го показа с нищо. Широко отворените му очи бяха пълни със сълзи. Галеше ръката й, но засега не можеше да й даде нищо повече.

— Йоме — прошепна Габорн, — трябва да тръгваме. Зная, че не можеш да ги чуеш, но мастифите вече вият в горите зад нас. Нямаме време за губене.

Сърцето на Йоме заби толкова силно, че тя се уплаши да не спре. Нощният мрак не можеше да е много далече. Дъждът беше спрял.

— Добре — промълви тя и се метна на коня си.

Бойните псета в далечината залаяха, а наблизо някакъв вълк единак зави в отговор.