Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хатауей (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love in the Afternoon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 112 гласа)

Информация

Сканиране
viki_kati (2014)
Разпознаване и начална корекция
MiroD54 (2014)
Допълнителна корекция
asayva (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Лайза Клейпас. Любовни писма

ИК „Ергон“, София, 2013

Американска Първо издание

Редактор: Сергей Райков

Оформление: Димитър Стоянов — Димо

ISBN: 978-619-165-008-8

История

  1. — Добавяне

Осма глава

Следващия следобед Кристофър тръгна към къщата на Рамзи. Не защото кой знае колко го искаше. Само че нямаше планове за деня и ако не искаше да се задоволи с непрощаващите погледи на майка си, или по-лошо с тихия стоицизъм на Одри — трябваше да отиде някъде. Тишината на стаите, спомените, стаени във всяко ъгълче и сянка, бяха повече, отколкото би могъл да понесе.

Трябваше да пита Одри какви са били последните дни от живота на Джон… какви са били последните му думи.

Биатрикс Хатауей беше права, когато предположи, че не е осъзнавал смъртта на Джон, преди да се върне у дома.

Докато вървяха през гората, Албърт търчеше насам-натам, като се завираше из храсталаците. Кристофър почувства, че става мрачен и неспокоен в очакване на начина, по който ще го приемат — или по-скоро изобщо няма да го приемат — когато пристигне в къщата Рамзи. Несъмнено Биатрикс бе разказала на семейството си за неджентълменското му поведение. Сигурно му бяха ядосани, и то напълно справедливо. Всички знаеха, че Хатауей са много сплотени, като клан, и се защитават един друг. Не можеше и да бъде другояче при наличието на двамата цигани, да не споменаваме собствената им липса на добър произход и възпитание.

Налице бе само една благородническа титла, притежание на Лео, лорд Рамзи, която позволи на семейството да се закрепи някак си социално. За техен късмет, те бяха приети от лорд Уестклиф, един от най-влиятелните и уважавани благородници в страната. Тази връзка им даде достъп до кръгове, в които иначе не биха ги допуснали. Но това, което дразнеше местната аристокрация, беше, че Хатауей изглежда изобщо не ги беше грижа.

Когато наближи къщата, Кристофър се запита какво прави, по дяволите, идвайки непоканен на посещение при Хатауей. Денят сигурно не беше подходящ за визити, а още по-малко — часът. Макар да се съмняваше, че ще забележат.

Имотът на Рамзи беше малък, но плодороден, с три хиляди акра орна земя и двеста проспериращи арендаторски ферми. В добавка притежаваше голяма гора, чийто дървен материал носеше добри годишни доходи. Очарователната и характерна извивка на покрива на къщата се показа, централна средновековна капандура, отстрани на която имаше редици виещи се фронтони, якобински продупчени гербове и украси във формата на плетеници; отляво се издигаше спретната джорджианска пристройка. Ефектът от смесването на различни архитектурни стилове изобщо не беше необичаен. Много по-стари къщи използваха в пристройките различни стилове. Но тъй като ставаше дума за семейство Хатауей, това само подчертаваше техните странности.

Кристофър върза Албърт на каишка и тръгна към входа на къщата с лек трепет в душата.

Ако имаше късмет, никой нямаше да е свободен да го приеме.

След като върза кучето за една тънка колона, Кристофър почука на вратата и зачака напрегнато.

Дръпна се назад, когато порталът се отвори и навън се показа една ужасна икономка.

— Моля да ме извините, сър, но в момента сме… — Тя спря при звука на строшен порцелан, който се разнесе от вътрешността на къщата. — О, пресвети Боже — прошепна жената и посочи към предния салон. — Изчакайте тук, ако обичате, и…

— Аз ще я хвана — извика мъжки глас. След това се чу: — По дяволите, не, няма. Тръгва към стълбището.

Не й позволявайте да се качва по стъпалата — изпищя жената. Едно бебе се дереше с всичка сила. — О, това проклето същество събуди бебето. Къде са прислужничките?

— Крият се, предполагам.

Кристофър се поколеба на прага и примига, когато чу блеещ звук. Той попита икономката безизразно:

— Домашни животни ли държат вътре?

— Не, разбира се, че не — побърза да отговори тя, като се опитваше да го избута към салона. — Това е… бебето плаче. Да. Бебето.

— Не ми звучи като бебе — каза той.

Кристофър чу Албърт да лае от портала. Една трикрака котка прекоси коридора, следвана от настръхнал таралеж, който офейка много по-бързо, отколкото човек би допуснал. Икономката тръгна подире им.

— Пандора, ела тук — чу се друг глас — гласът на Биатрикс Хатауей и сетивата на Кристофър се оживиха. Той се размърда от вълнение, рефлексите му го подтикваха да предприеме някакво действие, въпреки че още не бе сигурен какво, по дяволите, става.

В коридора се появи една голяма бяла коза и заподскача весело.

След нея зад ъгъла се показа Биатрикс Хатауей. Тя се закова на място.

— Трябваше да се опитате да я спрете — възкликна тя. Когато вдигна очи към Кристофър, лицето й се намръщи.

— О… Вие ли сте?

— Мис Хатауей… — започна той.

— Подръжте това.

В ръцете му се появи нещо топло и гърчещо се, а Биатрикс изчезна подир козата.

Занемял, Кристофър загледа създанието в ръцете си. Малко козле, кремаво на цвят, с кафява главичка. Той внимаваше да не го изпусне, докато гледаше силуета на Биатрикс да се отдалечава и в този миг си даде сметка, че тя е с бричове и ботуши.

Беше виждал облечени по всякакъв начин жени, а също и съблечени. Но не бе виждал жена, облечена като коняр.

— Сигурно сънувам — каза той на бедното животинче в ръцете си. — Някакъв много странен сън за Биатрикс Хатауей и кози…

— Хванах я! — долетя мъжкият глас. — Биатрикс, казах ти, че кошарата трябва да е по-висока.

— Тя не я е прескочила — възрази Биатрикс, — тя я изяде.

— Кой й позволи да влезе в къщата?

— Никой. Избутала е вратата и е влязла.

Последва заглушен разговор.

Докато Кристофър чакаше, отвън влетя едно задъхано тъмнокосо три-четиригодишно момченце. Носеше дървена сабя и завързана около главата кърпа, която му придаваше вид на миниатюрен пират.

— Хванаха ли козата? — попита то Кристофър без встъпление.

— Така мисля.

— О, гръм и мълнии! Изпуснах забавата. — Момчето въздъхна, след това вдигна очи към Кристофър. — Ти кой си?

— Капитан Фелън.

Очите на детето се разшириха.

— Къде ти е униформата?

— Не я нося, защото войната свърши.

— При баща ми ли си дошъл?

— Не, аз… дойдох да посетя госпожица Хатауей.

— Ти неин ухажор ли си?

Кристофър решително поклати глава.

— Може и да си — каза мъдро момчето, — но още да не знаеш.

Кристофър усети как усмивка — първата истинска усмивка от много време — разтяга устните му.

— Госпожица Хатауей има ли много ухажори?

— О, да. Но никой от тях не иска да се ожени за нея.

— А защо е така, знаеш ли?

— Не искат да бъдат простреляни — отвърна детето и сви рамене.

— Моля?! — Веждите на Кристофър се вдигнаха.

— Преди да се ожениш, трябва да те уцели стрела и да се влюбиш — обясни детето. То се замисли. — Само че не мисля, че останалото боли толкова, колкото началото.

Кристофър не можа да се сдържи и се усмихна. В този момент Биатрикс се върна в коридора, като дърпаше козата за едно въже.

Биатрикс погледна към Кристофър със строго изражение.

Усмивката му угасна и той осъзна, че се взира в бездънно сините й очи. Бяха изненадващо директни и чисти… очите на своенравен ангел. Човек имаше чувството, че независимо какво от грешния свят вижда, никога няма да се умори. Напомни му, че нещата, които е виждал и правил не могат да бъдат изтрити като петно от сребро.

Постепенно погледът й се откъсна от неговия и се сведе.

— Рей — каза тя и подаде въжето на племенника си. — Заведи Пандора в кошарата. А също и козлето. — И като пресегна, тя взе малкото животинче от прегръдката на Кристофър. Докосването на ръцете й до ризата на гърдите му предизвика неочаквана реакция, приятна тежест в слабините му.

— Да, лельо. — Момчето излезе през входната врата, успявайки да задържи козичките, без да изпуска сабята си.

Кристофър гледаше Биатрикс и се опитваше да не зяпне. И да не развали нещата още повече. Тя можеше да стои тук пред него по бельо. Всъщност, това щеше да е за предпочитане, защото нямаше да изглежда чак толкова еротична. Можеше да види женствените извивки на хълбоците и бедрата й, скрити под мъжкото облекло. А тя не изглеждаше изобщо да се притеснява. Проклета да е, що за жена беше?

Той се опита да се справи с реакцията си, смесица от раздразнение, омагьосване и възбуда. С косата си, която заплашваше да се измъкне от фуркетите, и пламнали от усилието страни, тя бе въплъщение на блестящо женско здраве.

— Защо сте тук? — чу той гласа й.

— Дойдох да се извиня. Бях… неучтив вчера.

— Не, бяхте груб.

— Права сте. Наистина съжалявам. — Понеже не последва отговор от нейна страна, Кристофър започна да заеква. Той, който някога бе говорил на жените толкова свободно. — Бях прекалено дълго в невъзпитана компания. След като се върнах от Крим, установявам, че реагирам раздразнено без причина. Аз… думите са прекалено важни за мен, за да ги използвам небрежно.

Може би си въобразяваше, но си помисли, че лицето й се смекчи леко.

— Не трябва да съжалявате, че не ме харесвате — каза тя. — А само за това, че се държахте неучтиво.

— Грубо — поправи я Кристофър. — Освен това не е вярно.

— Кое не е вярно? — намръщи се тя.

— Че не ви харесвам. Просто… Не ви познавам достатъчно добре, за да ви харесвам или да не ви харесвам.

— Напълно сигурна съм, капитане — каза тя, — че колкото повече ме опознавате, толкова повече няма да ме харесвате. Заради това нека спрем да се залъгваме и да си признаем, че не се харесваме един друг. Тогава няма да има нужда от оправдания.

Тя бе толкова пряма по отношение на цялата тази ситуация, че Кристофър нямаше как да не бъде очарован.

— Боя се, че не мога да се съглася.

— Защо не?

— Защото докато казвате това в момента, установявам, че започвам да ви харесвам.

— Ще ви мине — каза тя.

Решителният й тон го накара да се усмихне.

— Всъщност, нещата се влошават — каза й той. — Сега съм напълно убеден, че ви харесвам.

Биатрикс му хвърли скептичен поглед.

— Ами таралежът ми? И него ли харесвате?

Кристофър се замисли.

— Защо го донесохте на пикника? — не се сдържа той.

— Защото си помислих, че компанията му ще е за предпочитане пред тази на хората, които ще срещна там. — Лека усмивка докосна устните й. — И се оказах права. — Тя млъкна за миг, след което продължи. — Ще пием чай. Ще се присъедините ли към нас?

Кристофър поклати глава още преди тя да е завършила. Те щяха да задават въпроси, а той трябваше да внимава какво отговаря; мисълта за един продължителен разговор беше изморителна и тревожно провокираща.

— Благодаря ви, но не. Аз…

— Това е условието ми, за да ви простя — каза Биатрикс. Тези тъмносини очи, светещи с провокативен блясък, гледаха право в неговите.

Изненадан и развеселен, Кристофър се запита как една наивна млада жена на малко повече от двайсет години имаше дързостта да му заповядва.

Очертаваше се необикновено интересен следобед. Защо пък да не остане? Не го чакаха никъде. И независимо какво се получеше, щеше да бъде по-добре, отколкото да се върне в онези меланхолични, тъмни стаи у дома.

— В такъв случай… — Той млъкна, смаян, когато Биатрикс се наведе към него.

— По дяволите! — Тя се втренчи отблизо в реверите на сакото му от туид. — Целият сте в косми от козлето. — И се зае енергично да го изтупва.

Отне му пет секунди, за да си спомни как да диша.

— Мис Хатауей… — В опита си да изчетка полепналите сиви косми, тя се беше приближила още повече към него. Макар да я искаше още по-близо. Какво ли беше да я прегърне, да притисне буза в тази лъскава тъмна коса?

— Не мърдайте — каза Биатрикс, продължавайки да тупа предницата на сакото му. — Почти приключих.

— Не, аз не… това не е… — Кристофър загуби контрол. Хвана слабите й китки с ръце и ги дръпна. Боже, да я почувства по този начин… гладката кожа, пулсирането на вените й под неговите пръсти. Лека тръпка премина през нея. Прииска му се да я последва с ръцете си, да прокара длани по гъвкавите извивки. Прииска му се да я обвие около себе си, краката й, ръцете, косата й.

Но въпреки неоспоримата й привлекателност той никога не би преследвал жена като Биатрикс Хатауей дори да не беше влюбен вече в Прудънс. Онова, което наистина желаеше, от което се нуждаеше, беше връщане към нормалността. Към онзи живот, който щеше да го върне към спокойствието.

Биатрикс бавно освободи ръцете си от стегнатите му пръсти. Изгледа го втренчено, погледът й беше внимателен и напрегнат.

Двамата се сепнаха при звука на приближаващи стъпки.

— Добър ден — поздрави приятен женски глас.

Беше най-голямата от сестрите Хатауей, Амелия. Тя бе по-ниска и по-пищна от малката си сестра. Около нея имаше някаква майчинска аура, сякаш бе готова да раздава съчувствие и да успокоява в момент на нужда.

— Госпожо Роан — произнесе Кристофър и се поклони.

— Сър? — отвърна тя с въпросителна нотка в гласа. Макар да се бяха срещали преди, тя явно не го позна.

— Това е капитан Фелън, Амелия — обади се Биатрикс.

Сините очи се разшириха.

— Каква приятна изненада! — възкликна тя, подавайки ръката си на Кристофър.

— Капитан Фелън и аз не се харесваме един друг — каза й Биатрикс. — Всъщност, ние сме заклети врагове.

Кристофър й хвърли бърз поглед.

— Кога станахме заклети врагове?

Игнорирайки го, Биатрикс се обърна към сестра си:

— Въпреки всичко той ще остане за чая.

— Чудесно — рече спокойно Амелия. — Но защо сте врагове, скъпа?

— Срещнах го вчера, докато се разхождах навън — обясни Биа. — И той нарече Медуза „градинска напаст“ и ме разкритикува, че съм я занесла на пикника.

Амелия се усмихна на Кристофър.

— Медуза е наричана и с много по-обидни имена тук, включително „болезнена възглавница“ и „разхождащ се кактус“.

— Така и не разбрах — каза Биатрикс — защо хората толкова не харесват таралежи.

— Защото разравят градината — каза Амелия — и не са нещо, което е приятно за гушкане. Капитан Фелън има право, скъпа… можеше да занесеш котката си на пикника.

— Не ставай глупава. Котките не обичат пикници почти толкова, колкото и таралежите.

Разговорът се водеше с такава скорост, че нямаше начин Кристофър да се намеси. По някакъв начин все пак той успя да намери пролука.

— Извиних се на мис Хатауей за забележките си — обърна се той към Амелия.

Това предизвика одобрителен поглед.

— Чудесно. Мъж, който не се бои да се извинява. Но наистина, извиненията са ненужни за семейството ни — ние обикновено харесваме нещата, които обиждат другите и обратното. Хайде, капитане, вие сте от приятелите.

Кристофър осъзна, че се намира в светла, уютна къща с много прозорци и купчини книги навсякъде.

— Биатрикс — каза Амелия през рамо, когато минаваха по коридора. — Може би трябва да смениш облеклото си. Бедният капитан Фелън може да го намери за леко шокиращо.

— Но той вече ме видя по този начин — долетя гласът на Биатрикс иззад Кристофър, — и аз вече го шокирах. Какъв е смисълът да се преобличам? Капитане, ще се почувствате ли по-удобно, ако събуя бричовете си?

— Не — отвърна той прибързано.

— Добре, тогава ще остана с тях. Наистина, не виждам защо жените да не ги носят постоянно. Човек може да си върви спокойно и дори да подскача. Как да гониш коза, ако си с пола?

— Ето нещо, над което шивачите трябва да се замислят — каза Амелия. — Макар че мен ме вълнува повече тичането след деца, а не след кози.

Те влязоха в стая с редица високи прозорци, които гледаха към една пролетна градина. Беше удобна стая с тапицирани мебели и бродирани възглавници. Една прислужница бързо подреди китайски сервиз за чай на масичката. Кристофър не можа да не сравни тази уютна сцена с вчерашното сковано пиене на чай в безукорния официален салон на семейство Фелън.

— Моля те, Тили, сложи още един стол — каза Амелия. — Имаме гост.

— Да, госпожо. — Прислужницата изглеждаше определено разтревожена. — Козата излезе ли?

— Напълно — дойде утешителният отговор. — Можеш да донесеш подноса с чай, когато е готов. — Амелия изгледа насмешливо Кристофър. — Тази коза е истинска беля. А проклетото създание не е дори интересно. Козите приличат просто на лошо облечени овце.

— Това не е напълно справедливо — каза Биатрикс. — Козите имат много повече характер и са по-интелигентни от овцете, които не са нищо друго, освен подражатели. Срещала съм прекалено много такива в Лондон.

— Овце? — попита безизразно Кристофър.

— Сестра ми се изразява образно, капитан Фелън — намеси се Амелия.

— Аз наистина съм срещала овце в Лондон — поясни Биатрикс. — Но да, в случая имах предвид хора. Всички разправят едни и същи слухове, което е досадно. Придържат се към общоприетата мода и общественото мнение, независимо колко е глупаво. И човек не може да научи нищо в компанията им. Накрая започваш и ти да бръщолевиш глупости.

Тих смях се разнесе от прага, когато в стаята влезе Кам Роан.

— Явно Хатауей не са овце. Защото аз се опитвам да ви събера на едно място от години, но безуспешно.

Доколкото Кристофър си спомняше, Роан беше работил в хазартен клуб известно време, а след това бе направил състояние в промишлеността. Въпреки че предаността му към съпругата му и семейството бе добре позната в Стоуни Крос, Роан трудно се вместваше в образа на добре улегнал и уважаван патриарх. При дългата му тъмна коса, екзотични кехлибарени очи и диамантена обица, проблясваща на ухото му, циганският му произход бе очевиден.

Като се приближи до Кристофър, Роан се поклони и го огледа дружелюбно.

— Капитан Фелън. Радвам се да ви видя. Очаквахме да се върнете невредим.

— Благодаря. Надявам се посещението ми да не ви затруднява.

— Ни най-малко. Сега, когато лорд Рамзи и съпругата му са в Лондон, а брат ми Мерипен и неговата съпруга гостуват в Ирландия, тук напоследък е прекалено спокойно. — Роан спря, в очите му проблесна закачливо пламъче. — И козите-бегълки не издържат.

Дамите се разположиха, бяха сложени купички за миене на пръсти и кърпи, последвани от разточително натоварен поднос. Когато Амелия наля чая, Кристофър забеляза, че тя добави няколко смачкани зелени листенца в чашата на Биатрикс.

Виждайки интереса му, Амелия обясни:

— Сестра ми предпочита чая си, ароматизиран с мента. Искате ли и вие малко, капитане?

— Не благодаря, аз… — Гласът му секна, когато я видя да слага лъжичка мед в чашата си.

„Всяка сутрин и следобед пия пресен ментов чай, подсладен с мед…“

Споменът за Прудънс събуди познатия копнеж и той се опита да се съвземе. Насили се да се фокусира единствено върху настоящата ситуация и тези хора.

В последвалата пауза чу, че Албърт лае навън. С отчаяно нетърпение Кристофър се запита дали проклетото псе някога ще млъкне.

— То иска да ви защити — каза Биатрикс. — Чуди се къде съм ви отвела.

Кристофър изпусна напрегната въздишка.

— Може би не трябваше да оставам. Сигурно ще лае часове наред.

— Глупости. Албърт трябва да се научи да се адаптира към вашите планове. Ще го доведа вътре.

Авторитетният й тон подразни Кристофър, независимо, че тя беше права.

— Може да счупи нещо — каза той, изправяйки се.

— Не може да направи нещо по-лошо от козата — отвърна Биатрикс и се изправи срещу него.

Роан също стана от любезност и ги загледа.

— Мис Хатауей… — понечи да възрази Кристофър, но млъкна, когато тя се пресегна и го докосна по гърдите. Пръстите й останаха върху сърцето му колкото един удар.

— Нека опитам — произнесе тя тихо.

Кристофър отстъпи назад, поемайки си дъх. Тялото му реагира на докосването й със смущаваща бързина. Една жена никога не слагаше ръката си в тази област на мъжкото тяло, освен ако обстоятелствата не бяха толкова екстремални, че… ами, той дори не можеше да си представи как би могъл да го извини. Може би ако жилетката му гореше и тя се опитваше да я съблече. Иначе не виждаше никаква оправдателна причина.

И все пак ако трябваше да посочи нарушаване на етикета, да прави забележка на една дама щеше да е безочливо. Притеснен и възбуден, Кристофър й кимна.

Мъжете се върнаха на местата си, след като Биатрикс излезе от стаята.

— Извинете ни, капитан Фелън — прошепна Амелия. — Видях, че сестра ми ви стресна. Наистина, опитахме да се научим на по-добри маниери, но май не се получи. Такива сме си, всички ние. И докато Биатрикс я няма и не може да чуе, искам да ви уверя, че тя обикновено не се облича така чудато. Само че от време на време има някаква работа, при която дългите поли не са препоръчителни. Връщането на някоя птица в гнездото й, например, или обяздване на кон и така нататък.

— По-разумно решение — произнесе Кристофър предпазливо — би било да се възпрепятстват дейностите, които изискват носенето на мъжко облекло.

Роан се усмихна.

— Едно от личните ми правила за справяне с Хатауей — каза той, — е никога да не им забранявам нищо. Защото това е гаранция, че ще продължат да го правят.

— О, небеса, не сме чак толкова лоши — възрази Амелия.

Роан изгледа съпругата си красноречиво, усмивката остана на лицето му.

— Хатауей изискват свобода — каза той на Кристофър, — особено Биатрикс. Обикновеният живот — да бъде затворена в салони и зали за танци — би бил затвор за нея. Тя е свързана с живота по далеч по-витален и естествен начин от всички гаджос, които познавам. — Виждайки недоумението на Кристофър, той добави: — Гаджос е думата, която ромите използват за не-цигани.

— Заради Биатрикс — обади се Амелия — имаме цяла менажерия от създания, които никой не иска: коза с простреляна челюст, трикрака котка, едър таралеж, муле с нарушено телосложение и какво ли още не.

— Муле? — Кристофър я изгледа втренчено, но преди да е успял да попита за него, Биатрикс се върна с Албърт на каишка.

Кристофър стана и отиде да вземе кучето, но Биатрикс поклати глава.

— Благодаря ви, капитане, но нека да остане при мен.

Албърт помаха с опашка щастливо при вида на Кристофър и се втурна към него с лай.

Не — смъмри го Биатрикс, дръпна го назад и бързо сложи ръка на муцуната му. — Господарят ти е в безопасност. Не е необходимо да нервничиш. Хайде. — И като взе една възглавница от канапето, тя я сложи в ъгъла.

Кристофър гледаше как води кучето към възглавницата и сваля каишката му. Албърт изскимтя и отказа да легне долу, но остана покорно в ъгъла.

— Стой тук — каза му тя.

За изумление на Кристофър Албърт не помръдна. Куче, което не бе научено на нищо друго, освен да тича под снарядите, беше напълно укротено от Биатрикс Хатауей.

— Мисля, че ще се държи прилично — каза тя, връщайки се на масата. — Но ще е по-добре, ако не му обръщаме внимание. — Тя седна, сложи кърпа на скута си и се пресегна към чашата си. Усмихна се, когато видя изражението на Кристофър. — Бъдете спокоен, капитане — каза тя тихо. — Колкото по-спокоен сте вие, толкова по-спокоен ще е той.

През следващия час Кристофър изпи няколко чаши подсладен чай и се отдаде на забавен разговор. Стегнатите студени възли в гърдите му бавно започнаха да се отпускат. Пред него се появи чиния, пълна със сандвичи и сладки. От време на време той поглеждаше към Албърт, който си лежеше в ъгъла с муцуна върху лапите.

Хатауей бяха нещо ново за Кристофър. Те бяха интелигентни, забавни, разговорът им се обръщаше внезапно и вземаше неочаквана посока. Стана му ясно, че сестрите бяха прекалено умни за изисканото общество. Единствената тема, която не засегнаха, беше Крим, за което Кристофър им беше благодарен. Явно разбираха, че темата за войната е последното нещо, което би искал да обсъжда. По тази причина, измежду многото други, той ги хареса.

Но Биатрикс беше проблем.

Кристофър не знаеше какво да очаква от нея. Беше озадачен и раздразнен от фамилиарния начин, по който тя му говореше. И видът й в тези бричове, кръстосала крака като мъж, беше смущаващ. Тя беше странна. Подмолна и полупитомна.

Когато пиенето на чай завърши, Кристофър им поблагодари за приятния следобед.

— Ще дойдете скоро отново, нали? — попита Амелия.

— Да — отвърна той, без да го мисли. Беше напълно сигурен, че Хатауей — въпреки тяхната приятност — трябва да се поемат на малки, по-редки дози.

— Ще се разходя с вас до началото на гората — предложи Биатрикс и отиде да вземе Албърт.

Кристофър потисна пристъпа на раздразнение.

— Не е необходимо, госпожице Хатауей.

— О, знам, че не е — каза тя. — Но аз искам да го направя.

Челюстта на Кристофър се стегна. Той се пресегна към каишката на кучето, но Биатрикс го изпревари.

Като си даваше сметка за веселия поглед на Роан, Кристофър се въздържа от отговор и последва Биатрикс навън.

* * *

Амелия отиде до прозорците на всекидневната и загледа двете отдалечаващи се фигури, които пресичаха градината към гората. Ябълковите дървета, покрити със светлозелени пъпки и бели цветове, скоро заговорнически скриха от поглед двойката.

Тя се замисли за начина, по който Биатрикс се бе държала с намръщения войник, като се заяждаше с него и му чуруликаше, сякаш се опитваше да му напомни нещо, което е забравил.

Кам се приближи и застана зад нея. Тя се облегна на гърдите му, намирайки спокойствие в стабилното, силно присъствие на съпруга си. Едната му ръка се плъзна по предницата на роклята й. Тя потръпна от удоволствие от неочакваното му чувствено докосване.

— Бедният човек — прошепна Амелия, като си помисли за сякаш обитаваните от духове очи на Фелън. — В началото не го познах. Чудя се дали той самият съзнава колко се е променил.

Устните на Кам си играеха на тила й, когато отговори:

— Предполагам, че сега, когато си е вкъщи, вече го съзнава.

— Преди беше много очарователен. Сега изглежда неприветлив. И начинът, по който гледа понякога, сякаш вижда през човека…

— В продължение на две години е погребвал приятели — отвърна бързо Кам. — Освен това е участвал в онези сражения, които превръщат мъжа в истински мъж. — Той млъкна и се замисли. — Някои неща сигурно не могат да бъдат забравени. Лицата на хората, които си убил ще стоят пред теб вечно.

Знаейки, че в момента си спомня определен епизод от собственото си минало, Амелия се обърна и го прегърна силно.

— Ромите не вярват във войната — каза Кам в косата й. — Конфликт, спорове, бой — да. Но не и това да отнемеш живота на човек, който лично на теб не ти е сторил нищо лошо. Което е една от многото причини, поради които не бих могъл да стана добър войник.

— Но поради същите тези причини стана много добър съпруг.

Ръцете на Кам се стегнаха около нея и той прошепна нещо на цигански. Макар Амелия да не разбра думите, звукът им накара нервите й да се възпламенят.

Тя се сгуши в него. Опря брадичка на гърдите му и като се замисли, произнесе гласно:

— Ранените създания винаги са я привличали.

— Ранените често са най-опасните.

Ръката му се спусна и я погали по гърба.

— Ще я наблюдаваме отблизо, мониша.

* * *

Биатрикс вървеше в крак с Кристофър, когато се насочиха към гората. Дразнеше го, че тя държи каишката на Албърт. Самоувереността й беше като камъче в обувката. И все пак, когато беше наблизо, бе невъзможно да се чувства равнодушен към околната обстановка. Тя имаше способността да го държи здраво в настоящето.

Той не можеше да се въздържи да не гледа как краката и хълбоците й се движат в тези бричове. Какво си въобразяваше семейството й — да й позволява да се облича по този начин? Дори когато е сама не беше приемливо. Безрадостна усмивка премина по устните му, когато се сети, че има поне едно общо нещо с Биатрикс Хатауей — и двамата не бяха в крак с останалия свят.

Разликата беше в това, че той искаше да бъде.

Преди войната му беше толкова лесно. Винаги знаеше правилното нещо, което да направи или да каже. А сега перспективата да се завърне отново в изисканото общество изглеждаше по-скоро като играене на игра, чиито правила е забравил.

— Ще подадете ли скоро оставка като военен? — попита Биатрикс.

Кристофър кимна.

— След няколко дни отивам в Лондон, за да се уговоря.

— О! — Тонът на Биатрикс беше забележимо унил, когато произнесе: — Предполагам, че ще посетите Прудънс.

Кристофър издаде неясен звук. В джоба му почиваше малката, опърпана бележка, която носеше непрекъснато със себе си.

„Аз не съм тази, за която ме мислите.

Върнете се, моля ви, върнете се у дома и ме намерете…“

Да. Той щеше да я намери и да открие защо му е написала тези странни думи. А после щеше да се ожени за нея.

— Сега, когато брат ви се спомина — каза Биатрикс, — ще трябва да се научите как да ръководите имението Ривъртън.

— Заедно с другите неща — отвърна той любезно.

— Ривъртън обхваща голяма част от горите на Арден.

— Знам това — каза Кристофър спокойно.

Тя изглежда не забеляза саркастичната нотка.

— Някои собственици на имения изсичат прекомерно много дървета, за да снабдяват местния бизнес. Надявам се, че вие няма да го направите.

Кристофър остана мълчалив известно време, надявайки се, че това ще прекрати по-нататъшния разговор.

Искате ли да наследите Ривъртън? — изненада го тя с въпроса си.

— Няма значение дали искам, или не. Аз съм следващият и ще направя, каквото се полага.

— Има значение — настоя Биатрикс. — Точно затова ви попитах.

Изгубил търпение, Кристофър каза:

— Отговорът е „не“, не искам да го наследявам. Винаги се е смятало, че това ще е Джон. Чувствам се като истински измамник, който се опитва да заеме неговото място.

Ако беше друг, това страстно избухване щеше да сложи край на въпросите. Но Биатрикс настоя:

— Какво щяхте да направите, ако той още беше жив? Щяхте да напуснете военната служба, нали?

— Да. Армейският живот ми дойде до гуша.

— А после? Какво щяхте да правите?

— Не знам.

— Какви са влеченията ви? Талантите ви?

Стъпките им се забавиха, когато стигнаха гората.

Талантите му… можеше да продължи да пие, да бие някого на билярд или на карти, да съблазнява жени. Беше първокласен стрелец и отличен ездач.

След това Кристофър се замисли за нещата в живота си, за които най-много го хвалеха и за които бе награждаван с грамоти и медали.

— Имам един талант — каза той, поемайки каишката на Албърт от ръката на Биатрикс. И погледна в кръглите й очи. — Умея да убивам.

И без да каже нищо друго, я остави в края на гората.