Дейвид Фарланд
Даровете всечовешки (36)

В силни ръце

Габорн чу вика на Йоме. Беше толкова стряскащ, че той се побоя да не би да е простреляна. Яздеха вече от часове, спираха само да сменят конете и Йоме нито веднъж не се беше оплакала. Той се обърна да види какво става.

Видя първо, че крал Силвареста седи в седлото си и кима. Стискаше седлото с две ръце. И плачеше. От очите му се стичаха сълзи.

Йоме също се беше присвила.

— Габорн, спри. Трябва да спрем! — извика тя.

— Какво става? — попита Габорн.

— Гааах — каза крал Силвареста.

— Нашите Посветители умират — каза Йоме. — Той… не знам дали има сила да продължи.

Габорн усети как го обзема смазваща тъга.

— Боренсон. Трябваше да се сетя. — Чувстваше се съсипан. — Много съжалявам, Йоме.

Приближи се до краля и го хвана за брадичката.

— Можеш ли да яздиш? Можеш ли да се държиш на коня? Трябва да яздиш! Дръж се!

Габорн натисна силно ръцете на краля върху седлото.

— Дръж се! Ето така!

Крал Силвареста се вгледа в лицето на Габорн и стисна здраво.

— Ти имаш ли сила да яздиш? — попита Габорн Йоме.

Тя кимна навъсено.

Габорн поведе конете в лек тръс, без да се отдалечава от поверениците си. Крал Силвареста зяпаше нагоре към звездите и се заглеждаше в светлините на всяко селце, което подминеха.

Пет мили по-нататък на един завой кралят изхвърча от седлото и тежко падна в меката кал край пътя. И пак захлипа.

Габорн клекна до него и му прошепна тихо няколко думи, после му помогна да се качи на коня.