Дейвид Фарланд
Даровете всечовешки (16)

Поезия

Щом следотърсачите се махнаха, Габорн пое покрай воденицата, понесъл Роуан на ръце. За младеж с три дара на мускул тя не бе голямо бреме и Габорн осъзна, че носенето й сега му предлага още едно предимство: момичето нямаше да остави миризмата си по земята.

Трудно е да се проследи човек, току-що излязъл от река. Телесните му мазнини се отмиват, така че когато стъпва по земята, е по-трудно да бъде подушен.

Торбаланците го видяха, че приближава, заръмжаха страхливо и се пръснаха да се скрият.

— Храна, храна — подсвирна им той, защото тези същества му бяха свършили работа. Колко голяма — никога нямаше да разберат. Габорн носеше малко храна, но когато стигна до воденицата, вдигна дървения лост на предната врата и влезе. Големият сандък над воденичните камъни беше пълен с жито. Габорн го отвори, обърна се и погледна зад себе си. Торбаланците стояха пред прага, с широко ококорени в тъмното очи. Една дребничка сиво-кафява женска нервно търкаше лапи и душеше.

— Храна. Давам — тихо им подсвирна той.

— Чувам те — изписука тя в отговор.

Габорн бавно мина покрай тях, за да не ги изплаши. Торбаланците нервно примигваха. Бояха се да влязат във воденицата, докато ги гледа.

Габорн се заизкачва по пътеката към замъка, под дърветата, и стигна до малкия поток, лъкатушещ през гъстите върби.

Небето на хълма вече беше почервеняло и лъкометецът на крепостната стена изпъкваше ярко на фона му. Гледаше към огъня на горящата градина на Бинесман. Във въздуха бавно се носеха облаци гъста пепел.

Габорн се промъкна през върбите към градската стена, без да го видят. При стената остави Роуан на земята и пръв изпълзя през ледената вода, след което зачака Роуан. Тя също се пъхна под стената, стиснала зъби от болка при допира с ледената вода. Изпълзя, опита се да коленичи, но залитна и падна в несвяст.

Той смъкна мръсното си наметало, уви я с него, вдигна я и тръгна.

Усещането беше странно — да крачи толкова спокойно по тази улица. Градината на Бинесман гореше, пламъците се изстрелваха на осемдесет стъпки височина. Замъкът гъмжеше от викащи и тичащи насам-натам хора, изплашени, че пожарът може да се разпространи.

По улицата, водеща към конюшните, покрай Габорн тичаха хора. Носеха ведра към потока, за да могат да намокрят сламените покриви на къщите си и така да ги предпазят от падащите искри.

Но от всички, които го подминаха, никой не го попита за името, нито защо носи тази изпаднала в безсъзнание жена. „Дали Земята ме пази — зачуди се той, — или тази нощ това е толкова обичайна гледка, че никой не ми обръща внимание?“

Намери складовете за подправки по описанието на Роуан. Постройката беше с доста внушителни размери — нещо като склад, чиято задна част беше прокопана навътре в хълма. Пред широките врати имаше рампа.

Габорн отвори предпазливо. Миризмите на подправки го удариха в носа — сушен чесън и стар лук, магданоз и босилек, лимонов балсам и мента, здравец, вещерски лешник и още стотици други. Синът на готвача уж трябваше да спи тук. В ъгъла имаше сламеник с одеяло върху него, но от момчето нямаше и помен.

В другия край на помещението имаше врата. Габорн занесе Роуан до нея и отвори. Зад вратата имаше огромно помещение. На стената бе окачен тлеещ фенер, с шише масло под него, и още два незапалени фенера. Габорн наля масло в единия, вдигна фитила така, че да гори по-ярко, запали го и ахна.

Знаеше, че кралят търгува с подправки, но представа нямаше за количеството. Сводестото помещение беше пълно до тавана със сандъци и чували. Отляво бяха подредени обикновените готварски подправки в огромни хамбари, достатъчно, за да осигурят замъка за цяла година. Отпред бяха по-малките бурета с медицинските билки и мехлеми на Бинесман, готови за превоз. Отдясно бяха подредени хиляди бутилки вино и буретата ейл, уиски и ром. Внушителната складова камера влизаше може би на сто стъпки навътре в хълма.

Истински хаос от миризми — на сушени подправки, на пресни подправки, на прах и плесен. Габорн разбра, че е намерил тук пълната безопасност. Тук, под земята, дълбоко под хълма, никой ловец нямаше да може да го проследи.

Той затвори вратата, отиде с фенера до един от ъглите на подземния склад, нареди няколко сандъка, за да оформи малко скривалище, след което сложи там Роуан.

После легна до нея, за да я стопли с тялото си, и заспа.

Когато се събуди, Роуан се беше обърнала и се взираше в очите му. Той усети натиска на устните й и разбра, че го е събудила с целувката си. Дишаше леко и тихо.

Роуан имаше мургава кожа, гъста, разкошна черна коса и нежно, грижовно лице. Не беше красива, беше просто мила. Не беше като Йоме, нито дори като Мирима. Те двете бяха благословени с дарове, които ги правеха нещо повече от обикновени хора. И двете имаха лица, които можеха да накарат един мъж да забрави името си или да го омаят за години, само като ги зърне.

Тя отново го целуна и прошепна:

— Благодаря ти.

— За какво? — попита Габорн.

— Затова, че ме стопли. Затова, че ме взе с теб. — Сгуши се до него и изпъна халата върху двамата. — Никога не съм се чувствала толкова… жива… като сега. — Хвана ръката му и я постави на бузата си: искаше да я погали.

Габорн не посмя да го направи. Знаеше какво иска тя. Току-що се беше пробудила отново за света на усещанията. Жадуваше за милувките му — за топлината на тялото му, за докосването му.

— Аз… не мисля, че е редно да го правя — каза Габорн и се извърна с гръб към нея. Остави я вкочанена, уязвена и смутена.

Той полежа малко така, без да й обръща внимание, после бръкна в джоба на туниката си и извади книгата, която му беше дал крал Силвареста. „Хрониките на Оват, емира на Тулистан“.

Подвързията от агнешка кожа беше мека и нова. Мастилото миришеше на прясно. Габорн я разтвори с опасението, че няма да може да чете на чужд език. Но книгата беше преведена.

На първия лист с широк и силен почерк беше написано:

До моя Обичен Брат в Праведност, Крал Джас Ларън Силвареста, поздрави:

 

Минаха вече осемнадесет години, откакто се гощавахме заедно в оазиса край Биня, но все си мисля често за теб с обич. Бяха трудни години, пълни с беди. Поднасям ти един последен дар: тази книга.

Моля те, покажи я само на онези, на които вярваш.

Габорн се замисли над предупреждението. След като не му беше стигнало място в края на страницата, емирът не си беше направил труда да изпише името си.

Габорн се успокои и се подготви да запамети всичко в книгата. С неговите два дара на ум задачата беше тежка, но не и неизпълнима.

Зачете бързо. Първите десет глави разказваха живота на емира — младостта му, брака му и фамилните връзки, подробности за закони, които бе наложил, дела, които беше извършил. Следващите десет разказваха за десет битки, водени от Радж Атън, кампании срещу цели кралски фамилии.

Вълчия господар беше започнал първо с унищожаването на по-дребни фамилии на Индопал, най-презрените. Стремял се беше не да завземе някой замък или да разори някой град, а да унищожи цели родове. В Юга кодът на честта задължаваше да отмъщаваш за близките си.

С конниците на Деяз беше нападнал двореца в един град, после беше избил конете Посветители на онези, които можеха да се притекат на помощ на града, като в същото време беше взел деца за откуп от друг фронт. Сразяваше враговете си с многопосочни атаки.

Габорн бързо схвана, че Радж Атън е майстор на заблудата. Човек винаги можеше да види ножа, проблясващ в дясната му ръка — но лявата действаше някъде другаде. Докато една малка войска обсаждаше кралския замък в някоя страна, пет други спокойно разпаряха корема на някой владетел две кралства по-далече.

Габорн внимателно проучи шаблона на тези нападения. И се ужаси.

Радж Атън беше завзел замък Силвареста без нищо друго освен обаянието си и по-малко от седем хиляди рицари и ратници. Вярно, беше довел и своите Непобедими, ядрото на армията му. Но това оставяше без отговор много въпроси. Радж Атън имаше подръка милиони мъже, които можеха да тръгнат в поход по негова заповед.

Къде бяха те?

Четеше и се чудеше. Разказите за битките на Радж Атън не съдържаха никакво скрито познание. Емирът беше разкрил тактиката му, но всеки добър шпионин щеше да извлече същата информация.

Габорн прелисти набързо поезията на емира и я намери за скучновата — всеки стих завършваше с пълна рима, всеки стих бе изрядно оразмерен.

Имаше сонети, насърчаващи читателя да се стреми към една или друга добродетел, като стихотворенията, давани на малки деца, които тепърва се учат да четат. Но в сонетите емирът не винаги римуваше изрядно. Понякога завършваше с непълна рима и при бързото четене Габорн забеляза, че непълните рими му се набиват в очите.

Едва след като прехвърли десетина страници, Габорн се препъна на първата от тези непълни рими в някакво странно стихотворение с форма, наричана „сонет менор“.

Габорн се съсредоточи върху това произведение, защото заглавието му съдържаше името на Силвареста.

Сонет за Силвареста

Щом вятърът погали тъмнината

и пясъчни воали скрият светлината,

възлягаме край огъня, за да четем

от книгите с могъща философия.

 

Ах, как прочистват те ума и погледа събират

на смъртните, които маят се, обичат и умират.

Габорн преподреди думите във всеки стих, за да види дали няма да може да състави изречения, които да разкрият някакъв скрит смисъл. Не откри нищо.

Замисли се над думите и закопня за времената, когато хората от Севера са могли свободно да пътешестват из Индопал. Наскоро беше чул един търговец да хленчи за онези дни: „Някога имаше много добри хора в Индопал. Сега май всички те са измрели — или навярно са наплашени от злото.“

Пет стихотворения по-нататък Габорн се натъкна на друго произведение със същата форма, но при него неримувани бяха първите два стиха.

Сърцати воини

Горко на войника, който крачи отзад,

о, мъже със кураж и изправен гръбнак.

Че позорът държи страхливеца здраво,

щом реши да избяга от поле величаво.

 

Мъж бъди, та другарят на теб да разчита —

бърз в атака и още по-бърз във защита.

Габорн се върна на предишния сонет: „Четем, философия.“ Сега тук: „Отзад, гръбнак.“

Бързо прелисти следващите пет страници и намери други неримувани думи: „стая, сънища“.

— Чети философия отзад гръбнак стая сънища — промърмори той и сърцето му подскочи. Ученията, които изучаваха Дните в Стаята на сънищата, бяха забранени за хора като Габорн. Дните със сигурност щяха да унищожат тази хроника, ако разберяха, че емирът разпространява такова знание между Владетели на руни.

Оттам и предупреждението на емира: „Покажи я само на онези, на които вярваш.“

Габорн прегледа останалата част от книгата. Последната част беше посветена на философски разсъждения — трактати върху „Нрава на един добродетелен принц“, наставляващи бъдещите крале да се държат прилично и да не режат гърлата на бащите си, понеже им е омръзнало да чакат старците най-сетне да умрат.

Предната корица, задната и гърбът на книгата бяха направени от корава кожа, пришита към по-меката подвързия от агнешка кожа.

Той вдигна глава. Беше чел няколко часа. Роуан лежеше кротко и дишаше тихо като всички хора, потънали в дълбок сън.

Габорн измъкна ножа си от канията и сряза нишките, привързващи корицата на книгата. Пръстите му шареха неспокойно, ръцете му трепереха.

Предците му от няколко поколения се бяха чудили какви са ученията в Стаята на сънищата. Един мъж беше загинал, за да донесе тази книга на Силвареста. Вероятно без причина. Един шпионин знаеше, че от Тулистан е пристигнала книга, и беше решил, че тя предупреждава за плана на Радж Атън за нашествието. Така шпионинът беше убил един невинен човек.

Все пак Габорн се разтревожи — колкото и да подозираше, че това е ирационално — че и той ще бъде убит, ако Дните научат, че е прочел тези учения.

От вътрешността на задната корица изпаднаха пет тънки хартиени страници с малка диаграма и следната бележка:

Мой скъпи Силвареста,

 

Помниш ли как край Биня обсъждахме онези хора, които се възбунтуваха срещу мен, защото заявиха, че съм им отнел кладенците, за да поя своя добитък? Мен ме бяха учили, че като принц, цялата земя във владенията ми принадлежи, както и хората по нея. Тези неща бяха мое рождено право, дадено ми от Силите. Затова аз се канех да накажа хората за кражбата им.

Но ти ме убеди да изколя добитъка си, защото каза, че всеки човек е господар на собствената си земя и че животът на моя добитък трябва да служи на моите хора, а не моите хора на добитъка. Ти каза, че Владетелите на руни могат да властват само ако хората ни обичат и ни служат. Ние управляваме по тяхна воля.

Твоите възгледи ми се сториха странни, но се преклоних пред мъдростта ти. Оттогава прекарах години в размисъл над природата на справедливото и несправедливото.

И двамата сме слушали забранени фрагменти от доктрината от Стаята на сънищата, но наскоро аз научих нещо твърде тайно от това място. Давам ти тази диаграма за твоя информация:

В Стаята на сънищата Дните ги учат, че дори най-грозното врабче осъзнава себе си като господар на небесата и знае в сърцето си, че притежава всичко, което вижда.

В тази Стая учат, че всеки човек е като всеки друг. Всеки човек се самоопределя като господар на самия себе си и наследява по рождено право три Владения: Видимото владение на неща, които виждаме и докосваме; Общностното владение, съставено от нашите отношения с другите; и Невидимото владение — територии, които не можем да видим, но които въпреки това активно защитаваме.

Трите владения на човека

Докато някои хора учат, че доброто и злото се определят от Силите или от мъдри властващи крале, или че се променят според времето и обстоятелствата, то Дните твърдят, че познанието за добро и зло ни е вродено и че справедливите закони на човечеството са изписани в сърцата ни. Те учат, че трите Владения са единствената среда, чрез която човечеството определя доброто и злото.

Ако някой наруши наше владение, ако се стреми да ни лиши от рожденото ни право, ние го наричаме „зъл“. Ако някой се стреми да ни отнеме собствеността или живота, ако напада нашето семейство или чест, или общност, ако се стреми да ни лиши от свободната ни воля, ние справедливо можем да се защитим.

От друга страна, Дните определят добротата като доброволно разширение на чуждо Владение. Ако ти ми дадеш пари или собственост, ако ме удостоиш с честта да ме поканиш да бъда твой приятел, ако отделиш време да ми служиш, то тогава аз те определям като добър.

Ученията на Дните са много различни във внушенията си от онова, което съм научил от баща си. Моят баща ме учеше, че Силите са отредили да бъда владетел на своето емирство. След като ми се полагаше по право, аз можех да взема собствеността на всеки мъж, любовта на всяка жена, защото тези неща бяха мои.

Сега съм объркан. Придържам се към онова, на което ме е учил баща ми, но в сърцето си усещам, че то е грешно.

Боя се, стари приятелю, че ние сме подложени на присъдата на Дните и че тази диаграма показва аршина, по който ни измерват. Не знам как те смятат да ни манипулират — защото според собствената им мярка биха били зли, ако ни убият.

Някои книги казват, че Сияйните са свързали владетелите с Дните, но в древни времена Дните са били наричани „Пазители на сънища“. Затова се чудя… възможно ли е Дните да се стремят да ни манипулират по някакъв неведом начин? Дали манипулират нашите надежди и въжделения? По-точно, те пишат хроники на нашия живот, но дали хрониките са верни? Дали героите, на които жадуваме да подражаваме, изобщо са съществували? Дали такива хора изобщо са били герои според собствените си мерки? Или Дните се стремят да манипулират истината по причини, които не можем и да предполагаме?

Ето защо написах тайно тази хроника и ти я изпращам. Вече остарявам. Няма да живея дълго. Когато умра и Дните напишат сказанието за моя живот, искам ти да сравниш двете хроники, да видиш какво би могъл да откриеш. Коя част от историята на моя живот Дните ще пропуснат? Коя част ще преувеличат?

Сбогом, Мой Брате по Праведност

Габорн изчете документа няколко пъти. Ученията на Дните не изглеждаха особено дълбоки. Всъщност му се струваха твърде очевидни и праволинейни, въпреки че никога не се беше натъквал на нещо подобно. Не можеше да разбере причината, поради която се пазеха в тайна, особено от Владетелите на руни.

Въпреки това емирът беше пазил тези писания, беше се страхувал от някакво неназовимо възмездие.

Но Габорн все пак знаеше, че понякога малките неща може да се окажат решаващи. Като петгодишно дете, често се беше опитвал да вдигне грамадните алебарди, които носеха стражите на баща му. На същата възраст му дадоха първия дар на мускула и той веднага излезе навън и разбра, че може лесно да вдигне алебардата и да я размаха. Само едно дарение на сила му се беше сторило нещо велико. Сега, като Владетел на руни, знаеше, че това е нищо.

Но се замисли за тези учения. Изглеждаха прости, но той знаеше, че Дните са всичко друго, но не и прости. Една странна отдаденост, приета до крайност, може да окаже дълбоко въздействие на човека — точно по същия начин, както едно просто увлечение към храната може да доведе до преяждане и смърт.

Габорн рядко се беше замислял дали е добър. Сега се зачуди дали е възможно да бъдеш „добър“ Владетел на руни според мерките на Дните. Онези, които отдаваха даровете си, след време обикновено съжаляваха. Но дадеш ли веднъж дара, не можеш да го върнеш. От тази гледна точка всеки дар, притежаван от Владетел на руни, трябваше да се смята от Дните за нарушение.

Габорн се замисли дали може да има някакви приемливи обстоятелства, при които е правилно един човек да отдаде дара си. Може би ако двама души пожелаеха да съчетаят силата си, за да надвият някое голямо зло. Но това можеше да стане само ако дареният и неговият Посветител са едно цяло в душите си.

Все пак в ядрото на учението на Дните лежеше понятие, което той трудно можеше да възприеме: „Всеки човек е господар. Всички са равни.“

Габорн произхождаше от самия Ерден Геборен, който давал и отнемал живот, когото самата земя избрала за крал. Щом Силите покровителстваха един човек да бъде над друг, то тогава хората не можеха да се смятат за равни. Габорн се замисли къде трябва да е балансът и му се стори, че се е озовал на ръба на прозрението.

Винаги се беше смятал за законен господар на хората си. Но също така беше и техен слуга. Дългът на Владетеля на руни беше да закриля своите васали, да ги пази с цената на собствения си живот.

Дните смятаха, че всички хора са господари. Значеше ли това, че няма простолюдие? Нима Габорн наистина нямаше никакви права да бъде владетел?

През последните няколко дни се беше чудил дали е добър принц. Много се беше мъчил над този въпрос, но нямаше ясно определение за добро. Затова реши да се задълбочи в ученията на Дните, да прецени до какво водят те.

И докато лежеше на пода в билковия склад, ученията на Дните започнаха да променят начина, по който щеше да мисли от днес нататък.

Замисли се как би могъл да се защити, без да наруши Владенията на друг човек. От диаграмата видя, че външният пръстен, пръстенът на Невидимите владения, описва области, които често са размити. „Къде свършва моето телесно пространство и къде започва това на другия?“

Може би това бе някакъв всеобщо възприет набор от реакции. Ако някой наруши твоето Невидимо владение, ти трябва да го предупредиш за това. Просто да му поговориш. Но ако той наруши твоите Общностни владения, ако, да речем, се опита да съсипе доброто ти име, ще отнесеш случая си към други, публично ще се противопоставиш на тази личност.

На ако някой се опита да наруши твоите Видими владения, ако се опитат да те убият или да откраднат собствеността ти… Габорн не виждаше друг изход, освен да се хване за оръжието.

Навярно това беше отговорът. Неизбежно, както му се струваше, всеки вид Владение става по-интимен, когато се придвижваш от външния кръг към центъра. Така защитата на по-интимното владение изисква по-силов отговор.

Но дали би било добре да постъпиш така? Къде се вместваше тук добротата? Една премерена реакция изглеждаше подходяща, но диаграмата подсказваше, че справедливостта и добродетелта не са едно и също. Един добър човек би разширявал Владенията на другите, а не само да защитава собствените си Владения. Така, налагайки справедливост, човек трябва да избира: По-добре ли е да си справедлив в този момент, или да си добър?

Давам ли на човека, който ме ограбва? Хваля ли този, който ме унизява?

Ако Габорн се стремеше да бъде добър, не можеше да направи почти нищо друго. Но ако се стремеше да бъде закрилник на своите хора, това не беше ли също добро? А ако се стремеше да защитава хората си, не можеше да си позволи да бъде добродетелен.

Ученията на Дните бяха объркващи. Може би Дните криеха тези учения от Владетелите на руни от съчувствие? Според мерките на Дните беше трудно човек да бъде добродетелен. „Радж Атън иска моето владение. Според техните стандарти, ако аз съм добър, сигурно трябва да му го отстъпя.“

Но това му се струваше погрешно. Може би по-голяма добродетел за един Владетел беше да е справедлив и безпристрастен?

Започна да се чуди дали дори самите Дни разбират усложненията, произтичащи от тяхната диаграма. Може би кръговете на Владения не бяха само три, а повече. Може би ако преподредеше отделните видове вътре във Владенията, оформяйки девет кръга, щеше по-добре да предени как да реагира на опит за нахлуване във всеки от тях.

Замисли се за Радж Атън. Вълчия господар нарушаваше човешките Владения на всяко равнище. Той отнемаше богатства и домове, унищожаваше семейства, убиваше, насилваше и заробваше.

Габорн трябваше да защити себе си, своя народ от този звяр, който се канеше да опустоши света. Но не можеше просто да изплаши Радж Атън и да го накара да се махне, не можеше да го набие или вразуми, или да го усмири, като го изобличи пред хората.

Единственото, което можеше да направи, за да спаси хората си, беше да измисли начин как да убие Радж Атън.

Габорн се вслуша внимателно, питайки безмълвно Земята дали това е нейната воля, но не почувства отговор — никакво земно разтърсване, никакъв плам в сърцето му.

В този момент не можеше да пипне Вълчия господар. Твърде могъщ беше Радж Атън. Все пак Габорн помисли, че би могъл да го издебне, може би да открие най-добрия начин, по който да го уязви. Навярно Радж Атън особено ценеше някои Посветители, които водеше със себе си, или някой съветник тласкаше неотклонно Вълчия господар да продължава завоеванията си. Като съветник човек можеше да постигне много.

Габорн можеше да открие такива неща. Но първо трябваше да се доближи до врага си. Трябваше да се промъкне във вътрешните кръгове на замъка.

Зачуди се дали Земята ще одобри това? „Трябва ли да се бия с Радж Атън? Ако го направя, дали нарушавам клетвата си?“

Планът изглеждаше добър, дързък — да разузнае за Вълчия господар и да разбере неговата слабост. Габорн вече си беше създал известно прикритие в цитаделата на Посветителите, като Ейлсън Предания.

Прецени, че ако двамата с Роуан отидат при портата на цитаделата на Посветителите малко след зазоряване, точно когато се сменя нощната стража, и вземат някои по-силни подправки, сигурно ще успеят да проникнат вътре.

Цяла нощ лежа буден и мислеше…

 

 

Слънцето се издигаше розово на изток, разбуждайки утринния хлад. Габорн и Роуан излязоха от склада с подправките, понесли малки вързопи със сушен магданоз и люта мента. Откъм реката пълзеше ниска мъгла и обвиваше полята и стените. Вдигащото се слънце я боядиса в златно.

Габорн спря пред вратата и подуши мъглата. Мирисът й беше непривичен, с лек привкус на морска сол. Почти си представи крясъците на чайки сред тази мъгла, и корабите, отплаващи от пристанището. Това за миг пробуди копнежа му за дома, но той реши, че просто си е въобразил странната миризма.

Звуците на утрото бяха като всяка друга сутрин. Добитък и овце пак обикаляха из града и тяхното мучене и блеене изпълваше въздуха. Чавки грачеха шумно от гнездата си между комините на къщите. Кънтеше ковашки чук, а от готварницата на Войнишката цитадела миришеше на току-що опечен хляб. Но над щедрата миризма на ядене, дори над морската мъгла натежаваше острият стипчив мирис на изгоряла трева.

Габорн не се боеше, че ще го познаят. Двамата с Роуан се бяха облекли като хора от простолюдието, безименни обитатели на замъка.

Роуан поведе Габорн нагоре по някаква загърната в мъгла улица. Стигнаха до една стара съборетина, нещо като отшелническа колиба на стръмния склон на хълма, близо до чертите на изпепелената вече градина на чародея. По задната стена на съборетината се виеха лозници и леките повеи на вятъра разнасяха сладкия аромат на гроздовете.

Габорн и Роуан почнаха да ги късат, тъй като не бяха сигурни дали ще намерят друга храна през деня. Отвътре се чу кашляне и Габорн замръзна. Някой в къщурката затупа по пода, подпирайки се на бастун. Беше само въпрос на време да излезе и да ги види.

Габорн дръпна Роуан — и тъкмо тогава откъм полята южно от замъка засвириха рогове.

Екът на роговете веднага беше последван от пръхтене и викове. Габорн се изкачи малко по-високо по хълма и погледна над Външната стена към загърнатите в мъгла полета. Реката се простираше на изток, с поля зад нея. Дърветата на Дънуд се виждаха на един хълм отвъд долината на юг.

В края на гората на южния хълм Габорн изведнъж забеляза движение сред мъглата: блясък на стоманени брони, остри шлемове, вдигнати във въздуха пики. Сред мъглата яздеха конници.

Пред тях тичаха хиляда върколаци, като черни сенки — подскачаха на четири крака по земята, врещяха и виеха от ужас. Върколаците отстъпваха към замъка, полузаслепени от дневната светлина.

Габорн видя един ездач, облечен в нощносинята ливрея на дома Ордън, с емблемата на зеления рицар.

Умът му не можеше да го побере — баща му щурмуваше замъка.

„Не!“ — прииска му се да извика.

Щурмът беше самоубийствен. Баща му беше взел със себе си твърде малко хора. Бяха дошли като лек ескорт — просто за украса, — не бяха подготвени за война! Нямаха нито обсадни машини, нито магьосници, нито дори балисти.

И изведнъж Габорн разбра, че това няма значение. Баща му вярваше, че той е в замък Силвареста и че замъкът е паднал. Щеше да направи всичко възможно, за да си върне сина.

Това го изпълни с вина и ужас, с мисълта, че неговата опърничавост, глупостта му изведнъж бяха поставили живота на толкова много хора пред ненужен и безсмислен риск.

Но макар бащините му войници да бяха дошли „само за украса“, съвсем не се биеха като украшения. Конете се носеха надолу по хълма, разоравайки мъглата; брадвите на ездачите бяха вдигнати високо над главите им. Габорн видя как голите върколаци бягат от рицарските брадви. Надаваха ужасени врясъци, в широко зейналите им усти лъщяха жълти зъби. Някои се обръщаха и забиваха дръжките на късите си копия в калта.

Рицарите на баща му се носеха напред на бронираните си коне, кършеха се пики, фучаха брадви, кръв, кал и козина изпълваха въздуха, заедно с воя на върколаците и писъците на умиращите.

От юг кънтяха конските копита. Стотици гласове се надигнаха в един вик, бойния вик: „Ордън, храбрият Ордън!“

В отговор откъм изток се надигна гръмовен рев. Орда главанаци се понесе по полята отвъд реката и се насочи към Дънуд от източните полета — стотина гиганти трополяха тежко, като движещи се сред мъглата хълмове.

Стражите по крепостните стени нададоха викове и роговете заехтяха да призоват на битка спящите още по наровете войници на Радж Атън. Габорн се уплаши, че Радж Атън ще изпрати своите рицари в конна атака на бойното поле. Домът Ордън разполагаше с най-много две хиляди души, освен ако баща му не беше успял да събере подкрепления от по-малките цитадели на Силвареста.

Страхът от контраатака на Радж Атън се стопи почти толкова бързо, колкото се бе пробудил. Габорн дочу викове откъм южната порта, придружени от дрънченето на веригите — бойците на Радж Атън вдигаха подвижния мост. Мъглата долу беше толкова гъста, че той не можа да види дали някой от върколаците е успял да мине по моста.

Радж Атън не можеше да контраатакува, защото не можеше да знае колко войска е довел Ордън. Ако нападнеше, можеше да попадне на засада от толкова голяма сила, че да не може да й удържи. В края на краищата беше обичайна тактика да се опиташ да подмамиш защитниците на един замък навън, като създадеш лъжливо впечатление, че силите ти са недостатъчни за щурм.

Откъм изток повя противоположен вятър и мъглата се сгъсти още повече. Габорн вече не можеше да види нищо. Дори великаните се скриха в мъглата.

Но все пак се чуваше цвиленето на изплашени коне и бойните викове на дома Ордън. На хълма отвъд долината прозвучаха рогове — два къси воя и един дълъг. Заповед за прегрупиране.

— Хайде! — подкани Габорн Роуан и я хвана за ръката. Затичаха нагоре, към кралската цитадела.

В града цареше суматоха. Бойците на Радж Атън тичаха към градските стени.

Когато Габорн и Роуан стигнаха до Кралската порта, войниците вече спускаха решетката на портикула, водещ към търговския квартал. Викнаха на двамата да се махат.

От кралската цитадела се изсипаха петстотин бойци на Радж Атън и се спуснаха към Външните стени. Пред тях търчеше изплашен добитък.

В създалата се бъркотия Габорн и Роуан се провряха през портикула и се озоваха на пазара.

Пазарният площад бе незащитен. Хората на Радж Атън все още не бяха съставили план за отбрана при щурм. Нямаше войници, поставени при метателните машини. Габорн заоглежда стените и видя как десетина войници тичат към катапултите, а други се качват по кулите на всеки ъгъл на замъка — но се бяха пръснали рехаво и в действията им се долавяше хаос. Някои тичаха към Външната стена; други се опитваха да укрепят отбраната на цитаделата на Посветителите.

На практика по втората стена на градската отбрана, Кралската стена, липсваше сериозна защита.

В равнината долу, надвивайки писъците на върколаците, цвиленето на умиращи коне и рева на великаните, рицарите на дома Ордън подеха песен и плътните им гласове се сляха в прослава на войната.

Бащата на Габорн винаги беше настоявал всеки мъж от личната му гвардия да притежава три дара на Глас, така че заповедите по бойното поле да се чуват лесно. Техният смъртен химн изригна от мъглата, разтърси дори камъните на замъка Силвареста и заотеква от хълм на хълм. Беше песен, предназначена да внуши ужас в сърцата на враговете:

Носете честта си, размахайте меча,

силни мъже на Ордън.

Враговете сечете, кръвта им пролейте,

страшни мъже на Ордън!

И се носеше цвилене на гинещи коне… много коне. Габорн не разбираше защо умират толкова коне, докато не се сети, че конете на Радж Атън все още стоят по коневръзите на отсрещния хълм. Бащините му бойци избиваха животните на Вълчия господар.

Габорн и Роуан спряха на стотина разкрача под кралската цитадела и се загледаха към покритите с мъгла зелени поляни, където кипеше битката. Габорн изведнъж се стресна от притичалите покрай тях няколко души.

Един плещест войник го избута встрани и му викна:

— Дръпни се от пътя!

И изведнъж — в лъскавата си черна броня, с черния шлем с широко разперените криле на белия бухал, се появи самият Радж Атън с личната си охрана, съветниците и неговия Дни. До него тичаха трима останали без дъх огнетъкачи.

Габорн понечи да посегне да извади сабята си и да нападне Вълчия господар, но бързо разбра, че ще е глупаво. Обърна се с пламнало от безсилен гняв лице.

Радж Атън пребяга на една ръка разстояние от Габорн — крещеше на гвардията си заповеди на индопалски:

— Приготви хората и конете! Огнетъкачите — по стените. Пратете огнени лъчове оттук до дърветата, за да можем да виждаме в тази мъгла. Контраатаката ще водя аз! Проклет да е този нагъл Ордън!

— Мъглата е неестествена — извика обезпокоен един от огнетъкачите му. — Мъгла на воден магьосник.

— Рахжим, само не ми казвай, че те е страх от някакво младо водно магьосниче, на което още не му е поникнала брада! — сряза го Радж Атън. — Очаквам повече от теб. Тази мъгла ще подейства толкова срещу Ордън, колкото в негова полза.

Магьосникът поклати глава.

— Някаква Сила се бие срещу нас! Чувствам я!

Габорн можеше само да посегне и да пипне Вълчия господар, можеше да му отсече главата, а нищо не беше направил.

Огромната тежест на тази пропусната възможност го сломи. Когато Радж Атън и войниците му забързаха надолу по Пазарната улица, ръката на Габорн зашари нервно да извади сабята от ножницата.

— Не! — изсъска му Роуан, сграбчи китката му и я натисна да прибере оръжието в ножницата.

Беше права. Но след като огледа улицата, той се увери, че мястото е идеално за засада. Обикновено дюкяните отваряха чак след час-два — а този ден съвсем не беше обикновен. Сигурно изобщо нямаше да отворят.

Пазарна улица извиваше на югозапад, така че дори човек да не беше далеч от кралската цитадела и вътрешната полоса на градската отбрана, не можеха да го видят нито от стените на цитаделата горе, нито от външните стени долу. Триетажните каменни сгради от двете страни на Пазарната улица пречеха на гледката.

Габорн спря. Утринните сенки все още бяха дълбоки, улицата — пуста. Замисли се дали да не изчака, докато Радж Атън се върне.

Погледна към кралската цитадела.

Към него тичаше някаква жена, жена, облечена в нощносин копринен халат, неприлично увит около тялото й и разкриващ наполовина дръзко щръкналите й гърди. В дясната си ръка държеше сребърна верига, от която висеше малка метална топка, в която се палят благовония. В тъмните й очи танцуваха лудешки светлини, а главата й беше плешива. Носеше се с такава властна самоувереност, че Габорн веднага разбра, че е важна особа.

Чак когато тя се приближи до него, той усети топлината, излъчваща се от тялото й — сухата жар под кожата й — и разбра, че е огнетъкачка.

Жената изведнъж спря и се втренчи в него, сякаш го позна.

— Ти! — извика огнетъкачката.

Той дори не помисли. Разбра с всяка фибра на съществото си, че тя е враг. С едно плавно движение извади сабята си, замахна и отсече главата й.

Роуан ахна, запуши устата си с ръка и отстъпи.

За част от секундата огнетъкачката остана изправена, главата й отхвърча назад, кадилницата с благовонието все още бе в ръката й.

После цялото й тяло се превърна в зелен огнен стълб, който изхвърча високо във въздуха. От зноя му камъните под нозете й чак изпищяха от болка, тялото й стана на въглен за миг и Габорн усети как веждите му се опърлиха и го защипаха. Острието на сабята му лумна в пламъци, сякаш натъкнало се на проклятие, огънят се втурна надолу по окървавения метал към дръжката… и Габорн хвърли сабята на земята.

Кой знае защо, и слава на Силите, реши, че трябва да свали и ножницата и да хвърли и нея — сякаш, и тя можеше да избухне в пламъци заради дългата си връзка с оръжието.

Твърде късно осъзна грешката си с убийството на огнетъкачка.

Една могъща огнетъкачка не можеше да бъде убита. Можеше да бъде посечена и тялото й щеше да се разпадне, да се слее с огнената стихия. Но оставаше откъслек от времето, миг на съзнание между смъртта и разпадането, когато се отприщва пълната сила на огнетъкача, когато той се слива с първичния елемент, на който служи.

Габорн се олюля и отстъпи назад колкото можа по-бързо, като дръпна и Роуан. Макар и мъртва, огнетъкачката успя да съхрани човешката си същност, успя да запази формата си така, че в един миг към небето се издигна голям зелен фонтан от огън, а в следващия започна да се оформя огромна огнена жена, висока поне осемдесет стъпки.

Огнен пъкъл очерта силуета й — удивително плътна сплав от топазени и смарагдови пламъци, със съвършено изваяни лице и очи; малките гърди и здравите мускули на краката й се възпроизведоха с невероятна точност. Застана сякаш объркана, загледана на юг и на изток, откъдето идеше шумът и грохотът на битката.

Съставеният от първичната стихия дух на огнетъкачката се пресегна, изпълнен със сляпо любопитство, и докосна покрива на една стара търговска сграда. Стряхата на покрива се стопи и затече надолу.

Улицата беше заможна и много от дюкяните бяха с големи стъклени прозорци, които се пръснаха под напора на разкъсващия зной. Дървените порти и табели избухнаха в пламъци.

Но огненият дух не беше в пълно съзнание. Огнетъкачката може би още не съзнаваше, че е убита. В следващите няколко мига, прецени Габорн, щеше да го пропусне.

След което щеше да се нахвърли върху него.

— Бягай! — изсъска той и дръпна Роуан.

Но тя остана вкочанена на мястото си, защото свирепият зной я пареше повече, отколкото него. Роуан изкрещя от болка, свежите й сетива не можеха да устоят на близостта на стихията.

Вляво от тях имаше едно дюкянче и Габорн се втурна към него с единствената надежда, че ще има заден изход. Вдигна ръце пред главата си и скочи през витрината.

Върху него се изсипаха парчета стъкло и насякоха челото му, но той не посмя да спре, за да прецени колко е пострадал. Роуан се провря след него и той я задърпа към задната страна на дюкяна, към една отворена врата, извеждаща към работилницата. Хвърли поглед през рамо и видя една огненозелена ръка, провираща се през прозореца към тях.

Един зелен пръст докосна гърба на Роуан. Младата жена нададе смразяващ кръвта вик, щом огънят я прониза като меч. Дългият огнен език се показа през корема й.

Габорн пусна ръката й, смаян от болката, изписана в очите й, и от ужасния й смъртен писък. Сякаш тъканта на разсъдъка му изведнъж се раздра. Нищо не можеше да направи за да я спаси.

Изхвърча в работилницата и затръшна вратата. Наоколо се търкаляха длета, триони и пили. Подът беше осеян със стърготини.

„Защо нея? — зачуди се Габорн. — Защо духът отне нея, а не мен?“

Видя залостената отвътре задна врата и бързо свали лоста, усещайки приближаващата го откъм гърба огнена стена. Изхвърча през прага и хукна по уличката.

Затича на зигзаг, профуча по уличката и излезе в друга, още по-тясна.

Чувстваше се опустошен. Пред очите му бе лицето на Роуан. Бе искал да я опази, но несдържаността му я беше убила. Почти не можеше да го повярва и му се дощя да се върне, за да я потърси.

Зави на поредния ъгъл.

На по-малко от двайсет стъпки видя двама мечоносци на Радж Атън, с облещени от страх очи. И двамата отстъпваха заднишком, без да му обръщат никакво внимание.

Габорн се обърна да види в какво са се втренчили.

Духът на огнетъкачката се качваше на един покрив. Възседна го като любовник — и целият покрив лумна в пъклени пламъци, задушаващ дим изригна на гъсти и черни като нощта облаци.

Огненият дух вече губеше женските си очертания — пламъците му се протягаха като алчни езици, изпъваха се във всички посоки и сееха хаос. Докоснеше ли някой от пламъците някоя сграда, стихията нарастваше на ръст и на мощ, и все повече губеше човешката си форма.

Нажеженото бяло на очите й се заозърта трескаво във всички посоки. Тук имаше да се подпали пазар… по-надолу бяха дървените постройки на по-бедно пазарище. На изток се намираха конюшните, а на юг — обгърнатият от мъглата Дънуд с неговите смъртни писъци и викове на ужас.

Очите й минаха покрай Габорн и като че ли се фокусираха на двамата войници, само на ръка разстояние от него. Войниците се обърнаха и побягнаха. Габорн остана закован на място, уплашен, че стихията може да бъде привлечена от движението му.

Огнената фигура се извърна и погледна към хълмовете на Дънуд — дървесните корони се протягаха над гъстата мъгла. Твърде вкусен пир беше това, за да го пренебрегне. Огнетъкачката вече се беше превърнала в прегладнял звяр, във всепоглъщащо чудовище. Каменните сгради на пазара не предлагаха много храна за засищане.

Тя протегна ръка, опря се на една камбанария, подскочи и се понесе към горите. Огнените й нозе закрачиха от покрив на покрив.

Когато стигна до Кралската порта, се чуха отчаяни викове. Войниците, бранещи кулите от двете страни на портата, избухнаха в пламъци, закапаха като късове тлъсто месо, обжарено от съсъка на лагерен огън.

Приятели, врагове, дървета и къщи — духът на огнетъкачката не се интересуваше какво поглъща. За да види по-добре, Габорн се изкатери на едно външно стълбище зад някакъв хан и се сви под стрехите на покрива.

Каменните кули запращяха и почерняха от горещината при преминаването на стихията. Железните решетки на портикула се разтопиха.

А когато тя се забърза по долния двор към градските порти, избухнаха в хор гласовете на стотици мъже, изпълнени със страх и ужас.

Докато стигне външните порти, огнетъкачката започна напълно да губи човешките си очертания и се превърна в огнен стълб. Изкачи градската стена точно над подвижния мост и остана за миг изправена над кулите, навярно уплашена от рова. Сред пламъците проблесна лик, толкова приличащ на женско лице, което се озърна с копнеж назад към дървените съборетини в долната част на града, после към Складовата улица.

След това пламъците прескочиха стената и рова и се втурнаха през полята към Дънуд.

Отдалече Габорн отново долови грохота на битката, бойните рогове на бащините му войници, подали знак за отстъпление през обгърнатите в бяла мъгла поля.

Пламъците от огнената стихия прорязваха мъгливата пелена. На тази светлина Габорн успя да различи — като при блясък на мълния — трима конници, сражаващи се сред орда върколаци — размахваха грамадните си брадви над главите си.

После войниците изчезнаха, погълнати от огъня. Духът-стихия се понесе над равнината толкова алчен за суха трева, дърво и човешка плът, че помиташе всичко; превърна се в огромна река от огън, бушуваща през полята.

Сърцето на Габорн се сви от болка. Когато огненият дух бе докоснал Роуан, сякаш беше разкъсал и самия него. Сега той чуваше откъм полята викове на отчаяние, смесени с писъците на ранени и умиращи тук, в замъка Силвареста. Не можа да заличи от ума си онези последна, смразяваща болка, изписана на лицето на Роуан. Все едно че го бе укорила в измяна.

Не знаеше дали бе постъпил добре, или зле, като посече огнетъкачката. Убийството й беше прибързано — почти рефлекс, който някак си му се струваше в реда на нещата, но донесе ужасни последствия.

Стените от огън, издигащи се от полето, пречеха на Радж Атън да излезе от замъка и да поведе хората си в битка.

„Това може да се окаже спасителен удар за хората ми“ — помисли Габорн.

Но можеше и да не се окаже. Габорн нямаше представа колко от хората му са загинали в реката от пламъци. Можеше само да се надява, че мъжете са видели свирепия огнен дух, възкачил се на градските стени, навреме и са успели да избягат.

В замъка беше пълно с мъртви войници, други умираха пред очите му. Десетки, може би стотици воини на Радж Атън бяха изгорели в пламъците. Портикулът на Кралската порта беше опожарен.

Грамадният дъбов подвижен мост на Външната порта гореше; кулите от двете му страни поддадоха и рухнаха. Зъбците и веригите, които издигаха и смъкваха моста, се бяха разтопили.

Само с един замах на сабята си Габорн току-що беше уязвил отбраната на замък Силвареста.

Ако баща му решеше да щурмува сега, днес, щеше да има свободен достъп към замъка.

И изведнъж Габорн забеляза една дребна фигура на Външната стена — взираше се над стената от пламъци: мъж в черна броня, с бели бухалски криле, широко разперени над високия шлем.

Мъжът вдигна бойния си чук и извика с гласа на хиляда мъже, тъй че думите му ясно изкънтяха от хълмовете и целият замък отекна.

— Менделас Дрейкън Ордън! Ще те убия! Теб и изчадието ти!