Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хатауей (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love in the Afternoon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 112 гласа)

Информация

Сканиране
viki_kati (2014)
Разпознаване и начална корекция
MiroD54 (2014)
Допълнителна корекция
asayva (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Лайза Клейпас. Любовни писма

ИК „Ергон“, София, 2013

Американска Първо издание

Редактор: Сергей Райков

Оформление: Димитър Стоянов — Димо

ISBN: 978-619-165-008-8

История

  1. — Добавяне

Трета глава

До капитан Кристофър Фелън

I-ви стрелкови батальон

Планински базов лагер

Инкерман, Крим

3 декември, 1854 г.

Скъпи Кристофър,

Тази сутрин прочетох, че повече от две хиляди от нашите са били убити в последната битка. Казаха, че един офицер е бил пронизан с щик. Не сте били вие, нали? Нали не сте ранен? Толкова се страхувам за вас. И много съжалявам, че приятелят ви е бил убит.

Вече украсяваме за празниците, закачаме бодлива зеленика и имел. Изпращам ви коледна картичка, нарисувана от един местен художник. Обърнете внимание на пискюлите и връвчицата отдолу — когато се дръпне, веселяците отляво гаврътват чашите си с вино. («Гаврътват» е странна дума, нали? Но е една от любимите ми.)

Харесвам старите, обикновени коледни песни. Харесва ми това, че всички Коледи си приличат. Харесва ми да ям сливов пудинг, макар всъщност да не обичам сливов пудинг. Има някакво успокоение в ритуала, нали?

Албърт изглежда прекрасно куче, може би на външен вид не е благородник, но вътрешно е верен и дълбоко емоционален.

Притеснявам се, че може да ви се случи нещо. Надявам се да сте невредим. Паля свещ за вас на елхата всяка вечер.

Отговорете ми колкото се може по-бързо.

Искрено ваша,

Прудънс

 

 

П.С. Споделям обичта ви към мулетата. Много непретенциозни създания, които никога не се надуват с произхода си. Във връзка с това, на човек му се иска някои хора да бъдат малко по-упорити.“

* * *

До госпожица Прудънс Мърсър

Стоуни Крос

Хемпшир

1 февруари 1855 г.

Скъпа Пру,

Боя се, че наистина бях прободен с щик. Как усетихте? Случи се, когато се изкачвахме по една височина, за да настигнем една руска артилерийска батарея. Бях ранен незначително, определено не си заслужава да се обсъжда.

На четиринайсети ноември имаше буря, която разруши лагера и потопи френските и британски кораби в пристанището. Мнозина изгубиха живота си и за съжаление голяма част от зимните запаси и екипировка ги няма. Предполагам, че точно това е, което се разбира под «трудностите на военния живот». Гладен съм. Снощи сънувах храна. Обикновено сънувам вас, но снощи — съжалявам, че трябва да го кажа — вие бяхте засенчена от агнешко със сос от джоджен.

Адски студено е. Сега спя с Албърт. С него сме другари по легло, но и двамата трябва да го понесем, за да не измръзнем от студ. Албърт стана задължителна част от ротата — пренася съобщения под обстрел и тича много по-бързо от човек. Освен това е отличен караул и разузнавач.

Има няколко неща, които научих от Албърт…

1. Всяка храна е честно спечелена, преди всъщност да я излапа някой друг.

2. Спи винаги, когато можеш.

3. Не лай, освен ако не е наложително.

4. Преследването на собствената опашка понякога е неизбежно.

Надявам се да прекарате прекрасно Коледа. Благодаря ви за картичката — получих я на 24 декември и обиколи цялата рота, повечето от момчетата никога не бяха виждали коледна картичка дотогава. Преди най-после да ми я върнат, картоненият джентълмен, прикрепен към пискюла, гаврътна доста чаши.

На мен също ми харесва думата «гаврътва». Трябва да кажа, че винаги съм харесвал необикновените думи. Ето ви една: «люпило», гнездо. Кобилата на господин Кеърд роди ли вече? Може би ще помоля брат ми да направи оферта. Човек никога не знае кога може да му потрябва добро муле.“

* * *

„Скъпи Кристофър,

Струва ми се прекалено скучно да се изпращат писма по пощата. Иска ми се да можех да намеря по-интересен начин… Бих завързала малък свитък за крачето на птица, или бих ви изпратила писмо в бутилка. Но в интерес на експедитивността ще се доверя на Кралските пощи.

Току-що прочетох в «Таймс», че проявявате все по-голям героизъм. Защо трябва да поемате такива рискове? Обичайният дълг на един войник е достатъчно опасно нещо. Грижете се за безопасността си, Кристофър — заради мен, ако не заради самия вас. Молбата ми е напълно егоистична… няма да понеса, ако писмата ви спрат да пристигат.“

* * *

„Толкова съм далеч, Пру. Стоя извън живота си и го гледам. Сред цялата тази бруталност открих простото удоволствие да галиш куче, да четеш писмо и да гледаш нощното небе. Тази вечер съм почти сигурен, че видях древното съзвездие Аргус… наречено на кораба, с който Язон и екипажът му тръгнали, за да открият Златното руно. Доколкото знам, човек няма как да види Аргус, освен ако не е в Австралия, но все пак съм почти сигурен, че го зърнах.

Моля ви да забравите онова, което ви бях писал преди: наистина искам да ме чакате. Не се омъжвайте за никого, преди да се прибера.

Чакайте мен.“

* * *

„Скъпи Кристофър,

Това е парфюмът на март: дъжд, кал, перушина, мента. Всяка сутрин и всеки следобед пия чай от мента, подсладен с мед. Напоследък се разхождам много. Явно мисля по-добре навън.

Миналата нощ беше необикновено ясна. Гледах небето, за да открия Аргус. Не ме бива никак със съзвездията. Никога не мога да разпозная някое, освен Орион и пояса му. Но колкото повече се взирах, толкова повече небето ми заприличваше на океан и тогава видях цяла флотилия от кораби, направени от звезди. Една от флотилиите хвърли котва на луната, докато другите отплаваха. Представих си, че двамата сме на един от тези кораби, които се носят по луната.

Всъщност, намирам океана за разстройващ. Прекалено голям. Предпочитам повече горите около Стоуни Крос. Те са винаги очарователни и пълни с обикновени чудеса… паяжини блестят на дъжда, под падналите дънери на дъбовете се показват нови издънки. Иска ми се да бяхте тук с мен. И да слушаме заедно как вятърът шумоли в листата над нас, прекрасна, нежна мелодия… музиката на дърветата!

Докато седя тук и ви пиша, бях събула обувките си и бях подпряла крак прекалено близо до печката. Случва ми се понякога да изгоря чорапа си и дори веднъж се наложи да тропам с крака, когато започнаха да пушат. Но дори след всичко това не успях да се освободя от навика си. Така че сега можете да ме откриете сред тълпата дори с превързани очи. Просто следвайте миризмата на изгорели чорапи. Изпращам ви в плика перце от червеношийка, което намерих по време на разходката ми тази сутрин. Носи късмет. Дръжте го в джоба си.

Сега, докато пишех това писмо, изпитах странно чувство, сякаш стоите в стаята пред мен. Сякаш писалката ми се превърна в магически жезъл и ви призовах да се появите. Сякаш ако искам достатъчно силно…“

* * *

„Скъпа Прудънс,

Пазя перцето от червеношийка в джоба си. Откъде знаете, че имам нужда да нося някакъв амулет по време на битка?

През изминалите две седмици бях през повечето време в окопа, беше истински ад. Това вече не е кавалерийска война, а инженерна и артилерийска. Албърт стои в траншеята с мен, излиза само колкото да занесе някое съобщение до бойната линия.

По време на затишие се опитвам да си представя, че съм на друго място. Представям си как сте подпрели крака на печката и дъхът ви мирише сладко на ментов чай. Представям си как се разхождам в горите на Стоуни Крос заедно с вас. Ще се радвам да видя някои обикновени чудеса, но не мисля, че мога да ги открия без вас. Нуждая се от помощта ви, Пру. Мисля, че може би сте единственият ми шанс да стана отново част от света.

Изпитвам странното чувство, че имам повече спомени за вас, отколкото е в действителност. Били сме заедно само няколко пъти. Един танц. Един разговор. Една целувка. Иска ми се да мога да преживея отново тези моменти. Иска ми се да ги бях ценил повече. Снощи отново ви сънувах. Не можех да видя лицето ви, но ви чувствах близо до мен. Вие ми шепнехте.

Последния път, когато ви държах, не знаех коя всъщност сте. Или кой съм аз. Ние така и не погледнахме под повърхността. Може би е по-добре, че не сме го направили — не мисля, че можех да ви оставя, ако ви бях почувствал така, както сега.

Ще ви кажа за какво се бия. Не за Англия, не за съюзниците й, нито за патриотична кауза. Всичко се свежда само до надеждата да бъда с вас.“

* * *

„Скъпи Кристофър,

Накарахте ме да осъзная, че думите са най-важното нещо на света. И че никога не са били по-важни, отколкото сега. В момента, в който Одри ми даде последното ви писмо, сърцето ми започна да бие по-бързо и трябваше да се скрия в тайната ми къща, за да го прочета на спокойствие.

Още не съм ви казала… миналата пролет при една от разходките ми намерих най-странната постройка в гората, самотна тухлена кула и каменен зид, целите покрити с бръшлян и мъх. Това е било отдалечена част от имението Стоуни Крос, принадлежало на лорд Уестклиф. По-късно, когато попитах лейди Уестклиф за това, тя каза, че поддържането на тайна къща било местен обичай в Средновековието. Господарят на къщата може би я е използвал като място, където да държи метресите си. Веднъж един от предците на Уестклиф се скрил там от собствените си кръвожадни придворни. Лейди Уестклиф каза, че мога да посещавам тайната къща, когато поискам, тъй като е била отдавна изоставена. Ходя често там. Тя е моето тайно кътче, моето светилище… а сега, когато знаете за него, то е вече и ваше.

Току-що запалих свещ и я сложих на прозореца. Истинска малка Пътеводна звезда за вас, която да ви доведе у дома.“

* * *

„Скъпа Прудънс,

Сред всички шумове, мъже и лудост се опитвам да мисля за вас във вашата тайна къща… моята принцеса в кула. И моята Пътеводна звезда на прозореца.

Нещата, които човек трябва да прави на война… Мислех, че всичко ще стане много по-лесно с времето. И съжалявам, че ще го кажа, но съм бил прав. Боя се за душата си. За нещата, които съм направил, Пру. Нещата, които все още трябва да правя. Щом не очаквам Господ да ми прости, как мога да моля вас да го сторите?“

* * *

„Скъпи Кристофър,

Любовта прощава всичко. Дори не е нужно да молите.

След като ми писахте за Аргус, започнах да чета за звездите. Имаме много книги за тях, тъй като те бяха от специален интерес за баща ми. Аристотел твърди, че звездите са направени от материал, различен от четирите земни елемента — по същество еднакъв с този, от който е направена човешката психика. Ето защо човешкият дух се стреми към звездите. Може би не е много научно, но на мен ми харесва идеята, че във всекиго от нас има малко звездна светлина.

Мисля за вас като за мое собствено съзвездие. Колко сте далеч, скъпи приятелю, но не по-далеч от тези неподвижни звезди в душата ми.“

* * *

„Скъпа Пру,

Подреждаме се за дълга обсада. Не се знае кога ще имам шанса да пиша отново. Това не е моето последно писмо, а последно само за известно време. Не се съмнявайте, че един ден ще се върна при вас.

До момента, в който ще мога да ви държа в ръцете си, тези изтъркани и слаби думи са единственият начин да стигна до вас. Колко беден превод на любовта са те! Думите не могат да бъдат справедливи към вас, нито пък да уловят онова, което означавате за мен.

И все пак… обичам ви. Заклевам се в светлината на звездите… няма да напусна този свят, докато не чуете тези думи от мен.“

* * *

Седнала на един голям, паднал дъб дълбоко в гората, Биатрикс вдигна очи от писмото. Не осъзнаваше, че плаче, докато не усети полъха на бриза срещу мокрите си страни. Мускулите на лицето й я заболяха, когато се опита да се съвземе.

Беше й писал на трийсети юни, без да знае, че му е писала същия ден. Нямаше как човек да не види в това знак.

Не бе преживявала такава горчива загуба, такъв агонизиращ копнеж, откакто родителите й бяха починали. Това, разбира се, бе друг вид скръб, но носеше същия вкус на безнадеждна нужда.

Какво направих?

Тя, която бе преминавала винаги през живота с безпощадна честност, беше извършила непростима лъжа. А истината щеше да влоши нещата още повече. Ако Кристофър Фелън откриеше, че му е писала под фалшива самоличност, щеше да я презре. А ако не разбереше, Биатрикс винаги щеше да бъде „момичето, което е за обора“. Нищо повече.

„Не се съмнявайте, че ще се върна при вас…“

Тези думи бяха предназначени за Биатрикс, макар да бяха адресирани до Прудънс.

— Обичам ви — прошепна тя и сълзите й потекоха по-бързо.

Как я бе обзело това чувство? Боже мили, тя почти не си спомняше как изглежда Кристофър Фелън, и въпреки това сърцето й се свиваше при мисълта за него. И най-лошото от всичко: декларациите на Кристофър по всяка вероятност бяха внушени от трудностите на войната. Този Кристофър, когото тя познаваше от писмата… мъжа, когото обичаше… можеше да изчезне в мига, в който той се завърнеше у дома.

Нямаше да излезе нищо добро от цялата тази работа. Тя трябваше да спре това. Не можеше повече да се преструва, че е Прудънс. Не беше честно, особено по отношение на Кристофър.

Биатрикс бавно пое към къщи. Когато се прибра, се натъкна на Амелия, която извеждаше малкия си син Рей навън.

— А, ето те — възкликна Амелия. — Искаш ли да дойдеш с нас до конюшните? Рей ще поязди понито си.

— Не, благодаря. — Биатрикс се усмихна така, сякаш я бяха уболи. Всички от семейството й се опитваха да я включат в живота си. Всички бяха изключително щедри в това отношение. Но въпреки това тя се чувстваше изоставена като стара мома.

Ексцентрична и самотна. Не на място, като животните, които държеше.

Съзнанието й направи един несвързан скок, опитвайки се да си спомни мъжете по време на танците, вечерите и соаретата. Никога не й бе липсвало мъжко внимание. Може би трябваше да окуражи някой от тях, да избере вероятен кандидат, за когото да се омъжи и да приключи с това. Може би й беше орисано да се омъжи за човек, когото не обича?

Но това щеше да бъде друг вид страдание.

Тя плъзна пръсти в джоба на роклята си и напипа писмото от Кристофър Фелън. Листът, който той беше сгънал, накара стомахът й да се свие силно.

— Много си мълчалива напоследък. — Амелия я изгледа изучаващо със сините си очи. — Изглеждаш сякаш си плакала. Тревожи ли те нещо, скъпа?

Биатрикс сви рамене смутено.

— Предполагам, че съм потисната заради болестта на господин Фелън. Според Одри състоянието му се влошило.

— О… — Изражението на Амелия стана загрижено. — Иска ми се да имаше нещо, което можем да направим. Ако напълня кошница със сливова ракия и желиран крем, ще им я занесеш ли?

— Разбира се. Ще отида по-късно този следобед.

Оттегляйки се в уединението на стаята си, Биатрикс седна пред бюрото и извади писмото. Щеше да пише на Кристофър още веднъж, нещо безлично, обичайни любезности. По-добре, отколкото да продължи да го лъже.

Тя внимателно отвори мастилницата, натопи перото и започна:

„Скъпи Кристофър,

Тъй като изключително много ви уважавам, скъпи приятелю, ще бъде глупаво и за двама ни да прибързваме, докато още сте далеч. Имате най-искрените ми благопожелания за здраве и благополучие. Смятам, обаче, че всяко споменаване на каквито и да било чувства между нас трябва да бъде отложено до завръщането ви. Всъщност, може би е най-добре да приключим кореспонденцията си…“

С всяко изречение ставаше все по-трудно да накара пръстите си да се движат. Писалката трепереше в стегнатата й ръка и тя усети, че в очите й отново бликват сълзи.

Глупости! — промърмори.

Буквално я болеше да реди подобни лъжи. Гърлото й се беше стегнало и не можеше да диша.

Като дишаше с усилие, тя грабна друг лист хартия и бързо написа няколко реда, само за пред себе си, надявайки се, че така ще намали силната болка, която се бе събрала в гърдите й:

„Скъпи Кристофър,

Не мога да ви пиша повече.

Аз не съм тази, за която ме мислите.

Не възнамерявах да ви изпращам любовни писма, но станаха такива. По пътя си към вас думите ми се превръщаха в сърдечни трепети върху листа.

Върнете се, моля ви, върнете се у дома, и ме намерете.“

Погледът й се замъгли. Като остави писмото настрани, тя се върна към първоначалното си писмо и го завърши, изразявайки своите благопожелания и молитви за неговото безопасно завръщане.

Колкото до любовното писмо, тя го смачка и го пъхна в чекмеджето. По-късно щеше да го изгори на специална церемония, и да гледа как всяка прочувствена дума изгаря и става на пепел.