Чайна Миевил
Морелси (38)

Трийсет и шест

— Зная, но не можем просто така да го зарежем — рече Деро.

— Ние не го зарязваме просто така — възрази Калдера. — Не е като да нямаме хора, които ще идват да се грижат за него. Мислиш си, че на мен няма да ми е мъчно за него ли? Ти знаеш, че той би искал да заминем.

— Знам, но яз не искам да заминем. Не и той да остане тук. Той има нужда от нас.

Братът и сестрата Шроук се бяха оттеглили в друга стая, за да водят този спор, но ако си мислеха, че така Шам няма да ги чува, грешаха.

— Деро! — Калдера говореше полугласно. — Той ще забрави, че сме заминали.

— Знам, но после ще се сети и пак ще се натъжи.

— и после пак ще забрави.

— … Зная.

Когато Шроук излязоха в коридора, където чакаше той, Деро, със зачервени очи, се вторачи в Шам, сякаш го предизвикваше. Калдера стоеше малко по-назад от брат си, с ръка на рамото му. Те се вгледаха в очите на Шам.

— Заради него не заминахме да ги търсим — обясни Калдера. — Доста време мина. Не че това, което ни каза, беше голяма изненада. Но той…

— Той чака — рече брат й.

— Байро чакаше вест — допълни Калдера. — Това пише той. Писма до тях. Ти пишеш ли писма, Шам?

— Не толкова често, колкото е редно. С Трус и Воам… — Шам млъкна, изведнъж осъзнал колко време е минало, откакто им е пращал вести. — Снощи — рече той. — Предния път, когато идвах. Когато излязох, видях нещо. Някого. Къщата ви… — Изглеждаше мрачен. — Наблюдават я. — Шроук го гледаха втренчено.

— Ами, да — Деро вдигна рамене.

— А… — възкликна Шам. — Щом знаете…

— Разбира се — рече Калдера.

— Ама разбира се, то е ясно — потвърди Шам. — Но нали се сещате, само исках да се уверя. А защо? Защо „разбира се“?

— Защо я наблюдават ли? — попита Калдера.

— Защото ние сме Шроук — отвърна Деро и се посочи с десния си палец, щом обяви това, а с левия изплющя с тирантите си. Вдигна вежда. Шам не можа да сдържи смеха си. Дори и Деро се понацупи, но после също се засмя.

— Те са нещо като търсачи на останки, както казах — обясни Калдера на Шам. — и нещо като създатели. и изследователи. Ходили са по места и са вършили неща, които на тази паплач много й се иска да върши. Искат да знаят къде са се дянали и защо.

— Кой иска? — попита Шам. — Коя паплач? Манихики?

— Манихики — отвърна Калдера. — и затова, разбира се, след като те не се върнаха, Байро не можеше да отиде във флотата. Издирването и спасяването не са им приоритет. О, те дойдоха с предложение за издирване, разпитваха какви карти имаме, къде са ходили те.

— Все едно пък ще им кажем на тях! — възкликна Деро. — Все едно пък сме знаели!

— Те не водеха дневници, докато пътуваха с влака — каза Калдера. — Затова са скрили онази памет. Дори и ранен, единият от тях се е погрижил да я закопае в земята. Сигурно са разбрали, че съдържа намеци за това къде са били.

— Там, където ходеха, те минаваха по заобиколни пътища, и по обратния път също — обясни Деро.

— Татко Байро може и вече да е малко… — Гласът на Калдера затихна и пак се извиси. — Но не беше чак толкова изкуфял, че да се довери на флотата. Нито пък да им каже какво знае за маршрута.

— Значи е имало скица? — попита Шам.

— На влака — не. Нямаше и такава, която биха могли да разчетете ти или те. Манихики искаше да ги намери, но поради свои причини, не заради нас. Шроук никога не са им давали онова, което искат те. — Гласът й звучеше гордо. — Всевъзможни мотори и машини, направени така, че никой друг не можеше да ги направи. Те искаха да се върнат не мама и другият ни татко, а онова, което може би са носили със себе си. Онова, което може да са създали или открили.

— Щяха да ги издирват векове наред — рече Деро. — Откакто изчезнаха.

— Но сега ти си тук — каза Калдера — и те за първи път от години ще си шушнат: „Имаме следа!“

— Накараха ме да се крия в канавката — рече Шам. — Повечко от тях си трябват, каквито ще да са, че да докопат момче от Стрегай.

— Искали са да узнаят кой си — поясни Калдера — и какво знаеш. За това къде се намират Шроук. — Шам си спомни колко предпазливо го бяха посрещнали Калдера и Деро при първото му идване. Нищо чудно, че бяха подозрителни. Нищо чудно, щом нямаха приятели; дори и да не полагаха толкова грижи за татко си Байро и да не копнееха за завръщането на останалите си родители, те бяха длъжни да предполагат, че всеки посетител е потенциален шпионин.

— Преди ти да дойдеш — измънка Деро на Шам, — аз не спирах да се надявам, че те може и да се върнат.

— Това беше най-дългото им отсъствие, но човек не спира да се пита — рече Калдера и наклони глава към стаята, където татко Байро скърбеше объркан. — А как бихме могли да го оставим, като не бяхме сигурни? Да заминем в някаква посока и те да се върнат от другата?

— Обаче сега сме сигурни? — рече Деро. Прозвуча като твърдение току допреди самия край, където внезапно се извиси във въпрос, мимолетна надежда за несигурност, от която сърцето на Шам се сви.

— Сега сме сигурни — кротко каза Калдера. — Затова трябва да тръгнем по техния път. Да довършим започнатото от тях. Точно това биха искали мама и другият ни татко. и точно това би искал и той. — Тя отново погледна към вратата.

— Може би — каза Деро.

— Той може би пак им пише — рече Калдера.

— Щом ще забрави — попита Шам — защо му казахте, че вече ги няма?

— Та нали той ги обича? — каза Калдера. Заведе Шам в кухнята и му поднесе някакъв мазен на вид чай. — Не заслужава ли да ги оплаче?

Шам разбърка напитката колебливо.

— Когато и да отворя дума за това място пред някого — каза той, — ме поглеждат особено. Очевидно хората одумват вашето семейство. А и видях влакокрушението. Такъв влак не бях виждал, а после и онази снимка. — Той вдигна очи към нея. — Ще ми кажете ли? С какво се занимаваха те? Знаете ли?

— Знаем ли какво са били намислили? — попита Калдера. Къде са отивали и защо? О, да.

— Знаем — потвърди Деро.

— Но пък и ти знаеш — каза Калдера. Погледна брат си. След миг той сви рамене. — Не е много сложно — продължи Калдера. — Както казваш, видял си снимката.

— Търсели са нещо — каза Шам.

— Открили са го — каза малко по-късно Калдера. — Търсели са нещо и са открили нещо. Което е било…? — и тя зачака като учителка.

— Изход от морелсите — каза най-сетне Шам. — Нещо оттатък релсите.

Ама разбира се! Шам бе видял онази линия, тъй че някак си го знаеше. Но все пак да го чуе! Богохулството го изпълни с наслада. Да изричаш ереси се оказа колкото освежително, толкова и съсипващо за нервите.

— Отвъд релсите няма нищо! — изграчи той и се издразни от собствения си глас.

— Като че си имаме работа, Деро — каза Калдера. В гласа й се промъкна сериозност, усилие. Когато брат й проговори, и в неговия глас се долавяше същото.

— В стаята на татко Байро има разни неща — каза Деро. — Ще ги сваля долу, като му занеса вечерята.

— Отвъд релсите няма нищо! — повтори Шам.

— Дали можем да го изоставим, сериозно? — попита Деро и погледна през рамо вратата, зад която чакаше останалият жив техен баща.

— Няма да го изоставим — каза нежно Калдера. — и ти го знаеш. Ще се погрижим за него. — Тя се приближи до Деро. — Всичко онова, което сме заделяли за болногледачите — ти знаеш, че те ще се грижат за него. Знаеш, че той сам би постъпил така, ако можеше. Той не може, но ние можем. Заради него. Заради всички ни.

— Знам — каза Деро и тръсна глава.

Шам реши да се пробва пак.

— Няма…

— Ох, престани, де! — тросна му се Калдера. — Явно има. Видял си снимката.

— Но всеки знае, че… — подхвана Шам и млъкна. Издиша. — Добре де — рече той. Нямаше нищо сигурно. Той си припомни какво знае. — Никой не знае откъде са се взели морелсите.

— Е, никой не знае — каза Калдера, — но за вероятностите се досещат. Какво казват там, по твоя край? Стрегай ли каза? Какво мислите вие? Боговете ли са сложили релсите? — Въпросите й заваляха все по-бързо. От вдън земя ли са изтикани горе? Дали изписват небесни писмена, които хората, без да знаят, рецитират, докато пътуват? Дали релсите са резултат на все още неразбрани природни процеси? Някои радикали твърдяха, че богове изобщо няма. Дали релсите бяха изплюти на повърхността вследствие на взаимодействията между камък, жега, студ, натиск и пръст? Дали хората, маймуните с големите мозъци, измислят начини да ги използват, когато релсите са възникнали, за да нямат допир със смъртоносната пръст? Дали така са били измислени влаковете? Дали светът бе безкрайност от релси както наоколо, тъй и надолу, и техните шевове прошиват пластове земя и останки чак до ядрото? Надолу, чак до ада? Понякога бурите вдигаха във въздуха горния пласт на почвата и откриваха отдолу желязо. Повечето запалени копачи — търсачи на останки, твърдяха, че са откривали линии на метри под земята. Ами Небесата? Какво имаше в Небесата? Къде се намираше те?

— Мисля… Това, което ни казват, сещате се… — каза Шам, издразнен от собствения си несвързан говор — Всичко идва от Схватливия Ом.

— А, да — рече Калдера. От всички богове, на които се кланяха, от които се бояха, които презираха, омиротворяваха и с които водеха препирни, неговото влияние бе най-широко разпространено. Великият коминоглав контрольор в тъмни одежди. Той закриляше морелсите, неговите държави и пътници и се разпореждаше с тях. — Някога може и да е съществувал — каза тя. — Преди много, много години. Шеф. Къде ли отиват те? Релсите? Какво има на края на морелсите?

Шам се размърда неловко.

— Шам — продължаваше Калдера. — Какво е горното небе? Не казвай, че там боговете пускат отрова. Откъде идват релсите? Каква е тази свада между боговете?

— Това е, когато след възникването на света всички богове са се карали как да създадат земята и Схватливия Ом бил най-силният, и докато се карали, морелсите се издигнали от земята.

— Било е сблъсък между различни железопътни компании — каза Калдера.

Шам призна нервно, че е чувал и тази теория.

— Случило се, след като всичко рухнало и те се опитвали пак да започнат да печелят. От обществени строежи. Хората плащали за път, а властите плащали за всяка построена миля. и настанала лудница. Те се конкурирали, всички прокарвали нови пътища навсякъде. Безскрупулно, защото колкото повече строели, толкова повече печелели.

Горели гадости, трупани с години — така възниква горното небе, — и накрая почнали да наблъскват какво ли не и в земята, да изменят нещата. Можели да покрият целия свят с временни конструкции. Било междуфирмена война. Всеки залагал клопки за влаковете на другите и затова там, навън, има възли-клопки и линии клопки.

— Те построили линиите — обясняваше Калдера. — Унищожили се взаимно. Но не могли да предотвратят разрухата. и само релсите им останали. Ние живеем сред последиците от сблъсъците в бизнеса. — Тя се усмихна.

— Нашите мама и татко са търсили нещо — каза Деро. — Те познаваха историята. Разкази за мъртви съкровища, история, ангели, юдол плачевна.

— Всичко това съм го чувал! — възкликна Шам. — „Призраците на всички богатства, родени нявга и неродени още, живеят на небесата! — Той декламираше думи от стари легенди. — Окаяна юдол плачевна!“ Казвате ми, че те са преследвали митове?

— Ами ако не е мит? — възкликна Калдера. — Небесата може и да не са такива, каквито си мислят всички, но това не значи, че са мит. Не значи и че призраците на всички богатства не съществуват там.

С рязък цифров рев един от стенните часовници призова Шам за внимание. „Не сега!“ — помисли си той. Искаше да чуе тези истории за останки, да прерови тази къща.

— Аз… трябва да тръгвам — каза той. — Имам среща с някого.

— Жалко — каза учтиво Деро. — и ние трябва да тръгваме.

— Какво? Накъде? Кой?

— Не точно сега — каза Калдера и затвори очи.

— Но скоро — додаде Деро. — Ала сега, когато вече знаем какво се е случило, след като ти ни каза, трябва да довършим една работа. Не гледай изненадано, Шам. Чу какво си говорехме. Знаеше, че ще ни се наложи. Мисля, че точно затова дойде да ни покажеш снимката.

— Нали не си мислеше, че ще оставим недовършено делото на мама и татко?