Лайза Клейпас
Любовни писма (17)

Шестнадесета глава

— Биатрикс, виж кой е дошъл! — изтича Рей до ливадата с Албърт, който подтичваше до него.

Биатрикс работеше с един купен наскоро кон, който бе лошо трениран като жребче и продаден от недоволния собственик. Конят имаше потенциално опасния навик да се вдига на задни крака и едва не бе смачкал един ездач, който се беше опитвал да го дисциплинира. Конят стана неспокоен при вида на момчето и кучето, но Биатрикс го успокои и започна бавно да обикаля оградената ливада.

Тя погледна Рей, който се беше изкачил на оградата и бе седнал на най-горната греда. Албърт отпусна муцунка на най-долната греда и я загледа внимателно.

— Сам ли дойде Албърт? — попита изненадана Биатрикс.

— Да. Нямаше каишка. Мисля, че сигурно е избягал от къщи.

Преди Биатрикс да успее да отговори, конят спря и започна да се вдига на задните си крака раздразнено. Тя веднага освободи поводите и се наведе напред, обвивайки дясната си ръка около врата му. Веднага щом животното започна да се успокоява, тя го подкара напред. Тя обръщаше бързо коня в полукръг, първо надясно, после наляво, като накрая отново го подкара напред.

— Защо правиш така? — попита Рей.

— Това е нещо, на което баща ти ме научи. По този начин му внушаваш, че той и ти трябва да работите заедно. — Тя потупа коня по врата и той продължи спокойно. — Човек никога не трябва да дърпа поводите, когато конят се вдига на задни крака — това може да го накара да падне назад. Когато усетя, че става по-добър, започвам да го карам да се движи по-бързо. Когато върви, не може да се вдига на задните си крака.

— Как разбираш, че е станал по-добър?

— Не може да се определи точният момент — каза Биатрикс. — Просто ще продължа да работя с него и той ще се подобрява малко по малко.

Тя слезе и отведе коня до оградата, а Рей го потупа по копринения гръб.

— Албърт — наведе се Биатрикс да погали кучето. — Какво правиш тук? От господаря си ли си избягал?

Той размаха опашка ентусиазирано.

— Дадох му малко вода — каза Рей. — Може ли да го задържим за следобеда?

— Боя се, че не. Капитан Фелън ще се притеснява за него. Ще отида да му го върна.

Момчето въздъхна тежко.

— Щях да те помоля да дойда с теб, но трябва да довърша уроците си. С нетърпение очаквам деня, в който ще знам всичко. Тогава няма да се налага да чета повече книги или да смятам.

Биатрикс се засмя.

— Не искам да те обезкуражавам, Рей, но не е възможно да се знае всичко.

— Мама знае. — Рей млъкна замислено. — Или поне татко казва, че ние трябва да се преструваме, че знае, защото това я прави щастлива.

— Баща ти — обясни му със смях Биатрикс — е един от най-мъдрите мъже, които познавам.

Едва когато беше на половината път към дома на Фелън, с подтичващия отстрани Албърт, тя си спомни, че още е с бричове и ботуши. Несъмнено странното облекло щеше да подразни Кристофър.

Не бе чула и една дума от него през седмицата след бала в имението Стоуни Крос. И въпреки че със сигурност не очакваше да я посети, това би бил сърдечен жест от негова страна. Бяха съседи, в края на краищата. Тя излизаше да се разхожда всеки ден, надявайки се да го срещне, но от него нямаше следа.

Нямаше как да е по-очевидно, че Кристофър не се интересува от нея по никакъв начин. Което я накара да стигне до заключението, че е било груба грешка да споделя с него. Бе дръзнала да предположи, че нейният проблем е сравним с неговия.

— Наскоро осъзнах, че вече не съм влюбена в него — каза тя на Албърт, когато наближаха къщата на Фелън. — Такова облекчение. Сега изобщо не съм нервна пред перспективата да го видя. Предполагам, това е доказателство, че онова, което съм изпитвала, е било просто увлечение. Защото напълно се изпари. И не би могло да ми пука по-малко за това какво прави сега или за кого се жени. О, какво чувство на върховна свобода. — Тя погледна кучето, което не изглеждаше толкова убедено от изреченията й, и въздъхна тежко.

Стигайки входа на къщата, Биатрикс слезе от коня и подаде поводите на един слуга. Потисна смутената си усмивка, когато го видя как я гледа с увиснала челюст.

— Дръжте коня ми в готовност. Няма да се бавя. Хайде, Албърт.

На входната врата бе посрещната от госпожа Клокър, която се смая от облеклото й.

— Мис Хатауей, за-за-защо… — заекна икономката — сте облечена така…

— Да, много съжалявам, знам, че не е прилично, но тръгнах набързо. Днес Албърт се появи у дома и дойдох да ви го върна.

— Благодаря — кимна икономката объркано. — Дори не съм забелязала, че го няма. При положението, в което е господарят…

— Какво положение? Какво му е? — разтревожи се Биатрикс.

— Не трябва да казвам.

— Напротив, трябва. Аз съм идеалният човек, с когото можете да споделите. Много съм дискретна… мога да го кажа най-много на животните. Да не би капитан Фелън да е болен? Случило ли се е нещо?

Гласът на икономката се сниши до шепот:

— Преди три нощи усетихме, че от стаята на господаря излиза пушек. Господарят беше пиян като свиня, да ме прощавате, и хвърлил военната си униформа в огъня, заедно с всичките си медали на нея! Успяхме да спасим медалите, въпреки че дрехите бяха съсипани. След това господарят се заключи в стаята си и започна да пие постоянно. Не е спирал. Разредихме с вода алкохола, доколкото можахме, но… — Тя сви безпомощно рамене. — Не иска да говори с никого. Не е докоснал храната, която му изпращам горе. Повиках доктор, но той не поиска да се срещне с него, а когато вчера доведохме пастора, заплаши да го убие. Обмисляме идеята да изпратим да доведат госпожа Фелън.

— Майка му?

— Боже мой, не. Младата госпожа Фелън. Не мисля, че майка му ще е от помощ.

— Да, Одри е добър избор. Тя е уравновесена и го познава добре.

— Проблемът е — каза икономката, — че ще отнеме най-малко два дни, докато дойде… и се страхувам…

— Какво?

— Тази сутрин той поиска бръснач и гореща вана. Страхуваме се да му ги дадем, но и не смеем да откажем. Чудя се дали няма да се нарани.

На Биатрикс мигновено се изясниха две неща: първо, икономката никога не би й доверила толкова много, ако не беше отчаяна, и второ, Кристофър страдаше ужасно.

Тя изпита болка заради него. Всичко, което си беше казала за новонамерената си свобода, за умрялото си увлечение, се оказваше абсурдно. Беше луда по него. Щеше да направи всичко за него. Запита се разтревожено от какво има нужда той, какви думи биха го утешили. Не можеше да измисли нищо умно. Единственото, което знаеше, беше, че иска да е с него.

— Госпожо Клокър — започна тя внимателно. — Питам се дали… е възможно да не забележите, че се качвам на втория етаж?

Икономката се ококори.

— Аз… госпожице Хатауей… не мисля, че е безопасно. Нито пък разумно.

— Госпожо Клокър, семейството ми винаги е вярвало, че когато се сблъскаме с голям и на пръв поглед невъзможен проблем, най-доброто решение се намира от лудите, а не от разумните хора.

Изражението на икономката стана объркано, тя отвори уста да възрази, но я затвори.

— Ако извикате — произнесе тя след миг, — ще ви се притечем на помощ.

— Благодаря, но съм сигурна, че няма да е необходимо.

Биатрикс влезе в къщата и тръгна към стълбището.

Тъй като Албърт я последва, тя се наведе и го погледна:

— Не, момче. Остани тук.

— Хайде, Албърт — подкани го икономката, — ще ти намерим някакви остатъци в кухнята.

Кучето смени посоката без да спира, подтичвайки щастливо с госпожа Клокър.

Биатрикс тръгна по стъпалата без да бърза. Колко пъти, помисли си тя мрачно, се беше опитвала да разбере някое ранено диво животно. Но бе съвсем друго да проникне под мистерията на едно човешко същество.

Като стигна до вратата на Кристофър, почука тихо. Не последва никакъв отговор и тя влезе.

За нейна изненада стаята бе изпълнена с дневна светлина, късното августовско слънце осветяваше малките прашинки, които се носеха във въздуха. Въздухът миришеше на алкохол и дим, и на сапун за баня. В единия ъгъл на стаята стоеше преносима вана, по килима се виждаха влажни отпечатъци от стъпки.

Кристофър лежеше на неоправеното легло, облегнат върху хаотично нахвърляна купчина от възглавници, и стискаше в ръка бутилка бренди. Безразличният му поглед се премести към Биатрикс и се спря върху нея, очите му се оживиха.

Той бе облечен в светлобежови панталони, закопчани само донякъде и… нищо повече. Тялото му напомняше златна дъга върху леглото, стройно и мускулесто. Белезите помрачаваха бронзовата му кожа на места… виждаше се неравна триъгълна форма там, където щикът бе пронизал рамото, както и още много разпръснати белези от шрапнел, малка кръгла вдлъбнатина от едната му страна, която сигурно бе причинена от куршум.

Кристофър бавно се надигна и остави бутилката на страничната масичка. Седнал на ръба на матрака, с боси крака на пода, той гледаше Биатрикс без изражение. Къдриците на косата му бяха още влажни, с цвят на старо злато. Колко широки бяха раменете му, решителните им извивки преминаваха в силните линии на ръцете.

— Защо сте тук? — Гласът му прозвуча дрезгаво от дългото мълчание.

Биатрикс някак успя да отдръпне очарования си поглед от проблясващите косъмчета на гърдите му.

— Дойдох да върна Албърт — каза тя. — Днес се появи вкъщи. Казва, че никой не му обръща внимание. И че напоследък не сте го извеждали на разходка.

— Нима? Не предполагах, че е толкова разговорлив.

— Може би… ще е добре да облечете нещо… и да дойдете да се разходите с мен? Да проясните главата си?

— Това бренди прояснява главата ми. Или по-точно щеше да я проясни, ако проклетите слуги престанеха да го разреждат.

— Елате с мен — настоя тя. — Иначе може би ще се наложи да използвам гласа си за трениране на кучета.

Кристофър я изгледа опасно.

— Вече ме тренираха. В преданата на Нейно величество кралска армия.

Въпреки слънцето в стаята, Биатрикс усети кошмарите, стаени в ъглите. Всичко в нея настояваше, че той трябва да е навън, на чист въздух, далеч от затворени помещения.

— Какво има? — попита тя.

Той вдигна ръка в раздразнен жест, сякаш прогонва муха.

Биатрикс отиде до него предпазливо.

— Недейте — долетя острият му укор. — Не се приближавайте. Не казвайте нищо. Просто си вървете.

— Защо?

Той нетърпеливо поклати глава.

— Какви думи биха ви накарали да си тръгнете, помислете и ми кажете.

— А ако не го направя?

Очите му бяха ясни, лицето твърдо.

— Тогава ще ви замъкна в това легло и ще ви насиля.

Биатрикс не повярва ни за секунда. Но това разкриваше степента на мъката му. Като го изгледа скептично, тя каза:

— Прекалено сте пиян, за да ме хванете.

Беше изненадана от скоростта на движението му.

Кристофър се изправи пред нея, бърз като леопард, и притисна длани на вратата от двете страни на главата й. Гласът му беше дрезгав и нисък.

— Не съм толкова пиян, колкото изглеждам.

Биатрикс вдигна ръце инстинктивно и закри лицето си. Трябваше да си напомни да започне да диша отново. Проблемът беше, че след като задиша, не можеше да контролира белите си дробове, които работеха сякаш е тичала километри. Изправена срещу твърдата стена от мъжка плът, тя не можеше да не усети топлината на кожата му.

— Е, страхувате ли се вече от мен? — попита той.

Тя завъртя леко глава, очите й бяха огромни.

— А би трябвало.

Биатрикс се сепна, когато ръката му се плъзна от кръста й към ребрата нагоре в дръзка ласка. Той задиша накъсано, когато откри, че тя не носи корсет. Дланта му бавно премина по естествената й извивка.

С полусведени клепачи и зачервен, Кристофър я гледаше. Ръката му отиде до гърдата й, обхвана я. Биатрикс имаше чувството, че краката й ще се подгънат под нея. Палецът и показалецът му хванаха надигнатото връхче и го стиснаха леко.

— Последен шанс — каза той гърлено. — Или излизате, или влизате в леглото ми.

— Няма ли трета опция? — попита нерешително Биатрикс с разтуптяно сърце.

Вместо отговор Кристофър я вдигна с изненадваща лекота и я занесе до леглото. Хвърли я на матрака. Преди да е успяла да помръдне, той я възседна, цялата тази лъскава, бронзова сила се оказа над нея.

— Почакайте — каза Биатрикс. — Бих искала да поговорим разумно пет минути. Само пет. Не искам чак толкова много.

Очите му бяха безмилостни.

— Ако искате разумен разговор, трябва да отидете при друг мъж. Може би при вашия… господин Читъринг.

— Чикъринг — поправи го Биатрикс и се изви под него. — Освен това не е мой и… — Тя отблъсна рязко ръката му, когато той отново я докосна по гърдата. — Престанете. Аз искам просто да… — Без да чака да бъде разубеждаван, той отиде до закопчаната цепка на блузата й. Тя се намръщи от гняв. — Добре, тогава, правете каквото искате! Може би след това ще можем да проведем смислен разговор. — И като се завъртя под него, тя се отпусна по корем.

Кристофър притихна. След дълго колебание го чу да пита с далеч по-нормален глас:

— Какво правите?

— Улеснявам ви — дойде предизвикателният й отговор. — Хайде, започвайте да ме изнасилвате.

Поредно мълчание. След това:

— Защо легнахте по корем?

— Защото така се прави. — Биатрикс се надигна леко и го погледна през рамо. Пристъп на несигурност я накара да попита: — Нали?

Лицето му остана безизразно.

— Никой ли не ви е казвал?

— Не, но съм чела.

Кристофър се претърколи, освобождавайки я от тежестта си. Лицето му бе странно, когато попита:

— В какви книги?

— Ръководства по ветеринарна медицина. И, разбира се, съм наблюдавала катериците напролет, както и домашните животни и…

Тя млъкна, когато Кристофър започна да прочиства шумно гърлото си отново и отново. Като се осмели да го погледне, тя осъзна, че той се опитва да потуши смеха си.

Изпълни я възмущение. Първият й път в легло с мъж, и той се смееше!

— Вижте — каза тя делово, — чела съм за навиците за чифтосване на повече от двайсет вида животни и с изключение на охлювите, чиито гениталии са на врата, те всички… — Тя млъкна и се намръщи. — Защо ми се присмивате?

Кристофър беше рухнал на леглото и се заливаше от смях. Когато вдигна глава и видя обиденото й изражение, той се помъчи да потисне поредния изблик.

— Биатрикс, аз… аз не се присмивам на вас.

— Напротив!

— Не, не се присмивам на вас. Само… — Той изтри една сълза от ъгълчето на окото си. — Катериците…

Това отново го разсмя. Показвайки пълна безчувственост към репродуктивните права на дребните бозайници, Кристофър бе заровил лице във възглавницата, раменете му се тресяха.

— Е какво толкова смешно има в чифтосването на катериците? — попита Биатрикс раздразнено.

В този момент той едва не получи апоплектичен удар.

— Стига — задъхано произнесе той. — Моля ви.

— Разбирам, че не е същото за хората — каза Биатрикс с достойнство, тайно огорчена. — Те не го правят по същия начин като животните, нали?

Като се опитваше да запази контрол, Кристофър се обърна към нея. Лицето му блестеше от сдържан смях.

— Да. Не. Да, те го правят, но…

— Но вие не предпочитате по този начин?

Като се замисли как да й отговори, Кристофър се пресегна да оправи разрошената й коса, която се бе измъкнала от фуркетите.

— Не, защо, нямам нищо против. Даже съм доста ентусиазиран. Но не е правилно, тъй като за вас е първи път.

— Защо не?

Кристофър я погледна, бавна усмивка се плъзна по устните му.

— Да ви покажа ли?

Биатрикс се вцепени.

Вземайки мълчанието й за одобрение, той я притисна назад и се раздвижи бавно върху нея. Докосна я с нежност, като разтвори краката й, за да го приемат. Тя ахна, когато усети хълбоците му върху своите. Беше възбуден, усети твърдия му натиск. Като се подпря на длани, той погледна зачервеното й лице.

— По този начин — каза той като леко я побутваше… — е по-приятно за жената.

Леките движения изпратиха разтърсващо удоволствие през цялото й тяло. Биатрикс не можеше да говори, сетивата й бяха изпълнени с него, хълбоците й се извиха в безпомощна дъга. Тя погледна силните му гърди, покрити с бронзови косъмчета.

Кристофър се отпусна още, устата му беше точно над нейната.

— Един към друг… мога да ви целувам през цялото време. А вие ще ме поемете толкова приятно… ето така… — Устните му взеха нейните и ги разтвориха, извличаха топлина и наслада от податливата й плът. Биатрикс потрепери, ръцете й се вдигнаха и обвиха врата му. Тя го усети по цялата му дължина, топлината и тежестта му я приковаваха.

Той шепнеше гальовни думи, целуваше шията й, като дърпаше копчетата на блузата й и накрая я разтвори. Тя носеше само една къса риза отдолу, от онези, които обикновено се използват, за да покриват корсета. Дръпвайки украсените с дантела връзки, той откри кръгла, бяла гърда с вече стегнато розово зърно. Наведе се и я погали с уста и език. Зъбите му я докоснаха леко и накараха всичките й нерви да изтръпнат. И през цялото време това безмилостно, ритмично търкане долу… той я яздеше, владееше я, увеличавайки възбудата до невъзможна степен.

Ръцете му обхванаха главата й и той я целуна отново, с отворена уста и дълбоко, сякаш се опитваше да изтегли душата от тялото й. Биатрикс отвърна с готовност, държеше го с ръце и крака. След това той спря, възкликна дрезгаво и се отдръпна.

— Не — чу се тя да стене. — Моля ви…

Пръстите му отидоха върху устните й и леко ги погалиха.

Останаха да лежат един до друг, гледаха се, опитвайки се да възстановят дишането си.

— Боже мой, желая ви. — Кристофър прозвуча доволен от факта. Палецът му мина по подутите от целувки устни.

— Въпреки че ви дразня?

— Не ме дразните. — Той закопча грижливо копчетата на блузата й. — Така си мислех в началото. Но сега осъзнавам, че е приличало по-скоро на усещането, когато кракът ви е изтръпнал. И когато започнете да вървите, кръвта се връща в него и ви е неприятно… но същевременно и хубаво. Разбирате ли какво имам предвид?

— Да. Карам сетивата ви да изтръпват.

По устните му премина усмивка.

— Покрай другите неща.

Продължиха да лежат заедно и да се гледат в очите.

Той имаше най-забележителното лице, помисли си Биатрикс. Силно, безупречно… и все пак бе запазено от студена перфектност от бръчиците в ъгълчетата на очите му и намека за чувственост в извивките на устата. Леките промени го правеха да изглежда… опитен. Това бе от онези лица, които карат сърцето на една жена да бие по-бързо.

Биатрикс срамежливо се пресегна да докосне белега върху рамото му. Кожата му беше като горещ, изгладен сатен, с изключение на тъмната, неравна вдлъбнатина на вече зарасналата рана.

— Сигурно е било много болезнено — прошепна тя. — Раните още ли ви болят?

Кристофър леко поклати глава.

— Тогава… какво ви измъчва?

Той мълчеше, ръката му почиваше на бедрото й. Докато мислеше, пръстите му се провряха под ръба на ризата й и кокалчетата му погалиха кожата на диафрагмата й.

— Не мога да стана пак човека, който бях преди войната — произнесе накрая той. — Не мога да бъда и човека, който бях по време на войната. Но ако не съм нито единия, нито другия, не знам какво ми остава. Може би само това да знам, че съм убил повече хора, отколкото мога да броя. — Погледът му стана далечен, сякаш се взираше в кошмар. — Винаги първо офицерите — това винаги създава смут сред войската — а после останалите, когато се разпръснат. Приличаха на съборени детски играчки.

— Но те са били врагове.

— Няма значение. Бяха хора. И някой ги е обичал. Не мога да се накарам да забравя това. Не знаете какво е да застреляш човек. Не сте чували никога ранените на бойното поле как молят за вода или някой да довърши започнатото от врага…

И като се претърколи, той стана и наведе глава.

— Полудявам — каза той с глух глас. — Опитах се да нападна един от собствените си слуги вчера, не ви ли казаха? Господи, не съм по-добър от Албърт. Вече никога няма да мога да споделя едно легло с жена — може да я убия, докато спи, без да съзнавам какво върша.

Биатрикс се изправи и седна.

— Не бихте го направили.

— Няма как да знаете. Вие сте толкова невинна. — Кристофър млъкна и си пое накъсано въздух. — Боже. Не мога да изпълзя от това. Но и не мога да живея с него.

— С кое? — попита тя тихо, осъзнавайки, че го измъчва нещо определено, някакъв непоносим спомен.

Кристофър не я чу. Умът му беше на друго място, гледаше сенките. Когато тя започна да се мести към него, той вдигна длан, сякаш да се предпази. Съкрушеният жест, направен от такава силна ръка, преряза сърцето на Биатрикс.

Тя изпита непреодолима нужда да го притегли по-близо до себе си, да го отдалечи от бездната. Вместо това, обаче, отпусна ръце в скута си и погледна златистите кичури коса на врата му. Мускулите на гърба му бяха издути. Само ако можеше да прокара дланта си по тази корава, набраздена повърхност. Само ако можеше да го успокои. Но той трябваше да намери сам път за навън.

— Един мой приятел умря в Инкерман — произнесе най-накрая Кристофър, гласът му беше накъсан и пресипнал. — Един от лейтенантите ми. Казваше се Марк Бенет. Беше най-добрият войник в полка. Винаги искрен и готов да помогне. Шегуваше се в най-трудните моменти. Ако го помолиш да направи нещо, независимо колко трудно или опасно е, той ще го направи. Би рискувал живота си за всеки от нас.

Биатрикс го гледаше без да мига.

— Руснаците бяха разположили капани в пещери и стари каменни хижи по билото на един хълм. Стреляха право в нас и генералът реши, че трябва да превземем руската позиция. Бяха избрани три роти стрелци. На една хусарска рота бе заповядано да се втурне с конете срещу врага, ако се опитат да ни обградят. Бяха предвождани от човек, когото мразех. Той командваше същия кавалерийски полк, в който бях започнал, когато получих първия си офицерски чин.

Кристофър млъкна, потънал в спомени. Полуспуснатите му мигли хвърляха сенки върху страните му.

— Защо толкова сте го мразели? — осмели се да попита Биатрикс.

— Фенуик проявяваше често безпричинна жестокост. Обичаше да наказва заради самото наказание. Налагаше телесни наказания и лишаване от звание за най-дребните пропуски. И когато си измисли извинения да „дисциплинира“ мъжете, аз се намесих. Обвини ме в неподчинение и едва не ме изправиха на съд. — Кристофър въздъхна. — Фенуик бе главната причина да се съглася да бъда прехвърлен към стрелковия батальон. А после в Инкерман научих, че ще трябва да завися от поддръжката на неговата кавалерия.

— Каква ирония на съдбата — прошепна Биатрикс, но той сякаш не я чу, погледът му остана закован в някаква невидима точка.

— Преди стрелците да стигнат до окопите, спряхме в едно дефиле, където имаше убежище от заблудени куршуми. Падна нощ. Разпределихме се в три групи. Ние открихме огън, руснаците отвърнаха и така определихме позициите, които трябваше да завземем. Превъзхождахме ги по оръжие… избихме колкото може повече… след това се стигна до ръкопашен бой. Бях отделен от Бенет в битката. Руснаците ни отблъснаха, когато им дойде помощ… и тогава заваля град от куршуми. Не можеше да бъде спрян. Мъжете около мен падаха с пронизани тела. Ръцете и гърбът ми горяха от шрапнели. Не можех да намеря Бенет. Беше тъмно и трябваше да отстъпим. Бях оставил Албърт да ме чака в дефилето. Извиках го и той дойде. През целия този адски огън, против всеки природен инстинкт… Албърт излезе с мен да търсим ранени в тъмното. Той ме заведе до двама, които лежаха в подножието на хълма. Единият от тях беше Бенет.

Биатрикс стисна очи, сякаш да направи правилното заключение.

— А другият е бил полковник Фенуик — каза тя.

Кристофър кимна мрачно.

— Фенуик е бил повален. Конят му избягал. Единият му крак беше счупен… с рана от куршум отстрани… имаше шанс да остане жив. Но Бенет… гърдите му бяха разкъсани. Губеше съзнание. Умираше. Исках да съм на негово място, така трябваше да бъде. Аз винаги вадех късмет. Бенет беше грижовен. Той искаше да се върне обратно при семейството си, при жената, която обичаше. Не знам защо не бях аз. Това е кошмарът на битката — всичко се променя, никога не знаеш дали ти няма да си следващият. Може да се опитваш да се скриеш и куршумът пак да те намери. Може да тичаш право срещу врага и да останеш жив. Всичко е въпрос на късмет. — Той стисна челюст, за да спре тремора от емоции. — Исках да ги изтегля на безопасно място, но нямаше кой да ми помогне. А не можех да оставя Фенуик там. Ако го хванеха, можеха да изкопчат важна информация от него. Той имаше достъп до най-важните съобщения, знаеше всичко за стратегиите и за продоволствията… всичко.

Биатрикс гледаше полуизвърнатия му профил.

— Трябвало е да спасите първо полковник Фенуик — прошепна тя, гърдите я боляха от състрадание и жал, когато най-накрая разбра. — Преди да можете да спасите приятеля си.

— Казах на Марк: „Ще се върна за теб. Ще се върна, кълна се. Оставям Албърт при теб“. В устата му имаше кръв. Знаех, че иска да каже нещо, но не можа. Албърт застана до него, а аз вдигнах Фенуик на гръб и го пренесох в дефилето.

Когато се върнах за Бенет, небето беше в пламъци, пушекът ми пречеше да виждам на повече от пет крачки. Залповете проблясваха като светкавици. Бенет го нямаше. Буквално беше изчезнал. Бяха го заловили. Албърт беше ранен — някой го бе намушкал с щик. Едното му ухо висеше почти откъснато — и сега се вижда неравният белег след зашиването. Застанах до Албърт с пушката си и удържахме позицията, докато стрелковите роти настъпваха отново. Накрая завзехме техните позиции и всичко свърши.

— Лейтенант Бенет така и не е бил намерен? — попита Биатрикс.

Кристофър поклати глава.

— Не беше върнат при размяната на пленници. Не е изкарал жив много, след като са го заловили. Но аз можех да го спася. Никога няма да разбера. Исусе… — И като избърса блестящите си очи с ръкав, той млъкна.

Сякаш чакаше нещо… съчувствие, което нямаше да приеме, укор, какъвто не заслужаваше. Биатрикс се запита какво биха казали за този случай хора далеч по-умни и с по-голям опит от нейния. Тя не знаеше. Единственото, което можеше да предложи, бе истината.

— Чуйте ме — каза тя. — Бил е невъзможен избор. И лейтенант Бенет… Марк… не ви е обвинил.

— Аз се обвинявам. — Той прозвуча слабо.

Колко ли е уморен от смърт, помисли си тя съчувствено. Уморен от скръб и вина. Но гласно произнесе:

— Ами, това не е разумно. Знам, че се измъчвате от мисълта, че е умрял сам, или по-лошо — в ръцете на врага. Но не е важен начинът, по който умираме, а начинът, по който живеем. Докато е бил жив, Марк е знаел, че е обичан. Имал е семейството и приятелите си. Това е най-многото, което човек може да има.

Кристофър поклати глава. Никакви думи не можеха да му помогнат.

Биатрикс се пресегна към него, не можеше да се сдържа повече. Прокара нежно ръка по бронзовата кожа на рамото му.

— Не мисля, че трябва да се обвинявате — каза тя. — Но няма значение какво аз мисля. Ще трябва да стигнете сам до този извод. Не сте виновен, че сте се сблъскали с ужасен избор. Трябва да си дадете достатъчно време, за да се оправите.

— Колко време ще отнеме? — попита той горчиво.

— Не знам — призна тя. — Но имате цял живот.

Язвителен смях изригна от устните му.

— Това е дяволски дълго.

— Разбирам, че се чувствате отговорен за случилото се с Марк. Но вече ви е простено за онова, което сте смятали за грях. Простено ви е — настоя тя, когато той поклати глава. — Любовта прощава всичко. И толкова много хора… — Тя спря, когато усети, че тялото му потръпна.

— Какво казахте? — чу го да пита шепнешком.

Биатрикс осъзна грешката, която беше направила.

Свали ръцете си от него.

Кръвта забуча в ушите й, сърцето й заби толкова бясно, че й прилоша. Без да мисли, тя се отдръпна и скочи от леглото.

Като дишаше на пресекулки, се обърна към него.

Кристофър я гледаше, очите му горяха със странен, налудничав блясък.

— Знаех си — прошепна той.

Тя се запита дали няма да се опита да я убие.

Реши, че не трябва да чака, за да разбере.

Страхът й даде бързината на ужасен заек. Тя се стрелна, преди той да я хване, хукна към вратата, отвори я и изтича по голямото стълбище. Обувките й издаваха абсурдно силен звук по стъпалата.

Кристофър я последва до прага, викайки името й.

Биатрикс не спря за секунда, знаейки, че ще я последва веднага щом облече дрехите си.

Госпожа Клокър стоеше близо до фоайето, изглеждаше разтревожена и изненадана.

— Госпожице Хатауей? Какво…?

— Мисля, че ще излезе веднага от стаята — каза бързо Биатрикс, скачайки на последното стъпало. — Време е да си тръгвам.

— Той… вие…

— Ако нареди да оседлаят коня му — каза задъхано Биатрикс, — моля ви, направете го бавно.

— Да, но…

— Довиждане.

И тя изтича от къщата, като че ли я гонеха демони.