Чайна Миевил
Морелси (67)

Шейсет и пет

Шам запретна ръкави, слезе на брега и се загледа в разбитите влакове.

С внимание, усилие и храброст успя да се закрепи върху желязото, траверсите, различните отломки от природен произход и от претърпелите крушение железници, до които можеше да достигне. Дори вървя по пръстта, където се налагаше, повлякъл подире си стъкмена от подръчни материали количка. Най-сетне стигна до развалините на някога величествен товарен влак, обра му обзавеждането. Разкопа земята и изрови отломки.

Работата беше опасна, ала той се справяше. Стоварваше находките си на брега. Събираше боклуци. Още няколко разходки до претърпелия крушения влак, и Шам натрупа цял метър ню останки. Когато се свечери, той започна да ги стъкмява. На изгрев-слънце той гордо стоеше в колиба.

Успя да проникне в трюма на стария влак, където откри, че по щастлива случайност той е карал семена. Засади ги. Продължи да строи и вдигна малко градче от рифелувана ламарина. Посевите му израснаха. Шам събираше дъждовна вода и тъчеше лен. Опитомяваше местни животни и докарваше още неща от влака. Печеше хляб.

На втората година се почувства малко самотен и тогава за щастие се натъкна на отпечатъците от стъпки на друго човешко същество на острова. Проследи ги и срещна туземец, който се слиса, ала и се впечатли от него и стана негов верен слуга. Заедно продължиха да строят и след още няколко години Шам успя да сглоби истински влак и напусна новата държава, която бе основал с остатъците от старите времена, които му вършеха работа, и пое обратно към Стрегай с развети от вятъра коси.

Нищо подобно не се случи.

Шам седеше премръзнал, изплашен, прегладнял на брега и се взираше в нищото. От тази фантазия не му стана по-добре. Никак не беше убедителна.

Дъвчеше… ами, някакво листо, което намери.

— Ммм — каза той. На глас. — Напомняш на бор. Ти си първата съставка на новото питие, което ще приготвя. — Направи гримаса и преглътна. — Ще те нарека физбунт.

Той действително си беше построил заслон от отпадъци, но би се поколебал да заяви, че това бяха издирени от него останки — бяха си просто боклуци, разхвърляни по брега. Би се поколебал и да каже, че го е „построил“ — по-скоро беше подпрял някакви неща върху други. Би се поколебал и да го нарече „заслон“ — беше по-скоро купчина.

— Трус… — произнесе той и подсмръкна. — Воам…

Техните надежди за него… Толкова глупави ли бяха? Дали крайната им цел — той поне да се отърка в някоя философия, толкова ужасна ли изглеждаше сега?

Вятърът го духаше и на него му се струваше, че му се подиграва. Все едно казваше презрително „Пффффф!“ на мощния му провал като влакокрушенец. „Както ще да е“ — казваше му вятърът и го млатеше по главата. Идеше му да се разплаче. и си поплака — малко. Само няколко сълзи в ъгълчетата на очите му. и то само защото се взираше във вдигнатия във въздуха пясък, ама пък всъщност не беше само заради това.

Шам прекара много време, загледан в останките, също като в бляновете му. Беше много гладен. Вече бяха минали два дни. Много беше гладен. По цял ден гледаше разбитите влакове, разперените, подобни на кости остатъци от кранове, разпръснатите вагонетки, посини и разкървави палеца си, докато го използваше като грубо длето или шило, с което да дяла бавно оформящата се във фигура пръчица. Питаше се какво ли ще стане с него.

Пръснати вагонетки. Някои бяха взривени, други — прекатурени наопаки. Една полускрита сред шубраци на няколко десетки метра от брега, в посока вдясно, стоеше на колелата си.

На колела. Върху релси.

Шам бавно се изправи и отиде до мястото, където започваха релсите. Та това и вагонетка за разходка не беше. Нямаше мотор. Даже и стени нямаше. Това беше древна, миниатюрна, плоска дрезина. Общо взето, дъска, с лост като климушка, които двама оператори да помпат нагоре-надолу, за да завъртат колелата.

Помпа за двама, която, като е на зор, можеше да задвижва и един човек.

Всъщност…

„Всъщност — помисли си Шам — стига вече!“

Взрян право във вятъра, веещ над морелсите, примигащ заради вдигнатия от него прах и понесен от вихрушката на собствената си решителност, Шам усети как нещо вътре в него се задейства. Отдавна спрели колелца, напрегнати, за да се зацепят едно за друго. Напрягаше се да се стегне.

Шам преглътна. Като релсоплавател, какъвто си и беше, с уменията, на които беше обучен, той набеляза на око релсов маршрут до вагонетката и захвърли недовършената си дялана с нокът фигурка.

Не трябва ли просто да останеш?

Шам чу този вътрешен глас неведнъж. Докато събираше безполезния си багаж — туй-онуй от боклука по брега. Докато се протягаше и нахъсваше. Страхливата част от разума му го питаше дали е съвсем сигурен, че не предпочита да поизчака? То не се знаеше, можеше пък да се случи нещо.

Стига! Накара го да млъкне. Изненада сам себе си, като настъпи тоя хленч, все едно беше някаква гадост, търкаляна по палубата от вихър. „Не, не бива да чакам — помисли си той. — и няма!“

Трябваше да потегли. Шам изобщо не се замисли какъв е залогът — просто знаеше, че няма да стои и да чака. Искаше храна, искаше мъст, искаше да намери стария си екипаж. и се тревожеше за Шроук. Враговете им продължаваха да ги дебнат.

Застана на брега и размаха ръце. Съблече се гол до кръста. Беше отслабнал. Загреба шепа камъчета и започна да ги мята за заблуда. и още една. После, докато неговите снаряди все още падаха тук-там, скочи върху най-близката траверса. Тръгна по релсата. Удържаше равновесие върху желязото и прескачаше от талпа на талпа. Пак метна шепа заблуждаващи камъни. Стигна един възел и тръгна по отклонението, и прескочи няколко метра гладка земя до друга релса.

Шам се люшкаше, Шам залиташе, Шам мяташе още камъни. Той вървеше по релсите! Беше сред морелсите! Единственото по-лошо нещо беше да стъпва по самата земя.

Тихо, не си и помисляй за това. Той се затича бързо, и още по-бързо, сърцето му тупкаше силно, следваше планирания маршрут, докато с мощен скок и тържествуващо ахване скочи и се приземи върху дрезината. Притихна.

— Дейби, как ти се струва, а? — изпъшка той. — Какво ще кажеш, Калдера?

Не беше почнал да се умопобърква. Знаеше, че прилепът е другаде, че по-голямата Шроук бе на безброй мили оттам. Спомни си цветовете на хубавата козинка на първия, откровения поглед на втората, онзи поглед, който го караше да се смущава. Изправи се. Застанал там, на новата си стойка, на Шам съкрушително му писваше да се чувства съкрушен. Колкото повече работеше, осъзна той, толкова по-бързо работеше.

Разбира се, дръжката се беше запоила от ръждата, но той се зае с нея и я заудря с камък. Опита се да смаже механизма с остатъците от грес по него. Пак и пак и пак. Удряш, мажеш.

Дарите му продължиха толкова дълго, че морелсите, морелските животни започнаха да не му обръщат внимание. Бавно фауната взе да се отказва, а Шам продължаваше непохватно да борави с техниката. Муцуната на кърт с треперещ нос се показа от пръстта наблизо — екземпляр, голям горе-долу колкото него. Той подуши във въздуха, издаде продран гърлен звук, а Шам не му обърна никакво внимание. Пасаж от земни червеи колкото ръката му се виеше между траверсите. Чу се тракането на люспи като удари на пластмаса върху пластмаса — заровена в земята щипалка; мярна мандибулите й и му стана ясно: много хубаво, че беше на платформата. Бам, мазка, дрън, мазка. Вече се стъмняваше, а Шам все така удряше и мажеше.

и тогава дръжката се размърда. Размърда се, а Шам нададе вик и се отпусна върху нея с цялата си тежест, краката му увиснаха във въздуха и със скриптене и хрущящото мрънкане на предаващата се ръжда, тя бавно слезе надолу, а колелетата на дрезината, и те с негодуващи врясъци, се завъртяха.

Това беше превозно средство за двама. и да дърпаш нагоре, и да буташ надолу беше изтощително. Много бързо ръцете и раменете го заболяха. Скоро вече страшно го боляха. Но дрезината вървеше и с всяка измината педя тя се движеше все по-бързо, старите й чаркове си припомняха своите роли, люспите оксид се лющеха.

Шам, замаян, пееше железничарски песни, помпаше и навлизаше все по-навътре в… — Боже, ама то беше късно!… — в здрача над морелсите.

Нямаше светлина, ала виждаше. Нямаше много облаци, а луната светеше с всички сили и лъчите й пробиваха цялото горно небе. Шам не можеше да пътува бързо. Спираше и пак потегляше, за да почиват клетите му крайници. На възлите забавяше. Най-общо продължаваше по съществуващата траектория; само понякога, по прищевки, за които не си задаваше въпроси, се напрягаше да удря или рита стари стрелки, докато сменят посоката си и да поеме по ново отклонение.

Шам нямаше представа накъде отива. Но въпреки че мръзнеше и се движеше със скорост, която не беше скорост, а наказание, той бе спокоен. Не беше уморен, въпреки че Каменноликите знаеха, че би трябвало да бъде, а умиротворен. Вслушваше се в мученето на подземните животни, във виковете на нощните ловци. Видя краткия биолуминесцентен проблясък на хищник в горното небе — приличаше на мигащо с цветни светлинки нервно влакно или на дантела. Отблизо, знаеше той, сигурно този оплитащ в мрежата си звяр внушаваше чудовищен ужас, но точно тогава това не му пречеше да бъде коприна, развявана от вятъра, да бъде прекрасен.

Може би бе заспал. Отвори очи, бледата светлина на деня струеше, а той продължаваше да помпа. Скръц, скръц, хленч — тези звуци се бяха превърнали в звуците на живота му. Часове наред помпане, спиране и потегляне отново, и се появи нов пасаж. Ларви колкото крака му излизаха на повърхността, пъхаха се в тунели, движеха се групово със същата скорост като него на старата дрезина.

А сега какво? От челюстта на един от мърморещите зверове се подаваше остатък от кука. Някой се беше опитал да я хване някога. Той ги последва. Гледаше как собствената му издължена сянка се люшка нагоре-надолу и помпа собствената си издължена сянка на дрезина. Зави към кипящата земя зад един шубрак, където ларвите играеха.

Играеха ли? Защо бяха спрели? Животните бяха вкарвани в клопка. Оплетени във фини мрежи. Шам се пробуждаше. Обзети от паника, ларвите се гърчеха, мятаха и пръскаха прах. „Сега наистина нямаше да е много трудно да хванеш една“ — помисли си Шам и едва не припадна от натрупалия се глад.

Зачуди се какво ли да направи, за да улови някоя, как би могъл да я сготви, дали ще му понесе да я яде сурова, и когато стомахът му се размърда и му каза да, най-вероятно ще му понесе, Шам чу звуци, по-различни от дращенето на неспокойната земя.

Погледна нагоре. Към него се носеха издути платна. Шам се втренчи. Облиза пресъхналите си устни с пресъхнал език. и най-сетне нададе треперлив, продран вик.

Не беше мираж. Това бяха платна. и те идваха насам.