Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хатауей (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love in the Afternoon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 112 гласа)

Информация

Сканиране
viki_kati (2014)
Разпознаване и начална корекция
MiroD54 (2014)
Допълнителна корекция
asayva (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Лайза Клейпас. Любовни писма

ИК „Ергон“, София, 2013

Американска Първо издание

Редактор: Сергей Райков

Оформление: Димитър Стоянов — Димо

ISBN: 978-619-165-008-8

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Десет месеца, след като Биатрикс му бе писала за последно, от Кристофър нямаше кореспонденция. Беше писал на Одри, но в скръбта си по Джон Одри не можеше да говори с никого, освен с Биатрикс.

Кристофър бил ранен, предаде Одри, но се възстановил в лазарета и се върнал на бойното поле. Търсейки постоянно във вестниците името му, Биатрикс откри безброй разкази за неговата смелост. По време на дългите месеци блокада на Севастопол той бе станал най-награждаваният войник от артилерията, беше се окичил с Кръст за храброст, с медали за Кримската кампания при Алма, Инкерман, Балаклава и Севастопол, беше произведен също така в Рицар на Легиона на честта от Франция, освен това бе получил и медал „Меджидие“ от Турция.

За съжаление на Биатрикс приятелството й с Прудънс охладня в деня, в който Биатрикс й каза, че вече не може да пише на Кристофър.

— Но защо? — възрази Прудънс. — Мислех, че ти е приятно да си кореспондираш с него.

— Вече не ми е приятно — отвърна Биатрикс с глух глас.

Приятелката й я бе погледнала невярващо.

— Не ми се вярва, че ще го изоставиш така. Какво ще си помисли той, когато писмата спрат да идват?

Въпросът накара стомаха на Биатрикс да се свие от вина и желание. Тя едва се осмели да заговори:

— Не мога да продължа да му пиша, без да му казвам истината. Става прекалено лично… Аз… чувствам, че се забърквам прекалено много. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?

— Единственото, което разбирам, е, че си егоистка. Направи така, че да не мога вече да му изпратя и едно писмо, защото веднага ще забележи разликата между твоя и моя почерк. Единственото, което можеш да направиш, е да го държиш на къса верижка за мен, докато се върне.

— Защо го искаш? — намръщи се Биатрикс. Не й харесваше израза „да го държи на къса верижка“… сякаш Кристофър беше безмозъчна кукла. Една измежду многото. — Имаш достатъчно ухажори.

— Да, но капитан Фелън стана военен герой. Може дори да бъде поканен на вечеря с кралицата при завръщането си. И сега, след като брат му е мъртъв, той ще наследи имението Ривъртън. Което го прави почти толкова привлекателна партия, колкото един лорд.

Въпреки че и преди се бе изненадвала от плиткоумието на Прудънс, сега Биатрикс усети раздразнение. Кристофър заслужаваше повече от това да бъде оценяван толкова повърхностно.

— Минава ли ти през ума, че ще се е променил от войната? — попита тя тихо.

— Ами, може и да бъде ранен, макар да се надявам, че ще му се размине.

— Имам предвид, че ще се е променил като характер.

— Защото е участвал в битка? — Прудънс сви рамене. — Предполагам, че ще му се е отразило, да.

— Чела ли си репортажите за него?

— Бях заета напоследък — оправда се Прудънс.

— Капитан Фелън спечели медала „Меджидие“ за спасяването на ранен турски офицер. Няколко седмици по-късно изпълзял до един военен склад, който току-що е бил обстрелван, с десет убити френски войници и пет извадени от строя оръдия. Застанал зад останалото оръдие и задържал позицията сам срещу врага в продължение на осем часа. В един друг случай…

— Не е нужно да знам всичко това — възрази Прудънс — Защо ми го разказваш, Биа?

— Защото той може да се върне като съвсем различен човек. И ако те е грижа за него, трябва да се опиташ да разбереш през какво е преминал. — Тя подаде на Прудънс един пакет с писма, превързани с тясна синя панделка. — Като начало, започни с тях. Трябваше да препиша писмата, които съм му писала, така че да можеш и ти да ги прочетеш. Но се боя, че не се сетих.

Прудънс прие пакета неохотно.

— Много добре, ще ги прочета. Но съм сигурна, че Кристофър няма да иска да говори за писмата, когато се върне — ще ме има на живо до себе си.

— Трябва да се опиташ да го разбереш по-добре — настоя Биатрикс. — Струва ми се, че го искаш по съвсем погрешни причини… при положение че има толкова много правилни. Той го заслужава. Не заради смелостта си в битките и заради всички онези лъскави медали… всъщност, това е най-малката част от онова, което е той. — Като млъкна за миг, Биатрикс си помисли печално, че оттук нататък трябва да избягва хората и да започне да прекарва отново времето си с животните. — Капитан Фелън писа, че когато двамата сте се опознали по-добре, никой от вас не изглеждал както на повърхността.

— Повърхността на какво?

Биатрикс я изгледа студено и си помисли, че за Прудънс единственото нещо под повърхността е друга повърхност.

— Той каза, че ти си може би единственият му шанс да се върне към света.

Прудънс я изгледа странно.

— Може би все пак е по-добре, че спря да му пишеш. Имам чувството, че мислиш прекалено много за него. Надявам се не смяташ, че Кристофър някога би… — Тя млъкна деликатно. — Няма значение.

— Знам какво се канеше да кажеш — каза Биатрикс сухо. — Разбира се, че нямам илюзии. Не съм забравила, че той веднъж ме сравни с кон.

— Не те е сравнил с кон — възрази Прудънс. — Всъщност каза, че мястото ти е в конюшните. Обаче той е прекалено изтънчен мъж и никога не би бил щастлив с момиче, което прекарва повечето време с животни.

— Предпочитам компанията на животните пред компанията на всички, които познавам — сопна се Биатрикс. Тя мигновено съжали за нетактичното си изказване, особено след като видя, че Прудънс го приема лично. — Съжалявам. Нямах предвид…

— Тогава може би е по-добре да отидеш при животните си — произнесе с леден тон Прудънс. — Ще си много по-щастлива да си говориш с някой, който не може да ти отговаря.

Биатрикс се сдържа и напусна къщата на Мърсърови. Но не преди Прудънс да извика след нея:

— Заради всички нас, Биа, трябва да ми обещаеш да не казваш никога на капитан Фелън, че ти си писала писмата. Няма смисъл. Дори и да му кажеш, той няма да те иска. Това ще ни накара да се чувстваме неловко и ще е източник на негодувание. Мъж като него никога не би простил такава лъжа.

След този ден Биатрикс и Прудънс повече не се срещаха, с изключение на случаите, когато се разминаваха на някое събитие.

Биатрикс се измъчваше, питайки се как ли е Кристофър, дали Албърт е с него, дали раните му зарастват правилно… но тя вече нямаше право да задава въпроси за него.

Сякаш нищо не се бе случило.

* * *

За радост на цяла Англия Севастопол падна през септември 1855 г. и на следващата година през февруари почнаха мирни преговори. Кам отбеляза, че макар Британия да е спечелила, това е пирова победа — не може да се сложи цена на един разбит или изгубен човешкия живот. Циганско разсъждение, с което Биатрикс напълно се съгласи. Общо повече от сто и петдесет хиляди съюзнически войници бяха умрели от бойни рани или болести, както и над сто хиляди руснаци.

Когато бе дадена дългоочакваната заповед войниците да се приберат у дома, Одри и госпожа Фелън научиха, че стрелковият батальон на Кристофър ще пристигне в Доувър в средата на април и ще се отправи за Лондон. Войниците се очакваха с голямо нетърпение, а на Кристофър се гледаше като на национален герой. Снимката му беше изрязана от вестниците и сложена на витрините в магазините, а разказите за смелостта му се повтаряха отново и отново в таверните и кафенетата. Написаха се дълги приветствени свитъци от гражданите и от аристокрацията, които щяха да му бъдат връчени; бяха изработени три церемониални саби с гравирани върху тях скъпоценни камъни и неговото име, и политиците нямаха търпение да го наградят за достойната му служба.

Но в деня, когато стрелковите части пристигнаха в Доувър, Кристофър мистериозно отсъстваше от празненствата. Тълпите на кея приветстваха стрелковия батальон и чакаха появата на изкусния стрелец, но Кристофър явно бе избрал да избегне ентусиазираното сборище, церемонии и банкети… той не дойде дори на тържествената вечеря, дадена от кралицата и нейния съпруг.

— Какво според теб се е случило на капитан Фелън? — попита Амелия, по-голямата сестра на Биатрикс, след като минаха още три дена, а той продължаваше да не се появява. — Доколкото си го спомням, той беше доста социален мъж, който обожаваше да се намира в центъра на вниманието.

— С отсъствието си привлича още повече внимание — изтъкна Кам.

— Той не търси внимание — не се сдържа Биатрикс. — Просто се оттегля от обществото.

Кам вдигна едната си вежда, изглеждаше развеселен.

— Като лисица? — попита той.

— Да. Лисиците са хитри. Дори когато изглежда, че се насочват в обратна на целта си посока, те винаги правят завой и накрая я докопват. — Биатрикс се поколеба, погледът й стана далечен, като се взря през близкия прозорец към гората, помрачена от сурова и неохотна пролет… прекалено много източен вятър, прекалено много дъжд. — Капитан Фелън иска да се прибере у дома. Но ще стои далеч, докато хрътките спрат да обикалят около него.

Тя млъкна и се замисли, а Кам и Амелия продължиха да говорят. Беше само чувство… но тя изпита странното усещане, че капитан Фелън е някъде наблизо.

— Биатрикс. — Амелия застана до нея на прозореца и я прегърна през раменете. — Тъжна ли си, скъпа? Може би трябва да отидеш в Лондон за сезона, както направи приятелката ти Прудънс. Можеш да отседнеш при Лео и Катрин, или при Попи и Хенри в хотела…

— Нямам никакво желание да участвам в сезона — каза Биатрикс. — Направих го четири пъти и това беше много.

— Но след това ти беше много търсена. Джентълмените те обожаваха. А и сега може да има някой нов.

Биатрикс вдигна поглед нагоре.

— В лондонското общество никога няма някой нов.

— Вярно е — съгласи се Амелия след кратък размисъл. — И все пак ми се струва, че ще е по-добре да отидеш в града, отколкото да стоиш тук в провинцията. Тук е прекалено тихо за теб.

Дребно, тъмнокосо момче се втурна в стаята на конче от пръчка с боен вик, размахвайки дървена сабя. Беше Рей, четири и половина годишният син на Амелия и Кам. Докато детето препускаше, краят на пръчката случайно блъсна една стояща лампа със синьо стъкло. Кам реагира инстинктивно и хвана лампата, преди да се е разбира на пода.

Като се завъртя, Рей погледна към баща си на пода и се наведе над него, смеейки се.

Двамата започнаха да се боричкат и Кам се обърна към съпругата си:

— Вече не е чак толкова тихо.

— Липсва ми Жадо — оплака се Рей, имаше предвид братовчед си и любимия си другар в игрите. — Кога се връща?

Мерипен, Уин, сестрата на Амелия, и техният малък син Джейсън, наричан галено Жадо, бяха заминали преди месец в Ирландия, за да посетят имението, което Мерипен щеше да наследи един ден. Тъй като дядо му боледуваше, Мерипен се бе съгласил да остане за неопределено време, за да опознае имението и арендаторите.

— Не съвсем скоро — информира го със съжаление Кам. — Може би не преди Коледа.

— Това е прекалено много — въздъхна Рей.

— Имаш и други братовчеди, скъпи — обади се Амелия.

— Те всички са в Лондон.

— Едуард и Емалин ще дойдат тук през лятото. А междувременно си имаш малкото си братче.

— Но Алекс не ми е интересен — оплака се Рей. — Той не може да говори, нито да хвърля топка. Освен това се напишква.

Амелия се опита безуспешно да потисне един изблик на смях.

— Той няма да се напишква вечно.

Като възседна гърдите на баща си, Рей погледна Биатрикс.

— Искаш ли да си играем, лельо?

— Разбира се. На топчета? На клечки?

— На война — каза момчето. — Аз ще съм кавалеристът, а ти ще си руснаците и ще те гоня около живия плет.

Биатрикс се усмихна на сестра си.

— Съвсем логично.

Рей скочи, хвана ръката на леля си и я задърпа навън.

— Хайде, лельо — започна да я убеждава той. — Обещавам, че няма да те убода със сабята си както миналия път.

— Не ходи в гората, Рей — извика Кам след тях. — Един от арендаторите каза, че някакво изгубено куче излязло от храсталаците тази сутрин и едва не го нападнало. Той си помислил, че може да е бясно.

Биатрикс спря и се обърна назад към Кам.

— Какво куче?

— Някакъв мелез с рунтава козина като на териер. Арендаторът твърди, че кучето отмъкнало една от неговите кокошки.

— Не се тревожи, тате — каза Рей уверено. — Аз съм в безопасност с Биатрикс. Всички животни я обичат, дори бесните.