Аманда Хокинг
Подменена (15)

14
Кралство

С изключение на градината отзад, не бях видяла много от двореца. След закуска с Фин излязохме навън, за да ме разведе наоколо. Небето беше мрачно и покрито с облаци и от време на време той го поглеждаше подозрително.

— Ще вали ли? — рекох.

— Човек никога не може да каже тук. — В тона му прозвучаха почти гневни нотки. Сетне той тръсна глава и тръгна напред, очевидно решавайки да рискува.

Този път излязохме през предната врата на двореца и тръгнахме по една павирана алея. Сградата тънеше в сянката на големи стари дървета, които се издигаха високо в небето. Между кленовете и боровете бяха избуяли гъсти папрати и шубраци.

Фин тръгна между дърветата, накланяйки леко храстите и растенията, за да ми направи път да мина. Той беше настоял да си обуя обувки и докато го следвах, разбрах защо — вървяхме по неравна пътека, покрита с мъхове, клони и камъни.

— Къде отиваме? — попитах, докато се изкачвахме нагоре.

— Да ти покажа Фьоренинг?

— Не видях ли вече Фьоренинг? — Спрях се и се огледах. Дърветата криеха гледката, но предполагах, че едва ли ще видя нещо по-различно от онова, което вече бях видяла.

— Още нищо не си видяла. — Фин погледна назад и ми се усмихна. — Хайде, Уенди.

Без да дочака отговора ми, той продължи нагоре. Пътеката беше станала стръмна и хлъзгава заради калта и мъховете. Фин се придвижваше с лекота, хващайки се от време на време за някой клон или стърчащ корен.

Моето изкачване далеч не беше толкова изискано. Препъвах се и се хлъзгах през цялото време и ожулих ръцете и коленете си на няколко остри камъка. Фин не забави ход и рядко поглеждаше назад. Той вярваше в способностите ми повече от мен самата, но това като че ли не беше нищо ново.

Ако теренът не беше толкова хлъзгав, това катерене може би щеше да достави удоволствие и на мен. Въздухът беше свеж и влажен заради боровете и буйната растителност. Реката долу продължаваше да ехти, напомняйки звука от голяма морска раковина. Над всичко това се носеха и трескави птичи песни.

Фин ме изчака до един огромен скален блок и когато стигнах при него, не направи никакъв коментар за бавния ми ход. Не бях си поела още дъх, когато той се хвана за една малка издатина на камъка и започна да се катери нагоре.

— Напълно съм сигурна, че няма да мога да се изкача по това нещо — отбелязах, обхождайки с поглед гладката повърхност на камъка.

— Аз ще ти помогна. — Той беше стъпил в една цепнатина и се обърна назад, за да ми подаде ръка.

Логично беше, че ако се хвана за него, тежестта на тялото ми ще повлече и него, така че и двамата щяхме да паднем от камъка. Но той не се съмняваше, че може да изтегли и двама ни, нито пък аз. Фин умееше да ме накара да повярвам във всичко, което понякога ме плашеше.

Хванах го за ръката и преди да успея да се насладя на нейната топлина и сила, той започна да ме тегли нагоре по скалата. Изпищях, което само го накара да се разсмее. Той ме насочи към една цепнатина и малко след това открих, че отчаяно съм се вкопчила в камъка, сякаш самият ми живот зависеше от това.

Фин продължи да се катери нагоре, като винаги държеше едната си ръка протегната към мен, в случай че се подхлъзна, но през по-голямата част от времето аз успявах да се справя сама. Бях изненадана, че пръстите ми не поддадоха и обувките ми не се хлъзнаха, и трябва да призная, че когато стигнах върха на скалата, почувствах известна гордост.

Когато стъпих на огромния скален блок, изтръсквайки калта от коленете си, понечих да направя някакъв коментар за удивителната си гъвкавост, но в същия момент забелязах гледката. Тази скала вероятно бележеше най-високата точка сред околните склонове и панорамата, която се откриваше оттук, беше още по-внушителна от гледката от двореца.

Тук-там сред дърветата се виждаха комини, от които се издигаха струйки дим, набраздени от вятъра. Улиците се виеха през града и тук-там по тях вървяха хора. Дворецът на Елора, надвиснал на ръба на скалистия склон, беше полускрит зад диви лози и дървета, но въпреки това изглеждаше поразително огромен.

Чувствах някакъв особен прилив на сили, докато вятърът развяваше косите ми. Сякаш летях, въпреки че стоях здраво на скалата.

— Това е Фьоренинг. — Фин махна с ръка към скритите къщи, потънали сред зелената растителност.

— Направо ти спира дъхът — признах аз, позволявайки му да види колко съм впечатлена.

— Всичко това е твое — каза той почти тържествено и аз се обърнах към него, убедена, че нещо не съм доразбрала.

— За какво говориш?

— Ти си кралица, Уенди. — Тъмните му очи срещнаха моите, подчертавайки колко важно е това, което казва, а сетне извърна глава, обхождайки с поглед дърветата. — Това е твоето кралство.

— Да, но… то всъщност не е мое.

— Всъщност в известен смисъл е. — Той направи опит да се усмихне.

Зареях поглед към скалистите склонове. Като за кралство не беше особено голямо. Не можеше да се каже, че съм наследила Римската империя или нещо подобно, но въпреки това самата мисъл, че някакво царство е твое, беше повече от странна.

— Какъв е смисълът в това? — попитах тихо. Когато Фин не отговори, си помислих, че думите ми са били отнесени от вятъра и казах по-високо: — Защо получавам това? Какво ще правя с него?

— Ще го управляваш. — Фин стоеше на известно разстояние от мен, но сега се приближи, заставайки непосредствено до мен. — Ще взимаш решения. Ще поддържаш мира. Ще обявяваш войни.

— Ще обявявам войни? — казах аз и извърнах рязко глава към него. — Правим ли наистина такива неща? — Той сви рамене. — Не разбирам.

— Повечето неща ще бъдат вече установени, когато седнеш на трона — отвърна Фин, гледайки към къщите. — Редът е вече наложен. Ти трябва просто да го поддържаш. През по-голямата част от времето ще живееш в двореца, ще ходиш на приеми, ще участваш на тривиални правителствени срещи и от време на време ще взимаш важни решения.

— Какви например? — попитах аз, понеже не ми харесаха строгите нотки в гласа му.

— Като например заточения. — Той изглеждаше замислен. — Майка ти веднъж изпрати в изгнание една марксина. Това не беше правено от години, но тя е натоварена с властта да взима мерки, които по най-добрия начин осигуряват сигурността на нашия народ и начин на живот.

— Защо я е изпратила в изгнание? — попитах аз.

— Тя е опорочила една кръвна линия. — Той замълча и аз го погледнах въпросително. — Родила е дете от човек.

Исках да науча още за това, но в този момент почувствах една дъждовна капка да пада на челото ми. Погледнах към небето, за да видя дали се задава дъжд, но в следващия момент то като че ли се отвори и преди да се опомня, върху нас се изля неочакван порой.

— Хайде! — Фин ме сграбчи за ръката и ме потегли след себе си.

Запързаляхме се надолу по скалата, неравната й повърхност ожули гърба ми и накрая паднах тежко в един гъсталак. Дрехите ми вече бяха подгизнали от дъжда, а кожата ми беше настръхнала от студ. Все така държейки ме за ръката, Фин ме водеше през гората, докато накрая се скрихме под един гигантски бор.

— Наистина заваля внезапно — казах, надничайки иззад клоните. Под дървото не беше съвсем сухо, но върху нас падаха само отделни капки.

— Времето тук е много своенравно. Местните обвиняват реката, но Трил има повече пръст в това — обясни Фин.

Спомних си за Уила и за оплакването й, че може да контролира само вятъра, а майка й — облаците. Градината зад двореца цъфтеше през цялата година благодарение на способностите на трил и не беше трудно да се предположи, че те имаха някакво отношение и към дъжда.

Птиците се бяха смълчали, чуваха се само трополенето на дъжда и грохотът на реката. Въздухът беше наситен с аромата на бор и въпреки бурята почувствах някакъв странен покой. Не можех обаче да спра студа, който проникваше в мен, и зъбите ми започнаха да тракат.

— Студено ти е.

— Добре съм — поклатих аз глава.

Без да каже нищо повече, Фин ме прегърна и ме притегли към себе си. Жестът му беше толкова внезапен, че забравих да дишам и от силата на ръката му около рамото ми в мен се разля топлина.

— Предполагам, че това не помага много — каза той с дълбок глух глас.

— Поне спрях да треперя — отвърнах аз тихо.

— Трябва да се върнем, за да се преоблечеш. — Той дишаше дълбоко и не откъсваше очи от мен.

И точно така неочаквано, както ме беше прегърнал, сега се отдръпна и пое надолу по скалистия склон. Дъждът валеше, силен и студен, и сега, когато вече не беше с мен, за да ме топли, нямах никаква причина да оставам повече под дървото. Тръгнах след него с бързи крачки, като от време на време падах и се пързалях по нанадолнището.

Притичахме през входната врата, пързаляйки се по мраморните подове. От нас се стичаше вода, образувайки бързо растящи локви. Имах само секунда да дойда на себе си, когато осъзнах, че не сме сами в коридора.

Елора вървеше към нас, носейки се с обичайната си царственост. Роклята й се полюшваше плавно около нея, създавайки впечатлението, че се носи във въздуха. С нея беше един доста пълен плешив мъж, чиито челюсти подскачаха, докато говореше. Беше облечен в бял костюм, за който не можех да си представя, че е възможно да стои добре на когото и да било, но него самия го правеше да изглежда като огромна потна снежна топка.

— Колко е хубаво, че се прибирате, защото тъкмо изпращам канцлера — каза Елора с леден глас, гледайки гневно и двама ни, така че не бях сигурна на кого е по-ядосана.

— Ваше Величество, аз мога да остана, за да разговаряме — рече канцлерът, гледайки нагоре към нея с малките си трескави очички.

— Съжалявам, че пропуснахме посещението ви, господин канцлер — каза Фин. Той правеше всичко възможно да се съвземе и макар да беше целият прогизнал, изглеждаше спокоен и овладян. От друга страна, аз бях обгърнала раменете си с ръце и се опитвах да не треперя.

— Не, вие ми дадохте достатъчно храна за размисъл и не искам да ви губя повече времето. — Елора удостои канцлера с тънка усмивка, а очите й горяха от презрение.

— Значи ще вземете предвид нещата, които ви казах? — Той я гледаше с надежда и се спря за момент. Елора обаче очевидно беше решила да го изпрати и към усмивката й се прибави известно нетърпение, когато го видя, че се задържа.

— Да, разбира се. — Тонът на Елора беше твърде любезен, по което предположих, че лъжеше. — Ще обмисля много сериозно всичко, което ми казахте.

— Източниците ми са много добри — продължи канцлерът, а в това време Елора отново бе успяла да го накара да върви, насочвайки го към вратата. — Имам шпиони навсякъде, дори в лагера на витра. Именно по този начин се сдобих с моя пост.

— Да, спомням си вашата политическа платформа. — Елора почти завъртя очи от отегчение, но канцлерът изду гърди, сякаш го бяха похвалили.

— Щом те казват, че има заговор, значи има заговор — заяви канцлерът убедено и аз усетих напрежението на Фин до себе си, а когато го погледнах, видях, че наблюдава госта с присвити очи.

— Да, сигурна съм, че е така — Елора кимна на Фин, който задържа вратата отворена, за да може канцлерът да мине. — Бих се радвала да поговорим още, но трябва да побързате, преди бурята да се е разразила с пълна сила. Не бих искала да ви хване тук в капан.

— О, да, права сте. — Канцлерът се загледа за момент в поройния дъжд, който падаше на талази, и лицето му леко пребледня. Сетне се обърна към Елора. Поклони й се, взе ръката й и я целуна. — Кралице моя, винаги на вашите услуги.

Тя му се усмихна сковано, а Фин му пожела успешно прибиране. Канцлерът почти не го погледна, преди да се гмурне в дъжда. Фин затвори вратата, а Елора въздъхна от облекчение.

— Какво правехте вие двамата? — Елора ме погледна презрително, но преди да успея да отговоря, тя ме спря, махвайки с ръка. — Не искам даже да знам. Имаш късмет, че канцлерът дори не разбра, че си принцесата.

Погледнах надолу към мокрите си мръсни дрехи и сама си дадох сметка, че нищо в този момент вероятно не подсказваше за царствения ми произход. Въпреки това Фин някак си успяваше да изглежда на ниво и аз нямах никаква представа как го прави.

— Какъв беше поводът за посещението на канцлера? — попита Фин.

— О, ти го познаваш! — Елора завъртя очи и тръгна по коридора. — Винаги има информация за някакви конспиративни кроежи. Трябва наистина да променя законите, така че канцлерът да бъде назначаван, а не избиран. Хората винаги гласуват за идиоти като него.

— Той спомена нещо за заговор на витра — настоя Фин, който вървеше на няколко крачки зад нея и на мен не ми оставаше нищо друго, освен да ги последвам.

— Сигурна съм, че няма нищо сериозно. Витра не са стъпвали във Фьоренинг повече от сто години — каза Елора с мрачна увереност.

— Да, но сега, когато принцесата е… — поде Фин, но Елора вдигна ръка, карайки го да замълчи. Сетне се обърна към него и по израза на лицето й разбрах, че говори в ума му. Минута по-късно той си пое дълбоко въздух и каза: — Единственото, което предлагам, е да се вземат допълнителни предпазни мерки и да сложим допълнителна охрана.

— Точно това е причината да си тук, Фин. — Тя му се усмихна и макар усмивката й да изглеждаше искрена, в нея имаше нещо, което приличаше на злост. — Не си мисли, че е заради красивите ти очи.

— Ваше Величество има прекалено голямо доверие в мен — отвърна той смирено.

— Сигурно е така. — Елора въздъхна и продължи по коридора. — Отидете да се преоблечете. От вас се стича вода.

В продължение на минута Фин я наблюдаваше как се отдалечава. Чаках до него, докато се убедих, че тя е достатъчно далече, за да не може да ни чуе, макар да не бях сигурна, че това изобщо е възможно. Елора вероятно винаги чуваше всичко.

— За какво говорехте? — прошепнах аз.

— За нищо. — Фин поклати глава. Погледна ме така, сякаш беше забравил, че съм там. — Трябва да се преоблечеш, преди да се разболееш.

— Това не беше нищо. Някакво нападение ли се очаква? — попитах аз, но Фин се обърна и тръгна към стълбището. — Що за хора сте вие? Винаги бягате от въпросите!

— Мокра си до кости, Уенди — каза Фин делово и аз се затичах след него, защото знаех, че няма да ме изчака. — Освен това чу всичко, каквото чух и аз. Знаеш толкова, колкото знам и аз.

— Това не е вярно! Видях, че тя отново говореше в ума ти, от което винаги ме побиват тръпки — настоях аз.

— Да, но ми каза единствено да замълча. — Той се изкачи по стълбите, без да поглежда назад към мен. — Ще бъдеш в безопасност. Ти си принцесата, най-важният актив на кралството в момента и Елора няма да те изложи на риск. Тя просто ненавижда канцлера.

— Сигурен ли си, че съм в безопасност? — попитах. Не можах да не си помисля за онази картина в тайната стая на Елора. Онази, на която бях нарисувана как протягам ужасена ръка към нищото.

— Никога не бих направил нещо, с което да те изложа на риск — увери ме Фин, когато стигнахме площадката на стълбището. Той посочи коридора, който водеше към стаята ми. — Чака ни още много работа. Ще бъде най-добре да забравиш за това и да си сложиш по-топли дрехи.