Лайза Клейпас
Любовни писма (28)

Двадесет и седма глава

Първата реакция на Биатрикс беше да застане между съпруга си и непознатия, но Кристофър я избута зад себе си. Като дишаше тежко от страх и шок, тя погледна над рамото му.

Мъжът беше облечен в цивилни дрехи, които висяха по приличните му на скелет крайници. Беше висок, с тежка структура, и гледаше така, сякаш не е спал или ял от месеци. Разрошената му тъмна коса плачеше за подстригване. Той ги гледаше с дивия поглед на луд. Въпреки това не беше трудно да се види, че някога е бил красив. Сега приличаше на останка от корабокрушение. Млад мъж с възрастно лице и отнесени очи.

— Върнах се от мъртвите — произнесе дрезгаво Бенет. — Не си мислил, че ще го направя, нали?

— Бенет… Марк. — Когато Кристофър заговори, Биатрикс усети лекия, почти недоловим тремор, който премина през тялото му. — Така и не разбрах какво ти се е случило.

— Не. — Револверът се тресеше в ръката на Бенет. — Ти беше прекалено зает да спасяваш Фенуик.

— Бенет, остави това проклето нещо. Аз… тихо, Албърт… това, че те оставих тогава, едва не ме уби.

— Но го направи. А аз преминах през ада след това. Гних и гладувах, докато ти стана най-големият герой на Англия. Предател. Негодник… — Той насочи пистолета към гърдите на Кристофър. Биатрикс си пое рязко дъх и се сви до гърба му.

— Трябваше да спася първо Фенуик — произнесе хладно Кристофър, макар пулсът му да препускаше. — Нямах избор.

— Как ли пък не! Просто искаше славата, затова че си спасил висш офицер.

— Мислех, че с тебе е свършено. А ако заловяха Фенуик, щяха да измъкнат от него всички важни сведения.

— Тогава е трябвало да го застреляш и да измъкнеш мен оттам.

— Ти си се побъркал — сопна му се Кристофър. Което вероятно не бе най-умното нещо, което трябва да се каже на човек в неговото състояние. Само че Биатрикс не го обвиняваше. — Да застрелям хладнокръвно беззащитен войник? Не бих могъл. Дори и той да е Фенуик. Ако искаш да ме застреляш заради това, хайде, давай, да те вземат мътните! Но ако падне и косъм от главата на съпругата ми, ще те завлека в ада със себе си. Същото важи и за Албърт — той беше ранен, докато те пазеше.

— Албърт не беше там.

— Оставих го с теб. Когато се върнах да те взема, едното му ухо беше почти отрязано. А теб те нямаше.

Бенет примига и го изгледа несигурно. Погледът му се премести върху Албърт. Той изненада Биатрикс, като се наведе и направи знак на кучето.

— Ела тук, момче.

Албърт не помръдна.

— Той разбира какво е оръжие — чу Биатрикс да произнася Кристофър отсечено. — Няма да дойде, освен ако не го оставиш настрана.

Бенет се поколеба. След това бавно остави револвера на земята.

— Хайде — каза той на кучето, което изскимтя объркано.

— Иди, момче — заповяда му Кристофър с нисък глас.

Албърт се приближи до Бенет предпазливо, размахвайки опашка. Бенет поглади рошавата му глава и го почеса зад врата. Като изсумтя, Албърт го близна по ръката.

Облегната на гърба на Кристофър, Биатрикс усети как напрежението го напуска.

— Албърт наистина беше там — произнесе Бенет с различен глас. — Спомням си как ме ближеше по лицето.

— Мислиш ли, че щях да го оставя с теб, ако не съм имал намерение да се върна? — поиска да знае Кристофър.

— Няма значение. Ако ситуацията беше обратната, аз щях да застрелям Фенуик и да спася теб.

— Не, нямаше.

— Щях — настоя Бенет несигурно. — Аз не съм като теб, негодник такъв! — Той седна на земята и зарови лице в козината на Албърт. Гласът му беше глух, когато каза: — Трябваше поне да ме довършиш, преди да ги оставиш да ме заловят.

— Но не го сторих. И ти оцеля.

— Цената на оцеляването не си струваше. Нямаш представа през какво преминах. Не мога да живея с това. — Бенет пусна Албърт, измъченият му поглед се спря на револвера до него.

Преди да е успял, обаче, да вземе оръжието, Биатрикс каза:

— Носи, Албърт. — Албърт грабна револвера на мига и й го занесе. Тя внимателно го хвана, след което погали кучето по главата. — Добро момче.

Бенет зарови глава в ръцете си, в поза на отчаяние, която Биатрикс познаваше прекалено добре, и произнесе няколко неразбираеми думи.

Кристофър коленичи до него и го потупа по гърба.

— Виж. Ти не си сам. Имаш приятели. По дяволите, Бенет… ела вкъщи с нас. Разкажи ми какво си преживял. Ще те изслушам. А после ще намерим начин да живеем с това, защото нямаме друг избор. Но сега ми позволи да ти помогна.

* * *

Те заведоха Бенет в къщата, където той рухна от изтощение, глад и нервна умора. Преди Кристофър да успее да каже на госпожа Клокър какво е нужно, тя схвана ситуацията и разпореди на слугите какво да правят. Това бе домакинство, свикнало с болестта и нуждите на инвалид. Донесоха вана, приготвиха спалня и поднос с лека и питателна храна. След като се погрижи за Бенет, госпожа Клокър му даде лекарство за усилване и лауданум.

Кристофър отиде до леглото на Бенет и се загледа в почти неузнаваемите черти на стария си приятел. Страданията го бяха променили и външно, и вътрешно. Но той щеше да се възстанови. Кристофър щеше да се погрижи.

И с тази надежда и чувство за цел, той усети едно ново и крехко чувство на освобождение. Бенет не беше мъртъв. От всички грехове, които тежаха на съвестта му, поне този бе свален.

Бенет погледна към него сънливо, изпълнените му с живот му някога очи сега бяха мътни и безизразни.

— Ще останеш при нас, докато се оправиш — каза Кристофър. — Няма да се опиташ да си тръгнеш, нали?

— Няма къде да отида — промърмори Бенет и потъна в сън.

Кристофър излезе от стаята, затвори вратата внимателно и тръгна бавно към другото крило на къщата.

Таралежът Медуза се разхождаше небрежно по коридора. Тя спря при приближаването на Кристофър. Лека усмивка докосна устните му. Той се наведе да вземе животинката, както Биатрикс му бе показала, подпъхвайки ръце под нея. Бодлите се прибраха, когато той я вдигна и я обърна към себе си. Отпуснат и любопитен, таралежът го гледаше с вечната си таралежа усмивка.

— Медуза — произнесе той нежно, — не бих те съветвал да излизаш от кошарката си нощем. Някоя от прислужниците може да те намери и тогава какво? Току-виж си се оказала в умивалника и са започнали да те използват за търкане на тигани. — И като я отнесе до частния салон на горния етаж, той я върна в кошарката й.

След това се отправи към спалнята на Биатрикс; помисли си, че съпругата му сигурно възприема горкия Бенет като поредното ранено създание. Тя не се бе поколебала да го покани в техния дом. Не можеше и да се очаква друго от Биатрикс.

Влезе тихо в стаята и видя съпругата си пред тоалетката й да изпилява внимателно ноктите на останалата лапичка на Лъки. Котката я наблюдаваше с досада, помръдвайки мързеливо с опашка.

— … трябва да стоиш далеч от възглавниците на канапето — поучаваше я Биатрикс, — иначе госпожа Клокър ще откъсне главите и на двете ни.

Погледът на Кристофър мина по дългите, елегантни линии на тялото й, които прозираха на блясъка на лампата през муселинената й нощница.

В този миг Биатрикс усети присъствието му, стана и отиде при него с естествена, неосъзната грация.

— Боли ли те главата? — Тя се протегна да докосне малкия пластир на слепоочието му. При цялата суматоха около идването на Бенет в дома им, не бе останало време и възможност за разговор насаме.

Той се наведе и остави нежна целувка върху устните й.

— Не. От такава корава глава като моята куршумите отскачат.

Тя опря ръка отстрани на лицето му.

— Какво се случи, когато говори с полковник Фенуик? И той ли се опита да те убие?

Кристофър поклати глава.

— Това го правят само приятелите ми.

Биатрикс се усмихна леко.

— Лейтенант Бенет не е луд, да знаеш. С времето, като си почине, ще се оправи.

— Надявам се.

Сините й очи потърсиха неговите.

— Обвиняваш се, нали?

Той кимна.

— Взех възможно най-доброто решение за онзи момент. Но това не прави последиците по-лесни за понасяне.

Биатрикс притихна за миг, явно обмисляше нещо. Отдръпвайки се от него, тя отиде до тоалетната масичка.

— Имам нещо за теб. — Тя се разрови из малкото чекмедже и извади сгънат лист хартия. — Писмо.

— От теб? — изгледа я той въпросително.

Биатрикс поклати глава.

— От Джон. Написал го е, преди да умре. Одри не искаше да ти го дава. Но аз мисля, че е време да го прочетеш.

Кристофър не направи крачка да го вземе, само се пресегна и я придърпа по-близо до себе се. Вдигна шепа от спуснатата й кестенява коса и я разтърка в бузата си.

— Прочети ми го.

Двамата отидоха до леглото и седнаха. Кристофър задържа погледа си върху профила на Биатрикс, когато тя разгъна писмото и започна да чете.

„Скъпи Кристофър,

Явно ми остава по-малко време, отколкото се надявах. Признавам, че съм изненадан от това колко кратък се оказа този живот. Когато се обърна да го погледна, виждам, че съм отделял прекалено много време за погрешни неща и недостатъчно за тези, които са имали значение. Но виждам също, че съм бил далеч по-благословен от други мъже. Не е нужно да те моля да се грижиш за Одри и за майка ни. Знам, че ще го правиш в степента, в която те ти позволят.

Ако четеш това, то значи си се върнал от войната и поемаш отговорности, за които не си бил подготвен. Нека ти предложа няколко съвета. Наблюдавал съм те през целия ти живот… неспокойния ти характер, вечното ти неудовлетворение. Ти слагаш хората, които обичаш на пиедестал, а това неизбежно води до разочарование от тях. Правиш същото и спрямо себе си. Скъпи ми братко, ти си най-лошият си враг. Ако се научиш да престанеш да очакваш невъзможната перфектност от себе си и от другите, може би ще намериш щастието, което винаги ти се е изплъзвало.

Прости ми, че не успях да оцелея… и прости на себе си, че си оцелял.

Това е животът, за който си бил предопределен. Нито един ден не бива да бъде пропилян.

Джон“

Кристофър мълча известно време, гърдите му бяха стегнати. Беше толкова в стила на брат му… този любящ, леко назидателен тон.

— Ако знаеш колко силно усещам липсата му — прошепна той. — Познаваше ме толкова добре.

— Познавал те е такъв, какъвто си бил — каза Биатрикс. — Но аз мисля, че си се променил. Сега вече не очакваш перфектност. Как иначе би могъл да обясниш факта, че си бил привлечен от мен?

Кристофър нежно взе лицето й в ръце.

— Ти си моята идея за перфектност, Биатрикс.

Тя се наведе и носовете им се докоснаха.

— Прости ли си? За това, че си оцелял?

— Опитвам се. — Близостта на топлото й, оскъдно облечено тяло, бе прекалено много, за да я понесе. Той плъзна ръка зад тила й и я целуна по шията. След това я съблече, като се опитваше да удържа нуждата, която заплашваше да излезе от контрол. Извършваше всяко движение леко, внимателно, докато тялото го болеше от яростно желание да я има. Ръцете му се плъзнаха по нея.

Той остави езика си да изследва устата й в момента, в който проникна в нея, а ръцете му стиснаха тъмната коприна на косата й. Тя се опита да помръдне, но той я държеше здраво, вкусвайки удоволствието да е в нея; дъхът й премина в стон и тя се разтрепери. Ритъмът на тялото й се ускори, нежна розовина обагри кожата й. Но въпреки вълчия си глад той не искаше още да свършва. С агонизиращо усилие се насили да остане още малко вътре в нея.

Тя извика, хълбоците й се вдигнаха срещу него.

— Кристофър, моля те…

— Ш-ш-шт… — притисна я той надолу и я целуна по врата, спускайки се към гърдите. Дръпна зърното в устата си, галейки я със зъби и език, като оставяше следа от влажна топлина. От гърлото й излязоха кратки звуци на копнеж, а вътрешните й мускули го обхванаха в безпомощен ритъм. Той го последва, натисна напред, като я оставяше да го стисне при всяко издърпване. — Погледни ме — прошепна той и миглите й се повдигнаха, за да разкрият глъбините на душата й.

Той подпъхна ръка под главата й и остави една разтапяща целувка върху устните й, докато в същото време проникваше в нея все по-дълбоко. Тя го прие, обви ръце и крака около него, задържайки го с цялото си тяло. Той забърза ритъма, любенето му стана диво и невъздържано, когато обязди с бърз, безмилостен ритъм хълбоците й. Извивайки се нагоре, тя се разтърси силно, плътта й го хвана в стегнати, влажни вълни, които доведоха до внезапно освобождение.

Двамата бяха прекалено замаяни от любов, за да помръднат. Удовлетворен от чувството да се разкрие, да свали гарда, Кристофър остави ръката си да броди по нея не сексуално, а с благоговение. Тя се опъна и затисна краката му под бедрото си, ръцете й зашариха по гърдите му. Като се изкачи върху него, тя разтърка уста и нос по косъмчетата на гърдите му. Той лежеше неподвижно под топлото й тяло, оставяйки я да си играе и да го изследва.

Накрая се изкъпаха и Биатрикс изгаси всички лампи, освен тази на нощното шкафче.

— Време е за сън — прошепна тя.

Кристофър застана на прага и загледа как съпругата му се пъха под завивките, а плитката й се извива по рамото й. Тя го погледна окуражаващо и след миг той се чу да казва:

— Избирам лявата страна.

Изгасна и последната лампа.

Той отиде до леглото и я взе в прегръдките си. Останаха заедно и в съня.