Лайза Клейпас
Любовни писма (24)

Двадесет и трета глава

Усетила напрегнатата неподвижност на Кристофър, Биатрикс го изчака да допие виното си.

— О, Боже — каза тя с достатъчно висок глас, за да привлече вниманието на хората около тях. — Боя се, че целият този възторг ми изглежда малко преувеличен и глупав. Капитан Фелън, ако не възразявате, бихте ли ме придружили до гостната…?

Въпросът бе посрещнат със съчувствен шепот, както всяко доказателство за нежната женска природа винаги е било окуражавано.

Опитвайки се да изглежда крехка и изнурена, Биатрикс увисна на ръката на Кристофър, докато той я извеждаше от балната зала. Вместо да отидат в гостната, обаче, те се оказаха навън, на една пейка край покритата с чакъл алея.

Седяха заедно, безмълвно свързани. Кристофър я прегърна и притисна устни в косата й. Тя се заслуша в нощните звуци от близката гора; цвърчене и шумолене, мелодично крякане на жаби, изпляскване на птичи криле. По едно време усети как гърдите на Кристофър се повдигат и спускат в дълга въздишка.

— Съжалявам — каза тя тихо, знаеше, че мисли за Марк Бенет, приятеля, когото не бе могъл да спаси. — Разбирам защо този медал ти е толкова омразен.

Кристофър не отговори. От почти осезаемото напрежение, което той излъчваше, тя разбра, че от всички мрачни спомени, които криеше, този бе един от най-лошите.

— Възможно ли е да отхвърлиш медала? — попита тя. — Да откажеш да го приемеш?

— Не доброволно. Трябва да направя нещо незаконно или отвратително, за да бъде приложена клаузата за изключване.

— Можем да измислим някакво престъпление, което да извършиш — предложи Биатрикс. — Сигурна съм, че семейството ми ще има някои отлични идеи.

Кристофър я погледна, очите му приличаха на сребристи стъкла на лунната светлина. За миг Биатрикс се изплаши, че шегата й може да го е разгневила. Но миг след това от гърлото му се откъсна смях и той я стисна в прегръдките си.

— Биатрикс — прошепна. — Никога няма да спра да се нуждая от теб.

Останаха навън малко повече време, отколкото би трябвало, като се целуваха и галеха, докато останаха без дъх и възбудени. Скоро след това се надигнаха от пейката и тръгнаха обратно към къщата.

Когато Биатрикс се смеси с гостите, като бърбореше весело и отбиваше любопитството, преди да са го проявили, тя продължи да хвърля тайни погледи към Кристофър. Той изглеждаше спокоен и овладян по военен маниер. Всички му се умилкваха, дори онези, чиито социален ранг и аристократична кръв далеч засенчваха неговите. Въпреки контролираната фасада, тя усещаше неговото безпокойство, може би дори враждебност, в опитите да се нагоди към пейзажа, който някога му бе толкова познат. Той се чувстваше не на място сред старите си приятели, никой от които не искаше да се замисли за реалността на онова, което бе преживял и правил през войната. Медалите, златните нашивки и патриотичната музика бяха единственото, което всеки се чувстваше длъжен да обсъжда. По тази причина той не можеше да си позволи да разкрива чувствата си.

— Биатрикс. — До нея се приближи Одри и леко я дръпна, преди да е започнала друг разговор. — Ела с мен. Искам да ти дам нещо.

Двете отидоха до стълбището зад къщата, което водеше към една странно оформена стая на втория етаж. Това бе едно от многото очарователни неща в къщата Рамзи, че стаи и ексцентрични места без определено предназначение изглеждаха сякаш израснали органично от главното жилище.

Двете жени седнаха една до друга на стъпалата.

— Направила си Кристофър толкова по-добър човек — каза Одри. — Когато се върна от войната, си помислих, че завинаги е загубил способността си да бъде щастлив. Но сега се справя далеч по-добре със себе си… няма нищо общо с мрачния, навъсен субект от преди. Дори майка му забеляза разликата… и е доволна.

— Тя се държа мило с мен — каза Биатрикс. — Макар да се виждаше, че не съм онова, което е очаквала от бъдещата си снаха.

— Не — призна Одри с усмивка. — Но е решена да направи най-доброто, на което е способна. Ти си единственият шанс за запазване на Ривъртън в нашия клон на семейството. Ако двамата с Кристофър нямате деца, имението ще отиде у нейните братовчеди, нещо, което тя не би понесла. Мисля си, че сигурно щеше да ме харесва много повече, ако бях успяла да зачена.

— Съжалявам — прошепна Биатрикс и взе ръката й в своята.

Усмивката на Одри посърна.

— Не трябваше да бъде така. Това е урокът, който трябваше да науча. На някои неща не им е писано да бъдат, човек може само да се пази от тях или да ги приеме. Джон ми каза преди да умре, че трябва да бъдем благодарни за времето, което ни е било дадено. Каза, че вижда нещата съвсем ясно, как животът му го напуска. Което ме води към онова, което исках да ти дам.

Биатрикс я погледна очаквателно.

Одри внимателно извади един сгънат лист от ръкава си. Беше незапечатано писмо.

— Преди да го прочетеш — каза Одри, — трябва да ти обясня. Джон го написа в седмицата, преди да умре — и ми го даде, за да го предам на Кристофър, когато — или ако — се върне. Но след като го прочетох, не бях сигурна какво да правя с него. Когато Кристофър се върна от Крим беше толкова раздразнителен и избухлив… Помислих си, че е по-добре да изчакам. Защото, независимо че Джон ме помоли, знаех, че не бива още да навреждам на Кристофър след всичко, което е преживял.

Очите на Биатрикс се разшириха.

— Мислиш, че това писмо може да му навреди?

— Не знам. Въпреки роднинството ни не го познавам чак толкова добре, че да преценя. — Одри сви рамене безпомощно. — Ще разбереш какво имам предвид, след като го прочетеш. Не искам да го дам на Кристофър, преди да съм сигурна, че ще му се отрази добре и че няма да създаде неволни тревоги у него. Оставям го в твоите ръце, Биатрикс, и вярвам в мъдростта ти.