Лайза Клейпас
Любовни писма (12)

Единадесета глава

… Кристофър се опита да възпре треперенето на мускулите си. Усещаше пулса си в ушите. Запита се замаяно как до такава степен бе изгубил контрол и бе реагирал без да мисли. Не осъзнаваше нищо, докато не се намери легнал върху Биатрикс, опитвайки се да я защити, опитвайки се да защити двамата… и когато яростното биене на сърцето му се оттегли от ушите му, си даде напълно сметка какво беше направил.

Бе съборил една беззащитна жена на земята. Беше се хвърлил върху нея като луд. Боже. Почувства се дезориентиран и повече от побъркан. Можеше да я нарани.

Трябваше да й помогне да стане, да й предложи извинение. Вместо това обаче гледаше как любопитните му пръсти отиват към шията й и галят малката ямичка. По дяволите, какво правеше той?

Беше минало много време, откак го бе държала жена. Толкова беше хубаво, че не можеше да се накара да я пусне. Тялото й обгърна неговото с гъвкава женска сила. Тези тънки, нежни пръсти продължаваха да галят тила му. Никога не бе виждал такива сини очи, чисти и тъмни като бристолско синьо стъкло.

Кристофър се опита да си спомни причините, поради които не трябваше да я желае. Опита се дори да призове мисълта за Прудънс, но беше невъзможно. Затвори очи и усети дъха й върху брадичката си. Чувстваше я навсякъде, с цялото си тяло, ароматът й бе в ноздрите и гърлото му, топлината й проникваше в него.

Сякаш всичките месеци и години на нужда се бяха дестилирали до този единствен момент, до това стройно тяло под неговото. Страхуваше се от онова, което можеше да й стори. Знаеше, че трябва да се претърколи, да се отдръпне, но единственото, което можеше, бе да потъне в усещането за нея, съблазняващото повдигане и спускане на гърдите й, разтворените й крака под полата. Милувката на пръстите й по тила му предизвиква тръпки на удоволствие и в същото време накара плътта му да гори от нужда.

Той отчаяно хвана ръцете й и ги прикова над главата й.

Така беше по-добре.

И много по-зле.

Погледът й го провокира, подкани го да се приближи. Можеше да усети силата на желанието в нея, излъчваше се като топлина, и всичко в него му отговаряше. Очарован, той загледа как по кожата й се разлива руменина. Прииска му се да проследи с пръсти и уста пътя на тази руменина.

Вместо това, обаче, тръсна глава, за да я проясни.

— Съжалявам — каза той и си пое въздух. — Съжалявам. — Безрадостен смях остърга гърлото му. — Непрекъснато ви се извинявам.

Китките й се отпуснаха в хватката му.

— Вината не беше ваша.

Кристофър се зачуди как, по дяволите, можеше да изглежда толкова сдържана. С изключение на червените петна по бузите тя не показваше признаци на неловкост. През него премина бързо, дразнещо чувство, че е бил манипулиран.

— Съборих ви на пода.

— Не беше умишлено.

Усилията й да го накара да се чувства по-добре имаха обратния ефект.

— Умисълът е без значение, когато ви събори на пода някой два пъти по-едър от вас.

Той пусна ръцете й.

— Това често ли ви се случва? — попита той сардонично.

— О, да. Кучета, деца… всички се хвърлят към мен.

Кристофър го разбираше напълно. Да се хвърлиш върху нея бе най-приятното нещо, което бе правил от години.

— Тъй като не съм нито куче, нито дете — каза той, — нямам извинение.

— Прислужницата изпусна подноса. Реакцията ви беше напълно разбираема.

— Нима? — попита горчиво Кристофър. — Проклет да съм, ако разбирам.

— Естествено, че е разбираемо — каза Биатрикс, докато той й помагаше да стане от пода. — Дълго време е трябвало да се хвърляте, за да се прикривате всеки път, когато избухне снаряд или граната, или прелети куршум. Само защото сте се върнали вкъщи не означава, че тези рефлекси могат лесно да бъдат изоставени.

Кристофър не можеше да се начуди… щеше ли Прудънс да му прости толкова бързо и щеше ли да реагира с такова самообладание?

Лицето му потъмня, когато му хрумна друга мисъл. Имаше ли изобщо право да ходи при Прудънс, когато поведението му бе толкова непредсказуемо? Не можеше да я подлага на риск. Трябваше първо да се съвземе. Но как? Рефлексите му бяха прекалено силни, прекалено бързи.

При продължителното му мълчание Биатрикс отиде при Албърт и се наведе да го погали. Кучето се търкулна по гръб, предлагайки коремчето си.

Кристофър оправи дрехите си и пъхна ръце в джобовете на панталоните си.

— Ще преосмислите ли решението си? — погледна го Биатрикс. — Ще ми разрешите ли да взема Албърт?

— Не — отвърна кратко Кристофър.

— Не? — повтори тя, сякаш отказът му бе немислим.

Кристофър се намръщи.

— Не трябва да се безпокоите. Оставил съм на слугите специални инструкции. Ще се грижат добре за него.

Лицето на Биатрикс се изопна от възмущение.

— Не се съмнявам.

Жегнат, той изрече грубо:

— Иска ми се да изпитвам същата наслада да слушам мненията ви, с каквато вие ги предлагате, госпожице Хатауей.

— Отстоявам възгледите си, когато знам, че съм права, капитан Фелън. Докато вие отстоявате своите главно от инат.

Кристофър я изгледа с каменно изражение.

— Ще ви изпратя.

— Не се затруднявайте. Знам пътя. — Тя тръгна към вратата, гърбът й беше силно изправен.

Албърт понечи да я последва, но Кристофър му изкомандва да се върне обратно.

Спирайки на прага, Биатрикс се обърна и хвърли на Кристофър многозначителен поглед.

— Моля ви, поздравете от мен Одри. Надявам се двамата да прекарате добре в Лондон. — Тя се поколеба. — Ако нямате нищо против, предайте благопожеланията ми на Прудънс, когато я видите, и й предайте посланието ми.

— Какво е то?

— Кажете й — изрече бързо Биатрикс, — че няма да наруша обещанието си.

— За какво става дума?

— Тя ще разбере.

* * *

Точно три дена след като Кристофър и Одри заминаха за Лондон, Биатрикс отиде в къщата на Фелън, за да се поинтересува за Албърт. Както очакваше, кучето беше предизвикало истински хаос в къщата, лаеше и виеше непрекъснато, беше разкъсало килимите и тапицериите на парчета и бе ухапало ръката на портиера.

— И освен това — каза й госпожа Клокър, — не иска да яде. Ребрата му се четат. Господарят ще побеснее, ако му се случи нещо. О-о, това е най-дразнещото куче, най-отвратителното същество, което някога съм виждала!

Една прислужница, която лъскаше перилата, не можа да се сдържи и да не изкоментира:

— Плаши ме до лудост. Не мога да спя нощем, защото вие така, че ще събуди и умрелите.

Икономката изглеждаше обидена.

— Така е. Само че господарят каза, че не трябва да позволяваме на никого да взема Албърт. И тъй като аз нямах търпение да се отърва от проклетия звяр, боя се, че господарят ще се ядоса още повече.

— Аз мога да му помогна — каза тихо Биатрикс. — Знам как.

— На господаря или на кучето? — не се сдържа госпожа Клокър. Тонът й беше кисел и отчаян.

— Мога да започна с кучето — произнесе Биатрикс многозначително.

Двете се спогледаха.

— Де да можехте — промърмори госпожа Клокър. — Тази къща не изглежда като място, където нещата могат да се подобрят. А по-скоро като място, където всичко чезне и гасне.

Това повече от всичко друго подтикна Биатрикс към решение.

— Госпожо Клокър, не бих ви молила никога да пренебрегнете инструкциите на капитан Фелън. Обаче… ако случайно съм подочула да казвате на някоя от прислужничките къде държите Албърт в момента, тогава едва ли ще сте виновна, нали? А ако Албърт успее да се измъкне и да избяга… и ако някакъв непознат го намери и се погрижи за него, но не ви уведоми веднага, не може да ви обвинят, нали?

Госпожа Клокър я погледна със светнало лице.

— Ужасна сте, мис Хатауей.

Биатрикс се усмихна.

— Да, знам.

Икономката се обърна към прислужницата.

— Нели — произнесе тя отчетливо. — Искам да ти напомня, че държим Албърт в малката синя барака близо до кухненската градина.

— Да, госпожо. — Прислужницата дори не погледна Биатрикс. — А аз пък трябва да напомня на вас, госпожо, че каишката му е на полукръглата масичка в антрето.

— Много добре, Нели. Може би трябва да изтичаш и да кажеш на другите слуги и на градинаря да не забелязват, ако някой излезе и отиде до синята барака.

— Да, мадам.

Когато прислужницата се отдалечи забързано, госпожа Клокър погледна Биатрикс благодарно.

— Чувала съм, че правите чудеса с животните, мис Хатауей. А точно от това се нуждае този звяр тук.

— Аз не предлагам чудеса — усмихна се Биатрикс. — Само постоянство.

— Бог да ви благослови, госпожице. Албърт е свирепо същество. Ако кучето е най-добрият приятел на човека, страхувам се за капитан Фелън.

— Аз също — каза искрено Биатрикс.

След няколко минути тя намери синята барака.

Бараката, предназначена за прибиране на градинарските инструменти, се разтресе, когато затвореното в нея куче се хвърли към стената. Разнесе се бесен лай, когато Биатрикс отиде по-наблизо. Макар да не се съмняваше в способността си да се справи с него, оглушителният му лай, който прозвуча почти страховито, бе достатъчен да я накара да спре.

— Албърт?

Лаенето стана още по-страстно, прекъсвано от време на време от вой и скимтене.

Биатрикс бавно се отпусна на земята и подпря гръб срещу бараката.

— Успокой се, Албърт — каза тя. — Ще те пусна да излезеш, когато се успокоиш.

Териерът изръмжа и побутна вратата.

Тъй като се бе консултирала с няколко книги, посветени на кучета, едната от които се отнасяше специално за териери, Биатрикс бе напълно сигурна, че тренирането на Албърт с техники, включващи надмощие или наказание, не биха били ефикасни. Всъщност, може би дори щяха да влошат нещата. Териерите, се казваше в книгата, често се опитват да надхитрят човеците. Единственият метод беше да бъдат награждавани за добро поведение с храна и мило отношение.

— Разбира се, че си нещастен, бедното ми момче. Той е далече, а твоето място е до него. Но аз дойдох да те взема и докато него го няма, ще поработим върху маниерите ти. Може би няма да успеем да те превърнем в галено кученце… но аз ще ти помогна да се научиш да се разбираш с другите. — Тя спря, преди да добави със замислена усмивка: — Разбира се, аз не мога да се държа както трябва в изискано общество. Винаги си мисля, че има голяма доза неискреност в любезностите. Ето, виждаш ли как се успокои вече. — Тя стана и дръпна резето. — Първо правило, Албърт: много е грубо да хапеш хора.

Албърт неочаквано се хвърли върху нея. Ако не се държеше за рамката на вратата, щеше да я събори. Като скимтеше и размахваше опашка, кучето се изправи на задни крака и мушна муцуната си в нея. Беше дръглив и рунтав, и от него се разнасяше зловоние.

— Доброто ми куче — каза Биатрикс, като го галеше и чешеше грубата му козина. Тя се опита да надене каишката около врата му, само че той се извъртя по гръб, треперещите му лапи щръкнаха във въздуха. Като се смееше, тя разтърка коремчето му. — Ела у дома с мен, Албърт. Мисля, че ще се разбираш много добре с Хатауей — или най-малкото, след като те изкъпя хубавичко.