Лайза Клейпас
Любовни писма (21)

Двадесета глава

При изражението на Кристофър Биатрикс се изкиска и сбърчи нос палаво.

— Дразня те. Наистина. Знам кой си. Напълно съм в ред.

Над рамото му успя да види Лео, който клатеше глава предупредително. В този момент тя си даде сметка, че може би не е правилният момент за шеги. Онова, което за Хатауей по принцип беше основание за смях, може би за Кристофър бе вбесяващо. Той трепереше.

Определено не беше време за шеги.

— Съжалявам… — започна тя.

— Помолих те да не тренираш този кон — рече рязко Кристофър, — и ти обеща.

Биатрикс зае мигновено отбранителна поза. Беше свикнала да прави каквото си поиска. Това със сигурност не беше първият път, когато падаше от кон, нямаше да е и последният.

— Не го уточни съвсем — отвърна тя, — помоли ме да не правя нищо опасно. Според мен това не беше опасно.

Вместо да успокои Кристофър, това изглежда го ядоса още повече.

— Като се има предвид, че едва не беше смачкана като бисквита, бих казал, че си сгрешила.

Биатрикс имаше намерение да спечели спора.

— Във всеки случай това няма значение, тъй като обещанието, което ти дадох, беше за след като се оженим. А ние още не сме женени.

Кристофър покри очите си с ръка, поклати глава и отстъпи назад.

Изгледа я с изпепеляващ поглед, отвори уста да заговори и отново я затвори. Без да каже нещо, той се вдигна от нея и тръгна към конюшнята с дълги, бързи крачки.

Биатрикс седна и го загледа объркано.

— Отива си…

— Така изглежда. — Лео се приближи до нея, протегна й ръка и я издърпа да се изправи.

— Но защо си тръгна насред спора? — поиска да знае Биатрикс, като тупаше бричовете си с кратки, ядосани движения. — Човек не може просто така да си тръгне, трябва да довърши започнатото.

— Ако беше останал, скъпа — каза Лео, — трябваше да те стисне за шията и да те удуши.

Разговорът им спря, когато видяха Кристофър да излиза от конюшнята на гърба на коня му в бърз, елегантен галоп.

Биатрикс въздъхна.

— Опитах се да набера точки, вместо да помисля как се е чувствал — призна тя. — Вероятно се е изплашил за мен, виждайки какво прави конят.

— Вероятно? — сопна й се Лео. — Той изглеждаше така, сякаш е видял смъртта. Може би това е докоснало някоя от онези струни, или както там ги наричаш…

— Трябва да отида при него.

— Не и облечена по този начин.

— За Бога, Лео, само този път…

— Никакви изключения, скъпа. Познавам сестрите си. Ако човек ви подаде пръст, ще изядете ръката му. — Той се пресегна и оправи разбърканата й коса. — Освен това… не отивай без придружителка.

— Не искам придружителка. Тогава не е забавно.

— Да, Биатрикс, точно това е целта на придружителката.

— Ами, в нашето семейство всеки, който ме придружи, вероятно би се нуждал от придружителка повече, отколкото аз.

Лео понечи да възрази, но се отказа.

Рядко имаше случай, в който брат й да не може да докаже правотата си.

Потискайки една усмивка, Биатрикс тръгна към къщата.

* * *

Кристофър й прости още преди да стигне къщата Фелън. Знаеше отлично, че Биатрикс е свикнала на почти безгранична свобода и че не иска да бъде възпирана също както онзи проклет кон. Щеше да й отнеме време, докато се нагоди към ограниченията. Вече го знаеше.

Само че бе прекалено разтърсен, за да мисли трезво. Тя означаваше прекалено много за него — тя беше неговият живот. Мисълта да бъде наранена бе повече, отколкото би могъл да понесе. Шокът, когато я види почти смазана… в него избухна съкрушителна смесица от ужас и гняв и го остави в хаос. Не, не хаос, нещо далеч по-лошо. Мрак. Сива, тежка мъгла, която го обгърна, заглушавайки всеки звук и чувство.

Подобно тъпо вцепенение му се беше случвало от време на време през войната и в болницата. Нямаше лек за него, освен да изчака да премине.

Като каза на икономката, че не желае да бъде безпокоен, Кристофър се насочи към тъмното, тихо убежище на библиотеката. След като прерови бюфета, намери бутилка „Арманяк“ и си наля една чаша.

Алкохолът беше тръпчив и остър, прогаряше гърлото му. Точно каквото искаше. С надеждата да прогони студа в душата си, той си наля втора чаша.

По вратата се чу дращене и той отиде да отвори. Албърт влезе вътре, като размахваше опашка и сумтеше щастливо.

— Безполезен мелез — наведе се да го погали Кристофър. — Миришеш на дюшеме на кръчма в Ийст Енд. — Кучето се отърка в дланта му. Кристофър клекна и го загледа унило. — Какво щеше да кажеш, ако можеше да говориш? — попита той. — Предполагам, че е по-добре, че не можеш. Това е смисълът да имаш куче. Никакви разговори. Само възхитени погледи и безкрайно пъхтене.

Някой заговори от прага зад него, стряскайки го.

— Надявам се, че не това очакваш…

Реагирайки по инстинкт, Кристофър се обърна и ръката му стисна едно меко гърло.

— … от бъдещата си съпруга — довърши изречението си Биатрикс.

Той замръзна. Като се опитваше да се съвземе, си пое накъсано въздух и примига.

Какво ги вършеше, за Бога?

Беше избутал Биатрикс до касата на вратата, стискаше я за гърлото, а другата му ръка, свита в юмрук, замахваше във въздуха. Беше на косъм да нанесе удар, който щеше да строши нежните кости на лицето й.

Ужаси го какво голямо усилие трябва да приложи, за да разтвори пръсти и да отпусне ръката си. С другата, която още я стискаше за гърлото, усети едва доловимия й пулс под палеца си и лекото преглъщане.

Докато гледаше наситените й сини очи, той усети как вълната на насилие в него се оттегля, заменена от отчаяние. Изруга тихо, отдръпна ръката си и отиде да вземе питието си.

— Госпожа Клокър каза, че си помолил да не те безпокоят — каза Биатрикс. — И, разбира се, първото нещо, което направих, беше да те обезпокоя.

— Не заставай зад мен — произнесе рязко Кристофър. — Никога.

— Точно аз би трябвало да се досетя. Няма да го правя повече.

Кристофър отпи една голяма глътка от алкохола.

— Какво имаш предвид с това, че точно ти би трябвало да се досетиш?

— Занимавам се с диви животни и знам, че никое от тях не обича да го приближават отзад.

Той й хвърли опасен поглед.

— Откъде да предположи човек, че опитът ти с животни ще се окаже такава добра подготовка за женитба с мен.

— Не исках да кажа… добре де, имах предвид, че би трябвало да се съобразя с това, че нервите ти са опънати.

— Аз нямам нерви — сопна се той.

— Съжалявам. Ще ги наричаме тогава по друг начин. — Гласът й беше толкова успокоителен и тих, че би накарал кобри, тигри, вълчици и язовци да се сгушат един до друг и да подремнат мирно.

Кристофър изскърца със зъби, но не наруши каменната тишина.

Изваждайки нещо, наподобяващо бисквита, от джоба си, Биатрикс я предложи на Албърт, който подскочи към нея и с готовност я захапа. Тя заведе кучето до вратата и му направи знак да излезе.

— Иди в кухнята. Госпожа Клокър ще те нахрани.

Тя затвори вратата и се приближи до Кристофър.

Изглеждаше свежа и женствена в лилавата си рокля, косата й беше вчесана и вдигната нагоре с шноли. Човек не можеше да разбере как е възможно да изглежда толкова различно от странното момиче в бричове.

— Можех да те убия — произнесе той ядосано.

— Но не ме уби.

— Можех да те нараня.

— Но не го направи.

— Боже мой, Биатрикс. — Кристофър седна тежко в едно кресло до камината, с чаша в ръка.

Тя го последва, прошумолявайки с роклята си от лилава коприна.

— Аз всъщност не съм Биатрикс. Аз съм по-изисканата й близначка. Тя каза, че може да ме имате отсега нататък. — Погледът й се стрелна към коняка. — Обеща ми, че няма да пиеш концентрати.

— Още не сме женени. — Кристофър знаеше, че трябва да се засрами от подигравателното подражание на по-раншните й думи, но изкушението бе прекалено силно, за да му устои.

Биатрикс не трепна.

— Съжалявам. Не е забавно, безпокоеше се за моето благополучие. Аз съм безразсъдна. Надцених способностите си. — Тя се смъкна на пода до краката му и сложи ръце на неговите колене. Сериозните й сини очи с тежки тъмни мигли се взираха настоятелно в него. — Не трябваше да ти говоря по начина, по който го направих. За моето семейство споренето е едва ли не спорт — забравяме, че някои хора го приемат лично. — Върхът на пръста й очерта фигурка върху бедрото му. — Но имам компенсиращи качества — продължи тя. — Не съм злопаметна, например. Освен това мога да вдигам малки неща с пръстите на краката си, което е изненадващо полезен талант.

Сковаността на Кристофър започна да се топи като пролетен лед. И това нямаше нищо общо с „Арманяка“. Дължеше се единствено на Биатрикс.

Господи, той я обожаваше.

Но колкото повече се разтапяше, толкова по-възбуден се чувстваше. Нуждата нахлу под тънкото лустро на самоконтрола. Прекалено изгаряща, прекалено силна.

Като остави недовършения коняк върху килима на пода, Кристофър придърпа Биатрикс между коленете си. Наведе се и притисна устни до челото й. Можеше да усети будещата мъчителни копнежи сладост на нейната кожа. Като я настани да седне в стола, той я загледа. Тя приличаше толкова много на ангел, толкова невинна, сякаш захар не би се разтопила в устата й. Малко измамно, помисли си той развеселен. Погали тънката й ръка, отпусната на бедрото му. Пое си дълбоко дъх и бавно го изпусна.

— Значи средното ти име е Елоиз — каза той.

— Да, кръстена съм на средновековната френска монахиня. Баща ми обичаше съчиненията й. Всъщност, сега се сещам… Елоиз е известна с любовните писма, които са си разменяли с Абелар^[1]. — Изражението на Биатрикс се разведри. — Държала съм се така, както го е изисквало името ми, нали?

— Тъй като Абелар накрая е бил кастриран от семейството на Елоиз, не съм особено поласкан от сравнението.

Биатрикс се засмя.

— Няма за какво да се тревожиш. — Постепенно усмивката й изчезна. — Прости ли ми? — попита тя.

— За това, че се излагаш на риск? Никога. Прекалено си ценна за мен. — Кристофър взе ръката й и я целуна. — Биатрикс, толкова си красива в тази рокля, а компанията ти за мен е по-приятна от всичко друго на света. Но трябва да те заведа вкъщи.

Тя не помръдна.

— Не и докато този проблем не бъде разрешен.

— Той е разрешен.

— Не, между нас все още има стена. Усещам.

Кристофър поклати глава.

— Аз просто съм… разсеян. — Той се пресегна да я хване за лактите. — Нека ти помогна да станеш.

Тя се противопостави.

— Нещо не е наред. Толкова си далече.

— Точно тук съм, пред теб.

Не съществуваха думи, които да опишат това ужасно чувство на откъснатост. Той нямаше представа защо се е появило, нито как да го накара да се махне. Знаеше само, че ако изчака достатъчно дълго, то ще изчезне от само себе си. Поне така беше преди. А може би един ден щеше да дойде и повече да не си отиде. Исусе.

Вперила очи в него, Биатрикс стисна с ръце бедрата му. Вместо да стане, тя притисна тялото си по-силно към неговото.

Устата й докосна неговата внимателно, изпитващо. Той усети лек тласък, внезапно разтърсване на сърцето, сякаш му бе напомнено отново да започне да бие. Устните на Биатрикс бяха меки и горещи, измъчващи по начина, на който той я бе научил. Усети как в него се надига желание. Тя се бе отпуснала върху него, гърдите й, полите на роклята й бяха притиснати между бедрата му. Той се предаде на чувството за миг, сля устни с нейните, поемаше ги, сякаш я любеше, дълбоко и силно. Биатрикс отстъпи, подчини се, нещо, което го накара напълно да обезумее и тя го знаеше.

Искаше я цялата, искаше да я подчини на всяко желание и импулс, а тя бе прекалено невинна за това. Откъсвайки устата си от нейната, Кристофър я хвана за ръце.

Очите й бяха широки и учудени.

За негово облекчение тя се отдръпна от него и стана.

След това започна да разкопчава горнището на роклята си.

— Какво правиш? — попита той дрезгаво.

— Не се тревожи, вратата е заключена.

— Аз не исках… Биатрикс… — Но докато се изправи на крака, копчетата бяха разкопчани. Пулсът в ушите му бе оглушителен. — Биатрикс, не съм в настроение за експерименти с девственица.

Тя му хвърли чистосърдечен поглед.

— Нито пък аз.

— Не си в безопасност с мен. — Той се пресегна и събра разкопчаните половини на предницата на роклята й. Докато се опитваше да ги закопчее, Биатрикс повдигна роклята си отстрани. Леко подръпване и долната й фуста се свлече на пода.

— Мога да се съблека по-бързо, отколкото ти да ме облечеш — информира го тя.

Кристофър стисна зъби, когато я видя да избутва роклята си надолу по хълбоците.

— По дяволите, не можеш да го направиш. Не сега. — Той се потеше, всичките му мускули се бяха стегнали. Гласът му трепереше от силата на сдържаното желание. — Ще изгубя контрол. — Нямаше да може да се възпре и щеше да я нарани. За техния първи път заедно той трябваше да подходи с абсолютна овладяност, да се отпусне предварително, за да омекоти остротата на страстта си… но в този момент беше готов да й се хвърли като ненаситно животно.

— Разбирам. — Биатрикс свали шнолите от косата си, пусна ги в купчината лилава коприна и разтърси лъскавите си тъмни къдрици. И му хвърли поглед, който накара всяко косъмче по тялото му да настръхне. — Знам, че мислиш, че не разбирам, но аз разбирам. И искам същото точно толкова, колкото и ти. — След това бавно разкопча кукичките на корсета си и той полетя към земята.

Мили Боже. От колко време жена не се беше събличала за него. Кристофър не можеше да помръдне, нито да говори, просто стоеше възбуден и жадуващ, напълно изгубил разсъдъка си, докато очите му я изяждаха.

Когато видя начина, по който я гледаше, тя започна да се съблича още по-решително, измъквайки ризата през главата си. Гърдите й бяха високи и нежни, с бледорозови връхчета. Те се разлюляха леко, когато тя се наведе да се събуе.

След това се изправи пред него.

Въпреки дързостта си, Биатрикс беше нервна, изчервена от главата до петите. Но го гледаше внимателно, преценявайки реакцията му.

Тя бе най-красивото нещо, което беше виждал някога, стройна и гъвкава, краката й бяха обути в бледорозови чорапи с бели жартиери. Съсипваше го. Черните къдрици на косата й покриваха тялото й, спускайки се надолу до кръста. Малкият триъгълник между бедрата й изглеждаше като великолепна козина, еротичен контраст с порцелановата кожа.

Той се почувства слаб и свиреп в същото време, желанието препускаше през него. Нищо не го интересуваше, само това да влезе в нея… трябваше да я има или да умре. Не разбираше защо съзнателно го тласка към ръба, защо не е уплашена. Глух стон се откъсна от гърлото му. Макар да не взе съзнателно решение да се движи, по някакъв начин прекоси разстоянието между тях и я хвана. Прокара разперените си пръсти по гърба й, надолу към извивката на дупето й. Повдигна я леко и я притисна към себе си, намери устата й и я зацелува страстно.

Тя се предаде напълно, предлагайки тялото си, устата си по всички начини, които той искаше. Когато устата му покри нейната, той се пресегна между бедрата й, разтваряйки ги. Намери нежните гънки, разтвори мекотата и започна да масажира, докато стигна до влагата и пъхна два пръста в податливата й топлина. Останала без дъх, тя се повдигна на пръсти. Той я задържа така, като я пронизваше с пръсти, докато я целуваше.

— Нека те усетя — каза тя и пръстите й заопипваха дрехите му. — Моля те… нека…

Кристофър започна да разкопчава жилетката и ризата си, хвърляйки ги нетърпеливо на пода. Гол до кръста, той я обгърна с ръце. Двамата простенаха и след това притихнаха, потапяйки се в чувството, притиснати един в друг, гърдите й леко се отъркваха в косъмчетата на коравата му гръд.

Като едновременно я влачеше и носеше към канапето, той я положи на тапицираните възглавници. Тя се отпусна, с подпрени на ръба глава и рамене, единият й крак се хлъзна към пода. Той бе там още преди да е успяла да събере краката си.

Прокара ръка по чорапите й и установи, че са от коприна. Никога преди не беше виждал розови чорапи, само черни или бели. Харесваха му. Погали бедрата й, целуна коленете през коприната, разкопча жартиерите и облиза червените следи, които бяха оставили по кожата й. Биатрикс мълчеше. Трепереше. Когато докосна с устни вътрешността на бедрото й, тя се изви безпомощно. Това палаво движение на хълбоците й го подлуди, накара го да обезумее.

Той нави надолу чорапите й и ги свали. Завладян от възбуда, изгледа тялото й отдолу нагоре, до зачервеното от страстта лице, полузатворените очи, тъмния водопад на косите. Разтвори бедрата й с ръце. Вдъхвайки еротичния парфюм на тялото й, плъзна език по мекия триъгълник.

— Кристофър — чу я да моли, когато тя се опита да отблъсне главата му с ръце. Беше шокирана, лицето й стана тъмночервено, когато осъзна какво се кани да прави той.

— Ти го започна — произнесе той дрезгаво. — А сега аз ще го довърша.

Без да й позволи да протестира, той се наведе отново над нея. Целуна меката, тайна кухина, като я разтваряше с език. Тя простена и се повдигна нагоре, сви колене и гърбът й се изви, сякаш искаше да го обхване с цялото си тяло. Той я отблъсна назад, притисна я и взе онова, което искаше.

Целият свят изчезна, остана само деликатната, потръпваща плът, вкусът на жена, неговата жена, интимният й еликсир по-силен от вино, опиум и екзотични подправки. Тя простенваше при резките движения на езика му. Реакциите й станаха негови, всеки неин звук стигаше до слабините му, отчаяните й трептения го пронизваха с огнени стрели. Той се концентрира върху най-чувствителната й част, претърсвайки я бавно, омагьосан от влажната коприна. Започна да натиска постоянно, да я дразни, забиваше се в нея безмилостно. Тя притихна, изопна се, когато чувството я връхлетя и той разбра, че за нея в момента на света не съществува нищо друго, освен удоволствието, което й даваше. Накара я да го приеме, после пак, и отново, докато учестеното дишане премина във викове. Кулминацията беше по-силна, по-дълбока от всичко, което й бе давал преди… чу го, усети го, вкуси го.

Когато последният й спазъм затихна, той я издърпа плътно под себе си и устата му потърси гърдите й. Тя го прегърна през врата. Тялото й беше сито и готово за него, краката й се разтвориха с лекота, когато той се настани между тях. В бързината да разкопчае панталона си, той късаше копчетата и ги хвърляше, освобождавайки се.

Вече не можеше да се контролира, цялото тяло го болеше от желание. Не можеше дори да изрече: „Моля те, не се опитвай да ме спреш, не мога, трябва да те имам“. Нямаше силата да се въздържа. Погледна я и произнесе името й, гласът му беше дрезгав и въпросителен.

Биатрикс издаде няколко тихи, монотонни звука и го погали по гърба.

— Не спирай — прошепна тя. — Искам те, обичам те… — Придърпа го по-близо, като се извиваше да го посрещне, и той я взе с рязък, настоятелен натиск.

Никога до този момент не бе имал девственица, винаги беше смятал, че разкъсването ще е бързо и лесно. Но тя беше стегната, неопитните мускули се свиха, за да не му позволят да влезе. Той натисна невинната бариера и тласна по-навътре. Започна да се движи в нея, разтърсван от усилието да бъде внимателен, докато всичките му инстинкти крещяха да натиска, да тласка още по-дълбоко в сочната топлина. Накрая сякаш мускулите й усетиха, че е безполезно да му се съпротивляват и тя се отпусна. Главата й легна на ръката му, лицето й се обърна срещу твърдата извивка на бицепса му. Той затласка със стон на облекчение, не съзнаваше нищо, освен сляпото удоволствие да бъде вътре в нея, да бъде милван от нея. Екстазът беше пълен, категоричен като смърт.

Не направи усилие да го удължи. Кулминацията дойде бързо, връхлетя го със сила, която отне дъха му, последвана от яростно, разтърсващо освобождение с пронизващи спазми. Оргазмът беше безкраен, той я прегърна, изви се над нея, сякаш да я защити, дори когато не спираше да тласка в нея с ненаситни удари.

След това тя се разтрепери, разтърсвана от тръпки от главата до краката. Той се опита да я успокои, притисна главата й към гърдите си. Очите му бяха насълзени и горещи, и той ги попи в кадифената възглавница.

Отне му известно време, докато осъзнае, че треперенето идва не от нея, а от него.