Дейвид Фарланд
Даровете всечовешки (22)

Сбогуване

В Кулата на Посветителите Шемоаз пъшкаше и се мъчеше да повдигне баща си от постелята му от слама и сушена лавандула, след което го извлече на зелената трева на двора, за да може да се качи на големия фургон за своето пътуване обратно на юг. Беше трудно да пренесе толкова едър човек.

Не, не тежестта правеше мъкненето му толкова трудно. Беше от начина, по който той се държеше за нея, стиснал жестоко раменете й; силните му пръсти се впиваха в кожата й, а краката му не можеха да се отпуснат достатъчно, за да върви.

Имаше чувството, че го е предала още преди години, когато му позволи да замине на юг и да се бие с Радж Атън. Беше се бояла, че никога повече няма да се върне, че ще го убият. Надявала се беше, че страхът е само детинска тревога. Но сега, след като бе преживял толкова години затворничество, Шемоаз си въобрази, че я спохожда някакво предчувствие, може би някаква хладна увереност, пратена й от предците от гробовете.

Тъй че сега тя носеше не само баща си, но и тежестта на своя провал през всичките изминали години, тежест, която по някакъв начин се примесваше с чувството й за гузност от това, че се е оказала бременна. Тя, Девата на честта на принцесата.

Западната Голяма зала в цитаделата на Посветителите беше огромна, на три етажа, и в нея спяха хиляда и петстотин мъже. Гладки орехови нарове покриваха подовете и във всяка стена имаше взидана камина, та през цялата зима помещението да е приятно затоплено.

Източната Голяма зала, от другата страна на двора, побираше една трета от този брой жени.

— Къде?… — попита баща й, докато тя го мъкнеше покрай редиците нарове, по които спяха Посветители.

— На юг, към Лонгмът, мисля — каза Шемоаз. — Радж Атън заповяда да те изнеса.

— Юг — прошепна угрижено баща й.

Шемоаз се помъчи да извлече баща си покрай един мъж, който беше подмокрил постелята си. Ако имаше време, щеше да спре да се погрижи за окаяника. Но фургонът щеше да тръгне всеки момент, а и не можеше да рискува да се отдели от баща си.

— Ти… идваш ли? — попита баща й.

— Разбира се — каза Шемоаз.

Всъщност не можеше да обещае такова нещо. Можеше само да се остави на милостта на мъжете на Радж Атън, да се надява, че ще й позволят да се грижи за баща си. Щяха да й позволят, каза си. За Посветителите трябваха хора, които да ги гледат.

— Не! — изръмжа баща й. Престана да се опитва да върви, краката му изведнъж се повлякоха и я накараха да залитне на една страна. Тя устоя на тежестта и се опита да го понесе въпреки волята му.

— Нека умра! — гневно прошепна той. — Дай… дай отрова. Да боли. Да умрем.

Отчаяната му молба я разтревожи. Самоубийството беше единственият начин да си отмъсти на Радж Атън и да му нанесе своя удар. Но Шемоаз не можеше да понесе мисълта, че ще убие когото и да било от тези мъже, макар да знаеше, че животът за тях е ужасен — да са приковани до края на дните си към някакъв мръсен под. Така че трябваше да се надява, че баща й един ден ще се върне, цял и неомърсен.

Шемоаз прегърна баща си и го изкара през голямата дървена врата на светло. Свежият вятър носеше мирис на дъжд. Наоколо войници на Радж Атън тичаха насам-натам, претърсваха кралската съкровищница и оръжейната над кухните. Тя чу трясък от строшено стъкло откъм улицата, развикаха се търговци.

Шемоаз повлече баща си към огромния покрит фургон в двора. Страните и покривът на фургона бяха направени от дебели дъбови дъски, само с една тънка решетка, за светлина и свеж въздух. Един от войниците на Радж Атън награби баща й за врата, надигна го и го хвърли във фургона като чувал със зърно.

— Аа, последният — каза войникът.

— Да — каза тя. Всички вектори на Радж бяха във фургона. Пазачът се обърна.

Шемоаз погледна през портата и се сепна. Йоме, крал Силвареста, двамата им Дни и принц Ордън яздеха на хубави коне надолу по Пазарната улица към градските порти.

Прииска й се да тръгне с тях, или да им извика благословия, която да им помогне по пътя.

Изчака, докато пазачът извлече баща й навътре. Хората във фургона се размърдаха.

Шемоаз се качи на стъпалата на фургона и погледна вътре. Върху сламата в полумрака лежаха четиринайсет Посветители. Вонята беше тежка, миришеше на стара пот и урина, просмукали се в дъските на пода и стените. Шемоаз се огледа за място, където би могла да приседне между съсипаните мъже — слепите, глухите, видиотените. В този момент пазачът нагласяваше баща й да легне на сеното. Погледна я и извика:

— Не! Ти не качва! — И се надигна да я избута от вратата на фургона.

— Но… татко ми! Това е татко ми! — проплака Шемоаз.

— Не! Ти не идва! — повтори пазачът и я забута.

Шемоаз отстъпи и единият й крак зашари назад да намери стъпалото. Пазачът я блъсна и тя падна тежко на земята.

— За войници! За само войници — каза пазачът и отсече с ръка.

— Почакай! — извика Шемоаз. — Татко ми е вътре!

Пазачът я изгледа безстрастно, сякаш обичта на една дъщеря към баща й беше съвсем чуждо за него понятие.

После постави ръка върху дръжката на извитата кама в колана си. Шемоаз разбра, че няма да има увещания, нито милост.

С един вик и рязко изсвирване кочияшът на грамадния фургон подкара конете надолу от цитаделата на Посветителите. Пред и зад фургона затичаха стражи.

Шемоаз не можеше да тръгне след фургона към Лонгмът. Разбра, че никога повече няма да види баща си.