Лайза Клейпас
Любовни писма (10)

Девета глава

Седмицата след връщането му в Хемпшир, разногласията между Кристофър и майка му станаха толкова големи, че им беше прекалено трудно да останат в една и съща стая повече от пет минути. Бедната Одри, направи всичко възможно, за да ги помири, но без успех.

Госпожа Фелън бе придобила навика постоянно да се оплаква. Не можеше да мине през стаята, без да подхвърли някой заядлив коментар, както цветарка хвърля шепа листенца по време на сватба. Нервите й бяха опънати до крайност, заради което се усамотяваше на тъмно всеки божи ден. Цял куп болести и болежки й пречеха да надзирава домакинството и в резултат на това нищо не я удовлетворяваше.

В часовете, в които си почиваше през деня, тя реагираше на тракането на чиниите в кухнята така, сякаш е била прободена от невидими ножове. Жуженето на гласовете или влаченето на краката по пода на горните етажи бяха истинска агония за нервите й. Цялото домакинство трябваше да стъпва на пръсти от страх да не я обезпокои.

— Виждал съм мъже, току-що изгубили ръцете или краката си, които се оплакват далеч по-малко от майка ми — каза Кристофър на Одри, която се усмихна унило.

Съвземайки се, тя каза:

— Напоследък се е съсредоточила върху ритуалите си на траур… сякаш траурът й ще я приближи по някакъв начин до Джон. Радвам се, че вуйчо ти ще дойде за нея утре. Матрицата, по която прекарва деня си, трябва да бъде разбита.

Най-малко четири сутрини седмично госпожа Фелън ходеше на фамилния парцел в гробището към църквата на Стоуни Крос, и прекарваше един час на гроба на Джон. Тъй като не желаеше да ходи без придружител, тя обикновено викаше Одри да отиде с нея. Само че вчера госпожа Фелън бе настояла да я придружи Кристофър. Той изчака със сериозно лице един час мълчаливо, докато тя коленичи до надгробния паметник и остави сълзите си да се стичат по лицето й.

След като най-после даде знак, че иска да се изправи и Кристофър отиде да й помогне да стъпи на крака, тя го накара да коленичи и да се помоли, както тя бе направила.

Но Кристофър не бе в състояние да го направи, не дори и за да й угоди.

— Аз скърбя по свой собствен начин — каза й той. — Във време по мой избор, а не по твой.

— Това не е прилично — каза разгорещено госпожа Фелън, — тази липса на уважение към него. Брат ти заслужава да бъде оплакван, или най-малкото да се даде вид, че се прави, от човека, който извлече най-голяма полза от неговата смърт.

Кристофър я изгледа невярващо.

— Аз съм спечелил? — повтори той с тих глас. — Знаеш, че никога не ме е интересувало дали ще наследя Ривъртън, или не. Бих дал всичко, което имам, стига да можех да върна брат си. Ако можех да пожертвам живота си, за да спася неговия, щях да го сторя.

— Как бих искала да беше възможно — каза тя язвително и те се насочиха обратно към къщи в мълчание.

През цялото време Кристофър се питаше колко ли часове е седяла на гроба на Джон и е искала единият й син да е на мястото на другия.

Джон беше перфектният син, отговорен и надежден. Кристофър, обаче, беше по-дивият, по-буйният, чувствителен, дързък и безгрижен. Като баща си Уилям. Всеки път, когато Уилям попадаше в някакъв скандал в Лондон, често свързан с нечия чужда съпруга, госпожа Фелън ставаше студена и дистанцирана към Кристофър, сякаш той бе нарочен за двойник на неверния й съпруг. Когато Уилям Фелън умря след падане от кон, из Лондон се шушукаше, че единствената изненада била, че не е бил прострелян от оскърбения съпруг или баща на някоя от прелъстените от него жени.

Кристофър беше дванайсетгодишен по онова време. При липсата на баща си той постепенно възприе ролята на непоправимия женкар и развратник. Сякаш за да изпълни очакванията. Истината беше, че се бе отдавал на удоволствията на града, независимо че тези наслади бяха мимолетни и празни. Да бъде армейски офицер беше перфектната служба за него… той я намираше за приятна във всяко едно отношение. Докато — помисли си Кристофър с мрачна усмивка — не беше извикан на война.

Кристофър беше далеч по-ефективен в битка, отколкото той или някой друг бяха очаквали. И колкото по-успешен ставаше, нанасяйки смърт на другите, толкова повече смърт усещаше в себе си.

Но имаше Прудънс. Това бе единствената добра част, останала у него, тази част, която я обичаше. Мисълта да отиде при нея го изпълни с вълнение.

Продължаваше да изпитва трудности със съня, често се будеше посред нощ от кошмари. Имаше моменти през деня, когато трепваше при внезапен шум и се хващаше, че опипва наоколо за пушката си. Но със сигурност всичко това щеше да се оправи с времето.

Трябваше да се оправи.