Аманда Хокинг
Подменена (4)

3
Следотърсачът

Нечия фигура се беше притаила пред прозореца ми — пред моя прозорец на втория етаж! Да, там обикновено се виждаше стряхата на покрива, но не и фигура. На всичко отгоре, това не беше кой да е.

Фин Холмс ме гледаше жизнерадостно, без ни най-малко да е уплашен или засрамен от това, че съм го хванала да наднича в стаята ми. Всъщност той дори почукваше леко по стъклото и аз със закъснение осъзнах, че точно това ме беше събудило.

Фин не просто надзърташе, той се опитваше да се вмъкне в стаята ми. Което, признавам, беше по-малко плашещо.

По някаква причина станах и тръгнах към прозореца. Зърнах се за миг в огледалото, не изглеждах добре. Долнището на пижамата ми беше широко и бях тъжна картина с него. Косата ми на нищо не приличаше, а очите ми бяха червени и подпухнали.

Знаех, че в никакъв случай не трябва да пускам Фин в стаята си. Той беше социопат и ме караше да се чувствам зле. Освен това Мат щеше да убие и двама ни, ако ни хванеше тук.

Затова стоях пред прозореца със скръстени ръце и го гледах кръвнишки. Бях бясна и наранена и исках той да го знае. Обикновено се гордеех с това, че не позволявах на другите да ме засегнат, камо ли пък да им покажа, че са успели да го направят. Този път обаче сметнах, че е по-добре да му дам да разбере какво мисля за него — а именно, че е кретен.

— Съжалявам — каза Фин през прозореца с виновни нотки в гласа. Изглеждаше искрено разкаян, но аз все още не бях готова да приема извинението му. И може би никога нямаше да го направя.

— Какво искаш? — попитах аз приглушено, така че Мат да не ме чуе.

— Да се извиня. И да говоря с теб. — Фин ме гледаше настойчиво. — Важно е. — Прехапах устни, раздвоена между това, което знаех, че трябва да направя, и онова, което исках да направя. — Моля те.

И въпреки че разумът ми говореше друго, аз отворих прозореца. Оставих го сам да се оправя с мрежата за комари и отстъпих назад, сядайки на края на леглото. Фин се мушна с лекота под мрежата и аз се замислих доколко голям беше опитът му в проникването в момичешки стаи.

Той се прехвърли тихо през перваза и затвори прозореца след себе си. Огледа стаята ми и ме накара да се почувствам неловко. Наоколо цареше пълен хаос, дрехи и книги бяха разпилени навсякъде, но повечето ми неща бяха все още в два големи кашона и един куфар, които стояха до стената.

— Е, какво искаш? — попитах аз, опитвайки се да върна вниманието му отново към мен и да сложа край на огледа на вещите ми, който беше започнал.

— Съжалявам — повтори Фин все така искрено. — Бях жесток с теб. — Той погледна замислено настрани, преди да продължи: — Не исках да те нараня.

— Тогава защо го направи? — попитах аз рязко.

Облизвайки устни, Фин пристъпи от крак на крак и въздъхна дълбоко. Той преднамерено се беше държал грубо с мен. Това не беше някакво случайно недоразумение, продиктувано от неговата самонадеяност или несъобразителност. Всичко, което беше сторил, беше целенасочено и предумишлено.

— Не искам да те лъжа и ти давам думата си, че не съм го правил досега — каза Фин, подбирайки внимателно думите си. — Не мога да добавя нищо повече към това.

— Мисля, че имам право да знам какво става — троснах се аз, после си спомних, че Мат и Маги спяха съвсем наблизо и побързах да понижа глас.

— Точно затова съм тук — увери ме Фин. — За да ти обясня всичко. Това не е начинът, по който обикновено постъпвам и затова трябваше да проведа един телефонен разговор, преди да дойда да те видя. Опитах се да си изясня някои неща. И точно затова се забавих. Извинявай.

— Да се обадиш на кого? Какво да си изясниш? — Отстъпих крачка назад.

— Онова, което направи тази вечер, с Патрик — каза Фин и аз почувствах как ми прималява под лъжичката.

— Не съм направила нищо на Патрик — поклатих глава. — Нямам представа за какво говориш.

— Наистина ли? — Фин ме погледна подозрително, сякаш неспособен да реши дали да ми повярва или не.

— Ъ-ъ… не знам за какво говориш — запънах се аз. По гърба ми пробягаха ледени тръпки и почувствах лек пристъп на гадене.

— Напротив, знаеш — рече Фин, кимвайки сериозно. — Но просто не знаеш какво е това.

— Просто съм… много убедителна — казах доста неуверено. Не исках да продължавам да отричам, но още по-неприятен беше вариантът да си призная едно от моите тайни безумства.

— Да, дума да няма — съгласи се Фин. — Но ти не можеш да правиш това. Не и по този начин.

— Нищо не съм направила! А дори и да съм, кой си ти, че да ми забраняваш? — В този момент нещо просветна в ума ми и аз го погледнах. — Можеш ли изобщо да ме спреш?

— Да речем, че не можеш да използваш това върху мен сега. — Фин поклати разсеяно глава. — Дарбата ти не е толкова голяма, особено по начина, по който я използваш.

— Какво е това? — промълвих аз едва-едва, откривайки, че ми е трудно да движа устата си. Бях се отказала от всякакви преструвки, че не знам за какво става дума, отпускайки унило рамене.

— Нарича се внушение — рече Фин натъртено, сякаш това щеше да направи нещата по-ясни. — Технически погледнато, това е психокинеза. Форма на мисловен контрол.

Почувствах се смутена от деловия му тон, като че ли говорехме за домашното ни по биология, а не за възможността да притежавам някаква паранормална способност.

— Откъде знаеш? — попитах аз. — Откъде знаеш какво умея? Откъде изобщо знаеш, че съм направила нещо?

— От опит — отвърна той, свивайки рамене.

— Какво значи това?

— Сложно е за обяснение. — Той почеса опакото на ръката си и заби поглед в пода. — Просто няма да ми повярваш… Но аз никога не съм те лъгал и никога няма да го сторя. Вярваш ли ми поне за това?

— Мисля, че да — отвърнах аз предпазливо. Като се имаше предвид, че бяхме разговаряли само няколко пъти, той не бе имал много възможности да ме лъже досега.

— Това е все пак някакво начало. — Фин си пое дълбоко въздух и дръпна нервно един кичур от косата ми, докато го гледах. После добави почти сънливо: — Ти си подменено дете. — След това ме погледна с интерес, сякаш очакваше някаква драматична реакция от моя страна.

— Дори не знам за какво говориш — свих аз рамене. — Имаш предвид нещо като онзи филм с Анджелина Джоли^[1]? — После поклатих глава. — Нямам представа какво означава това.

— Значи не знаеш какво е това? — ухили се той. — Разбира се, че няма да знаеш. Всичко би било твърде лесно, ако имаше дори и най-малка представа за какво става дума.

— Да, нали? — съгласих се аз.

— Подмененото дете е дете, което е било тайно сменено с друго.

Изведнъж стаята като че ли заплува пред очите ми и се изпълни с мъгла. Спомних си за майка ми и за нещата, които ми беше крещяла. Винаги бях имала чувството, че сякаш не принадлежа на този свят, но никога, дори и за миг, не бях допускала, че това е вярно.

Но сега съвсем ненадейно Фин беше потвърдил всички подозрения, които бях таила в сърцето си. Всички ужасни неща, които майка ми беше казала, бяха истина.

— Но как… — Замаяна, поклатих глава и осъзнах един важен факт. — Откъде знаеш това? Как е възможно да знаеш това? Пък дори и да е истина?

— Ами… — Известно време Фин ме наблюдаваше, докато се мъчех да осмисля нещата, а после продължи: — Ти си трил. Такива са уменията ни.

— Трил? Това нещо като фамилно име ли е? — попитах.

— Не. — Фин се усмихна. — Трил е името на нашето „племе“, така да се каже. — Той потърка слепоочието си. — Трудно е за обяснение. Ние сме… ъ-ъ, тролове.

— Казваш ми, че съм трол? — Повдигнах вежди и накрая реших, че той изобщо не е с ума си.

Аз ни най-малко не приличах на една от онези грозни кукли с розови коси и скъпоценно камъче на корема^[2], нито пък на страховито малко чудовище, което живее под моста^[3]. Да, бях малко дребничка, но пък Фин беше поне метър и осемдесет висок.

— Очевидно представите ти за троловете са съвсем погрешни и неправилни — побърза да обясни Фин. — Точно затова предпочитаме името трил. Не се хващай на тези глупости от приказките за разни козлета, тролове и мостове. Но виждам, че ме гледаш така, сякаш съм напълно луд.

— Ти наистина си напълно луд. — Потръпнах от уплаха и потрес и не знаех какво да мисля. Трябваше просто да го изхвърля от стаята си, но от друга страна, не трябваше изобщо да го пускам вътре.

— Добре, само помисли, Уенди. — Фин продължи да търси аргументи, сякаш защитаваше някаква теза: — Ти никога не си се вписвала тук. Имаш сприхав характер. Интелигентна си и си много придирчива по отношение на храната. Мразиш да носиш обувки. Косата ти, макар и красива, не се поддава на никакъв контрол. Имаш тъмнокафяви очи и тъмнокестеняви коси.

— Какво общо има с това цветът на очите ми? — сопнах се аз, сякаш търсейки претекст да не се съглася с него. Всъщност нито едно от нещата, които беше казал, не беше особено убедително.

— Землисти тонове. Нашите очи и коси винаги са със землисти тонове. А кожата ни често има почти зеленикав оттенък.

— Аз не съм зелена! — Погледнах кожата си само за всеки случай, но тя определено не беше зелена.

— Нюансът е съвсем лек, ако изобщо го има — рече Фин. — Но при теб наистина го няма. Възможно е обаче да стане по-очебиен, когато живееш в близост до друг трил.

— Аз не съм трол! — настоях бурно. — В това няма никакъв смисъл. Абсолютно никакъв… Да, аз съм раздразнителна и различна. Но такива са повечето тийнейджъри. Това не означава нищо. — Пригладих косата си, сякаш за да покажа, че не е чак толкова непокорна. Пръстите ми обаче се заплетоха в нея, доказвайки по-скоро неговата правота, а не моята. Въздъхнах. — Това не означава нищо.

— Аз не споделям с теб някакво мое предположение, Уенди — съобщи ми Фин с крива усмивка. — Аз знам коя си ти. Знам, че си трил. Точно затова дойдох да те търся.

— Дошъл си да ме търсиш! — Челюстта ми увисна. — Значи затова ме зяпаш през цялото време в училище. Ти ме преследваш!

— Не те преследвам. — Фин ме погледна така, сякаш търсеше оправдание за нещо. — Аз съм следотърсач. Това ми е работата. Издирвам подменени трилове и ги връщам обратно.

В цялата тази смахната ситуация най-много ме смути заявлението на Фин, че това му е работата. Следователно между нас не е имало абсолютно нищо. Той просто си е вършел работата и тя е била да ме следи.

Фин несъмнено ме беше преследвал, но аз бях разстроена не за друго, а защото го беше правил по задължение.

— Знам, че всичко това ти идва в повече — призна той. — Съжалявам. Обикновено изчакваме, докато подмененият стане по-голям. Но щом използваш вече внушение, това означава, че е време да бъдеш върната обратно. Ти се развиваш много бързо.

— Какво правя? — попитах аз, зяпайки го в недоумение.

— Развиваш се. Имам предвид психокинезата — каза Фин, сякаш говореше за нещо съвсем банално. — Триловете имат способности, които развиват в различни степени.

— Имат способности? — Преглътнах смаяно. — А ти имаш ли такива? — В този момент ми хрумна нещо, което накара стомахът ми да се преобърне. — Можеш ли да четеш мислите ми?

— Не, не мога да чета мисли.

— Да не ме лъжеш?

— Никога няма да те лъжа — обеща Фин.

Ако не беше толкова привлекателен, докато стоеше тук в стаята ми, щеше да ми бъде много по-лесно просто да не му обръщам внимание. И ако не беше това нелепо чувство за връзка с него, може би просто щях да го изхвърля още начаса.

Но сега, докато го гледах в очите, беше трудно да не му вярвам. След всичко, което ми беше казал, не можех да не му вярвам. И ако той казваше истината, това означаваше, че майка ми е била права. Това означаваше, че съм зло чудовище, каквото не исках да бъда. Бях прекарала целия си живот, опитвайки се да докажа, че греши, че съм добра, че върша правилните неща… И затова не можех да приема, че е била права през цялото време.

— Уенди — каза Фин с нотки на раздразнение. — Знаеш, че не те лъжа.

— Да — кимнах аз. — Но след онова, което преживях с майка си, няма да допусна още един луд човек в живота си. Затова си върви!

— Уенди! — възкликна той смаян.

— Наистина ли очакваше някаква друга реакция от мен? — Станах, държейки ръцете си скръстени пред гърдите и се опитах да изглеждам колкото може по-самоуверена. — Наистина ли смяташе, че можеш да се държиш с мен като с боклук на танците, след това да се промъкнеш тук през нощта, да ми съобщиш, че съм трол с магически способности и аз да ти кажа „Да, звучи правдоподобно“? И какво изобщо очакваше да постигнеш с това? — попитах го аз директно. — Какво очакваш от мен да направя?

— Ти трябва да се върнеш обратно с мен — рече Фин съкрушен.

— И смяташе, че веднага ще го направя — подсмихнах се аз самодоволно, за да скрия факта, че действително бях изкушена да го сторя.

— Другите обикновено постъпват така — отвърна Фин по начин, който ме извади от равновесие.

Това беше вече наистина прекалено. Може би бях готова да се хвана на фантасмагориите му, просто защото го харесвах повече, отколкото трябваше, но когато излезе, че е имало и други момичета преди мен, които са били готови да направят същото, това вече ми дойде в повече. Можех да преглътна факта, че е луд, но не и самовлюбен тип, който се хвали с постиженията си.

— Трябва да си вървиш — отсякох аз.

— Помисли над онова, което ти казах. Очевидно при теб е по-различно, отколкото при другите и те разбирам. Затова ще ти дам време да обмислиш всичко. — Той се обърна и отвори прозореца. — Но ти принадлежиш другаде. Съществува едно друго място, където имаш семейство. Просто помисли над това.

— Непременно — казах аз с изкуствена усмивка.

Фин тръгна да излиза през прозореца и аз пристъпих напред, за да го затворя след него. След това той се спря, обърна се и ме погледна. Беше опасно близо до мен и в очите му тлееше нещо, което бе съвсем близо под повърхността.

Докато ме гледаше, ми се стори, че започвам да се задушавам и се запитах дали и Патрик се беше чувствал така, когато използвах внушение срещу него.

— А, почти забравих — каза Фин тихо, лицето му беше толкова близо до моето, че усещах дъха му върху страните си. — Изглеждаш много красива тази вечер. — Той остана така още момент, спирайки напълно дъха ми, после се обърна бързо и се прехвърли през перваза.

Останах там, забравила почти да дишам, наблюдавайки го как се хваща за клона на близкото дърво, залюлява се и скача долу. Полъхна студен вятър, затова затворих прозореца и дръпнах плътно завесите.

Залитнах замаяна и се строполих в леглото си. Никога през живота си не се бях чувствала толкова объркана.

През нощта почти не можах да мигна. През малкото време, през което спах, сънувах малки зелени тролчета, които идваха да ме вземат. Останах да лежа в леглото дълго след като се събудих. Мислите ми бяха хаотични и размътени.

Трудно ми беше да повярвам в онова, което ми беше казал Фин и в същото време си давах сметка колко силно копнеех то да е истина. През целия си живот се бях чувствала някак откъсната от всичко. Доскоро Мат беше единственият човек, с когото ме свързваше нещо.

Беше шест и половина сутринта и аз лежах в леглото си, заслушана във веселото чуруликане на птиците пред прозореца. Станах и слязох тихо на долния етаж. Не исках да будя Мат и Маги толкова рано. Мат ставаше всеки ден с мен, за да се увери, че съм будна и да ме закара на училище. Това беше единствената му възможност да поспи малко повече.

По някаква причина ужасно ми се искаше да открия нещо, с което да покажа, че сме семейство. През целия си живот се бях стремяла да докажа противното, но щом Фин спомена, че това е реална възможност, изведнъж станах някак необяснимо покровителствена.

Мат и Маги бяха жертвали всичко за мен. Аз никога не си бях направила труда да се отплатя за добрината им и въпреки това те ме обичаха безусловно. Не беше ли това достатъчно доказателство?

Свих се на пода до един от кашоните зад дивана във всекидневната. Маги беше написала върху него с красивия си почерк думите „Семейни спомени“. Тя така и не беше извадила фотографиите от него, защото последния път, когато го беше направила, Мат бе изпочупил рамките на всички снимки. Това беше преди десетина години, но бях готова да се обзаложа, че сега реакцията му нямаше да е много по-сдържана.

Под дипломите на Мат и Маги и многобройните снимки от дипломирането на Мат намерих няколко фотоалбума. По кориците можех да предположа кои са купени от Маги. Тя избираше албуми с цветя, на точки и разни щастливи неща. Майка ми имаше само един с избеляла бяла корица, която не се поддаваше на описание. Най-отдолу имаше един повреден син бебешки дневник. Извадих го внимателно заедно с фотоалбума на майка ми.

Моят бебешки дневник беше син, защото всички тестове с ултразвук бяха показвали, че ще бъда момче. В самия му край беше пъхната напукана ултразвукова снимка, на която докторът беше отбелязал в кръг нещо, за което погрешно се предполагаше, че е пенисът ми.

Повечето семейства биха се пошегували с това впоследствие, но не и моето. Майка ми само ме беше погледнала с презрение, заявявайки: „Ти трябваше да си момче.“

Повечето майки в началото попълваха разни неща в бебешките си дневници и после с времето забравяха да го правят. Но не и моята. Тя никога не написа нито ред в него. Почеркът беше или на баща ми, или на Маги.

Вътре имаше отпечатъци от стъпалата ми, заедно с моето тегло, ръст и копие от удостоверението ми за раждане. Докоснах го нежно, сякаш за да докажа, че раждането ми е било нещо съвсем реално. Аз бях родена в това семейство, независимо дали това се харесваше на майка ми или не.

— Какво правиш, скъпа? — попита Маги тихо зад гърба ми и аз подскочих леко. — Извинявай, не исках да те стресна. — Облечена в пеньоара си, Маги се прозя и прокара сънливо пръсти през разрошената си коса.

— Нищо. — Опитах се да прикрия бебешкия дневник, сякаш току-що ме бяха хванали да правя нещо нередно. — Защо си станала толкова рано?

— Бих могла да те попитам същото — отвърна Маги с усмивка. После седна до мен на пода, облягайки се на гърба на дивана. — Чух те, когато стана. — Тя кимна към купчината албуми в скута ми. — Носталгично настроение?

— Ъ-ъ… не знам.

— Търсиш ли нещо конкретно? — Маги надникна над рамото ми, за да види кой албум разглеждам. — О, този е много стар. Тогава беше още бебе.

Започнах да прелиствам албума, който вървеше хронологично и съответно първите снимки бяха на Мат като малък. Маги разглеждаше с мен, цъкайки с език, когато зърнеше баща ми. Тя докосна нежно една от фотографиите му и отбеляза колко е бил красив.

Макар всички да смятаха, че баща ми е бил добър човек, ние рядко го споменавахме. Това беше нашият начин да не говорим за майка ми и онова, което се беше случило. Нищо до шестата ми година нямаше особено значение, а точно от този период бяха и спомените за баща ми.

Повечето снимки в албума бяха на Мат. На много от тях той беше с майка ми и баща ми и изглеждаше абсурдно щастлив. И тримата имаха руси коси и сини очи. Приличаха на реклама по „Холмарк“.

Към края на албума всичко се променяше. Веднага след появата ми на снимките майка ми вече изглеждаше навъсена и мрачна. На първата фотография бях облечена в дрешка на сини влакчета и майка ми ме гледаше някак ожесточено.

— Ти беше толкова сладко бебе! — засмя се Маги. — Но си спомням, че през първия месец носеше само момчешки дрехи, защото всички бяха напълно убедени, че ще си момче.

— Това обяснява нещата — смотолевих аз и Маги се засмя. — Но защо просто не са ми купили нови дрехи? Имали са достатъчно пари.

— О, не знам — въздъхна Маги, изглеждайки някак отнесена. — Просто майка ти искаше така. — Леля ми поклати глава. — Тя беше доста странна за някои неща.

— Как трябваше да се казвам? — Бях забравила. Когато бях по-малка, хората говореха за това, но вече никой не отваряше дума за детството ми.

— Ъ-ъ… Майкъл! — Маги щракна с пръсти, когато си спомни. — Майкъл Конрад Евърли. Но ти се роди момиче и всичко пропадна.

— Защо са ме кръстили Уенди тогава? — Сбърчих нос. — Мишел щеше да е по-логичният избор.

— Ами… — Маги погледна към тавана умислено. — Майка ти отказа да ти даде име, а баща ти… като че ли не можеше да измисли нищо. Затова Мат те кръсти.

— О, да. — Смътно си спомнях, че бях чувала тази история. — Но защо Уенди?

— Той харесваше това име. — Маги сви рамене. — Беше влюбен в „Питър Пан“, в което има някаква ирония, защото „Питър Пан“ е история за момче, което никога не пораства, а Мат още от малък беше пораснал. — Подсмихна се на тази своя забележка. — Може би затова винаги се държи толкова покровителствено с теб. Той ти даде името. Ти си негова.

Погледът ми се спря на една моя снимка на около две-три годинки заедно с Мат, който ме държеше на ръце. Аз бях с лице към земята и разперени ръце и крака, а той се беше ухилил глупаво. Мат обичаше да тича с мен по този начин из къщата, твърдейки, че летя, наричаше ме „Пилето Уенди“, а аз се заливах от смях.

С годините ставаше все по-очевидно, че нямам нищо общо със семейството си. Тъмните очи и къдравата ми коса бяха в пълен контраст с техните.

На всяка снимка с мен майка ми изглеждаше извадена от търпение, сякаш се бяхме карали през последния половин час, преди снимката да бъде направена. А може и да е било точно така. Аз винаги съм била нейна пълна противоположност.

— Ти беше много упорито дете — призна Маги, гледайки една моя фотография от петия ми рожден ден, на която цялата бях омазана с шоколад. — Винаги искаше да става на твоето. А като бебе имаше много тежки колики. Но винаги си била прелестно дете, умно и забавно. — Маги бутна нежно назад един кичур коса от лицето ми. — И винаги си заслужавала да бъдеш обичана. Не си направила нищо лошо, Уенди. Проблемът е в нея, а не в теб.

— Знам — кимнах аз.

Но за първи път искрено вярвах, че вината може да е изцяло моя. Ако Фин казваше истината, което май се потвърждаваше от тези снимки, аз не бях тяхно дете. Аз бях точно това, което майка ми твърдеше, а тя имаше по-силна интуиция от всички останали. Вината беше моя, защото дори не бях човешко същество!

— Какво има? — попита Маги разтревожена. — Какво става с теб?

— Нищо — излъгах аз и затворих фотоалбума.

— Да не се е случило нещо миналата вечер? — В очите й имаше толкова много обич и тревога, че ми беше трудно да си представя, че не сме едно семейство. — Спа ли изобщо?

— Да. Даже току-що… се събудих — отвърнах уклончиво.

— Какво стана на танците? — Маги се облегна на дивана, опряла ръка на брадичката си, и ме погледна изпитателно. — Случи ли се нещо с онова момче?

— Нещата просто не се развиха така, както очаквах — отвърнах аз искрено. — Даже не биха могли да се развият по-неочаквано.

— Зле ли се държа с теб този Фин? — попита Маги неспокойно, сякаш готова да ме предпази от нещо.

— Не, нищо подобно — уверих я аз. — Фин се държа чудесно. Но той е само приятел.

— О! — В очите й се изписа разбиране и мисля, че остана с погрешно впечатление за нещата, но тъй или иначе престана да ме разпитва. — Трудно е да си тийнейджър, от каквото и семейство да произхождаш.

— На мен ли го казваш — промърморих.

В този момент чух Мат да става горе и да обикаля из стаята си. Маги ме стрелна с тревожен поглед и аз побързах да прибера албумите. Не че брат ми щеше да направи сцена или нещо подобно, ако ме видеше с тях, но нямаше и да остане доволен. А последното нещо, което исках тази сутрин, беше да се карам с него, при положение че дори не знаех дали изобщо ми е истински брат.

— Знаеш, че можеш да говориш с мен за тези неща, когато пожелаеш — прошепна Маги, докато връщах албумите в кашона. — Е, разбира се, ако Мат не е наблизо.

— Знам — усмихнах й се аз.

— Предполагам, че трябва да ти приготвя закуска. — Маги се изправи и се протегна, а после погледна надолу към мен. — Какво изобщо закусваш?

— Обикновено нищо. В повечето случаи едва успявам да стана за училище.

— Хм. — Маги се замисли за момент. — Какво ще кажеш за овесено мюсли с пресни ягоди? Нали такива неща ядеш?

— Да, това звучи страхотно.

Понякога се натъжавах, когато ми задаваше такива въпроси. Толкова много бяха нещата, които не ядях и на всичко отгоре бях постоянно гладна. Изхранването ми беше истинско изпитание. Като бебе дори съм отказвала да ме кърмят. Което само допълнително е засилило подозренията на майка ми, че не съм нейно дете.

Маги се беше обърнала и вече отиваше към кухнята, когато извиках след нея:

— Хей, Магс. Благодаря ти за всичко. За това… че ми приготвяш разни неща и се грижиш за мен.

— О! — Маги изглеждаше изненадана и ми се усмихна. — Няма проблем.

Минута по-късно Мат слезе долу, сериозно смутен от факта, че двете с Маги бяхме станали преди него. Закусвахме заедно за първи път от четири години и Маги преливаше от щастие заради малкия ми комплимент. Аз бях по-сдържана, но с известно усилие успях да създам впечатлението, че също съм радостна.

Не знам дали те бяха моето истинско семейство или не. Имаше толкова много неща, които сочеха обратното. Но те ме бяха отгледали и винаги бях намирала опора в тях, както при никого другиго. Дори собствената ми майка се беше отрекла от мен, но не и Мат или Маги. Обичта им към мен беше безрезервна, макар в повечето случаи да не получаваха нищо в замяна.

И може би това беше най-голямото доказателство. Те само даваха, а аз само взимах.