Базил Лидъл Харт
История на Втората световна война (3)

Втора глава
Съотношение на силите в началото на войната

На 1 септември 1939 г., петък, германските армии нахлуват в Полша. В неделя, 3 септември, британското правителство обявява война на Германия, изпълнявайки дадената по-рано гаранция за Полша. Шест часа по-късно френското правителство, малко по-колебливо, последва англичаните.

Седемдесетгодишният министър-председател Чембърлейн завършва съдбоносното си съобщение пред британския парламент с думите: „Надявам се да доживея деня, когато хитлеризмът ще бъде унищожен и свободна Европа възстановена“. Полша е превзета за по-малко от месец. За девет месеца войната обхваща по-голямата част от Западна Европа, а въпреки че в края на краищата Хитлер е победен, свободна Европа не е възстановена.

Приветствайки обявяването на войната, Артър Грийнууд изразява облекчение от името на Лейбъристката партия, че „непоносимата агония на напрегнатото очакване, от която страдахме всички, приключи. Сега знаем най-лошото“. От последвалите аплодисменти става ясно, че той изразява общото настроение на Камарата на общините. Грийнууд завършва с думите: „Дано войната да бъде бърза и кратка и дано мирът, който ще последва, да се изправи гордо завинаги върху руините на едно зловещо име“.

Никоя що-годе обективна преценка на съответните сили и ресурси не дава каквото и да било основание да се вярва, че войната може да бъде „бърза и кратка“, или да се хранят надежди, че Франция и Великобритания сами биха могли да победят Германия, колкото и дълго да продължи тя. Твърдението, че „сега ние знаем най-лошото“, е дори още по-глупаво.

Илюзорни са представите и за силите на Полша. Лорд Халифакс, който като външен министър би трябвало да е добре информиран, вярва, че Полша има по-голяма стойност във военно отношение, отколкото Русия, и предпочита да я осигури като съюзник. Той уведомява за това американския посланик на 24 март, няколко дни преди внезапното решение да бъде предложена британска гаранция за Полша. През юли генералният инспектор на въоръжените сили генерал Айрънсайд посещава полската армия и при завръщането му „докладите му… бяха много благоприятни“^[1] според думите на Чърчил.

По отношение на френската армия илюзиите са още по-големи. Самият Чърчил я окачествява като „най-добре обучената и предана мобилна сила в Европа“^[2]. Когато се среща с главнокомандващия френските армии генерал Жорж няколко дни преди войната и се запознава със сравнените цифри за силите на французите и германците, той казва, приятно впечатлен: „Но вие сте добре подготвени“^[3].

Това може да е засилило нетърпението, с което той се присъединява към натиска, оказван върху французите, да избързат с обявяването на война в подкрепа на Полша. В своя телеграма френският посланик казва: „Един от най-въодушевените е Уинстън Чърчил; от крясъците му телефонът вибрира“. Пак през март Чърчил обявява „пълното си съгласие с министър-председателя“ относно предложението за гаранция за Полша. Заедно с почти всички британски политически лидери той гледа на нея като на средство за запазване на мира. Единствено Лойд Джордж посочва нейната непрактичност и опасност, а предупреждението му е окачествено от „Таймс“ като „изблик на неутешим песимизъм на г-н Лойд Джордж, който сега като че ли се намира в някакъв свой странен и далечен свят“.

За баланс трябва да се каже, че тези илюзии относно перспективите не се споделят от по-трезвите военни кръгове^[4]. Но общото преобладаващо настроение за момента е презаредено от емоции, които удавят чувството за конкретната реалност и замъгляват по-далечната перспектива.

Можеше ли Полша да издържи по-дълго? Можеха ли Франция и Великобритания да направят повече, отколкото сториха, за да намалят германския натиск върху Полша? Като се вземат предвид сега известните данни за въоръжените сили, отговорът на двата въпроса на пръв поглед, изглежда, трябва да бъде „да“. Като численост на въоръжените сили Полша е имала достатъчно, за да спре германските войски на своя фронт и най-малкото да наложи продължително забавяне на настъплението им. От данните е очевидно също, че французите е трябвало да бъдат в състояние да победят германските сили, оставени срещу тях на Запад.

Полската армия се състои от 30 действащи и 10 резервни девизни. Освен това има не по-малко от 12 големи кавалерийски бригади, въпреки че само една от тях е моторизирана. В числа потенциалните сили са дори по-големи от общия брой, който предлагат дивизиите, тъй като Полша има близо 2 500 000 обучени мъже, подлежащи на мобилизация.

Франция мобилизира числеността на 110 дивизии, от които най-малко 65 са действащи. Те включват 5 кавалерийски дивизии, а така също 2 механизирани и една бронетанкова, която е в процес на сформиране. Останалите са пехотни. Общата оценка е, че дори и след отделянето на сили за защита на Южна Франция и Северна Африка срещу евентуална заплаха от страна на Италия френското командване е било в състояние да съсредоточи 85 дивизии на северния фронт срещу Германия. Нещо повече, било е възможно да бъдат мобилизирани 5 000 000 обучени мъже.

При започването на войната Великобритания обещава да изпрати 4 редовни дивизии във Франция освен силите за защитата на Близкия и Далечния изток. В действителност изпратените от нея войски са 5 дивизии. Но поради проблемите с транспорта по море и необходимостта от обиколен път, за да се избегнат въздушните атаки, този първоначален контингент не успява да пристигне до края на септември.

Великобритания е в процес на формиране и екипиране не само на малка, но добре обучена редовна армия, а и на териториална армия от 26 дивизии, като в началото на войната правителството изготвя планове да разшири общия брой на въоръжените сили до 55 дивизии. Но до 1940 г. първият контингент от тази нова сила не е готов за изпращане на фронта. Междувременно главният британски принос може да се изрази в традиционната му форма: налагане на блокада по море — форма на натиск, която по принцип осигурява по-бавен ефект.

Великобритания разполага с бомбардировъчна авиация от малко над 600 самолета — два пъти повече в сравнение с Франция, но значително по-малко от половината, с която разполага Германия. Но с оглед на ограничения размер и обхват на оперативните машини тя не може да постигне сериозен ефект чрез пряко нападение срещу Германия.

Германия мобилизира 98 дивизии, от които 52 са действащи (включително 6 австрийски). От останалите 46 дивизии обаче само 10 са годни за действия при мобилизация и дори и при тях повечето хора са новобранци само с един месец служба. Останалите 36 дивизии се състоят главно от ветерани от Първата световна война, 40-годишни, слабо запознати със съвременните оръжия и тактики. Те изпитват силен недостиг от артилерия и други оръжия. За органи-зирането и обучението им да действат като такива е необходимо дълго време — по-дълго, отколкото са преценките на германското командване, което е много разтревожено от мудността на процеса.

През 1939 г. германската армия не е готова за война — война, която нейните командири не очакват, разчитайки на уверенията на Хитлер. Те се съгласяват с искането му за бързо увеличаване на армията без особено желание, защото предпочитат постепенния процес на изграждане чрез обучени кадри, но Хитлер непрекъснато им повтаря, че ще има достатъчно време за такава подготовка, тъй като не възнамерява да рискува да започне голяма война по-рано от 1944 г. Сравнено с мащабите, с които се увеличава армията, снаряжението й е крайно недостатъчно.

Въпреки това след войната преобладава мнението, че зашеметяващите победи на Германия в началото на войната са се дължали на нейното внушително превъзходство във въоръжение и численост.

Втората илюзия битува още повече. Дори в мемоарите си за войната Чърчил твърди, че през 1940 г. германците са имали най-малко 1000 „тежки танка“. Истината е, че изобщо не са имали тежки танкове. При започването на войната са разполагали само с шепа средни танкове с тегло не повече от 20 тона. Повечето от използваните в Полша танкове са били леки и с тънка броня.

При една равносметка може да се види, че заедно поляците и французите са разполагали със 130 дивизии срещу общо 98 германски, от които 36 са били необучени и неорганизирани. По брой на обучени войници равносметката в още по-голяма степен не е в полза на германците. Това, което може да се противопостави на този неблагоприятен цифров баланс, е централното положение на Германия, което й осигурява едно „главно предимство“ — разделя войските на поляците от войските на французите. Германците имат възможност да атакуват по-слабата от тях, докато французите трябва да нападнат подготвена германска отбрана, ако искат да облекчат положението на своя съюзник.

Дори и при това положение в количествено изражение поляците притежават достатъчно големи сили, за да задържат хвърлените срещу тях атакуващи войски, които се състоят от 48 действащи дивизии. Следват ги половин дузина резервни дивизии, които са мобилизирани, но кампанията приключва, преди да влязат в действие.

На пръв поглед изглежда, че французите са имали внушително превъзходство, с което да разгромят германските сили на Запад и да извършат пробиЕ през Рейн. Германските генерали са изумени, но и облекчени, че те не го правят. Повечето от тях са склонни да мислят с категориите от 1918 г. и като англичаните да надценяват възможностите на френската армия.

Въпросът, дали Полша е можела да се задържи по-дълго и дали Франция е можела да й окаже по-ефикасна помощ, изглежда много по-различно при една по-задълбочена преценка, при която се вземат под внимание техник недостатъци, както и обстоятелството, че новият начин за водене на война се практикува за първи път през 1939 г. От тази съвременна гледна точка изглежда, че преди войната вече не е било възможно да бъде променен ходът на събитията.

Описвайки в мемоарите си за войната капитулацията на Полша, Чърчил заявява: „Нито във Франция, нито във Великобритания имаше истинско раз-биране за последиците от новия факт, че танковете могат да бъдат направени така, че да устоят на артилерийския огън и да могат да напредват по сто мили на ден“.

Това твърдение е вярно само дотолкова, доколкото се отнася за повечето висши офицери и държавници на двете страни. Обаче тези нови възможности са били предвидени и обяснени публично и последователно от малка група прогресивни военни стратези най-напред именно във Великобритания. Във втория том, който се занимава с капитулацията на Франция през 1940 г. Чърчил прави забележително, макар и с известни уговорки, признание: „Тъй като от години нямах достъп до официална информация, не можех да преценя точно каква мощ е създал революционният прогрес от последната война насетне по отношение на навлизането на масово и бързоподвижно тежко въоръжение. Знаех за него, но както е логично да се очаква, то ни най-малко не промени вътрешното ми убеждение“^[5].

Това е едно забележително изказване от човека, който е играл толкова голяма роля във въвеждането на танка през Първата световна война. Признанито му прави чест със своята откровеност. Той е министър на финансите до 1929 г. а експерименталната танкова част, първата в света, е сформирана в Солсбъри Плейн през 1927 г., за да се проверят новите теории, които пропагандаторите на високоскоростната танкова война защитават от няколко години. Чърчил е бил напълно запознат с техните идеи, посещава експерименталната част по време на нейната работа и продължава да се среща с тях през следващите години.

Във Франция неразбирането на новата идея за водене на война и официалната съпротива срещу нея са дори по-големи, отколкото във Великобритания. А в Полша те са по-големи, отколкото във Франция. Това неразбиране е в основата на провала на двете армии през 1939 г., а на французите отново, и то с много по-пагубен ефект — през 1940 г. Поляците са много изостанали във водещите военни разбирания, а и до голяма степен — в структурирането на своите въоръжени сили. Те нямат бронетанкови и моторизирани дивизии и старомодните им части изпитват голям недостиг от противотанкови и противосамолетни оръдия. Нещо повече, полските лидери все още възлагат големи надежди на широкото използване на кавалерията и силно вярват във възможността за кавалерийски атаки.

В това отношение няма да е погрешно, ако кажем, че идеите им са били изостанали с 80 години, тъй като безплодността на кавалерийските атаки е доказана още в американската Гражданска война, макар че военачалниците, привърженици на използването на коня, продължаваха да си затварят очите пред този урок. Поддържането на големи конни части от всички армии през Първата световна война с надеждата за пробив, който така и не се появи, беше най-големият фарс на тази позиционна война^[6].

Французите, от друга страна, разполагат по това време с много от компонентите на съвременната армия, но не я превръщат в такава, защото идеите на военното им командване са остарели с 20 години. Противно на приказките, които се разказват след тяхното поражение, те са имали повече танкове, отколкото германците са били произвели до началото на войната — много от тях по-големи и с по-дебела броня, отколкото на германските танкове, макар и по-бавни. Обаче френското Върховно командване все още гледа на танковете с погледа от 1918 г. — като слуги на пехотата или като разузнавателни части, допълващи кавалерията. Под влияние на този старомоден начин на мислене за разлика от германците те забавят организирането на танковете си в бронетанкови дивизии и все още са склонни да ги използват за по-незначителни задачи.

Слабостта на французите, а още повече на поляците в организирането на сухопътни сили от нов тип се засилва още повече от липсата на военновъздушна мощ, която да защитава и да подкрепя армиите им. При поляците това се дължи отчасти на липсата на производствени възможности, но французите нямат такова извинение. И в двата случая нуждите от военновъздушни сили са изместени от изграждането на големи армии, тъй като гласът на генералите е решаващ в разпределението на военния бюджет и те, естествено, проявяват предпочитание към този род войски, които са им познати. Те все още не са можели да разберат до каква степен ефективността на сухопътните войски зависи от адекватната поддръжка от въздуха.

Провалът и на двете армии може да бъде обяснен с фаталното самодоволство на командванията им. При французите то се подхранва от победата през Първата световна война и от това, че превъзхождат с военните си познания партньорите си.

В случая с поляците то е подхранвано от разгрома на руснаците през 1920 г. И в двата случая военните ръководители проявяват трайно арогантно са-модоволство спрямо своите армии и военните им умения. Справедливостта изисква да се каже, че някои млади френски офицери, като полковник Дьо Гол, проявяват силен интерес към новите идеи за танковата война, които се лансират във Великобритания. Обаче по-висшите френски генерали обръщат малко внимание на тези британски „теории“ в рязък контраст с усърдието, с което германските генерали от новата школа ги изучават. Въпреки това германската армия все още далеч не е истински ефективна и модерна сила. Тя не само че не е подготвена за война като цяло, но и основната част от действащите дивизии е старомодна по своята структура, а концепциите на Върховното командване все още клонят към старите прийоми. Обаче до избухването на войната се създава малък брой части от нов тип — 6 танкови и 4 леки (механизирани) дивизии, както и 4 моторизирани пехотни дивизии, които да ги подкрепят. Това е малка част от цялото, но тя е по-ефикасна от останалата германска армия. Същевременно германското Върховно командване, макар и колебливо, признава новата теория за високоскоростната война и иска да я изпита на практика. Това се дължи преди всичко на енергичната пропаганда на генерал Хайнц Гудериан и на няколко други военачалници, както и на факта, че аргументите им допадат на Хитлер — на него му допада всяка идея, обещаваща бързо разрешение. Накратко казано, германската армия постига изумителната си поредица от победи не защото има решително превъзходство по сила или е напълно модерна по форма, а защото е по-напреднала с няколко жизнено важни степени от своите противници.

Европейската ситуация през 1939 г. дава ново потвърждение и актуалност на често цитираната мисъл на Клемансо по време на последния голям конфликт между държавите: „Войната е нещо твърде сериозно, за да бъде оставена на военните“. Тя вече не може да бъде оставена в ръцете им, дори и да има пълно доверие в преценките им. Възможностите да се води война, като изключим може би започването й, преминават от сферата на военните в сферата на икономиката. Както на бойното поле техниката добива все по-решаващо значение от живата сила, така в голямата стратегия индустрията и иконо-мическите ресурси изместват армиите на заден план. Ако доставките от заво-дите и петролните полета не могат да се извършват без прекъсване, те все повече се превръщат в инертна маса. Колкото и внушителни да изглеждат преминаващите военни колони в очите на ужасения цивилен наблюдател, за стратега на съвременната война те са само марионетки върху лентата на конвейера. Именно този аспект е в основата на потенциалния фактор, който може да спаси цивилизацията.

Ако решаващо значение имат само съществуващите армии и въоръжения, картината щеше да изглежда много по-мрачна. Мюнхенското споразумение променя стратегическото равновесие в Европа и поне за известно време го прави твърде неблагоприятно за Франция и Великобритания. Никакво ускоряване на програмите за въоръжаване не може за дълго време да компенсира изключването на 35-те добре въоръжени дивизии на Чехословакия от сметката и последвалото освобождаване на съответните германски дивизии, които трябва да бъдат сложени от другата страна на кантара. Увеличаването на въоръженията, което Франция и Великобритания постигат до март, е заличено и дори надминато от това, което Германия успява да спечели чрез окупирането на безпомощната Чехословакия, слагайки ръка на нейните фабрики за боеприпаси и военно оборудване. Само в тежката артилерия Германия удвоява възможностите си с един удар. Влошавайки нещата още повече, германците и италианците помагат на Франко да завърши ликвидирането на републиканска Испания, като така се засилва допълнителната заплаха за границите на Франция, а също за морските комуникации както на Франция, така и на Великобритания.

Стратегически погледнато, нищо друго освен гаранция за подкрепата на Русия не би могло да възстанови равновесието в сравнително кратък срок. Пак от стратегическа гледна точка никой момент не е по-благоприятен за обединяване на силите й със силите на Запада. Но стратегическото равновесие почива върху икономическа база и е съмнително дали под натиска на войната то би могло дълго време да бъде в полза на Германия. Решаващо значение за войната имат около двайсет основни суровини. Въглища — за общото производство, петрол — за движещата сила, памук — за експлозиви, вълна, желязо и каучук — за транспорта, мед — за общото въоръжение и всякаква електрическа техника, никел — за производството на стомана и муниции, олово — за муниции, глицерин — за динамит, целулоза — за бездимен барут, живак — за детонатори, алуминий — за самолети, платина — за химическа апаратура, антимон, магнезий и т.н. — за производство на стомана и за металургията като цяло, азбест — за муниции и машини, слюда — като изолатор, азотна киселина и сяра — за експлозиви.

Като се изключат въглищата, самата Великобритания не притежава повечето от тези суровини, от които са необходими големи количества. Но докато може да използва морските пътища, повечето от тях могат да се намерят в Британската империя. Деветдесет процента от световното производство на никел идва от Канада, а повечето от останалото — от френската колония Нова Каледония. Главният недостиг е на антимон, живак и сяра, а петролните ресурси са недостатъчни за нуждите на войната.

Френската империя не може да си достави тези особено дефицитни суровини, а освен това изпитва недостиг от памук, вълна, мед, олово, магнезий, каучук и някои по-маловажни неща.

Русия има в изобилие повечето от споменатите суровини. Тя се нуждае от антимон, никел и каучук, а производството й на мед и сяра не е на нужното ниво.

В най-добро положение от всички сили са Съединените щати, на които се падат две трети от световния добив на петрол, около половината от световното производство на памук, почти половината — на мед, като същевременно зависят от външни източници само за антимон, никел, каучук, калай и особено за магнезий.

Коренно различно е положението в триъгълника Берлин-Рим-Токио. Италия трябва да внася почти всички от нужните й суровини, дори и въглищата. Япония е почти изцяло зависима от външни източници. Германия няма собствено производство на памук, каучук, калай, платина, боксит, живак и слюда, а собственото й производство на желязна руда, мед, антимон, магнезий, никел, сяра, вълна и петрол е твърде недостатъчно. Като завладява Чехословакия, тя до известна степен намалява дефицита си от желязна руда, а благодарение на намесата си в Испания си осигурява допълнителни количества от нея при изгодни условия, а също и живак, въпреки че продължаването на доставките му зависи от това, дали ще може да използва морските пътища. Тя успява да посрещне нуждите си от вълна чрез нов дървен заместител. По същия начин, но на много по-висока цена, отколкото на естествената суровина си осигурява 50 % от нуждите от каучук чрез производството на синтетичен каучук и една трета от нужния й петрол чрез собствен добив.

Тук е и най-голямата слабост на Оста за водене на война, тъй като настъпва време, когато армиите стават все по-зависими от двигателите, а во-енновъздушните сили се превръщат в жизненоважен елемент от военната мощ. Освен от дериватни производства от каменни въглища Германия получава около 0,5 млн. т петрол от собствените си петролни кладенци и незначително количество — от Австрия и Чехословакия. За да посрещне мирновременните си нужди, тя трябва да внася почти 5 000 000 т, като главните и източници са Венесуела, Мексико, холандските колонии в Тихия океан, САЩ, Русия и Румъния. Достъпът до всяка от първите четири става невъзможен във военно време, а до последните две страни — само чрез завладяване. Според предварителните преценки военновременните нужди на Германия се изчисляват на 12 000 000 т петрол годишно. Като се има предвид това, трудно би могло да се очаква, че каквото и да било производство на синтетично гориво ще бъде достатъчно. Само завладяването на петролните кладенци на Румъния, която произвежда 7 000 000 т, и то при пълен капацитет, може да предложи компенсиране на този недостиг. Нуждите на Италия, ако влезе във войната, биха увеличили това изоставане, защото от 4-те млн. т годишно, които й трябват във военно време, тя може да си осигури едва 2 % от Албания, и то в случай че корабите й проявят желание да прекосят Адриатика.

Да се постави човек на мястото на противниците си, е добър начин за преценка на собствените възможности. Колкото и мрачни да изглеждат перспективите във военно отношение, има основания да се предполага, че недостигът на ресурси за Германия и Италия няма да им позволи да водят продължителна война, ако противопоставящите им се сили в началото успеят да устоят на първите удари, докато пристигне помощ. При очертаващия се на хоризонта подобен конфликт шансовете на Оста са войната да бъде решена възможно най-бързо.