Чайна Миевил
Морелси (40)

Трийсет и осем

Собствениците на „Медис“ искаха парите и престижа, които носеха къртовото месо, кожи и масла. Не ги засягаше дали Нафи е уловила този, онзи или друг конкретен кърт. Освен донякъде заради това, че някои събития биха засилили мощта на тяхното име, а подобно разпознаване на марката можеше да означава доходи за тях.

Те минаваха нарядко — капитаните, които не само имаха своя върховна плячка, своя немезида, но и които я впримчваха. Като всички стрегайски младежи и Шам бе посещавал Музея на завършеността, бе видял прочутите плоскографии на жени и мъже, стъпили върху труповете планини на философии: Хаберстам върху своя бръмбар, Ап Могрейв върху своята къртица; Птармийн върху змиевидния язовец мутант, Брок Нихила, ухилен като ученик, настъпил своя мъртъв символ на нищото.

Екипажът на „Медис“ разполагаше с три дни да превърне среден къртоловен влак в пътуваща крепост на преследването на философии. Гърмяха чукове, въртяха се гаечни ключове. Железничарите изпробваха двигателите и резервните двигатели. Остреха се харпуни, трупаха се барутни запаси. Закърпваха пролуките в обшивката. „Медис“ от години не беше изглеждал толкова добре. и когато е бил чисто нов, не е изглеждал толкова добре.

— Знаете какви са залозите — каза Нафи. Тя не беше по уточняването, но нямаше как. Както й бяха казали нейните офицери, екипажът имаше нужда да чуе нещо. — Може дълго време да се носим из морелсите — каза капитанката; гласът й пращеше през тръбите. — Месеци. Години. Този лов ще ни отведе далече. Аз съм подготвена. Ще дойдете ли с мен? — „Охо, добър щрих“ помисли си Шам.

— Няма железничари, които предпочитам да взема със себе си. Ние ловуваме за слава на Стрегай, не заради собствениците на този чудесен влак. — Това бе посрещнато с няколко многозначителни ухилвания. — За знания. и ако искате — ловувайте за мен, и аз няма да го забравя. Потегляме на юг — а после поемаме нататък, накъдето ни водят знанията. Господа и дами на релси… Тръгваме ли?

Екипажът нададе ликуващ вик. Шумно приветстваха лова, свършека на несигурността. „За философията на капитана!“ — викът бе подет по целите палуби, от всеки вагон на влака. „Сериозно?“ — помисли си Шам.

— Шам — каза доктор Фремло, щом екипажът се залови със задачите си. — Началникът на пристанището донесе това. — Докторът му подаде запечатано писмо, в което Шам се взря втрещен. Измърмори някакви благодарности и почтително отказа да го прочете пръв. „Сам Саруп“ — пишеше на писмото. Що-годе са го уцелили, предположи той. Почтително или не, на доктора не му липсваше любопитство и той изчака Шам да разчупи печата.

„СПЕЦИАЛНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ! — прочете Шам. — ЗА ПОСЕТИТЕЛЯ НА ШРОУК. ЗАПЛАЩАНЕ ПО ДОБРА ТАРИФА ЗА СВЕДЕНИЯ ЗА ТЕХНИТЕ ПЛАНОВЕ! ПОСЕТЕТЕ НАЧАЛНИКА НА ПРИСТАНИЩЕТО, ЗА ДА РАЗБЕРЕТЕ ПОВЕЧЕ! ДЕЙСТВАЙТЕ ВЕДНАГА, ЗА ДА ПОЛУЧИТЕ БЕЗПЛАТНИ ПОДАРЪЦИ!“

— Какво е това? — попита доктор Фремло, щом Шам смачка листа и нацупи устни.

— Нищо — отвърна Шам. — Рекламна поща. Боклук.

 

 

— Не знам какво ме е прихванало — каза Шам, — но изобщо не се трогвам. — Шам разказваше на Шроук за реториката на Нафи и как тя наелектризира тълпата.

Калдера сви рамене.

— Нито пък аз — каза тя. — Но може и да си късметлия.

— Късметлия?

— Че не ти идва да си хвърляш шапката във въздуха. — Калдера броеше някакви неща, които приличаха на карфици, на винтове или кой знае на какво на кухненската маса. Деро нареждаше консерви в куфари.

Шам все повече се усъвършенстваше в измъкването от „Медис“. Когато пристигна в къщата на Шроук, братът и сестрата го посрещнаха, без да се учудват.

— Влизай — усмихна се Калдера — тъкмо приключваме с уроците.

На „уроците“ се оказа, че Деро и Калдера сядат един срещу друг в библиотеката сред сипей от книги, ординатори таблети и разпечатки. На лавиците около тях имаше колкото книги, толкова и кости и странни предмети. Деро подреждаше и прибираше учебните материали по някаква непонятна система.

— Вашите уроци в Стрегай какво представляват? — попита Калдера. — Какво представлява вашето училище? — Тя примига срещу втренчения поглед на Шам. — Не познавам много хора на твоята възраст тук, за другаде да не говорим — каза тя. — Любопитна съм. — Изчервяваше ли се? Е, не. Но малко се стесняваше.

— Ходили сме в Стрегай — каза Деро. — Нали?

— О, те ни водеха навсякъде — отвърна Калдера. — Но не помня. Не мога да кажа, че познаваме което и да било място.

и Шам й разказа това-онова за земята Стрегай. Макар и тя да не се изчервяваше, изчервяваше се той. Запъвайки се, той превърна една-две случки от съвсем обикновеното си детство в истории от екзотична страна, докато Деро приключваше с прибирането на нещицата.

Шам не спираше, а Калдера го слушаше, без да го поглежда. Деро излезе от стаята. Шам чу вратата на стаята на Байро да се отваря и затваря. и продължи да говори, и след малко тя отново се отвори и Деро се върна. Лицето му бе безжизнено, очите — зачервени. Той застана между Шам и Калдера. Историите на Шам най-сетне секнаха. Младежът от Стрегай и дъщерята на квази-търсачите на останки се отвърнаха един от друг.

— Мой ред е — каза Калдера и се измъкна от стаята.

— Ред за какво? — попита Шам. Не очакваше Деро да обясни и Деро не обясни. Само стоеше, изпъчил устна, все едно бе готов да се сбие и мълчанието се проточи, все по-дълго и по-неловко, докато Калдера се върна. Тя носеше снимка на татко Байро, шал, очукан стар сгъваем ординатор от бюрото му.

Изражението й бе също тъй съкрушено като това на брат й, но когато заговори, успя да накара гласа си да зазвучи нормално.

— Къде ти е прилепът? — попита тя.

— Някъде на лов. — Шам преплете замислено пръсти. — Някой ми изпрати писмо — каза той. — Предлагаше ми разни неща, ако му разкажа за вас.

— Ти какво отговори? — попита Калдера.

— А ти как си мислиш? Изхвърлих го. и дойдох тук по задните пътища, за които ми казахте. Но като че се носят все повече и повече слухове за вас. Знам и че за „Медис“ се носят слухове.

Калдера замислено допря пръст до устните си.

— Много слухове се носят за вашия влак, да — каза тя. — Релси и мълва. Как сте дошли тук, къде отивате, какво сте намерили по пътя.

— Разпитвах хора какво си мислят, като чуят тия работи за края на света — каза Шам. — и да ви кажа, не звучи приятно.

— Идваш ли с нас, Шам ап Сурап? — попита Деро.

— К-какво? — заекна Шам.

— Не сега, Деро — обади се Калдера.

— Чакай, какво иска да каже той? — попита Шам.

— Не сега — повтори Калдера. — Какво разправяше ти за речта на твоята капитанка, Шам?

— А, ами… Само това, че тя не… не ми въздейства. Наистина не ми се ще пак да се кача на къртоловен влак. — Шам се огледа из къщата, огледа всички останки.

— Има хора — каза Калдера, — които твърдят, че всеки от нас си има Задача — така го казват, не го произнасят задача, а Задача — и ти разбираш каква е тя, когато я чуеш. Че тя е някъде там и те чака.

— Може би — рече замислено Шам.

— Аз самата смятам, че това са дивотии — заяви Калдера. Деро се изкиска. Шам примига.

— Значи никой от нас няма задача — каза Шам.

— Не съм казала такова нещо. Да съм го казала? Казах, че може би ти нямаш задача. Моята задача точно сега е да мъкна багаж. — Тя се натовари с разни предмети. — Не, Деро, твоята задача точно сега е да останеш тук и да подредиш всичко това. Шам, каква според тебе е твоята?

Деро зацъка с език и се размрънка, а Шам последва Калдера покрай кутии, вързани с канап и прикрепени на място, покрай дънери, издути отвътре като преяли змии навън, в затрупаната с шлаки градина. Там, където се виждаше забележителната арка от бял метал, тя сложи един ключ в метална кутия от кафе и я пъхна под излъскана черупка от костенурка, а нея — под една кофа.

— Радвам се, че за теб е било толкова важно да ни намериш и да ни кажеш — каза Калдера. — А какво е станало с твоите родители?

Шам вдигна очи към нея.

— Какво? — възкликна той. — Защо?

Тя се втренчи в него, докато той се огъна. Повлече се след нея през осеяната с останки градина и смънка кратка версия на историята на бащиното му изчезване и майчината му скръб.

— Но Воам и Трус се грижат за мен — каза той.

— Вярвам ти — отвърна Калдера.

— Много са доволни, че си намерих работа на къртоловен кораб — каза той. — Че ще видя свят.

— Част от него — уточни тя. — Бях наясно какво ще ни кажеш още в мига, в който отворих вратата, знаеш ли. За родителите ни, искам да кажа. и аз дотогава не знаех колко много съм чакала. Иска ми се някой да беше открил останките от влакокрушението на татко ти. Или къде е майка ти. Да ти бе казал. Да го бе направил за теб така, както ти го направи за нас.

Усмихна му се. Много бързо и мило. Усмивката й почти веднага угасна. Калдера разтвори дрипавите плевели пред него, за да му направи път.

— Светът си е наред — каза тя. — Но почваш да се чудиш какво ли има отвъд него.

Намираха се, осъзна Шам и се сепна, на брега. Пръстта само на няколко ярда от тях ставаше равна, прашна и внезапно — по-неплодородна, гъсто покрита с преплетени релси. Застлана с дъски алея се простираше напред, издигната на няколко метра над релсите, а на края й бе привързана вагонетка. Големи каменни плочи, подобни на зъби, криеха градината от поглед.

— Имате си частен плаж? — възкликна Шам.

Калдера тръгна по кея. Дъските бяха стари и през пролуките между тях Шам виждаше как люспи от боя се ронят върху пръстта, разбутвана от свирепи малки бозайници.

— Там — рече тя — има толкова много неща. На мили навътре има хора, които се носят с вятъра, знаеш ли — с влакове, неизменни от векове. Нашите родители открили ловните им полета, открили и тях. Тръгнали с тях, учили се от тях. Как да пътуват без двигатели. Всички техни истории за морелсите и Небесата и как да стигнеш дотам, и за риданията. Всичко. Всеки знае нещо, което си струва да научиш.

— Не всеки — възрази Шам.

— Добре де, не всеки. Но повечето хора — да.

Облаците се разкъсаха за миг и Шам мярна жълтото горно небе. Чу самолет.

— Ти вярваш ли, че там е пълно с всички тези богатства? — попита Шам. — Това ли търсите вие?

Калдера вдигна рамене.

— Не зная дали вярвам, или не. Но не за това заминаваме.

— Вие проучвате — каза Шам. — Просто искате знания.

Тя кимна.

— Ние ги чакахме — каза тя. — и ти, доколкото можа, ги доведе обратно. Какво друго ни остава, освен да ги последваме по пътя им? и това не е само дълг. Кълна ти се. Ти ми показа снимка. Е, и аз ще ти покажа една снимка.

Калдера извади един отпечатък от джоба си. Скала, озъбена от ветровете, възвишения, а по тях — мършави сухоземни животни, кактуси и бръшлян. Цели мили морелси. и стълбище.

Стълбище. То се издигаше от земята, високо колкото къща, стърчащо под ъгъл 45 градуса, и свършваше във въздуха. Висока площадка — останка! Шам се взря в нея.

— Това е ескалатор — каза Калдера. — Там нейде, далече — тя посочи към морелсите. Под най-високата площадка на стълбището имаше конус от пръст и боклук. Онова, което се сипеше от него, не бяха дори и останки, а истински безполезни боклуци, отпадъци, негодни вече за нищо, изригвани от търбуха на света.