Чайна Миевил
Морелси (18)

Шестнайсет

На един ъгъл на крайбрежната улица се намираше Техническата Похапвачница — съчетание от закусвалня, приказвалня (по многобройните й маси капитаните и офицерите от къртоловните влакове и изследователите въртяха отявлено тайни сделки, мрънкайки си под носа), разгласилня и техничарница. Шам се спря. В сянката зад тентите й той съзря капитан Нафи да разговаря със собственика.

Описваше нещо голямо с ръце. Подаде лист хартия, мъжът кимна и я постави на осведомителната витрина редом с много подобни листовки. Шам присви очи, за да разчете по-едро изписаните думи.

СВЕДЕНИЯ, НАСОЧВАЩИ КЪМ.

ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ.

ФИЛОСОФИЯ.

Смяташе да продължи нататък. Всъщност смяташе да се измъкне по-далечко — не гореше от желание властната меланхолия на Нафи да му скапе настроението. Но измъкването не му се получи. Тя го видя и му помаха да отиде при нея. Лицето му не трепна, разбира се, ала усети как сърцето му се сви.

— и още нещо — каза капитанката на собственика на кафенето. — Имате ли ординатори? — Тя измъкна шепа листчета от единия си джоб. — Имам нещо за теб — обърна се тя към Шам. „ГОЛЯМ КЪРТ — прочете Шам, когато ги пое. — УНИКАЛЕН ЦВЯТ.“

Тя стегна изкуствената си ръка и вътре в нея се отвори едно капаче. Под него беше паметта от фотоапарата. „Това е мое! — помисли си Шам, когато тя я извади. — Който си го намери, негово си е!“ Собственикът на кафенето им посочи с кимване задната му част.

— Ела, ще проверя това — каза капитанката. — и после ще ти кажа къде да отидеш.

В страничната стая имаше сбирка от ординатори, скърпени един за друг уреди, оплетени тръби, подключени към тях с временни жици екрани от движографи, черно-бели трепкащи проектори, клавиши с букви, пухтенето на дизелов генератор, който поддържаше данните на сигурно място в машините.

Шам се беше пробвал на ординатор веднъж-дваж, но те не го заинтересуваха кой знае колко. В Земята Стрегай ги нямаше много, а тези, които бяха в наличност, казваха му, не били съвременни. Капитанката разбута жиците, които се оплетоха около екрана като тръни от приказка около замък. Докато бавно го изпълваше сияние, тя вдигна лявата си ръка — разнесе се скорострелно щракане, щрак-щрак-щрак, и различни части от нея започнаха да се подават: специални уреди, увеличителна лупа, минителескоп, игла за кожа. Това беше нейният начин да се заиграва, както някой друг би барабанил с пръсти по масата. Шам стоеше учтиво и чакаше, а наум убиваше капитанката. Тя пъха пластмасата в цепката на ординатора.

„Достатъчно гадно си беше, че я намери и ми я гепи — помисли си Шам, — и без да ме дразниш с нея.“ Той се зачуди дали паметта, толкова дълго гнила в студената пръст, нагризана от животни, изобщо може да се разчете и дали изобщо има нещо на нея. После внезапно от екрана го погледна човек.

Едър брадат мъж малко над петдесетте може би. Той се взираше право в обектива, леко отметнал глава назад, с издадена напред ръка. Типичната стойка на хората, които си правят плоскографии с фотоапарат в изпънатата си ръка. Той, мъжът, не се усмихваше, но в изражението му се долавяше веселие.

Дигитално деградирана, снимката изглеждаше оцапана с петънца от мръсотия. Зад фотографа се виждаше жена. Тя не беше на фокус, изражението й бе размазано, бе скръстила ръце, в погледа й се четяха търпение, снизхождение, обич.

„Ти си черепът — помисли си Шам. — Намерил съм един от вас.“ — Той запристъпя от крак на крак.

Нафи натисна нещо; изображението се смени. Две деца. Не се намираха на влак — бяха снимани на фона на град. Под странна, порутена, разфокусирана арка от недобре напаснати бели блокове. Малко момиче и още по-малко момче. Кожата — тъмносива, типичната за Манихики. Усмихнати. Те гледаха право в Шам. Той се намръщи. Капитанката го погледна така, сякаш бе казал нещо.

Инат момче! Замислено момиче! Изпънали ръце по шевовете, прилежно сресани… Но после отново смяна! Бързо-бързо децата изчезнаха и Шам съзря мрачна стая, затрупана с боклуци, и почти в същия миг — снимка на някакво грамадно пристанище, много по-голямо от всяко, което бе виждал някога, гъмжащо от безброй видове влакове. Гледката го накара да ахне, но после и тя изчезна и се смени с изображението на покрив на влак, тракащ по плетеницата от морелси. После пред обектива застана пак жената, застанала пред измервателните уреди и скали в локомотива.

Щрак-щрак, прелистваше капитанката. Способността й да седи, без да пророни и дума, пощуряваше Шам. А на екрана се появяваха изображения на самите морелси и островите. Линии, които минаваха измежду и през гъсталаци от стари дървета. Гора — не можеше да се нарече с друга дума; не върху гърбицата на някой остров, а част от самите морелси. Било е есен, когато са направили снимката, и купчини листа се бяха натрупали напред по релсите.

Пустиня, равен пясък, оскъдни линии. Скали като зъби под покритото с облачна пелена небе. Къде, къде са били тези хора?

Играещи си къртици, застинали в скок пред носа на влака, преследващи земни червеи колкото крак. Силует на грамаден язовец — мъжкар. Езерце, обрамчено с релси. Таралеж се оплита в дървесни корени. и на самия предел на възможностите на фотоапарата — тромаво, херметично присъствие на релси. Шам притаи дъх. Някакъв влак, който не приличаше на нищо, видяно от него досега, ала въпреки това — изведнъж познат.

Той разбра на какво му напомняше този силует. Чудат и умозрителен образ, каквито бяха всички подобни образи, от някаква книга с религиозни наставления — изображение на ангел. Свещена машина, която препускаше по релсите, за да ги спасява.

Шам зяпна. Не носеше ли лош късмет да видиш ангел? Според мълвата някои от тях поддържаха железопътните линии вдън морелсите — и железничарите трябваше бързо да се извърнат, ако някога се приближат дотолкова, че да съзрат подобни намеси. Трябваше ли сега да се извърне? Как би могъл?

„Чакай, чакай!“ — помисли си Шам, ала капитанката бе продължила нататък. Сега под него имаше нова снимка на огромна къртица, изправила се на задни крака. Бе ред на капитанката да замре неподвижно. Но козината на кърта бе тъмна. Тя продължи да прелиства нататък.

Къде е обикалял този влак?

География, която накара Шам да набразди чело. Странни, характерни скални образувания, подобни на гигантски разтопени свещи. Надвиснали над морелсите.

и внезапно — морелсите. Но не…

Земята се простираше като разпънато на колчета мъртво животно в час по анатомия и касапство. Равна и прашна, и изпъстрена с разтрошени кафяви камъни и парченца вещество, които можеха да са останки, но дори и да бяха, бяха гадни. Надвиснало долно небе, буреносни облаци, ръмжащи като стражеви кучета. Сияещо горно небе над него. Носът на влака се виждаше като дебела стрелка в средата на снимката и сочеше към странно смален в ракурс хоризонт. Изобразената линия бе неестествено права отсечка, двете релси разполовяваха гледката чак до мястото, където перспективата ги спояваше. А от двете им страни…

… от двете страни на линията, по която пътуваше онзи влак…

… нямаше нищо.

Нямаше никакви други релси.

Пуста земя.

Шам се наведе напред. Трепереше. Забеляза, че и капитанката се е навела едновременно с него.

Пуста земя и една права линия. Една линия в морелсите. Това не можеше да го бъде. Няма, нито може да съществува, изход от плетеницата. Самотна линия не можеше да съществува. Ала ето я.

— Каменноликите да ни опазят от всякакви беди — прошепна Шам и притисна в прегръдките си прилепа, защото това му се струваше нечестиво, цялото това нищо, защото, божичко, какво бе светът между островите, ако не морелси?

Цялото това нищо. Шам извади собственото си фотоапаратче. Бърник, бърник, без да поглежда екрана, разтреперан, той снима снимката — най-смайващото изображение, което някога бе виждал.

Цялото това нищо! От него му се виеше свят. Той залитна и се стовари тежко и шумно върху друг ординатор. Докато прибираше фотоапарата в джоба си, капитанката се обърна към него. Тя боцна с пръст клавиатурата и образът изчезна.

— Я се овладей! — нареди тя тихо. — Я се стегни веднага!

Мислите на Шам все още бяха завладени от тази невъзможна релса, обкръжена от цялото онова също тъй невъзможно, безрелсово нищо.