Дейвид Фарланд
Даровете всечовешки (2)

Започва в мрак

Замък Силвареста

Фигури на Земния крал красяха града около замъка Силвареста. Можеха да се видят навсякъде — окачени под прозорци на дюкяни, изправени до стените на градските порти или наковани до входовете — сложени навсякъде, където Земния крал можеше да поиска да влезе в нечий дом.

Много от фигурите бяха груби изделия, измайсторени от деца — няколко оплетени тръстики в недодялано подобие на мъжко лице, често с венец от дъбови листа в косата. Но пред вратите на ханове и дюкяни имаше и по-изящни статуи от дърво, в цял човешки ръст, нерядко изрисувани старателно и облечени в пътни халати от фина зелена вълна.

Казваха, че по това време, в навечерието на Хостенфест, духът на земята изпълвал образите и Земния крал се пробуждал. В пробуждането си той закрилял семейството за още един сезон и помагал да се прибере реколтата.

Бе време за празненство, дни за радост. На Хостенфест бащата на дома играеше ролята на Земния крал и раздаваше дарове пред огнището. Призори на първия ден на Хостенфест големите получаваха бутилки, пълни с ново вино, или буренца с тъмен ейл. На момиченцата Земния крал носеше куклички, изплетени от слама и диви цветя, а момчетата даряваше с дървени мечове или каручки.

Всички тези изобилия, дарявани от Земния крал, бяха само знак за богатството му — камарите от „плодове на гората и полето“, които според сказанието той даряваше на онези, които обичат земята.

И тъй, къщите и дюкяните около замъка бяха добре украсени в онази нощ, в деветнайсетия ден от месеца на Жътвата, четири дни преди Хостенфест. Всички дюкяни бяха почистени и добре заредени за есенния панаир.

Преди разсъмване улиците бяха пусти. Освен градските стражи и няколкото дойки единствените, които имаха причина да станат толкова рано, бяха кралските пекари, които точно сега гребяха пяната от кралския ейл и я омесваха с брашното, та самуните да бухнат до съмване. Вярно, змиорката бе тръгнала на ежегодното си преселение в река Вий, така че човек можеше да допусне, че навън в нощта ще се мяркат и рибари, но рибарите бяха опразнили плетените си от ракита грибове един час преди полунощ и бяха занесли буретата, пълни с живи змиорки, да ги почистят и осолят много преди втората стража.

Извън градските стени, поляните на юг от замък Силвареста бяха осеяни с тъмни палатки — керваните от Индопал бяха дошли да продават реколтата от летните подправки. Становете бяха притихнали, нарядко се чуваше само магарешки рев.

Градските порти бяха затворени и всички чужденци още преди няколко часа бяха изведени със стража от търговския квартал. По това време на нощта по улиците не се движеха хора.

Ето защо нямаше кой да види какво става в една тъмна уличка. Дори и кралският далекогледец, който имаше дар на зрение от седем души и беше на Гнездото на грааците, над цитаделата на Посветителите, нямаше да може да различи движение по тесните улици на търговския квартал.

Но в Котешка пряка, точно зад ъгъла със Складова улица, се биеха двама души кой пръв да докопа един нож.

Ако човек можеше да ги види, щяха да му напомнят за биещи се тарантули: ръце и крака се въртяха трескаво, а ножът проблясваше нагоре, стъпалата им стържеха по изтъркания паваж и двамата пъхтяха и се напъваха — на живот и смърт.

И двамата бяха облечени в черно. Сержантът от кралската гвардия Дрейс беше в черна дреха, с извезания на нея сребърен глиган на Дома Силвареста. Платеният убиец носеше обичайния за Мъятин черен памучен бурнус.

Въпреки че сержант Дрейс бе с двайсетина килограма по-тежък и въпреки че притежаваше дара на мускул от трима мъже и с лекота можеше да вдигне над главата си шестстотин фунта, се боеше, че няма да може да спечели тази битка.

Улицата беше огряна само от звездната светлина, а и твърде малко от нея се процеждаше тук, в Котешка пряка. Тук уличката беше едва пет стъпки широка, а къщите от двете страни се издигаха на три етажа, издадени над основите, и стрехите им почти се срещаха.

В това скапано, задънено място Дрейс не можеше да види почти нищо. От нападателя си едва успяваше да различи само очите и зъбите му, някаква перлена халка в лявата му ноздра и проблясващия нож. Мирисът на горска пръст от памучната му риза беше толкова силен, колкото дъха му на анасон и къри.

Не, Дрейс не бе подготвен да се бие точно тук, в Котешката пряка. Нямаше никакво оръжие и носеше само тънка ленена дреха, обличана обикновено върху плетената ризница, панталони и ботуши. Човек не ходи с оръжие и броня на среща с любовницата си.

Преди малко тъкмо беше пристъпил в задънената уличка, за да се увери, че на пътя му не се мотаят градски стражи — и чу тихото шумолене зад купчината кратуни на една от сергиите. Беше си помислил, че е обезпокоил някой торбалан, дебнещ за мишки или ровещ за дрипа, която да си навлече. Беше се извърнал в очакване да види как тлъстото плъхообразно същество притичва да се скрие — и тогава убиецът изскочи от сенките.

Ножът проблесна опасно близо до ухото на Дрейс, сержантът го отби… но ръката на убиеца се изви като змия и ножът изсвистя към гърлото му. За миг Дрейс успя да задържи китката на нападателя.

— Убийство! Проклятие, убийство! — изрева Дрейс.

„Шпионин! Хванал съм шпионин!“ Нищо не можа да му хрумне, освен че се е натъкнал на непознатия, докато драска картата на замъка.

Изрита убиеца с коляно между краката и чак го надигна във въздуха. Издърпа ръката с ножа и се опита да я извие.

Убиецът пусна ножа и с бързината на див заек се блъсна в гърдите му.

Ребрата на Дрейс изпращяха. Явно дребният мъж пред него също беше жигосан с руните на силата. Дрейс допусна, че убиецът има мускул на петима души, ако не и на повече. Макар и двамата да бяха невероятно силни, дарът на мускул усилваше само мускулите и жилите. Не влагаше повече твърдина в костите. И двубоят скоро щеше да се сведе, според Дрейс, до „сблъсък на кости“.

Помъчи се да задържи китките на нападателя си. Борбата им продължи дълго.

Дрейс чу гърлени викове:

— Насам! Насам! Ето там!

Идваха отляво. Оттатък беше Бедняшката улица — където скупчените къщурки не надвисваха толкова една към друга и където сър Джилиам бе вдигнал новото си четириетажно имение. Гласовете трябваше да са на хора от Градската стража — същите, които Дрейс се бе постарал да избегне и които сър Джилиам беше подкупил да отдъхват под фенера до входа на имението му.

— Котешката пряка! — отчаяно извика Дрейс. Трябваше да задържи убиеца още съвсем малко: да не му позволи да го намушка или да избяга.

Нападателят се дръпна отчаяно и отново го блъсна в гърдите. Изпращяха още ребра. Дрейс почти не изпита болка. Когато се бориш за живота си, подробностите са пренебрежими.

В отчаянието си убиецът успя да изтръгне ножа. Толкова силен страх обзе Дрейс, че той го изрита в десния глезен. Оръжието отхвърча встрани от целта си и го перна през ребрата.

Дрейс успя да сграбчи убиеца за лакътя и го извъртя. Той залитна, без да може да се задържи на счупения си крак. Дрейс за всеки случай отново го изрита в крака и го оттласна назад.

Огледа се в паника в тъмното, дано да види някой откъртил се камък по паважа. Трябваше му нещо твърдо и тежко. Зад него беше ханът „Бъркалото“. До цветните храсти и дървената статуя на Земния крал имаше чутура. Буталото щеше да свърши работа.

Той блъсна нападателя с все сила — мислеше, че по-дребният от него мъж ще отхвърчи. Но той се обърна и едната му ръка го сграбчи за яката. И Дрейс чу как ножът изсвистя.

Вдигна ръка да го спре.

Ножът изви надолу и се заби дълбоко, хлъзна се в корема му между счупените ребра. Във вътрешностите му избухна ужасна болка, прониза го и в ръцете и раменете, болка толкова необятна, че Дрейс си помисли, че целият свят ще я усети с него.

Стоя така, с очи надолу, сякаш цяла вечност. Пот капеше в широко отворените му очи. Проклетият убиец го беше разпрал като риба. И все още не го пускаше — беше забил ръката си с ножа до китката в гърдите му, набиваше острието към сърцето му, а лявата му ръка ровеше в джоба на дрехата на Дрейс и търсеше нещо.

Накрая стисна книгата в джоба му и се усмихна.

„Това ли искаш? — учуди се Дрейс. — Една книга?“

Вечерта, докато Градската стража изкарваше под конвой чужденците от търговския квартал, някакъв мъж от Тулистан се беше приближил до Дрейс — търговец, чиято шатра стърчеше в края на леса. Беше казал само: „Дар. За крал. Даваш? Даваш на крал?“

След безбройните церемониални поклони Дрейс се бе съгласил и бегло беше погледнал книгата. „Хрониките на Оват, емир на Тулистан“. Тънко томче, подвързано с агнешка кожа. Беше го прибрал в джоба си и реши да го предаде на заранта.

Вече го болеше толкова ужасно, че не можеше нито да извика, нито да помръдне. Светът се завъртя като въртележка! Той се опита да се отскубне от убиеца си, да се обърне и да побегне. Краката му бяха отслабнали като на коте и той залитна. Убиецът го сграбчи за косата, извърна брадичката му и вдигна ножа към гърлото му.

„Проклет да си — помисли Дрейс. — Не ме ли уби вече достатъчно?“ В последно отчаяно усилие измъкна книгата от джоба си и я запокити към Складова улица.

Там, над живия плет до струпаните бурета, стърчеше един розов храст. Дрейс много добре познаваше мястото и макар и смътно, виждаше жълтите рози по тъмните клони. Книгата полетя към тях.

Убиецът изтърси някаква ругатня на неговата си реч, блъсна Дрейс настрана и закуца към книгата.

Дрейс рухна на колене. Не можеше да чуе нищо, освен глухото бучене в ушите си. Зърна в другия край на улицата смътно движение: убиецът ровеше в храстите. После отляво се втурнаха три по-големи сенки. Проблеснаха извадени мечове, звездна светлина облиза върховете на няколко шлема. Градската стража.

Дрейс се срина по очи върху паважа.

Гъше ято изграчи в предутринната сивота, полетяло на юг под сребристата светлина на звездите, и този грак адски му напомни за лая на глутница подивели псета.