Аманда Хокинг
Подменена (23)

22
Пропадане

Рис разбра какво се случва преди мен и без да изпуска ръката ми, ме дръпна зад себе си. Ние бяхме в ъгъла, встрани от дъжда от натрошено стъкло, но от болезнените писъци разбрах, че не всички са имали този късмет.

От разбития прозорец на тавана се спускаха хора, които се приземяваха долу със смайваща лекота. Подът беше покрит със счупени стъкла и кръв. Преди да ги разпозная, си спомних характерното им облекло. Дълги черни манта като на супергерои от някой филм.

Думата като че ли се носеше из залата, без някой да я е изрекъл: Витра.

Около петнайсет души от клана Витра бяха проникнали, разбивайки таванския прозорец, и охраната на Трил ги беше обградила. В самия център стоеше Джен — преследвачът, който ме беше удрял с такова удоволствие — и очите му огледаха залата.

— Вие не сте поканени. Моля ви да си вървите — проехтя гласът на Елора над всичко останало.

— Знаете какво искаме и няма да си тръгнем, преди да го получим. — Една жена пристъпи напред и аз разпознах в нея Кира, съучастничката на Джен. Тя вървеше боса по стъклата, но като че ли не забелязваше това. — Тя трябва да е тук. Къде я криете.

Джен се обърна към мен и черните му очи срещнаха моите над рамото на Рис. На устните му се появи зловеща усмивка и Рис разбра, че сме в беда. Той се опита да ме бутне към вратата, но аз отказах да тръгна. Те преследваха мен и аз не исках други хора да пострадат.

Преди да успея да направя каквото и да е било, Джен се спусна към мен и настъпи хаос. Витрийците се сборичкаха с охраната и останалите трилове.

Елора впери поглед в Кира, която се строполи на земята, гърчейки се в болка. Никой не я беше докоснал и съдейки по израза в очите на Елора, предположих, че агонията на Кира имаше нещо общо със способностите на кралицата.

Видях Тове да скача на масата, на която седеше, и използвайки способностите си, запращаше витрийците в различни посоки, без изобщо да влиза в директен контакт с тях. Хората крещяха и аз почувствах в залата да вее силен вятър, отдавайки това на опита на Уила да помогне с нещо.

В следващия момент Джен беше пред нас, скривайки с тялото си хаоса, който цареше в балната зала. Рис не отстъпи от мястото си с намерението да ме защити, но Джен се нахвърли върху него и му нанесе жесток удар, запращайки го на земята.

— Рис! — протегнах ръка към него, но той не помръдна. Исках да се уверя, че не е мъртъв, но Джен ме сграбчи през кръста и ме задържа в ръцете си.

— Този ли те пази сега? — изсмя се Джен. — Да не би да сме уплашили Фин?

— Пусни ме? — Аз ритах с крака, опитвайки се да се освободя от желязната му хватка.

Изведнъж и двамата полетяхме назад, сякаш някой ни беше блъснал. Той се удари в стената, което го разцентрова за миг и ми даде възможност да се отскубна от него.

Замаяна, скочих на крака и се опитах да разбера какво става. Тове стоеше в срещуположния край на масата, насочил дланта си срещу Джен. Беше използвал способностите си, за да отхвърли Джен в стената, а Джен просто ме бе повлякъл със себе си.

Усмихнах му се с благодарност, но веднага след това усмивката изчезна от лицето ми. По някакъв начин витра бяха взели надмощие. Кира се опитваше да се добере до майка ми, а някой в другия край на залата бе започнал да използва огън.

Освен Тове, Уила и Елора, като че ли никой друг от Трил не притежаваше способности или поне не ги използваше. Цареше пълна бъркотия, разнасяха се крясъци и ситуацията ставаше все по по-критична. Още витрийци се спускаха от тавана. Нямахме никакъв шанс да ги победим.

— Затова трябва да работиш над твоето внушение. — Тове ме погледна хладнокръвно и в този момент един витриец го нападна в гръб.

— Внимавай! — извиках аз.

Тове се обърна с вдигната ръка и накара витриеца да полети през залата. Аз се огледах за някакво оръжие, когато отново усетих ръцете на Джен около кръста ми. Крещях и се борех с всички сили, но мускулите на витриеца бяха като от гранит.

Тове насочи вниманието си към мен, но в същото време го нападнаха двама витрийци, което му даде само миг, колкото да запрати Джен за втори път към стената. Този път се блъснахме още по-силно и при удара почувствах пронизваща болка, но отново успях да се изтръгна от ръцете му.

Главата ми туптеше от удара в стената и аз премигах, за да дойда на себе си. Една ръка хвана моята, помагайки ми да се изправя на крака и макар да не бях сигурна дали трябва да я приема, аз го направих.

— Трябва да бъдеш по-внимателен, Тове — каза нечий познат глас.

— Просто се опитвах да я освободя! — сопна се Тове и в същия момент друг витриец изкрещя, запокитен към масата в срещуположния край на залата. — И освен това съм зает тук!

Обърнах се да видя кой ми беше помогнал и останах без дъх. Облечен в черен суичър с качулка и отгоре с черно яке, Фин оглеждаше бъркотията около нас. Стоеше непосредствено до мен, държейки ме за ръката и аз не можех нито да мисля, нито да помръдна.

— Фин! — ахнах аз и той най-накрая ме погледна с тъмните си очи, в които се четеше едновременно облекчение и паника.

— Това е пълна лудница! — изръмжа Тове.

Една маса беше прекатурена настрани, разделяйки Тове от Фин и мен. Използвайки способностите си, Тове я накара да полети към един витриец, който тъкмо беше нападнал канцлера, и след това тръгна към нас. Всички витрийци като че ли бяха в някакво единоборство в този момент, което му позволи да си поеме дъх.

— По-зле е, отколкото си мислех — рече Фин, свивайки устни.

— Трябва да защитим принцесата — каза Тове.

Стиснах ръката на Фин, поглеждайки ту към единия, ту към другия. Джен се опита да стане и Тове го блъсна отново в стената.

— Аз ще я изведа от залата — рече Фин, кимвайки. — Ще се оправиш ли тук?

— Нямам избор. — Тове едва бе успял да отговори, когато чух Уила да крещи от другия край на залата. Не можех да я видя, което ме уплаши още повече.

— Уила! — Понечих да се втурна към нея, за да видя какво става, но Фин ме прегърна и ме задържа.

— Изведи я оттук! — нареди Тове, тръгвайки натам, откъдето се чуваха виковете на Уила.

Фин ме повлече през балната зала, докато аз се опитвах да видя какво става. Тове беше изчезнал и не виждах нито Елора, нито Уила. Докато Фин ме теглеше към изхода, се спънах в крака на Рис и тогава си спомних, че той лежеше в безсъзнание на земята с кървяща рана. Сборичках се с Фин, протягайки ръка към Рис.

— Той е добре! Те няма да го докоснат! — увери ме Фин, докато ме държеше здраво през кръста с една ръка. — Трябва да се махнеш оттук!

— Но какво ще стане с Рис? — проплаках аз умоляващо.

— Той би искал да си в безопасност! — настоя Фин и най-накрая стигнахме до вратата на балната зала.

Вдигнах очи от Рис към хаоса, който цареше наоколо. Всички полилеи изведнъж се разбиха в земята и единствената светлина идваше от обхванатите в пламъци мебели. Хората пищяха и виковете им отекваха в залата.

— Картината! — прошепнах аз и в ума ми се мярна картината, която бях видяла в стаята на Елора. Нещата се сбъдваха. Това беше същата сцена.

Не бях предотвратила опасността при срещата с Тове, когато той разлюля полилея във вестибюла. Мислех си, че съм променила бъдещето, но той беше прав — то не можеше да бъде променено. Проумях го твърде късно.

— Уенди! — извика Фин, за да ме накара да се опомня.

Той вече не ме държеше през кръста, а ме теглеше за ръката към изхода. Със свободната си ръка аз придърпах полите си нагоре, за да не се спъвам в тях, докато тичаме по коридора. До слуха ми все още достигаха агонизиращи викове от балната зала и нямах никаква представа накъде ме води Фин.

Нямах време да го разпитвам, нито дори да се почувствам благодарна, че съм отново с него. Единствената ми утеха беше, че ако трябваше да загина през тази нощ, щях поне да прекарам последните минути от живота си с Фин.

Заобиколихме ъгъла на път към вестибюла, когато Фин изведнъж се закова на място. Трима витрийци влязоха през входната врата на двореца, но още не бяха ни забелязали. Фин смени рязко посоката и се втурна през вестибюла към една от всекидневните, теглейки ме за ръката.

Той затвори тихо вратата след нас и ние потънахме в сумрака на стаята. Лунната светлина се лееше през прозореца, а двамата с Фин се затичахме към ъгъла между библиотеката и стената. Той ме притегли близо до себе си, закривайки ме с тялото си.

Чувахме витрийците отвън. Аз затаих дъх, притискайки лице в гърдите на Фин, и се молех да не влязат в стаята.

Когато най-накрая продължиха нататък, Фин не отслаби прегръдката си, но чух сърцето му да бие по-бавно. Въпреки цялата паника и страх, които ме гнетяха, аз осъзнавах факта, че Фин ме държеше здраво в обятията си. Вдигнах глава към него, като едва различавах чертите му под светлината от прозореца.

— Виждала съм това преди — прошепнах аз. — Онова, което се случи в балната зала. Елора го беше нарисувала! Тя знаеше, че това ще се случи!

— Шт — каза Фин нежно.

— Извинявай — понижих аз глас. — Но защо не го е предотвратила?

— Тя не знаеше кога ще се случи, нито как — обясни Фин. — Тя просто знаеше и единственото нещо, което можеше да направи, беше да подсили охраната.

— Но защо тогава ти си тръгна? — попитах аз тихо.

— Уенди… — Той бутна назад няколко кичура от лицето ми и ръката му се задържа върху бузата ми, докато ме гледаше. — Всъщност не съм тръгвал никъде. Бях съвсем наблизо и нито за момент не съм спирал да те следя. Щом разбрах какво се случва, дойдох по най-бързия начин.

— Какво ще стане с нас? — попитах аз.

— Няма да позволя да ти се случи нищо — обеща Фин.

Търсех очите му под мъждивата светлина и не исках нищо повече от това да остана в прегръдките му завинаги.

Вратата изскърца и Фин моментално застана нащрек. Той ме притисна още по-силно до стената, обгръщайки ме с ръце, за да ме скрие. Затаих дъх и се опитах да спра сърцето си. За момент не се чуваше нищо, но след това някой запали осветлението.

— Какво виждам тук, блудният щъркел се е завърнал — каза Джен със самодоволна усмивка.

— Ти няма да я получиш — увери го Фин с метални нотки в гласа си.

Той се отдръпна от мен само дотолкова, че да застане лице в лице с Джен. Аз надничах иззад рамото му, наблюдавайки как Джен се приближава към нас в бавни полукръгове. Той се придвижваше по един странно познат начин, който смътно напомняше за неща, които бях гледала по Animal Planet. Джен дебнеше плячката си.

— Може би, не — допусна Джен. — Но ако те отстраня от пътя си, вероятно ще бъде по-лесно, ако не за мен, то за някой друг. Защото те няма да спрат да идват за нея.

— А ние няма да спрем да я браним.

— Готов си да умреш, за да я защитиш? — Джен повдигна вежди.

— А ти си готов да умреш, за да я получиш? — отвърна Фин невъзмутимо.

В балната зала Тове беше казал, че трябва да бъда защитена, макар изобщо да не бях допускала, че означавам за него толкова много. Това, че съм принцеса ли беше единствената причина? Беше ли преминала и Елора през такива неща, когато за първи път бе дошла тук?

Вкопчих пръсти в якето на Фин и гледах как двамата се наблюдават един друг. Не знаех защо съм толкова важна, че всички тези витрийци бяха готови да убиват заради мен и толкова много трилове да бъдат готови да умрат.

— Не е нужно някой да умира — казах аз и се опитах да се измъкна от ръката на Фин, но той ме бутна отново зад гърба си. — Ще дойда сама. Не искам никой друг да бъде наранен заради мен!

— Защо не послушаш момичето? — предложи Джен, повдигайки многозначително вежди.

— Не и този път.

— Както предпочиташ. — На Джен очевидно му беше омръзнало да говори и се хвърли към противника си.

Фин беше изтръгнат от пръстите ми и аз изкрещях името му. Те и двамата преминаха с трясък през прозореца и се строполиха на терасата. Навсякъде се разлетяха парчета стъкло. Аз бях боса, но въпреки това ги последвах.

Джен успя да нанесе няколко удара на Фин, но Фин беше по-бърз и изглеждаше по-силен. Когато Фин го удари, той залитна и отстъпи назад няколко крачки.

— Отработил си някои неща. — Джен избърса кръвта от брадичката си.

— Ако се предадеш сега, няма да имам по-ниско мнение за теб — рече Фин.

— Добър опит. — Джен се втурна към Фин и го ритна в стомаха, но Фин успя да запази равновесие.

Аз грабнах едно голямо парче стъкло от терасата и започнах да обикалям в кръг около тях, търсейки удобен случай да атакувам. Порязах един от пръстите си, но почти не забелязах това. Джен събори Фин на земята, скочи върху него и започна да му нанася удари в лицето. Използвайки цялата си сила, аз забих стъклото в гърба му.

— Оу! — изкрещя Джен, но изглеждаше по-скоро разгневен, отколкото тежко ранен.

Аз стоях точно зад него задъхана. Това не беше реакцията, която бях очаквала, и не знаех какво да правя по-нататък.

Джен се извърна рязко и ме удари толкова силно през лицето, че полетях към ръба на терасата. За миг зърнах главозамайващата бездна долу, когато главата ми се люшна над ръба и след това се изправих с усилие на крака, вкопчена в парапета.

Фин вече беше съборил Джен на земята. Той го риташе с всичка сила, ръмжейки през стиснатите си зъби:

— Никога. Повече. Не. Я. Докосвай!

В един момент Джен успя да улови крака на Фин и го повали на земята. Чух главата на Фин да се удря в твърдия бетон на терасата. Не беше тежко ранен, но остана достатъчно дълго зашеметен, давайки възможност на Джен да се наведе над него и да вкопчи пръсти в гърлото му. Сетне той го повдигна от земята, държейки го за шията.

Аз скочих върху гърба на Джен, което не беше особено умно, защото от гърба на Джен стърчеше голямо парче стъкло. Разпрах си роклята и се нараних на стъклото, без да се нанижа цялата на него. Раната беше достатъчно тежка, за да кърви и боли, но не и за да ме убие.

— Разкарай се! — изрева Джен и ме удари силно с лакът в корема, събаряйки ме на земята.

Аз паднах на крака, но Джен вече беше прехвърлил Фин наполовина през парапета. Горната част на тялото му висеше над ръба и ако Джен го пуснеше, Фин щеше да намери смъртта си в бездната долу.

За момент не можех нито да дишам, нито да помръдна. В ума си виждах единствено картината с терасата. Разбитите парчета стъкло, които проблясваха под лунната светлина. Красивата ми бяла рокля с ивицата кръв отстрани. Необятният мрак отвъд ръба на терасата и ужасеният поглед на лицето ми, докато протягам ръка към него.

— Спри! — примолих се аз с мокро от сълзи лице. — Ще дойда с теб. Моля те! Само го остави! Моля те!

— Неприятно ми е да ти го съобщя, принцесо, но ти ще дойдеш с мен така или иначе! — изсмя се Джен.

— Не и ако мога да те спра… — Фин едва говореше заради ръката, която стискаше гърлото му.

Единият крак на Фин се изстреля нагоре, попадайки точно в чатала на Джен. Джен изпъшка, но не отпусна хватката си. Задържайки крака си там, Фин се изви назад. Докато Джен разбере какво става, Фин вече беше протегнал ръка, докопвайки дрехата му.

Той смени баланса на тежестта и в един момент, който изглеждаше като на забавен каданс, Фин полетя назад през парапета, повличайки Джен със себе си.

— Не! — изпищях аз и се хвърлих към тях, сграбчвайки празния въздух.