Базил Лидъл Харт
История на Втората световна война (74)

Атомната бомба и капитулацията на Япония

В последния том на своите военни мемоари Уинстън Чърчил разказва как на 14 юли 1945 г., когато е на Потсдамската конференция заедно с президента Труман и Сталин, му бил подаден лист хартия със следното шифровано послание: „Бебетата се родиха благополучно“. Значението му е обяснено отамериканския министър на отбраната Стимсън — че извършените предишния ден опити с атомна бомба са били успешни. „Незабавно бях поканен от президента да разговаряме. Пристигна придружен от генерал Маршал и адмирал Лийхи“.

Разказът на Чърчил за този разговор има такива дълготрайни последици, че основната част от него си заслужава да бъде цитирана: „Внезапно сме обладани от милосърдни мисли за съкращаване войната на изток и за щастливо разрешение на проблемите в Европа. Изобщо не се съмнявах, че точно такива мисли се въртяха в главите на моите американски приятели. Във всеки случай никога не е имало каквото и да било обсъждане на въпроса, дали атомната бомба трябва да се използва или не. Да се предотврати поголовното избиване на хора, да се приключи войната, светът да заживее в мир, да се излекуват раните на измъчените народи чрез демонстрация на сила и с цената на няколко експлозии, и то след толкова мъки, страдания и усилия, ни се струваше направо като вълшебно избавление.

Британското съгласие за използване на оръжието по принцип бе дадено на 4 юли, още преди да се състои изпробването му. Окончателното решение вече зависеше главно от президента Труман, който всъщност държеше оръжието; но аз нито за миг не съм се съмнявал какво ще бъде то, както не съм се съмнявал в неговата правота. Историческият факт си остава, а именно че въпросът, дали да се използва атомната бомба или не, за да се принуди Япония да капитулира, никога не беше повдиган. Всъщност съществуваше единодушно автоматично неоспорвано от никого споразумение; нито някога по време на разговорите съм чул и най-плахото предложение да се постъпи другояче“^[1]. По-късно обаче Чърчил изразява съмненията си относно използването на атомната бомба, когато казва: „Би било грешка да се предполага, че съдбата на Япония е била решена от атомната бомба. Нейното поражение беше сигурно още преди да бъде хвърлена първата бомба, и то благодарение на огромната военноморска мощ. Само с нейна помощ стана възможно завладяването на океанските бази, от които вече можеше да бъде предприета последната офанзива и от които японската армия беше принудена да капитулира, без нито една атака. Японският флот беше унищожен“^[2].

Чърчил споменава също, че в Потсдам, три седмици преди да бъде хвърлена бомбата, в разговор на четири очи Сталин му казал за послание на японския посланик в Москва, в което Япония изразявала желание да бъде сключен мир. Той добавя, че когато предал тази новина на президента Труман, намекнал, че настояването на съюзниците за „безусловна капитулация“ може да бъде малко променено, за да улесни японската капитулация.

Тези японски стъпки за постигане на мир започват много по-рано и са по-добре известни на американците, отколкото смята Чърчил. Малко преди Коледа през 1944 г. американското разузнаване във Вашингтон получава доклад от добре информиран дипломатически агент в Япония, че се създава Партия на мира, която печели там все повече привърженици. Агентът предрича, че правителството на генерал Койсо, което през юли заменя правителството на генерал Тоджо, вкарало Япония във войната, скоро ще бъде заменено от стремящо се към мир правителство на адмирал Судзуки, което ще започне преговори с подкрепата на императора. Тази прогноза се потвърждава през април.

На 1 април американците правят десант в Окинава, един от островите Рюкю, на половината път между Формоза и Япония. Шокът от тази новина, съчетан със зловещото уведомление на руснаците за прекратяване на договора за не-утралитет с японците, предшества падането на правителството на Койсо на 5 април и Судзуки става министър-председател.

Въпреки че сега имат доминиращо влияние в правителството, ръководителите на Партията на мира не знаят как да процедират по-нататък. Още през февруари по инициатива на император Хирохито са установени контакти с Русия, която е помолена като „неутрална“ да действа като посредник за постигането на мир между Япония и западните съюзници. Тези контакти са осъществени първоначално чрез руския посланик в Токио, а след това и чрез японския посланик в Москва. От това обаче не излиза нищо. Руснаците не споменават и дума за тях.

Едва след три месеца е направен такъв намек. Това става в края на май, когато Хари Хопкинс като личен пратеник на президента заминава за Москва, за да разговаря със Сталин за бъдещето. При третата им среща Сталин повдига въпроса за Япония. На конференцията в Ялта през февруари той поема ангажимента да влезе във войната срещу Япония, при условие че получи Ку-рилските острови, целия Сахалин и бъде в състояние да контролира положе-нието в Манджурия. Сталин информира Хопкинс, че подсилените му армии в Далечния изток ще бъдат готови до 8 август за нападение срещу японския фронт в Манджурия. Той казва също, че ако съюзниците държат на искането си за „безусловна капитулация“, японците ще се бият докрай, но известна промяна на това искане би ги окуражила да отстъпят и тогава съюзниците могат да наложат волята си и да постигнат същите резултати. Освен това изтъква, че Русия очаква да вземе участие в действителната окупация на Япония. По време на този разговор Сталин разкрива, че са били правени „сондажи за мир“ от „някои елементи в Япония“, но не казва ясно, че това са били официални контакти чрез посланиците.

Това се знае със сигурност много преди края на битката за Окинава. Очевидно е също, че след като островът бъде завладян, американците скоро ще могат да засилят въздушните бомбардировки над Япония, тъй като летищата на Окинава са на по-малко от 650 км от Япония — една четвърт от разстоянието от Марианските острови.

Безнадеждността на положението е ясна на всеки стратег, особено на стратезите от военноморските сили, като адмирал Судзуки, който заради антивоенните му възгледи е бил заплашван от военни екстремисти още през 1936 г. Но той и стремящият му се към мир кабинет са спъвани от един сложен проблем. Въпреки желанието за мир приемането на съюзническото настояване за „безусловна капитулация“ ще изглежда като предателство към войските на фронта, които силно желаят да се бият до смърт. Тези сили, които все още държат в ръцете си като залог живота на хиляди почти умиращи от глад цивилни и военнопленници от съюзниците, могат да откажат да се подчинят на заповедта за прекратяване на огъня, ако условията са крайно унизителни и най-вече — ако има настояване за сваляне на императора, който в техните очи е не само суверен, но и божество. Проблемът е решен от самия император. На 20 юни той свиква съвещание на шестимата министри от вътрешния кабинет, т.нар. Върховен военен съвет, на което заявява: „Обсъдете въпроса за слагане край на войната колкото може по-скоро“. Между шестимата членове на съвета има съгласие по този въпрос, но докато министър-председателят, външният министър и министърът на военноморския флот са готови да приемат „безусловна капитулация“, другите трима — министърът на сухопътните войски и началник-щабовете на сухопътните войски и на флота настояват съпротивата да продължи, докато не бъдат получени някои смекчаващи условия. След време е решено принц Коное да бъде изпратен на мисия в Москва, за да преговаря за мир, а императорът на четири очи му дава инструкции да постигне мир на всяка цена. Като предварителна стъпка на 13 юли японското външно министерство официално уведомява Москва, че „императорът желае мир“.

Посланието стига до Сталин точно когато той се готви да замине за конференцията в Потсдам. Той изпраща леден отговор, че за него това предложение не е достатъчно конкретно, за да действа или да се съгласи да приеме мисията. Този път обаче уведомява Чърчил за установения контакт и тъкмо за него Чърчил казва на Труман, добавяйки от себе си предположението, че би било разумно да се промени стриктното настояване за „безусловна капитулация“.

Две седмици по-късно японското правителство изпраща ново послание на Сталин, в което се опитва да направи още по-ясна целта на мисията, но получава същия отрицателен отговор.

Междувременно правителството на Чърчил губи общите избори във Великобритания и Атли и Бевин заменят Чърчил и Идън в Потсдам, където на 28 юли Сталин докладва на конференцията за този нов контакт.

На американците вече е известно желанието на японците да бъде сложен край на войната, тъй като разузнаването им е засякло шифровани съобщения от японския външен министър до японския посланик в Москва. Но президентът Труман и повечето от главните му съветници, особено Стимсън и началник-щабът на американската армия генерал Маршал, толкова много желаят да бъде използвана атомната бомба, за да се ускори разгромът на Япония, колкото Сталин иска да влезе във войната срещу Япония, преди да е свършила, за да бъде в по-изгодно положение в Далечния изток.

Има хора, които изпитват повече съмнения, отколкото Чърчил твърди. Между тях е адмирал Лийхи, началник-щабът на президента Рузвелт, а след това и на президента Труман, на когото не се нрави идеята за използване на такова оръжие срещу цивилното население: „Моето мнение беше, че тъй като щяхме да бъдем първите, които го използват, не биваше да възприемаме етичните норми на варварите от тъмното минало. Не съм бил учен да водя война по този начин и войните не могат да бъдат печелени с унищожаването на жени и деца“. Предишната година той протестира пред Рузвелт срещу предложението да се използва бактериологично оръжие.

Атомните учени също са разделени във възгледите си. Д-р Ваневар Буш играе водеща роля за получаването на подкрепата на Рузвелт и Стимсън за атомното оръжие, а и лорд Чъруел (бившият професор Линдеман), личен съветник на Чърчил по научните въпроси, също е негов виден привърженик. Затова не е учудващо, че когато през пролетта на 1945 г. Стимсън назначава комисия начело с Буш да обсъди въпроса за употребата на оръжието срещу Япония, тя силно препоръчва бомбата да бъде използвана колкото може по-скоро и без предварително предупреждение за нейната същност от страх да не би да се окаже само един „фишек“, както по-късно обяснява Стимсън.

За разлика от тях друга група атомни учени начело с професор Джеймс Франк скоро след това, през втората половина на юни, предават доклад на Стимсън, в който се правят други заключения: „Военните преимущества и спасяването на живота на американци, постигнати чрез внезапната употреба на атомно оръжие срещу Япония, могат да бъдат заличени от вълната от ужас и отвращение, които ще предизвика тя в останалия свят… Ако първи пуснат в действие това ново средство за масово унищожение на човечеството, Съединените щати ще загубят подкрепата на обществеността в целия свят, ще сложат началото на надпревара във въоръжаването и ще попречат на възможността за постигане на международно споразумение за бъдещ контрол над такива оръжия… Ние вярваме, че тези съображения правят използването на ядрените бомби за скорошно нападение срещу Япония нежелателно“.

Учените, които са в по-близки отношения с държавниците, имат обаче по-добри възможности да привлекат вниманието им и техните аргументи се налагат при вземането на решението, подпомогнати от ентусиазма, с който вече са успели да повлияят върху държавниците относно възможностите на атомната бомба като бързо и лесно средство за слагане край на войната. Военните съветници предлагат за двете произведени бомби пет възможни обекта. От тях, след като списъкът е обсъден от президента Труман и Стимсън, са избрани Хирошима и Нагасаки като градове, които съчетават военни обекти и „къщи и други сгради, подлежащи на разрушение“. Така на 6 август първата атомна бомба е хвърлена над Хирошима. Тя унищожава по-голямата част от града и убива около 80 000 души — една четвърт от населението му. Три дни по-късно втората бомба е хвърлена над Нагасаки. Новината за бомбата над Хирошима стига до президента Труман, когато се връща по море от Потсдамската конференция. Според присъстващите той развълнуван възкликнал: „Това е най-великото нещо в историята!“

Ефектът върху японското правителство обаче е по-малък, отколкото предполага западната страна по това време. Той не стресва тримата членове на шестчленния съвет, които се противопоставят на „безусловната капитулация“ и продължават да настояват, че първо трябва да получат някои уверения относно бъдещето, особено по въпроса за суверенното положение на императора. Що се отнася до самите японци, те научават едва след войната какво се е случило в Хирошима и Нагасаки.

Руската декларация за обявяване на война на 8 август и незабавното навлизане в Манджурия на следващия ден ускоряват решаването на въпроса почти толкова бързо, колкото влиянието на императора. На съвещанието в негово присъствие на вътрешния кабинет, състояло се на 9 август, той изтъква безнадеждността на положението толкова ясно и сам се обявява решително за сключване на незабавен мир, че тримата противници на мира са по-склонни да отстъпят и да се съгласят със свикването на Годзен кайги — съвещание на „по-старшите държавници“, на което императорът сам може да вземе окончателното решение. Междувременно правителството обявява по радиото желанието си да капитулира, ако суверенността на императора бъде зачетена — точка, по която съюзниците в Потсдамската декларация от 26 юли запазват мълчание. След известни дискусии президентът Труман се съгласява с това условие като модификация на „безусловната капитулация“.

Дори тогава сред участниците в съвещанието на Годзен кайги на 14 август има голямо разделение, но императорът решава проблема, след като категорично заявява: „Ако никой друг няма да изрази мнение, ние трябва да изразим нашето. Настояваме да се съгласите с него. Виждаме само един път за спасяването на Япония. По тази причина взехме решение да изтърпим нетърпимото и да изстрадаме невъзможното“. След това капитулацията на Япония е обявена по радиото.

Употребата на атомната бомба в действителност не е нужна, за да се постигне този резултат. При положение че девет десети от японския търговски флот е потопен или повреден, че военновъздушните и военноморските сили са унищожени, че индустрията е разрушена и че средствата за изхранване на населението се топят с голяма бързина, разгромът на Япония вече е сигурен, както казва Чърчил.

В обзорен материал за американските стратегически бомбардировки се подчертава точно този момент и се добавя: „Времето между настъпилото безсилие за оказване на военна съпротива и приемането на неизбежното от страна на политиците можеше да бъде и по-кратко, ако политическата струк-тура на Япония позволяваше по-бързи и категорични решения, свързани с националната политика. Независимо от това става ясно, че дори без атомните бомбардировки превъзходството във въздуха можеше да упражни достатъчен натиск за безусловната капитулация и да се избегне прякото нахлуване в Япония“. Главнокомандващият американските военноморски сили адмирал Кинг заявява, че морската блокада би била достатъчна „да принуди японците да се подчинят поради глада“ и поради липсата на петрол и други важни мате-риали, „ако имахме желание да изчакаме“.

Преценката на адмирал Лийхи за ненужността на атомната бомба е още по-категорична. „Употребата на това варварско оръжие в Хирошима и Нагасаки не ни помогна от морална гледна точка във войната срещу Япония. Японците вече бяха победени и готови да капитулират поради ефикасната морска блокада и успешните бомбардировки с конвенционални оръжия“.

Тогава защо бе използвана атомната бомба? Имаше ли някакви наложителни мотиви освен инстинктивното желание да бъде сложен по-бързо край на жертвите, давани от американците и британците? Очертават се две причини. Едната е разкрита от Чърчил в разказа за разговора му с президента Труман на 18 юли, след новината за успешния опит с атомната бомба, когато в главите им са се въртели и такива мисли: „…нямаше да се наложи да прибягваме до руснаците. Краят на японската война вече нямаше да зависи от огромните армии…“ Вече нямаше да ги молим за благосклонност и доброжелателство. Ден-два след това писах до г-н Идън: „Повече от ясно е, че Съединените щати вече не държат на руско участие във войната срещу Япония“^[3]. Искането на Сталин в Потсдам за участие в окупацията на Япония е много смущаващо и американското правителство желае да избегне такава възможност. Атомната бомба може да помогне за решаването на проблема. Руснаците са принудени да влязат във войната на 8 август — два дни по-късно.

Втората причина за избързването с нейното използване в Хирошима и Нагасаки е разкрита от адмирал Лийхи: „Учени и други искаха да бъде извършен този опит заради огромните суми, похарчени за проекта“ — 2 млрд. долара. Един от висшите офицери, отговарящ за атомната операция с кодовото наименование проект „Манхатън“, посочва нещата още по-ясно: „Във всеки случай работата по бомбата трябваше да завърши с успех — толкова пари бяха похарчени за нея. Ако проектът се провалеше, как щяхме да оправдаем огромните разходи? Помислете какъв вой щеше да надигне обществеността… Времето бързо изтичаше, някои хора във Вашингтон се опитаха да убедят директора на проекта «Манхатън» генерал Гроувс да действа, преди да е станало твърде късно, а той знаеше, че щеше да опере пешкира, ако се проваляхме. Когато бомбата беше готова и хвърлена, облекчението на всеки, който имаше отношение към проекта, беше огромно“.

Едно поколение по-късно обаче става ясно, че прибързаното използване на атомната бомба не е било никакво облекчение за човечеството.

На 2 септември 1945 г. представителите на Япония подписват „акта за капитулацията“ на борда на американския линеен кораб „Мисури“ в Токийския залив. Така Втората световна война завършва шест години и един ден след нападението на Хитлер срещу Полша, и четири месеца след капитулацията на Германия. Това е официалният край на войната, церемония, която трябва да подпечата удовлетворението на победителите. Реалният край настъпва на 14 август, когато императорът обявява капитулацията на Япония съгласно условията на съюзниците, и сраженията спират седмица след като е хвърлена атомната бомба. Но дори този страхотен удар, с който град Хирошима е изтрит от лицето на Земята, за да бъде демонстрирана съкрушителната мощ на новото оръжие, не допринася повече за ускоряване на капитулацията. Тя вече е сигурна и няма реална необходимост от използването на такова оръжие, под чиято сянка светът живее оттогава.