Аманда Хокинг
Подменена (10)

9
Носталгия

Когато излязох изпод душа, загърната в пухкава хавлия, с изненада видях на леглото ми да седи Рис. Беше взел моя iPod — онзи, който бях намерила в стаята си — и бърникаше нещо по него. Покашлях се високо, защото очевидно не ме беше чул да излизам от банята.

— О, здравей! — Той остави iPod-а и стана широко усмихнат, а очите му весело проблясваха. — Извинявай. Не искам да преча. Просто ми се щеше да видя как си и дали ти харесва тук.

— Ами, не знам. — Косата ми беше в ужасен безпорядък и затова прокарах пръсти през влажните си кичури. — Твърде рано е да се каже.

— А харесват ли ти нещата? — попита Рис, махвайки с ръка към стаята. — Избрах всичко, което ми харесва на мен, макар да знам, че това звучи малко самомнително. Обърнах се за помощ и към Рианон, защото тя е момиче, но въпреки това е трудно да избираш разни неща за някого, когото никога не си виждал.

— Не, всичко изглежда чудесно. Справил си се много добре. — Потърках очи и се прозях.

— О, извинявай. Сигурно си уморена. — Рис стана от леглото. — Съжалявам. Току-що свърших училище и нямах възможност да дойда при теб по-рано. Но… да. Ще те оставя да си починеш.

— Почакай. Току-що си свършил училище? — Сбърчих чело, докато се мъчех да се ориентирам в нещата. — Означава ли това, че си следотърсач?

— Не. — Сега беше негов ред да изглежда объркан. — Аз съм манкс. — Когато видя озадачения израз на лицето ми, той се поправи. — Извинявай, това е съкратено от мансклиг.

— Какво, по дяволите, означава това? — попитах, изгубила вече търпение.

— Ще ти обяснят това по-късно. — Рис сви рамене. — Е, а сега ще те оставя да си починеш. След това ако не съм в стаята си, ще бъда долу в кухнята, където смятам да приготвя нещо за хапване.

— Щастлив ли си тук? — изтърсих аз, преди да си дам сметка колко грубо звучи това. Очите му срещнаха моите само за миг, като че ли разкривайки нещо, но сетне той сведе поглед.

— Защо да не съм щастлив? — попита сухо. Прокара ръка по копринените ми завивки, взирайки се напрегнато в тях. — Имам всичко, което може да иска едно момче. Видеоигри, коли, играчки, пари, дрехи, слуги… — Гласът му постепенно заглъхна, но след това на лицето му бавно се появи усмивка и той вдигна очи към мен. — А сега имам принцеса, чиято стая е на няколко метра от моята. Аз съм не просто щастлив, аз съм във възторг!

— Аз не съм принцеса. — Поклатих глава и прибрах кичур коса зад ухото си. — Не и в истинския смисъл на думата. Искам да кажа… аз току-що дойдох тук.

— А на мен ми приличаш на принцеса. — Начинът, по който ме гледаше, ме смути, затова сведох поглед, не знаейки какво друго да направя.

— Ами ти? — Все така навела глава, аз повдигнах леко очи. Усмивката, която се появи на устните ми, загатваше флирт, но не ме беше грижа. — Ти някакъв принц ли си?

— Едва ли — засмя се Рис и смутено прокара пръсти през пясъчно русата си коса. — Мисля, че трябва да те оставя да се облечеш. Готвачът довечера ще отсъства, затова аз трябва да се погрижа за вечерята.

Той се обърна и тръгна надолу по коридора, подсвирквайки си някаква мелодия, която не разпознах. Затворих вратата, горейки от желание да разбера какво се случва около мен. Аз бях принцеса трол на някаква лицемерна империя, а от другата страна на коридора живееше мансклиг, каквото и да означаваше това.

Живеех в удивителна разкошна къща, обитавана от студени бездушни същества и за да бъда допусната в нея, трябваше да ограбя единствените хора, които ги беше грижа за мен. Фин, разбира се, също беше тук, но той ми беше дал ясно да разбера, че интересът му към мен е чисто делови.

Започнах да ровя из дрешника си, търсейки какво да облека. Повечето дрехи ми се струваха твърде шикозни за мен. Не че до този момент бях носила парцали или нещо подобно. Всъщност ако майка ми… тоест, ако Ким не беше полудяла и не я бяха отвели, това щяха да бъдат точно дрехите, които щеше да се очаква от мен да нося. Само луксозни неща на престижни модни къщи. Най-накрая успях да намеря една семпла пола и риза, които донякъде отговаряха на стила ми на обличане.

Умирах от глад и затова, решавайки да се възползвам от предложението на Рис, тръгнах към кухнята. С босите си стъпала усещах студените керамични плочи на пода и колкото и да беше странно, до този момент никъде в цялата къща не бях видяла нито черги, нито килими.

Никога не съм обичала да чувствам под краката си килим или каквото и да е било друго. Спомних си за дрешника си и се замислих, че макар да беше претъпкан, в него нямаше никакви обувки. Може би това беше нещо типично за триловете и тази мисъл ми подейства някак странно утешително. Все пак бях част от нещо.

Стълбите водеха направо към фоайето, но вляво от тях, под крилото, в което ме бяха настанили, се намираше всекидневната. Една полустена с камина я отделяше от елегантната трапезария. Мебелите тук изглеждаха ръчно изработени и бяха тапицирани в бяло. Подовете бяха от гладко дърво в златисти тонове. Но цялостното разположение беше такова, че да насочва погледа към стъклената стена и възхитителната гледка отвъд нея.

— Хубаво местенце, нали? — чух гласа на Рис. Обърнах се и го видях да стои зад мен усмихнат.

— Да. — Обходих стаята с одобрителен поглед. — Елора определено има вкус.

— Така е. — Рис сви рамене. — Сигурно обаче си гладна. Хайде, ще ти забъркам нещо в кухнята. — Той тръгна към трапезарията и аз го последвах. — Но онова, което ще ти приготвя, вероятно няма да ти хареса. Предполагам, че и ти си падаш по здравословните храни като всички останали, нали?

— Ами-и, не знам. — До този момент не бях се възприемала като някаква фанатичка на тема здраве, но по принцип харесвах органичните и растителните продукти. — Може да се каже, че харесвам естествените храни.

Той кимна разбиращо и ме поведе към красиво обзаведената трапезария и оттам към просторната кухня. В нея имаше две професионални готварски печки, два огромни хладилника от неръждаема стомана, един гигантски кухненски остров в средата и повече шкафове, отколкото беше възможно да са им нужни. Рис тръгна към хладилника и извади оттам бутилка „Маунтин Дю“^[1] и още една с минерална вода.

— Вода? — Той ми подаде бутилката и аз я поех. — Не ме бива много в готвенето, но какво да се прави. Готвачът отсъства днес, както ти казах.

— Колко често идва готвачът? — попитах. Бях впечатлена от персонала, с който разполагаха тук.

— На непълен работен ден е. — Рис отпи от чашата си с „Маунтин Дю“, сетне я сложи на плота, отиде при хладилника и започна да рови в него. — Всъщност идва само през уикендите, когато обикновено правим приеми. Не знам какво яде Елора през седмицата, но аз лично съм на принципа „оправяй се сам“.

Облегнах се на острова, отпивайки от водата. Обстановката ми напомняше за кухнята в къщата ни в Хамптънс, където Ким се беше опитала да ме убие, макар и да беше по-малка. Ако не я бяха откарали в психиатрична клиника, вероятно и ние щяхме да имаме такава. Всъщност бях сигурна, че самата тя е отраснала с такава кухня.

Маги лесно можеше да си позволи такъв стандарт. Красива къща с бавачка, която да се грижи за Мат и мен. Можеше да притежава най-луксозните коли и да плаща на всяко училище, което се опиташе да ме изключи. Но тя никога не беше протестирала срещу наказанията ми, защото навярно смяташе, че са справедливи и по някакъв начин ще ми послужат като урок.

В действителност Маги бе решила, че да се грижи за мен е по-важно от това да пръска пари. Тя беше направила избор, който далеч не беше по силите на майка ми.

— Нали харесваш гъби шийтаке? — прекъсна мислите ми Рис. Ръцете му бяха пълни с всевъзможни зеленчуци.

— А… да, обичам гъби. — Изправих се, за да видя какво друго беше извадил от хладилника — все неща, които харесвах.

— Чудесно! — Рис се усмихна и изсипа продуктите в кухненската мивка. — Ще ти направя най-вкусните китайски зеленчуци, които някога си опитвала.

Той започна да реже продуктите и аз предложих да му помогна, но ми беше отказано. През цялото време Рис ми говореше разпалено за мотоциклета си, който беше получил миналата седмица. Опитвах се да поддържам разговора, но всичко, което знаех за моторите, беше, че са бързи и че това ми харесва.

— Какво правите тук? — Фин влезе в кухнята леко намусен.

Косата му беше влажна, очевидно скоро беше взел душ, и от него се носеше ухание на трева като след дъжд, но още по-сладостно. Той мина покрай мен, без дори да ме погледне, и тръгна към печката, където Рис беше сложил всички продукти в един уок тиган върху котлона.

— Зеленчуци по китайски! — обяви Рис тържествено.

— Виж ти! — Фин се надвеси над рамото му и огледа критично съставките в тигана. Рис се отдръпна малко, така че Фин да може да се пресегне и да си вземе нещо. Той го помириса и след това го пъхна в устата си. — Е, не е толкова лошо.

— Направо ми се подкосиха краката! — Рис сложи ръка на сърцето си и на лицето му се изписа израз на престорено удивление. — Нима моята храна получи одобрението на най-педантичния кулинарен критик в страната?

— Не. Просто казах, че не е толкова лошо. — Фин поклати глава, за да покаже, че не е особено впечатлен от актьорските заложби на Рис и тръгна към хладилника да си вземе бутилка вода. — И съм сигурен, че Елора е много по-педантичен кулинарен критик, отколкото аз някога ще бъда.

— Вероятно е така, но тя никога не ми е позволявала да й готвя — призна Рис, докато разклащаше тигана със зеленчуците.

— Наистина не трябва да му позволяваш да ти готви — рече Фин, поглеждайки ме за първи път. — Веднъж без малко да ме отрови.

— Човек не може да се отрови от портокал! — възрази Рис, поглеждайки назад към него. — Това просто е невъзможно! А дори и да е възможно, аз само ти подадох портокала. Не съм имал и най-малката възможност да му направя нещо.

— Не мога да знам това. — Фин сви рамене. На лицето му се прокрадваше усмивка и аз виждах, че му беше забавно да дразни Рис.

— Ти дори не яде половината, която бях докоснал. Само обели портокала и изхвърли кората! — Рис бе изгубил търпение. Той вече не гледаше тигана, докато се мъчеше да ни убеди в невинността си и не забеляза пламъка, който се надигна от него.

— Храната гори — Фин кимна към печката.

— По дяволите! — Рис наля чаша вода и я плисна в тигана, а аз започнах да се питам дали онова, което готвеше, щеше да става за ядене, когато приключеше с него.

— Видя ли какво прави? — Фин ме погледна и се усмихна. — Ти добре ли си?

— Да, всичко е наред — кимнах аз.

— Добре. — Той застана до мен и ми се стори, че иска да ми каже нещо, но после се отказа. Затова само кимна и излезе от кухнята.

Резултатът от готвенето на Рис беше доста посредствен, но аз все пак хапнах малко. Той дръпна два стола до кухненския остров и обясни, че се храни в трапезарията само когато е абсолютно наложително. Сетне заля обилно порцията си с някакъв сос, който не миришеше особено апетитно. Докато се хранеше, надигаше енергично чашата си с „Маунтин Дю“, докато аз едва-едва отпивах от водата си.

— Как ти се струва? — Рис кимна към чинията ми със зеленчуци, които с мъка преглъщах.

— Много е вкусно — излъгах аз. Той действително се беше постарал и сините му очи показваха колко е горд с кулинарното си постижение. Затова не можех да го разочаровам. И за да докажа, че всичко е наред, си взех още малко и се усмихнах.

— Добре. Не е лесно човек да ви сготви нещо. — Рис гребна щедро от чинията си. — Но не разбирам как го ядеш това ей така без нищо.

— Аз пък не разбирам как го ядеш с този сос — отвърнах, сбръчквайки нос при миризмата, която се носеше наоколо.

— Всекиму своето — засмя се Рис от сърце. Когато наведе глава над масата, пясъчно русата му коса падна на очите му и той я бръсна настрани.

— Значи… ти познаваш Фин доста добре? — попитах предпазливо, набождайки една гъба на вилицата си.

Закачките им отпреди малко бяха събудили любопитството ми. Фин очевидно харесваше Рис, макар да не одобряваше готвенето му, а аз никога не бях виждала Фин да харесва някого. Може би донякъде симпатизираше на Патрик, но мисля, че това беше по-скоро начин да се сближи с мен. Той открито презираше Мат и въпреки че почиташе Елора и й се подчиняваше, не знаех какви са чувствата му към нея.

— Може да се каже. — Рис сви рамене, сякаш не беше се замислял за това. — Той прекарва много време тук.

— Колко много? — попитах аз колкото може по-нехайно.

— Не знам. — Той си взе от храната и се замисли. — Трудно е да се каже. Щъркелите непрекъснато са в движение.

— Щъркелите?

— Да, имам предвид следотърсачите. — Рис се усмихна смутено. — Нали знаеш, че малките бебета ги донасят щъркелите. Е, тук това правят следотърсачите. Затова ние им викаме щъркели. Но зад гърба им, така да се каже.

— Разбирам. — Замислих се как ли наричаха хората като мен, но реших, че моментът не е подходящ да задавам такива въпроси. — Значи те често отсъстват?

— О, да. Те почти непрекъснато са по нечии дири, а Фин е особено търсен, защото е много добър в работата си — обясни Рис. — А когато се върнат, повечето от тях отсядат у някои от най-влиятелните семейства. Фин например идва тук от пет години. А когато го няма, някой друг обикновено е на негово място.

— Значи той е нещо като бодигард?

— Да, нещо такова — кимна Рис.

— Но защо са им нужни бодигардове? — попитах, мислейки си за портата от ковано желязо и охраната, която ни беше допуснала да влезем във Фьоренинг. Спомних си също за скъпата алармена система при входната врата и си казах, че всички тези мерки за сигурност са твърде сериозни за една малка общност, скрита сред хълмовете и скалите. Може би причината се криеше във витра, но не посмях да попитам.

— Тя все пак е кралица. Това е стандартна процедура — отговори Рис уклончиво и заби поглед в чинията си. Той се опита да скрие тревогата си, преди да съм я забелязала, и ми се усмихна с усилие. — Е, как се чувстваш като принцеса?

— Честно ли? Не толкова възхитително, колкото си мислех, че трябва да бъде — отвърнах аз и се засмях от сърце.

Когато приключихме с вечерята, Рис поразтреби набързо кухнята, като ми обясни, че на следващия ден прислужницата ще се погрижи за останалото. След това ме разведе из къщата, показвайки ми нелепите антики, които се предаваха от поколение на поколение.

В една стая имаше само портрети на предишни крале и кралици. Когато го попитах кой от тях е моят баща, Рис само поклати глава и ми отговори, че няма никаква представа.

Най-накрая се разделихме. Той ми каза, че имал да пише някакво домашно и освен това трябвало да си ляга, защото на другия ден се налагало да става рано за училище.

Полутах се още малко из къщата, но не видях нито Фин, нито Елора. Известно време се развличах с техниката в стаята ми, но това бързо ми омръзна. Неспокойна и отегчена, най-накрая се опитах да заспя, но следобеда бях спала твърде дълго.

Ужасно ми беше мъчно за дома. Копнеех за познатия комфорт на неголямата ни къща с всичките ми обикновени неща. Ако си бях вкъщи, Мат щеше да седи във всекидневната, четейки книга под светлината на настолната лампа.

А сега вероятно седеше в кухнята, вторачен в телефона, или обикаляше някъде с колата. Навярно вече беше намерил Патрик и го беше заплашил, че ще му причини нещо лошо. Маги пък сигурно си беше изплакала очите и бях сигурна, че Мат обвиняваше себе си за това.

Истинската ми майка е някъде из къщата, или поне така предполагах. Тя ме беше изоставила при хора, за които не е знаела нищо, освен че са богати, макар да е допускала, че съществува риск да бъда убита. Случвало се понякога, както ми обясни самата тя. И когато се върнах след всичките тези години, дори не ме прегърна, нито пък изглеждаше особено щастлива да ме види.

Всичко в тази къща беше прекалено голямо и цялото това празно пространство между вещите създаваше впечатлението, че съм попаднала на необитаем остров. Някога си бях мечтала точно за това — да бъда на мой собствен остров, но сега, когато нещо подобно ми се беше случило, се чувствах самотна и объркана.

Бях сигурна, че всички тук премълчават нещо. Всеки път, когато им задавах някакъв въпрос, получавах половинчати или неясни отговори, след което бързо сменяха темата. За престолонаследничка на едно кралство бях доста зле информирана.