Аманда Хокинг
Подменена (11)

10
Предчувствие

След като спах цяла нощ на пресекулки, най-накрая станах и се приготвих за деня. Започнах да обикалям из къщата, но без да търся нещо определено. Опитах се да стигна до кухнята, но завих по грешен коридор и се загубих. Рис ми беше дал някои разяснения за разположението на къщата, но очевидно не бяха достатъчни. Той ми беше казал, че сградата се състои от две внушителни крила, разделени от величествен централен вход. Всички официални събития се провеждаха в южното крило, където имаше помещения със заседателни маси, бална зала, голяма трапезария, кабинети и тронна зала. Там бяха и стаите на персонала, и спалнята на кралицата.

Северното крило беше по-скромно. В него се намираше и моята стая, няколко спални за гости, една всекидневна, кухня и гостна. Аз бродех из него, отваряйки разни врати, и проучвах какво има зад тях. Доколкото можех да преценя, в тази къща имаше не по-малко стаи, отколкото в хотел „Холидей Ин“ и при това те бяха доста по-шикозни. Най-накрая намерих ателието на Елора, но нея я нямаше там.

Продължих нататък и се опитах да отворя вратата от другата страна на коридора, но тя не помръдна. Това беше първата заключена стая, на която се натъквах, любопитството ми беше събудено. По-логично беше да се заключват помещенията в южното крило, където се извършваше официалната дейност.

За късмет знаех едно-друго за отварянето на секретни брави. За да не бъда изключена, на няколко пъти бях прониквала в училищни кабинети, откъдето крадях документи. Но не препоръчвам това никому, защото в крайна сметка се оказваше безполезно.

Извадих една фиба от косата си и се огледах. Не видях никого, както не бях видяла никого през целия ден, и се заех с отварянето на бравата. След няколко безуспешни опита, накрая усетих нещо в ключалката да поддава и завъртях дръжката.

Вратата се отвори бавно и аз надникнах вътре, очаквайки да попадна в кралската баня или нещо подобно. Никой не ми изкрещя да се махам, затова побутнах вратата още малко и пристъпих вътре. За разлика от другите стаи, тази беше съвършено тъмна.

Опипвайки стената, най-накрая намерих ключа на осветлението и го натиснах. Стаята приличаше на голям склад. Нямаше прозорци и стените бяха тъмнокафяви. С една-единствена крушка на тавана на нея й липсваше великолепието на останалата част от къщата, освен това тук нямаше никакво обзавеждане.

Но беше пълна с картини. Не окачени по стените, а струпани една върху друга, запълващи цялото налично пространство. Първоначално предположих, че това са платна, за които не се е намерило място в стаята с кралете и кралиците, но после видях, че между тях нямаше нито един портрет.

Взех първото под ръка, което представляваше красива картина на новородено дете, завито в синьо одеяло. Посегнах към друго платно, на което беше нарисувана Елора във възхитителна бяла рокля, но много по-млада и дори по-красива. И въпреки целия й блясък очите й бяха тъжни и като че ли пълни с разкаяние.

Задържах картината на около една ръка разстояние, за да я разгледам по-добре, и открих нещо — тук се забелязваше същият стил, същите щрихи и мазки на четката като при картината с бебето. Взех друга картина за сравнение и откритието ми се потвърди.

Всичко в тази стая беше дело на един художник.

Спомних си за ателието на Елора и за картината, върху която я бях видяла да работи. На нея се виждаше някакъв тъмен дим и полилеи. Не можех да бъда сигурна, но допусках, че тези платна са нейни, струпани безразборно едно върху друго и заключени. В това нямаше никакъв смисъл!

Прехвърлих още няколко с нарастващо недоумение и след това видях един портрет, който накара сърцето ми да спре. Взех го и не се изненадах, че ръцете ми трепереха.

На него бях изобразена аз, горе-долу на същата възраст, на която бях, но облечена по-красиво. Носех прелестна бяла свободно падаща дълга рокля, но отстрани тя беше съдрана, откривайки тънка линия червена кръв. Косата ми беше хваната отзад, но не достатъчно здраво, защото няколко непокорни кичура вече се бяха освободили.

На картината аз лежах по корем върху парапета на мраморна тераса. Подът й беше осеян с парчета стъкло, които блестяха като диаманти, но аз като че ли не ги забелязвах. Ръката ми беше протегната към някаква тъмна бездна на забвението.

Но онова, което ме изненада най-много, беше лицето ми. Изглеждаше сковано от ужас.

След като дойдох на себе си, осъзнах нещо още по-обезпокояващо. Лицето на тази картина изглеждаше точно като мен. А аз бях дошла тук едва вчера. Невъзможно беше Елора да е нарисувала нещо с такива подробности само двайсет и четири часа след запознанството ни.

И как бе възможно да предаде образа ми с такава точност, без никога да сме се срещали?

— Трябваше да предположа, че шпионираш наоколо — каза Фин зад гърба ми и така ме стресна, че изтървах картината.

— Аз… аз се загубих — заекнах и когато се обърнах, го видях да стои на вратата.

— В заключена стая? — Той повдигна вежди и скръсти ръце пред гърдите си.

— Не, аз… — Опитах се да скалъпя някакво нескопосано обяснение, но сетне се отказах. Вместо това вдигнах картината — онази, на която протягах ръка към нищото — и я задържах така, че да я види. — Какво е това?

— Прилича на картина и ако заключената врата не е била достатъчно ясен знак за теб, то нека добавя, че не е твоя работа — каза Фин, макар тонът му да не беше особено гневен. Във всеки случай бях сигурна, че Елора щеше да бъде много по-ядосана, ако ме беше заварила тук.

— Това съм аз — отбелязах, почуквайки многозначително по картината.

— Може би. — Той поклати глава, сякаш не беше убеден в твърдението ми.

— Не, това не беше въпрос. Аз съм — натъртих разпалено. — Какво правя тук?

— Нямам ни най-малка представа — въздъхна Фин. — Не съм я рисувал аз.

— Елора ли е? — попитах аз и приех мълчанието му за отговор. — Защо й е да рисува подобно нещо? И как го е направила? При положение че се срещнахме едва вчера.

— Тя те е родила. Срещали сте се и преди — отвърна Фин сухо.

— Да, когато съм била бебе. Но това не се брои. — Махнах с ръка към него, но отказах да сменя темата. — Защо е нарисувала това нещо? Или по-точно всички тези неща?

— Докато ми задаваш безбройните си въпроси за тази стая, запита ли се поне веднъж защо е заключена? — Фин ме гледаше строго. — Мина ли ти през ума, че Елора може би не иска хората да видят тези неща?

— Да, мина ми. — Погледнах отново към картината, пренебрегвайки забележката му. — Но това съм аз. И затова имам право да знам.

— Логиката ти е погрешна. Ти нямаш права над мислите на другите хора само защото са свързани с теб — каза той. — Също както и аз нямам право над твоите заради това, че се отнасят до мен.

— Ти смяташ, че мисля за теб. — Опитах се да скрия червенината, която изби по бузите ми, и тръснах глава. — Просто ми кажи какво става.

— Добре. Но излез оттук, преди Елора да ни намери. — Той се отдръпна от вратата, правейки ми път да мина.

Наложи се да прескоча картините, които бях разместила, но той не ме накара да ги върна на мястото им, което беше добре, защото едва ли щях да успея. В стаята цареше пълен безпорядък и платната на практика бяха струпани произволно.

Щом излязох, Фин побърза да затвори вратата и провери дали е здраво заключена.

— И така? — казах, гледайки го в очакване. Той беше с гръб към мен, все още зает с бравата.

— И така, това е личната стая на Елора. — Фин се обърна към мен и посочи вратата. — Не влизай там. И не докосвай нещата й.

— Съжалявам. — Бях свела поглед в краката си, чувствайки вина и срам за това, че ми се караха като на дете. — Но не разбирам какво толкова тайно има в това? Защо изобщо ги рисува, ако после ще ги крие?

— Картините й те стреснаха, нали? — попита Фин.

— Е… да, но само защото…

— Именно. — Той тръгна надолу по коридора и аз го последвах. — Тя ги рисува, защото е принудена.

— Какво имаш предвид? — сбърчих аз чело. — Искаш да кажеш, че се подчинява на някакъв творчески импулс? — Колкото повече мислех за това, толкова по-непонятно ми изглеждаше. — Елора не ми се вписва особено добре в образа на художник, който следва вдъхновението си.

— И действително не е такава — въздъхна Фин. — Тя има предварително знание. Ако щеш, наречи го предчувствие.

— Какво? Искаш да кажеш, че вижда в бъдещето? — попитах скептично.

— Нещо такова. — Сетне той поклати глава, сякаш не беше доволен от отговора си. — Тя не го вижда. Само може да го рисува.

— Чакай. — Заковах се на място, а той направи още няколко крачки, преди да се обърне и да ме погледне. — Казваш, че всички тези картини са от бъдещето?

— Към времето, когато са били рисувани, да — кимна Фин. — Някои от тях са стари и вече са се сбъднали.

— Но това означава, че онази картина, на която съм аз, е от бъдещето! — посочих с ръка назад към стаята. — Какво значи това? Какво правя там?

— Не зная. — Той сви рамене, сякаш не беше се замислял над това. — Нито пък Елора знае.

— Как е възможно да не знае — казах аз саркастично. — Нали тя я е рисувала.

— Да, и единственото, което знае, е онова, което е нарисувала — обясни Фин, говорейки бавно. — Тя не вижда нищо. Просто взима четката… и нещата започват да изплуват върху платното. Или поне това знам аз.

— Но защо е било нужно да ме рисува толкова уплашена?

— Просто така се е получило — отвърна Фин тъжно. Въздъхвайки тежко, той тръгна отново по коридора. — И точно затова стаята е заключена.

— Какво искаш да кажеш? — Аз припнах след него.

— Хората искат да узнаят повече за картините й, но тя няма необходимите отговори — рече Фин. — Други я молят да им нарисува някакъв конкретен отрязък от бъдещето и Елора не може да го направи. Тя няма контрол над онова, което вижда.

— Какъв е смисълът на това тогава? — попитах недоверчиво.

— Тя смята, че е наказание.

— За какво?

— Всеки има нещо, за което да бъде наказван. — Фин поклати неопределено глава.

— Значи… тя няма никаква представа какво ще се случи с мен? Или как да го предотврати?

— Не.

— Това е ужасно — промълвих по-скоро на себе си. — Това е дори по-лошо, отколкото да не знаеш нищо.

— Несъмнено. — Фин ме погледна и забави крачка, а след това спря.

— Ще мога ли и аз да правя това? Да рисувам бъдещето? — попитах.

— Може би да, а може би не. — Той ме гледаше по онзи тих изпитателен начин и ако не се безпокоях за надвисналата над мен участ, сигурно отново щях да усетя в стомаха ми да пърхат пеперуди.

— Знаеш ли какви ще бъдат моите способности? — казах.

— Не. Само времето ще покаже. — Фин погледна настрани, взирайки се в нищото. — Но предвид произхода ти, вероятно ще бъдат много големи.

— Кога ще знам това със сигурност?

— По-късно. След като започне обучението ти и може би когато станеш малко по-голяма. — Фин се усмихна едва-едва. — Очакват те много неща.

— Какви например?

— Какви ли не. — Той се усмихна по-широко и тръгна отново. — Хайде. Искам да ти покажа нещо.