Лайза Клейпас
Любовни писма (16)

Петнадесета глава

Докато вървяха към конюшните, Биатрикс и капитан Фелън не размениха и една дума. Скритата от облаци луна беше ниско в небето, нереална като пръстен от дим в чернотата.

Биатрикс напълно си даваше сметка за звука от собственото си дишане и обувките си, които скърцаха по чакълестата пътека, за живото мъжко присъствие до нея.

Едно от конярчетата кимна за поздрав, когато влязоха в топлата, тъмна вътрешност. Свикнали с честото влизане и излизане на Биатрикс, мъжете я пускаха по всяко време, когато поиска.

Острият дъх на конюшни — сено, коне, фураж, тор — комбиниран в позната и успокоителна миризма. Тя тихо поведе Кристофър навътре в сградата, покрай чистокръвните животни, един впрегатен кон и каретата за него. Животните изпръхтяха и обърнаха глави, когато минаха покрай тях.

Биатрикс спря до яслата на мулето.

— Това е Хектор — каза тя.

Малкото муле се приближи да ги посрещне. Въпреки недостатъците си, то бе много гальовно същество. Изглеждаше ужасно, едното му ухо беше изкривено, но изражението на муцунката му бе неизменно жизнерадостно и весело.

Кристофър се пресегна да го погали и Хектор завря муцуна в ръката му. Нежността му към животното беше успокояваща. Може би, помисли си Биатрикс замечтано, той не бе толкова ядосан, както тя се страхуваше.

Като си пое дълбоко дъх, Биатрикс произнесе:

— Причината да го нарека Хектор беше…

— Не. — Кристофър се приближи с изненадваща бързина и я притисна към стълба на яслата. Гласът му беше нисък и дрезгав: — Нека започнем с това: вие ли помогнахте на Прудънс да напише онези писма?

Очите на Биатрикс се разшириха, когато погледна мрачното му лице. Кръвта й кипна, по кожата й изби червенина.

— Не — успя да промърмори. — Не съм й помагала.

— Тогава кой го е направил?

— Никой не й е помагал.

Това бе истината. Само че не цялата.

— Вие знаете нещо — настоя той. — И ще ми кажете какво е то.

Тя усети гнева му. Въздухът бе зареден с него. Сърцето й се блъскаше в гърдите като сърце на птица, сграбчена от хищник. Тя се опита да овладее вълната от емоции, които бяха повече от това, което можеше да понесе.

— Пуснете ме — успя да произнесе невероятно спокойно. — С това държание не помагате нито на мен, нито на себе си.

Очите му се присвиха опасно.

— Не използвайте върху мен този проклет ваш глас, с който обучавате кучета.

— Това не беше гласът, с който обучавам кучета. А щом сте толкова решен да стигнете до истината, защо не попитате Прудънс?

— Попитах я. Тя излъга. Както вие сега лъжете.

— Винаги сте искали Прудънс! — избухна Биатрикс. — Сега можете да я имате. Какво значение имат няколко писма?

— Бях измамен. И искам да знам от кого и защо.

— Гордост — горчиво произнесе Биатрикс. — Толкова ви е присъщо… гордостта ви е наранена.

Едната му ръка потъна в косите й и я хвана леко, но неумолимо. Тя ахна, когато той дръпна главата й назад.

— Не се опитвайте да извъртате. Знаете нещо, което не ми казвате. — Свободната му ръка стигна до откритата линия на шията й. За част от секундата тя си помисли, че може да я удуши. Вместо това той я погали нежно, движейки палец в леки, бавни кръгове в ямката на ключицата. Силата на собствената й реакция я изненада.

Биатрикс притвори очи.

— Спрете — каза тя тихо.

Вземайки тръпката й за знак на отвращение или страх, Кристофър наведе глава и дъхът му докосна бузата й.

— Не и докато не получа истината.

Никога. Ако му кажеше, щеше да я намрази заради начина, по който го бе измамила и изоставила. Някои грешки не можеха да бъдат простени.

— Вървете в ада — произнесе несигурно Биатрикс. Тя никога не бе използвала такива фрази през живота си.

— Аз съм там. — Тялото му я приклещи, той заби коляно сред гънките на полата й.

Потънала във вина, страх и желание тя се опита да отблъсне ръката му от гърлото си. Пръстите му се заровиха в косата й почти болезнено. Устата му беше съвсем близо до нейната. Беше я притиснал с цялата си сила и мъжественост и тя затвори очи, когато сетивата й се изключиха в безпомощно очакване.

— Ще ви накарам да ми кажете — чу го да шепне.

И тогава я целуна.

Тя си помисли замаяно, че Кристофър изглежда е с впечатлението, че тя ще сметне целувката му за толкова противна, че ще признае всичко, само и само да го накара да спре. Нямаше представа как е стигнал до такова заключение. Всъщност, тя изобщо не можеше да мисли.

Устата му се движеше по нейната, докато намери най-идеалното положение, което я накара да се разтопи цялата. Тя обгърна шията му, за да се задържи и да не падне от слабост на пода. Като я подпря със силното си тяло, той я изследва бавно, върхът на езика му галеше, възбуждаше.

Тялото й се отпусна още по-тежко срещу неговото, когато крайниците й омекнаха от удоволствие. Тя усети момента, когато гневът му премина в страст, желанието прерасна в нажежена до бяло нужда. Пръстите й потънаха в красивата му коса, подстриганите му къдрици бяха тежки и трептяха, скалпът му излъчваше горещина в дланите й. С всяко вдишване тя вдъхваше още от неговия аромат, нотките на сандалово дърво върху топла мъжка кожа.

Устата му се откъсна от нейната и се прехвърли върху шията й, прекосявайки чувствителни местенца, карайки я да се извива. Обръщайки невиждащо лицето си, тя отърка устни в ухото му. Той си пое рязко дъх и отметна глава назад. Ръката му хвана здраво челюстта й.

— Кажете ми каквото знаете. — Дъхът му опари устните й. — Иначе ще направя нещо много по-лошо от това. Ще ви обладая още тук. Това ли искате?

Ако трябва да съм искрена…

Но като си спомни, че това трябваше да бъде наказание, принуда, Биатрикс успя да изрече вяло:

— Не. Спрете. — Устата му отново плячкоса нейната. Тя въздъхна и се разтопи срещу него.

Той я целуна по-силно, притискайки гърба й в дървените летви на яслата, ръцете му бродеха дръзко по нея. Тялото й, омотано в дантели, овързано с шнурове и скрито от слоеве дамско облекло, осуети опитите му да я погали.

Неговите дрехи, обаче, представляваха далеч по-малко препятствие. Тя пъхна ръка в сакото му неумело и опита да го докосне, издърпа пламенно жилетката и ризата му. Като бръкна под тирантите на панталоните му, тя успя да измъкне част от ризата, още топла от тялото му.

Двамата си поеха рязко дъх, когато студените й пръсти докоснаха пламтящата кожа на гърба му. Очарована, Биатрикс изследва извивката на отчетливо очертаните му мускули, стегнатото кълбо от сухожилия и кост, удивителната сила, събрана непосредствено под повърхността на кожата му. Откри белезите, следи от болка и борба за оцеляване. След като погали заздравелите шевове, тя ги закри нежно с длан.

Разтърси го силна тръпка. Той простена и притисна уста върху нейната, привличайки тялото й срещу своето, докато двамата намериха еротична матрица, ритъм, в който устните и езикът му се движеха и всмукваха нейните.

Кристофър прекъсна целувката рязко, задъхан. Като обхвана главата й в ръце, той притисна челото си в нейното.

— Вие бяхте, нали? — попита той дрезгаво. — Нали?

Биатрикс усети как се събират сълзи под клепачите й и започна да мига, за да ги преглътне назад. Сърцето й гореше от желание. Сякаш целият й живот я бе водил до този мъж, до този миг на неизречена любов.

Но тя бе прекалено уплашена от гнева му и засрамена от собствените си действия, за да отговори.

Пръстите на Кристофър намериха влажните следи върху горещата й кожа. Устата му докосна треперещите й устни, спря върху едно меко ъгълче и се плъзна нагоре по солената от сълзи буза.

Като я пусна, той отстъпи назад и я изгледа с гняв. Желанието между тях бе толкова силно, че Биатрикс се запита замаяно как той успяваше да поддържа дори такава малка дистанция.

От устните му излезе накъсан дъх. Той оправи дрехите си, движенията му бяха прекалено внимателни, сякаш бе в нетрезво състояние.

— По дяволите. — Гласът му бе нисък и напрегнат. Той излезе от конюшнята.

Албърт, който бе стоял чинно до една ясла, изтича след него. Установявайки, че Биатрикс не върви с тях, териерът се върна към нея и изскимтя.

Биатрикс се наведе да го погали.

— Върви, момче — прошепна тя.

Албърт се поколеба само за миг, след което изтича подир господаря си.

Биатрикс ги гледаше с отчаяние.

* * *

Два дни по-късно бе организиран бал в имението Стоуни Крос, господарската резиденция на лорд и лейди Уестклиф. Трудно би могла да се намери по-красива обстановка от древната къща, построена от златист камък и заобиколена от обширни градини. Всичко това бе разположено на стръмна скала на брега на река Итчън. Като съседи и приятели на лорд и лейди Уестклиф, бяха поканени всички Хатауей. Кам специално беше ценен и чест събеседник на графа, двамата бяха близки приятели от много години.

Въпреки че Биатрикс беше гостувала в имението много пъти преди, тя отново бе поразена от красотата на дома, особено от разточителния интериор. Балната зала не можеше да се сравни с никоя друга с лъскавия си паркет и двойната редица полилеи, по две от дългите стени имаше полукръгли ниши, в които бяха сложени пейки, тапицирани с кадифе.

След като се обслужи със закуски и напитки от дългите маси, Биатрикс влезе в балната зала с Амелия и Катрин. Обстановката преливаше от цветове, жените — облечени в пищни бални рокли, мъжете — пременени с официални костюми в черно и бяло. Блясъкът на кристалните полилеи можеше да се сравни с щедрия парад на бижута по китките, вратовете и ушите на жените.

Домакинът на вечерта, лорд Уестклиф, се появи да размени любезности с Биатрикс, Амелия и Катрин. Биатрикс винаги бе харесвала лорда, учтив и уважаван мъж, чието приятелство бе помагало на семейство Хатауей безброй пъти. Със строгите си черти, гарвановочерна коса и тъмни очи той бе по-скоро изненадващ, отколкото красив. Излъчваше сила и увереност, без да ги изтъква. Уестклиф покани Катрин да танцува с него, знак за благоразположение, който трудно можеше да бъде пропуснат от останалите гости, и тя прие с усмивка.

— Колко е мил — каза Амелия на Биатрикс, докато гледаха лорда да води Катрин към центъра на въртящите се двойки. — Забелязала съм, че винаги се старае да бъде любезен и благосклонен към Хатауей. По този начин никой няма да посмее да се държи пренебрежително с нас.

— Мисля, че харесва оригиналните хора. Той самият е много по-необикновен, отколкото би могло да се предположи.

— Лейди Уестклиф има какво да каже — отвърна Амелия, усмихвайки се.

Отговорът замря върху устните на Биатрикс, когато тя забеляза една прекрасна двойка в другия край на залата. Кристофър Фелън разговаряше с Прудънс Мърсър. Съчетанието от черно и бяло се бе превърнало в официално за много мъже. Върху човек като Кристофър то направо спираше дъха. Той носеше дрехите с естествена небрежност, тялото му бе отпуснато, но изправено, раменете бяха широки и излъчваха сила. Колосаната бяла вратовръзка създаваше рязък контраст със загорялата му кожа, докато светлината на полилеите блестеше върху златистата му коса.

Като проследи погледа й, Амелия вдигна вежди.

— Какъв привлекателен мъж — каза тя. Вниманието й се върна към Биатрикс. — Харесваш го, нали?

Преди Биатрикс да се съвземе, тя погледна сестра си обидено. Наведе поглед към пода и каза:

— В миналото е имало дузина пъти, когато би трябвало да харесам някой определен джентълмен. Който е бил подходящ, непринуден. Но не, аз трябваше да чакам някой специален. Някой, който да накара сърцето ми да се почувства така, сякаш е било стъпкано от слон, хвърлено в Амазонка и изядено от пирани.

Амелия й се усмихна съчувствено. Облечената й в ръкавица ръка се плъзна по ръката на сестра й.

— Скъпа Биа. Дали ще те утеши да чуеш, че такива чувства на увлечение и страст са напълно нормални?

Биатрикс стисна ръката на сестра си. След смъртта на майка им, когато Биатрикс бе дванайсетгодишна, Амелия бе станала извор на безкрайна обич и търпение.

— Това увлечение ли е? — чу се тя да пита тихо. — Защото имам чувството, че е нещо много по-лошо. Като фатална болест.

— Не знам, скъпа. Трудно е да се посочи разликата между любов и увлечение. Времето ще покаже накрая. — Амелия направи пауза. — Той е привлечен от теб — продължи тя. — Всички го забелязахме онази вечер. Защо не го окуражиш, скъпа?

Биатрикс усети гърлото си стегнато.

— Не мога.

— Защо?

— Не мога да обясня — каза отчаяно Биатрикс, — освен да кажа, че го измамих.

Амелия я погледна изненадано.

— Това не ми се вижда възможно. Ти си последният човек, който би измамил някого. Знам го.

— Нямах такова намерение. И той не знае, че съм била аз. Но мисля, че подозира.

— О… — Амелия се намръщи. — Добре. Това не звучи безнадеждно. Може би ще можеш да споделиш с него. Реакцията му може да те изненада. Какво казваше мама обикновено, когато я изкарвахме от търпение?… Любовта прощава всичко. Спомняш ли си?

— Разбира се — кимна Биатрикс. Тя беше написала същата фраза в едно писмо до Кристофър. — Амелия, не мога да обсъждам това сега. Иначе ще се разплача и ще се хвърля на пода.

— О, небеса, не го прави! Някой може да те прегази.

По-нататъшният разговор бе прекъснат, когато един джентълмен дойде да покани Биатрикс на танц. Макар да не й се танцуваше в момента, бе проява на лоши маниери да откаже такава покана на частен бал. Освен ако нямаше правдоподобно извинение като например счупен крак, човек трябваше да танцува.

И наистина, нямаше да е трудно да партнира на този джентълмен, господин Тео Чикъринг. Той бе привлекателен и дружелюбен млад мъж, с когото Биатрикс се бе запознала по време на последния си сезон в Лондон.

— Ще ми окажете ли честта, мис Хатауей?

Тя му се усмихна.

— За мен ще е удоволствие, господин Чикъринг. — И като пусна ръката на сестра си, тя се приближи до него.

— Изглеждате прекрасна тази вечер, мис Хатауей.

— Благодаря ви, много сте любезен. — Биатрикс бе облякла най-хубавата си рокля, ушита от блещукащо анилиново виолетово. Горнището беше изрязано ниско, разкривайки нежна, гладка кожа. Косата й беше навита и вдигната нагоре с многобройни фуркети с перлени връхчета — освен тях тя не носеше други украшения.

Чувствайки как косъмчетата на врата й настръхват, Биатрикс огледа за един кратък миг залата. Погледът й веднага бе посрещнат от студени сиви очи. Кристофър я гледаше без да се усмихва.

Чикъринг грациозно я поведе във валса. След едно завъртане Биатрикс погледна над рамото си, но Кристофър вече не се взираше в нея.

Всъщност, след това той не я погледна нито веднъж.

Биатрикс се застави да се смее и да танцува с Чикъринг, докато тайно си мислеше, че няма защо да се опитва да се преструва на щастлива, когато всъщност не е. Тя дискретно поглеждаше към Кристофър, потънал в разговори с жени, които искаха да флиртуват с него, и мъже, нетърпеливи да чуят разказите му за войната. Сякаш всички искаха да общуват с мъжа, който бе обявен за най-известния герой на Англия. Кристофър понасяше всичко това с хладнокръвие, изглеждаше спокоен и любезен, хвърляйки от време навреме по някоя очарователна усмивка.

— Трудно е на човек да се мери с това — каза Чикъринг на Биатрикс сухо, като кимна по посока на Кристофър. — Слава, огромно богатство и глава, увенчана с буйна коса. Човек дори не може да го презира, защото самичък спечели войната.

Биатрикс се засмя и му хвърли фалшиво състрадателен поглед.

— Вие сте не по-малко впечатляващ от капитан Фелън, господин Чикъринг.

— По какъв критерий? Не съм бил в армията и нямам нито слава, нито голямо богатство.

— Но всичката ви коса е на главата ви — изтъкна Биатрикс.

Чикъринг се засмя.

— Танцувайте с мен отново и ще можете да се забавлявате с гледката на гъстите ми къдрици.

— Благодаря, но вече танцувах с вас два пъти; повече ще е скандално.

— Разбихте сърцето ми — информира я той и тя прихна.

— Има много прекрасни жени тук, които биха били щастливи да го поправят — каза тя. — Идете и ги зарадвайте — джентълмен, който танцува така добре като вас, не бива да бъде монополизиран.

Когато Чикъринг неохотно я остави, тя чу познат глас зад себе си.

— Биатрикс.

Макар да й се искаше да се свие, тя изправи рамене и се обърна към бившата си приятелка.

— Здравей, Прудънс — произнесе тя. — Как си?

Прудънс беше великолепно облечена в рокля с цвят слонова кост, полите й бяха тежка пяна от светла дантела, повдигната през известно разстояние с копринени розички.

— Много съм добре, благодаря. Каква модерна рокля… изглеждаш много пораснала тази вечер, Биа.

Биатрикс се усмихна слабо на този леко снизходителен коментар, идващ от момиче, с година по-малко от нея самата.

— Аз съм на двайсет и три, Пру. И предполагам, че от доста време изглеждам пораснала.

— Разбира се.

Последва дълга, неловка пауза.

— Желаеш ли нещо? — попита Биатрикс направо.

Прудънс се усмихна и се приближи още.

— Да. Искам да ти благодаря.

— За какво?

— Че беше лоялна приятелка. Можеше лесно да развалиш нещата за Кристофър и мен като разкриеш тайната ни, но ти не го направи. Сдържа обещанието си, а аз не вярвах, че ще го направиш.

— Защо да не го направя?

— Предполагам, защото съм си мислила, че може да се опиташ да привлечеш вниманието на Кристофър към себе си. Колкото и нелепо да изглежда.

Биатрикс леко наклони глава на една страна.

— Нелепо?

— Може би това не е правилната дума. Имах предвид неподходящо. Защото мъж в положението на Кристофър се нуждае от изискана жена. Някоя, която да подкрепя положението му в обществото. С неговата слава и влияние той може да влезе един ден в политиката. А трудно ще го направи със съпруга, която прекарва повечето време в гората… или в конюшнята.

Това деликатно напомняне беше като стрела в сърцето на Биатрикс.

„Тя повече подхожда на конюшнята, отколкото на балната зала…“

Биатрикс разтегна устни в безгрижна усмивка, надявайки се, че не изглежда като гримаса.

— Да, спомням си.

— Отново, моите благодарности — сърдечно произнесе Прудънс. — Никога не съм била по-щастлива. Ще се грижа за него много. Скоро ще сме сгодени. — Тя погледна към Кристофър, който стоеше до входа на залата с група джентълмени. — Виж го колко е красив — каза тя с гордост. — Аз наистина го предпочитам в униформата му, с всички онези красиви медали, но изглежда прекрасен в черно, нали?

Биатрикс върна вниманието си към Прудънс, питайки се как да се отърве от нея.

— О, виж!… Мариета Нюбъри. Каза ли й за предстоящия си годеж? Сигурна съм, че ще се зарадва да го чуе.

— Ах, наистина! Ще дойдеш ли с мен?

— Благодаря, но съм ужасно жадна. Ще отида до масата с напитки.

— Скоро пак ще си поговорим — обеща Прудънс.

— Би било чудесно.

Прудънс я остави, размахвайки белите си дантели.

Биатрикс изпухтя и издуха кичур коса от челото си. Хвърли отново поглед към Кристофър, който бе потънал в разговор. Въпреки че изглеждаше невъзмутим, дори с вид на стоик, по лицето му се виждаха ситни капчици пот. Като отклони за миг очи от събеседниците си, той дискретно прокара треперещата си ръка по челото.

Болен ли беше?

Биатрикс го погледна внимателно.

Оркестърът свиреше весела мелодия и тълпата в балната зала се опитваше да надвика музиката. Толкова много шум и цветове… толкова много тела, събрани на едно място. Откъм стаята със закуски и напитки се чу трясък; звън на чаши, потракване на сребърни прибори. Изгърмя тапа от шампанско и Биатрикс видя Кристофър да трепва.

В този момент тя разбра.

Беше му дошло прекалено много. Нервите му бяха опънати до скъсване. Усилието да се контролира го беше изтощило.

Без да се замисля, Биатрикс се приближи бързо до него.

— Ето ви и вас, капитан Фелън — възкликна тя.

Разговорът на мъжете секна при това неудачно прекъсване.

— Не е необходимо да се криете от мен — продължи жизнерадостно Биатрикс. — Спомнете си, че ми обещахте да ме разходите из картинната галерия на лорд Уестклиф.

Лицето на Кристофър остана неподвижно. Само зениците му се разшириха, сивите ириси бяха почти погълнати от черното.

— Така е — произнесе той сковано.

Другите джентълмени се съгласиха незабавно. Това бе единственото, което можеха да направят пред дързостта на Биатрикс.

— Няма да ви задържаме да изпълните обещанието си, Фелън — рече един от тях.

Друг го последва:

— Особено когато става дума за обещание, дадено на такова прелестно създание като мис Хатауей.

Кристофър кимна кратко.

— С ваше разрешение — каза той на компанията и предложи на Биатрикс ръката си. Когато излязоха от стаята, той започна да диша тежко. Потеше се обилно, мускулите на ръката му бяха невероятно стегнати под пръстите й. — Това се отрази зле на репутацията ви — промърмори той, имайки предвид начина, по който се бе държала с него.

— По дяволите репутацията ми.

Запозната с плана на къщата, Биатрикс го поведе към една малка оранжерия навън. Свързаният кръгъл таван се крепеше от тънки колони и бе слабо осветен от факли от околните градини.

Като се облегна на стената на къщата, Кристофър затвори очи и вдиша студения, сладък въздух. Приличаше на човек, който току-що е излязъл от дълго плуване под вода.

Биатрикс застана до него, гледаше го с тревога.

— Вътре беше прекалено шумно, нали?

— Прекалено много от всичко — прошепна той. След миг отвори очи. — Благодаря ви.

— Пак заповядайте.

— Кой беше онзи мъж?

— Кой мъж?

— Онзи, с когото танцувахте?

— Господин Чикъринг? — Сърцето й значително се разведри, когато осъзна, че е забелязал. — О, много приятен джентълмен. Бях се запознала с него в Лондон. — Тя направи пауза. — А успяхте ли да видите също така, че говорих с Пру?

— Не.

— Е, говорих. Тя е напълно убедена, че двамата ще се ожените.

Изражението му не се промени.

— Може би ще се оженим. Тя го заслужава.

Биатрикс не знаеше как да отговори на това.

— Обичате ли я?

Кристофър я изгледа присмехулно.

— Как бих могъл да не я обичам?

Тя се намръщи още повече.

— Ако ще сте саркастичен, мога да се върна вътре.

— Върнете се, тогава. — Той затвори отново очи и продължи да стои, облегнат на стената.

Биатрикс се изкушаваше да направи точно това. Но когато погледна неподвижните му черти, я заля вълна от безкрайна нежност.

Изглеждаше толкова едър и неуязвим, без никакви признаци на емоция, с изключение на онази бръчка между веждите. Но тя знаеше, че е развълнуван. Никой мъж не обичаше да губи контрол, особено мъж, животът на който е зависел толкова често от способността му да се управлява.

О, как й се искаше да може да му каже, че тайната им къща е наблизо.

Елате с мен, щеше да му каже, и аз ще ви заведа на едно хубаво, тихо място…

Вместо това тя извади носна кърпичка от един скрит в роклята й джоб и се приближи до него.

— Не мърдайте. — И като се повдигна на пръсти, внимателно попи лицето му с тънкия плат.

Той й позволи.

Погледна я, когато свърши, устата му беше мрачна.

— Имам такива моменти на… лудост — произнесе той дрезгаво. — Посред разговор или докато правя нещо съвсем обикновено, в главата ми се появява видение. После идва момент на празнота и не знам какво съм казал или направил.

— Какво видение? — попита Биатрикс. — Неща, които сте видели по време на войната?

Той кимна едва забележимо.

— Това не е лудост — поклати глава тя.

— Тогава какво е?

— Не знам.

Безрадостен смях се откъсна от устните му.

— Нямате никаква представа за какво говорите.

— О, нима? — Биатрикс го изгледа напрегнато, питайки се доколко може да му вярва. Инстинктът й за самосъхранение се бореше с желанието да му помогне, да сподели с него. Дързост, на помощ ми ела, помисли си тя мрачно, спомняйки си любимото си изречение от Шекспир. Това беше практически семейното мото на Хатауей.

Много добре. Щеше да му каже срамната тайна, която не бе споделяла с никого извън семейството си. Това щеше да му помогне, рискът си заслужаваше.

— Аз крада разни неща — произнесе тя без заобикалки.

Това привлече вниманието му.

— Моля?

— Дребни неща. Табакери, восък за печати, вехтории. Но никога умишлено.

— Как е възможно да крадете, и същевременно да не е умишлено?

— О, ужасно е — каза Биатрикс искрено. — Примерно съм в магазин или в нечий дом и виждам някакъв дребен предмет… може да е нещо ценно, като бижу, или пък да е незначително, връв, например… и тогава ме завладява най-ужасното чувство. Чувство на тревога, безпокойство… Случвало ли ви се е да ви сърби толкова ужасно, че да ви се струва, че ако не се почешете, ще умрете? И същевременно да не можете?

Устните му се извиха.

— Да. В армията, засърбя ме ходилото на единия ми крак, докато стоях в един окоп, пълен с вода до колене. Това гарантира със сигурност невъзможност да се почешеш.

— Боже мили. Е, аз се опитвам да се сдържам, но нещата се влошават, докато накрая не взема и не пъхна предмета в джоба си. И по-късно, когато се прибера вкъщи, умирам от срам и неудобство, и започвам да търся начини да го върна на собствениците. Семейството ми ми помага. А е толкова по-трудно да върнеш нещо, отколкото да го откраднеш. — Тя направи гримаса. — Понякога дори не съзнавам, че го правя. Точно затова ме изключиха и не можах да завърша училище. Имам цяла колекция от панделки за коса, парчета от моливи, книги… и се опитах да ги върна обратно, но не можех да си спомня откъде е дошло всичко. — Биатрикс го погледна предпазливо, питайки се дали съзира укор върху лицето му.

Но устата му беше спокойна, очите му излъчваха дружелюбност.

— Кога започна това?

— След смъртта на родителите ми. Баща ми отиде да си легне една вечер с болки в гърдите и повече не се събуди. Но с майка ми беше дори още по-лошо… тя спря да говори и да се храни, и се откъсна от всичко и всички. Умря от мъка няколко месеца по-късно. Аз бях много малка, егоцентрична, предполагам — защото се чувствах изоставена. Чудех се защо не ме е обичала достатъчно, за да остане.

— Това не означава, че сте била егоцентрична. — Гласът му беше тих и мил. — Всяко дете би реагирало по този начин.

— Брат ми и сестрите ми се грижеха много добре за мен — каза Биатрикс. — Но скоро след като майка си замина, проблемът ми се появи. По-добре е, отколкото беше… когато се чувствам спокойна и сигурна, тогава не крада изобщо. Само в трудни моменти, когато съм неспокойна и разтревожена. — Тя погледна към Кристофър със съжаление. — Мисля, че вашият проблем ще изчезне с времето като моя. После може да се връща понякога, но само за малко. Няма винаги да е така лошо.

Светлината на факлите проблесна в очите на Кристофър, когато я погледна. Протегна ръце и я придърпа към себе си с бавна, изненадваща нежност. Едната му ръка обхвана челюстта й, по дългите му пръсти имаше мазоли. За изумление на Биатрикс той притегли главата й върху рамото си. Ръцете му бяха около нея. Тя се облегна на него, замаяна от удоволствие, чувствайки равномерното издигане и спускане на гърдите му. Той се заигра с късите кичурчета на тила й, докосването на палеца му изпрати тръпка на екстаз надолу по гърба й.

— Имам едно ваше сребърно копче за ръкавели — каза колебливо Биатрикс, притиснала буза към гладката материя на сакото му. — И една четка за бръснене. Отидох да върна четката, но вместо това откраднах копчето. Страхувах се да направя опит да ги върна, защото бях напълно сигурна, че само ще открадна още нещо.

От гърдите му се откъсна весел смях.

— Защо изобщо сте взели четката ми за бръснене?

— Казах ви, не се сдържах…

— Не. Имам предвид за какво сте се тревожили?

— О, не е важно.

— За мен е важно.

Биатрикс се дръпна и го погледна. Тревожех се за вас. Но гласно произнесе:

— Не си спомням. Трябва да се връщам вътре.

Ръцете му около нея се разхлабиха.

— Мислех, че не се тревожите за репутацията си.

— Е, мисля, че би могла да понесе известен ущърб — произнесе Биатрикс благоразумно. — Стига да не се разбие цялата на парчета.

— Идете тогава. — Ръцете му се отдръпнаха от нея и тя тръгна. — Но, Биатрикс…

Тя спря и го погледна несигурно.

— Да?

Погледът му се закова в нейния.

— Искам си четката за бръснене обратно.

Бавна усмивка изви устните й.

— Скоро ще ви я върна — обеща тя и го остави сам в лунната светлина.