Базил Лидъл Харт
История на Втората световна война (19)

Падането на Хонконг

Ранната загуба на този британски преден пост в Далечния изток е най-красноречивият пример, как стратегията и здравият разум могат да бъдат пожертвани напразно за един въображаем престиж^[1]. Дори японците никога не са извършвали такава глупост, за да се изфукат като англичаните в този случай.

Очевидно е, че това е най-слабото място на британската позиция и далеч по-труднозащитимо, отколкото Сингапур. Това островно пристанище недалеч от китайския бряг се намира на по-малко от 640 км от японската военновъздушна база във Формоза и на 2600 км от британската военноморска база в Сингапур.

В прегледа си на ситуацията в началото на 1937 г. началник-щабовете на британските въоръжени сили поставят Япония на второ място след Германия като възможен противник и слагат Сингапур наравно със самата Великобритания като основни пунктове, от които зависи оцеляването на Британската общност. При това те подчертават, че никакво съобразяване с британските интереси в Средиземноморието не трябва да пречи на изпращането на флот в Сингапур. Спирайки се на Хонконг, те са съгласни, че времето до изпращането на помощ не може да бъде по-малко от 90 дни, и добавят, че дори един подсилен гарнизон да успее да задържи колонията, самото пристанище може да бъде неутрализирано от японските ВВС, действащи от Формоза. Но без да проявяват достатъчно реализъм по отношение на фактическото положение, те отхвърлят логичното заключение от всичко това с мотива, че евакуацията на гарнизона ще е загуба на престиж, както и че Китай трябва да бъде окуражаван в съпротивата му срещу японците. Заключението им е, че „на Хонконг трябва да се гледа като на важен, макар и не жизненоважен преден пост, който трябва да бъде защитаван максимално дълго“^[2]. Това заключение обрича гарнизона.

Две години по-късно, в началото на 1939 г., се прави нов преглед на създалата се ситуация в светлината на същото това заключение, но в него има една много съществена промяна — сигурността на Средиземноморието се поставя пред сигурността на Далечния изток. Това моментално прави отбраната на Хонконг още по-безнадеждна, като се има предвид, че японският експедиционен корпус сега се намира в Китай на север и на юг от Хонконг, като по този начин поставя в изолация това британско владение и го излага на опасност от нападение по суша.

През август 1940 г. след падането на Франция ситуацията отново се разглежда от нов състав на началник-щабовете на въоръжените сили. На това съвещание генерал Дил представлява армията. Този път те трябва да приемат факта, че Хонконг не може да бъде защитен, и препоръчват изтегляне на гарнизона, който се състои от 4 батальона. Мнението им се приема от военновременния кабинет, вече оглавяван от Чърчил. Но във връзка с това заключение не се прави нищо. Нещо повече, година по-късно те отново променят мнението си и съветват Чърчил да приеме предложението на канадско правителство гарнизонът да бъде подсилен с 2 батальона — една промяна в политиката, предизвикана от оптимистичния възглед на генерал-майор А. Е. Грасет, който е канадец и е назначен наскоро за командващ в Хонконг. Завръщайки се във Великобритания, той казва на началника на канадския Генерален щаб, че едно такова попълнение ще подсили гарнизона достатъчно, за да може да издържи на атака дълго време. Като препоръчват предложението да бъде прието, началник-щабовете на британските въоръжени сили дори изразяват мнение, че в най-лошия случай то ще позволи на гарнизона да окаже „по-достойна“ съпротива — още един „престижен“ аргумент. На 27 октомври 1941 г. 2 канадски батальона се отправят към Хонконг, като увеличават тази напразна жертва с близо 50 %.

Японското нападение откъм континента започва ряно сутринта на 8 декември и е извършено от добре въоръжена сила, малко по-голяма от дивизия (12 батальона) при силна подкрепа от артилерия и от въздуха. На следващия ден британците отстъпват до т.нар. „Джиндринкърс“ (улица на пиячите на джин) на полуостров Коулун и рано сутринта на 10 декември основният редут там е превзет от японско подразделение. Това става причина те да отстъпят от позициите си и да се изтеглят на остров Хонконг, докато в същото време японците подготвят нападението срещу тях.

Първите японски опити да се прехвърлят през пролива са отблъснати, но това само разтегля фронта на защитниците. След това в нощта на 18 срещу 19 декември главните японски части извършват десант в североизточния край и при масираната им атака скоро пресичат залива Дипуотър на юг, като по такъв начин се вклиняват между силите на защитниците. Една част от тях се предава вечерта на Коледа, а другата — на следващия ден сутринта. Въпреки получените подкрепления Хонконг успява да се задържи едва 18 дни — една пета от предвиденото време. Японските загуби са под 3000 души, а пленяват в подсиления гарнизон близо 12 000. Падането на острова е в годината, когато се отбелязват 100-годишнината от неговата окупация и 99-ата годишнина от официалното му отстъпване от Китай на Великобритания.