Чайна Миевил
Морелси (22)

Двайсет

Вътре буйстваха на тясно. Водеха се жарки спорове. Хората седяха и слушаха словоизлиянията на звездите на вечерта. Нафи беше там и слушаше оратора — набит, мускулест мъж, близо два метра висок. По модулациите на гласа му Шам се досети, че е много напреднал с разказа си.

— Това е Ваджпаз — прошепна Трус. — Пак е имал среща.

— … сега — разказваше здравенякът — моята философия френетично се носеше към хоризонта. Виждате ли? Понесла крака ми. — О, да, той беше еднокрак, забеляза Шам. Имаше моменти, струваше му се, когато капитаните съжаляваха, че техните идеи фикс можеха да ги лишат само от два вида крайници. Общо взето, оставаш без крак или без ръка — ако човек имаше опашка, която да загуби, чифт хватателни пипала, някое и друго крило, това би увеличило асортимента на тези ярки белези на философстването. — Но аз вече не се терзаех. Пристегнах чуканчето си, за да спра кръвта, и се разсмях. и погнах звяра с вагонетката. Взех курс към надеждата. Винаги с няколко метра преднина, гърбиците на хълмовете по дирята й. Зад мен екипажът ми се беше струпал върху претърпелия крушение прекатурен влак и ми крещеше да се върна.

Голямата белка забави ход и се приготви, изскочи от земята и се изви над мен. Можех да посегна нагоре и да я хвана за козината. Гледах я как отново се понесе към хоризонта в стремглав подземен танц. и аз спрях да се мъча да я хвана, и се стремях само да не изоставам от нея, и ликувах, че тя ми го позволява. Предадох се пред бързината.

А, ето какво било. Значи същината на тази философия бе бързината. Ускорението. Капитан Ваджпаз теоретизираше върху стройна лъкатушна линия от козина и зверски зъби, забола целенасочено в него остър като шип поглед и заредена с настойчивост. Тя искаше да предаде послание. Дори и откъсването на крака му бе част от средствата й за общуване. „Следвай ме! — казваше тя. — Бързо!“

Значи Ваджпаз следваше своята философия, тази голяма белка. Ускорението се бе превърнало в смисъл само по себе си и животът на Ваджпаз се променяше — той ставаше пророкът на вбелчената бързина. и тъй нататък.

— Бързината! — възкликна Ваджпаз. Разнесе се одобрителен шепот.

В кръчмите на Земята Стрегай, в книгите, които пишеха и които Шам и съучениците му бяха изтърпели, в лекции — публични и с ограничен достъп, капитаните редяха дълбокомислени тиради за кръвосмучещия червей, къртоплъха, за царицата на термитите или за сърдития заек рекс, или за язовеца, или за къртицата, голямата къртица, вилнеещия грамаден кърт на морелсите, превърнали се за тях в първоизточник на познанието и незнанието, на смирението, просветлението, обсебването, съвременността, носталгията и прочие. Историята на преследването бе също такава част от работата им, както и ловът за месо.

Историите, разказвани из кръчми и кафенета, барове и клубове в Стрегай, споменаваха също и за откриването на пътници, тайно промъкнали се на борда без билет, членове на Братосестринството на Морелските скитници, смушили се в някой от трюмовете. За непознати брегове. За въображаемите земи отвъд края на света. За призрачни влакове, за огромни кръвосмучещи червеи, които изскачаха от пръстта, и за насрещния вятър, облъхващ влака, преди да го завлекат под земята, за тайнствата на изоставени влакове без екипаж, скрибуцащи по линиите, за недоядени ястия, когато на борда няма жива душа, за ужасии по релсите сред затънтени, ужасни краища, за сирени, сцилери, клопки по линиите, за прахокракени. Но именно философиите бяха устоите на тези разказвачески сбирки.

Земята Стрегай — западният връх на архипелага Издънката Салайго. Прочут със своите ловци, къртича мас, произведения на изкуството от къртича кост и със своите философи. Техните текстове бяха интелектуално мерило из целите морелси.

Шам никога не бе чувал капитан Нафи да говори публично за собствената си плячка. Наблюдаваше я как става. Отпива от чашата си. Прочиства гърло. Кръчмата притихна.

Ама то нищо не се беше случило, помисли си Шам. „Медис“ дори не бе припарил до голямата къртица, която тя диреше — оная, дето не била жълта. Какво ли имаше за разказване? Традиция за всеки капитан с философия беше да приказва за нея надълго и нашироко в края на всяко пътуване, но той досега не се бе замислял как биха постъпвали, ако обектът на тяхната страст не се е мярнал никакъв. Което, хрумна му сега, трябва да се случва често. Дали тя щеше да каже: „Съжалявам… Няма нищо за докладване“, и пак да си седне?

Да бе, надали.

— Последния път, когато ви говорих — подзе Нафи, — моята философия ми се бе изплъзнала. Остави ме да дрейфувам по морелсите без гориво и без посока, пред очите ми бяха само слягащият се подир нея прах и дълъг път от къртичини. Гледах го как си отива.

— Джак Присмехулника! — отекна из стаята.

— Знаете ги философиите колко са предпазливи — рече Нафи. — Как смислите се изплъзват. Те мразят да им правят разбор. и тук отново се намеси коварството на неразумието. Аз бях изхабена, заблудена, знаех, че звярът с цвят на кост е избегнал моя харпун и продължава да рови непрогледно, да се съпротивлява на внимателното разчитане и разгадаването на неговата тайна. Аз изревах и в онзи ден се заклех, че ще го подложа на остро и разфасоващо тълкувание.

Когато най-сетне потеглихме, ние, „Медис“, поехме на юг. Джак Присмехулника бе някъде наблизо, без съмнение. Ала онова, което първо се изправи насреща ни, бе друго животно — то ни се нахвърли. и след това — ни вест, ни кост. Всички влакове, с които се разминахме, молих аз за помощ и сведения, ала затишието около Джак Присмехулника само по себе си бе присмех. Отсъствието му бе застрашително присъствие. Липсата му ме изпълваше с него и той ровеше не само из пръстта и калта на морелсите, а и из собствената ми душа, нощ подир нощ. Сега знам за него повече от всякога преди. Той, с едно и също вълшебно движение, оставаше далеч и се приближаваше.

Ах, помисли си Шам. Блестящо! Трус бе изпаднал в захлас. Воам — заинтригуван. Шам — развеселен, впечатлен и ядосан, всичкото това едновременно.

— Отдавна ли го очаквахте? — прошепна Воам на една жена до него.

— Аз идвам за всички добри философии — отвърна тя. — Порът на Невъзмездието на капитан Ген; Жорбал и Къртоплъховете на излишъка от знания; и Нафи. Разбира се. Нафи и Джак Присмехулника, Многозначният кърт.

— Каква е тогава нейната философия? — попита Шам.

— Ти не слушаш ли? Джак Присмехулника означава всичко.

Шам слушаше как неговият капитан описва срещите и разминаванията си с плячката, която тя преследваше години наред и която символизираше всичко, което някой някога би могъл да си представи.

— Този подземник — въплъщение на значения, е поглъщал моята плът и кръв — каза тя, размахала своята сложно устроена, великолепна ръка. — Насмешка, която ме предизвиква аз на свой ред да го погълна!

И точно тогава Нафи погледна право в Шам. Право в него, в очите. Тя млъкна само за частица от секундата. Толкова за кратко, че никой освен него да не го забележи. Той приглади непокорната си коса, изчервен от смущение, и извърна очи.

„Знам какво искам да направя — помисли си той. — Искам да се добера до Манихики, каквото и да си мисли капитанката. Онова момче и онова момиче заслужават да узнаят какво се е случило.“

Той отново погледна Нафи, представи си я как се носи по възли и из най-безумни плетеници от релси, как връхлита върху своята философия, зъбатия великан Джак Присмехулника.

„Какво ще прави тя, ако го хване?“ — помисли си Шам.