Лайза Клейпас
Любовни писма (14)

Тринадесета глава

През следващите седмици Кристофър често си спомняше какво бе казала Одри за Прудънс, че под слоевете хитрост няма нищо. Но трябваше, трябваше да има! Той не си бе измислил тези писма. Някой ги беше написал.

Беше попитал по-рано Прудънс за последното писмо, което му бе написала…

„Аз не съм тази, за която ме мислите…“, за това какво е имала предвид с тези думи и защо е спряла кореспонденцията.

Прудънс се изчерви и се почувства неловко, толкова различно от обичайното й прелестно поруменяване. Това бе първият знак за истинска емоция, която бе видял в нея.

— Аз… предполагам, че го написах, защото… бях объркана, нали разбирате.

— Защо? — повтори Кристофър внимателно, дръпвайки я в по-тъмния ъгъл на единия от балконите. Бе докоснал ръката й с облечените си в ръкавици ръце, притискайки я съвсем леко, за да я приближи към себе си. — Обожавах нещата, които пишете. — Копнежът изпълни сърцето му и накара пулса му да забърза. — Когато спряхте… щях да полудея, ако… не ме бяхте помолили да ви намеря.

— О, да, направих го. Предполагам… че съм била разтревожена от начина, по който се държахте, пишейки такива глупави неща…

Той я придърпа по-близо, всяко негово движение беше внимателно, сякаш тя бе безкрайно чуплива. Устните му се притиснаха към нежната кожа на слепоочието й.

— Пру… мечтаех да ви държа по този начин… през всички онези нощи…

Ръцете й се обвиха около врата му и тя наклони естествено глава назад. Той я целуна, устата му бе нежна и търсеща. Тя отговори веднага, с леко разтворени устни. Това беше възхитителна целувка. Но тя не го задоволи, не успокои лютата болка на желанието. Сякаш мечтите му да целуне Пру по някакъв начин засенчиха реалността.

Мечтите имаха тази способност.

Прудънс извърна лице настрани със смущаващ смях.

— Много сте нетърпелив.

— Извинете ме. — Кристофър се дръпна рязко. Тя стоеше до него, парфюмът й, дъхащ на цветя, сгъсти въздуха около тях. Той задържа ръцете си върху нея, ръцете му останаха върху раменете й. Продължаваше да очаква да усети нещо… но областта около сърцето му бе скована в лед.

По някаква причина си бе помислил… но беше безразсъдно. Не съществуваше жена на земята, която можеше да удовлетвори такива очаквания.

* * *

По време на сезона Кристофър търсеше Прудънс, срещаше се с нея на танци и на вечери, вземаше нея и госпожа Мърсър в каретата си, ходеше с тях на живописни разходки, на художествени изложби и посещения в музеи.

Малко недостатъци можеше да открие Кристофър у Прудънс. Тя бе красива и очарователна. Не задаваше неудобни въпроси. Всъщност, тя рядко задаваше лични въпроси за него. Не проявяваше интерес към войната или битките, в които бе участвал, само към медалите му. Което го караше да се чуди дали не гледа на тях само като на лъскава декорация.

Водеха все същите любезни и приятни разговори, изпъстрени с клюки, каквито Кристофър бе водил стотици пъти преди, с други жени, по време на други сезони в Лондон. И това винаги му омръзваше.

Прииска му се да прати всичко по дяволите.

Беше си мислил… беше се надявал… че Прудънс я е грижа по някакъв начин за него. Но не съзираше такива признаци, нямаше нежност, нямаше и следа от жената, която му бе написала: „Нося мислите за вас като мое собствено съзвездие…“ А той я обичаше толкова отчаяно, онази Прудънс, от писмата. Къде се беше дянала? Защо се криеше от него?

Сънищата му го отвеждаха в тъмни гори, където претърсваше храсталаците, промъкваше се между дърветата, докато следваше неясната фигура на жена. Тя винаги беше пред него, винаги прекалено далеч. Събуждаше се задъхан и разярен, стискайки в ръце нищото.

През деня Кристофър бе зает с бизнес срещи и изпълняваше социални ангажименти. Толкова много малки, претъпкани, натруфени стаи. Толкова много безсмислени разговори. Толкова много незначителни събития. Не можеше да проумее как преди бе изпитвал удоволствие от това. И се ужасяваше, когато се хващаше, че си спомня моментите в Крим с носталгия, че жадува за кратките мигове, когато се е чувствал напълно жив.

Дори с враговете в битката чувстваше някаква връзка, в техния опит да се разбират, да се достигнат, да се убият един друг. Но с тези патрициански вързопи в елегантни дрехи и чувствителна изтънченост… той вече не чувстваше близост с тях, нито ги харесваше. Знаеше, че е различен. Освен това знаеше, че те също усещат това.

Кристофър разбра едва сега колко отчаяно е копнял за нещо или за някой близък, когато перспективата да посети дядо си му се стори силно привлекателна.

Лорд Анандейл винаги беше строг дядо, нямаше човек, пощаден от унищожителните му коментари. Никой от внуците на Анандейл, включително братовчедът, който един ден щеше да наследи графската титла, не бе удовлетворил изискванията на стария негодник. С изключение на Джон, разбира се. Кристофър съзнателно беше тръгнал по другия път.

Кристофър се отнасяше към дядо си със смесица от ужас и неохотно съчувствие, знаейки, че старецът е съсипан от смъртта на Джон.

При отиването си в луксозната къща на Анандейл в Лондон, той бе въведен в библиотеката, където в камината гореше огън, независимо че бе средата на лятото.

— Господи боже, дядо — каза той, почти отвратен от топлината, когато влезе в библиотеката. — Ще се задушим тук като кокошки. — Като отиде до прозореца, той го отвори и вдъхна свежия въздух отвън. — Можеш да се стоплиш като просто излезеш на разходка.

Дядо му се намръщи от стола си до камината.

— Докторите препоръчват да се избягва студения въздух. Бих те посъветвал да уредиш първо наследството си, преди да се опиташ да ме довършиш.

— Няма нищо за уреждане. Остави ми каквото искаш… или нищо, ако така желаеш.

— Манипулативен, както винаги — промърмори Анандейл. — Предполагаш, че ще направя обратното на онова, което казваш.

Кристофър се усмихна и съблече сакото си. Хвърли го на един близък стол и се приближи до дядо си. Опита да се ръкува с него, стискайки крехките и студени пръсти в собствената си топла длан.

— Здравейте, сър. Изглеждате добре.

— Не съм добре! — сопна се Анандейл. — Стар съм. Да носиш живота в това тяло е като да се опитваш да плаваш на останка от кораб.

Като седна на другия стол, Кристофър изгледа изучаващо дядо си. Имаше някаква нова, непозната изтънченост в Анандейл, кожата му беше като ивица смачкана коприна, опъната в желязна рамка. Очите, обаче, бяха същите — ясни и пронизващи. А веждите му, напук на снежнобялата коса, бяха все така гъсти и черни, както преди.

— Липсваше ми — произнесе Кристофър с лека изненада в гласа. — Макар да не мога да обясня защо. Сигурно е заради погледа — връща ме в детството.

— Винаги си бил заядлив — информира го Анандейл — и себичен до мозъка на костите. Когато прочетох репортажите на Ръсел за героизма ти на бойното поле, бях сигурен, че са те сбъркали с някой друг.

Кристофър се усмихна.

— Ако съм бил герой, то е по чиста случайност. Просто се опитвах да спася кожата си.

От гърлото на стареца се разнесе развеселено боботене, преди да успее да го предотврати. Веждите му отново се свъсиха.

— Вижда се, че си се държал достойно. Разправят, че ще ти бъде връчено рицарско звание. В тази връзка се опитай да бъдеш отзивчив към поканите на кралицата. На отказа ти да останеш в Лондон при завръщането ти от Крим не се погледна много добре.

Кристофър му хвърли опасен поглед.

— Не желая да забавлявам хората като циркаджийска маймуна. Не съм по-различен от хилядите други мъже, които направиха това, което трябваше да направят.

— Тази скромност е нещо ново за теб — лениво отбеляза старецът. — Искрена ли е, или просто заради мен?

Оставайки мълчалив и намръщен, Кристофър подръпна раздразнено вратовръзката си, развърза я и я разви, оставяйки я да виси на една страна. Когато това не му помогна да се разхлади, той отиде и отново отвори прозореца.

Погледна надолу към улицата. Беше пълна с хора и отвсякъде се носеше врява — хората живееха навън в топлите месеци — седнали и изправени на прага, ядяха, пиеха и си говореха, докато файтоните отминаваха, вдигайки след себе си горещ, зловонен прах. Вниманието на Кристофър бе привлечено от едно куче, сложено отзад в малка каручка, докато господарят му подръпваше поводите на изкривено на една страна пони по оживения път. Мисълта за Албърт го накара да изпита разкаяние. Прииска му се да бе взел кучето в Лондон. Но не, глъчката и затвореният живот щяха да докарат горкия Албърт до лудост. Много по-добре беше за него да е в провинцията.

Той върна вниманието си обратно към дядо си, осъзнавайки, че старецът казва нещо.

— … премислих въпроса за твоето наследство. Първоначално бях заделил малко настрани за теб. Лъвският пай, разбира се, беше за брат ти. Ако е имало някога мъж, който е заслужавал Ривъртън повече от Джон Фелън, то аз не съм го срещал.

— Съгласен съм — каза тихо Кристофър.

— Но сега, след като той си замина, оставаш само ти. И макар характерът ти да показва признаци на подобрение, не съм убеден, че си достоен за Ривъртън.

— Нито пък аз. — Кристофър направи пауза. — Не искам нищо, което първоначално си възнамерявал да дадеш на Джон.

— Ще ти кажа какво ще имаш, независимо от това какво желаеш. — Тонът на Анандейл беше твърд, но не груб. — Ти имаш отговорности, моето момче, и те не могат да бъдат отхвърлени или избегнати. Но преди да изложа курса на поведението ти, искам да те попитам нещо.

Кристофър го изгледа безизразно.

— Да, сър.

— Защо се би по начина, по който го направи? Защо рискуваше да бъдеш убит толкова често? Заради доброто на страната ли го направи?

Кристофър изсумтя възмутено.

— Войната не беше заради доброто на страната. Беше заради ползата на частни меркантилни интереси и подклаждана от самонадеяни политици.

— Значи си се бил заради славата и медалите, така ли?

— Едва ли.

— Защо тогава?

Кристофър се замисли над възможните отговори. Намирайки истината, той я проучи търпеливо, преди да заговори.

— Всичко, което направих, беше заради моите хора. Заради подофицерите и сержантите, които се бяха присъединили към армията, за да избегнат гладната смърт или приюта за бедни. Заради младшите офицери, които бяха опитни и с дълга служба, но не възнамеряваха да си купят военен чин. Аз имах власт само защото имах пари, за да я получа, а не поради някакви заслуги. Абсурд. А мъжете около мен, бедните негодници, бяха длъжни да ме следват, независимо дали съм некомпетентен, малоумен или страхливец. Те нямаха друг избор, освен да разчитат на мен. И заради това и аз нямах избор, освен да се опитам да бъда водачът, от който се нуждаят. Опитах се да ги запазя живи. — Той се поколеба. — Твърде често се провалях. А сега бих искал някой да ми каже как да живея с тяхната смърт, която лежи на съвестта ми. — Фокусирайки се с невиждащ поглед върху някаква далечна шарка на килима, той се чу да произнася: — Не искам Ривъртън. Омръзна ми да ми бъдат давани неща, които не заслужавам.

Анандейл го погледна по начин, по който никога не го бе гледал, несигурно и почти мило.

— Точно поради тази причина ще го имаш. Няма да намаля и с шилинг или инч от земята, която щях да дам на Джон. Готов съм да се обзаложа, че ти ще се грижиш за арендаторите си и за работниците със същото чувство за отговорност, каквото си изпитвал към твоите войници. — Той направи пауза. — Може би ти и Ривъртън ще сте добри един за друг. Ривъртън щеше да е бреме за Джон. Сега е твое бреме.

* * *

Когато над Лондон се настани бавният, горещ август, силната смрад подкара градските жители към сладкия въздух на село. Кристофър бе повече от готов да се върне в Хемпшир. Беше станало ясно, че Лондон не му се отразява добре.

Почти всеки ден бе пълен с образи, които се появяваха сякаш изневиделица, тревожни, разтърсващи, пречещи му да се съсредоточи. Кошмари и пот, когато спеше, меланхолия, когато се събудеше. Чуваше звука на оръжия и снаряди, когато ги нямаше, усещаше, че сърцето му се разтуптява лудо или ръцете му треперят без причина. Беше невъзможно да се отпусне независимо от обстоятелствата. Бе посетил стари приятели от полка, но когато колебливо ги бе попитал дали се измъчват от същите мистериозни неразположения, се сблъска с решително мълчание. Това не можеше да се обсъжда. Човек трябваше да се справи сам и насаме по всякакъв възможен начин.

Единственото нещо, което помагаше, бяха силните напитки. Кристофър се наливаше, докато топлото, размазано облекчение на алкохола не успокоеше кипналия му мозък. И се опитваше да прецени ефектите му така, че да може да е трезвен, когато трябваше да бъде. Скривайки нахлуващата лудост, доколкото можеше, той се питаше кога или как ще се оправи.

Колкото до Прудънс… тя бе мечта, от която трябваше да си тръгне. Рухнала илюзия. Част от него умираше по малко всеки път, когато я видеше. Тя не изпитваше истинска любов към него, това беше ясно. Нищо подобно на онова, което бе писала. Може би в опит да го развесели бе подбрала пасажи от романи или пиеси, и ги беше преписала в писмата. И той бе повярвал в една илюзия.

Знаеше, че Прудънс и родителите й се надяваха той да й предложи сега, когато наближаваше сезонът да завърши. Майка й, по-специално, намекваше непрестанно за брак, зестра, обещания за красиви деца и домашно спокойствие. Той обаче не бе в състояние да бъде подходящ съпруг на никого.

Със смесица от ужас и облекчение Кристофър отиде в резиденцията на Мърсърови в Лондон, за да се сбогува с тях. Когато помоли за разрешение да говори насаме с Прудънс, майка й ги остави в салона за няколко минути при подозрително отворена врата.

— Но… но… — произнесе невярващо Прудънс, когато той й каза, че напуска града, — няма да си заминете, преди да сте говорили с баща ми, нали?

— За какво да говоря с него? — попита Кристофър, макар да знаеше.

— Мисля си, че може би ще го помолите за разрешение да ме ухажвате официално — каза Прудънс с възмутен вид.

Той срещна очите й.

— В момента нямам свободата да го направя.

— Нямате свободата? — скочи Прудънс, принуждавайки го да стане, и му хвърли бесен поглед. — Разбира се, че я имате! Няма друга жена, нали?

— Не.

— Бизнес делата ви са уредени и наследството ви е в ред, нали така?

— Да.

— Тогава няма причина да се чака. Определено създадохте впечатление, че се интересувате от мен. Особено когато се срещнахме първия път — казахте ми толкова много пъти как сте копнели да ме видите, колко много съм значела за вас… Защо страстта ви охладня?

— Очаквах… надявах се, че ще приличате повече на тази, която бяхте в писмата си. — Кристофър млъкна, вглеждайки се внимателно в нея. — Често съм се питал… помогна ли ви някой да ги напишете?

Въпреки че Прудънс имаше лице на ангел, яростта в очите й бе пълната противоположност на божествено спокойствие.

— О! Защо непрекъснато ме питате за тези глупави писма? Това са само думи. Думите не означават нищо!

„Накарахте ме да осъзная, че думите са най-важното нещо в света…“

— Нищо… — повтори Кристофър, без да откъсва поглед от нея.

— Да. — Прудънс изглеждаше леко успокоена, когато видя, че е получила цялото му внимание. — Аз съм тук, Кристофър. И съм реална. Вече няма нужда от глупави, стари писма. Имате мен.

— Ами онова, което ми написахте за квинтесенцията? — попита той. — И то ли не означаваше нищо?

— Квин… — изгледа го Прудънс, изчервявайки се. — Не мога да си спомня какво съм имала предвид.

— Петият елемент, според Аристотел — подсказа й услужливо той.

Цветът напусна лицето й, тя стана бяла като платно. Приличаше на виновно дете, хванато, докато прави беля.

— Какво общо има това? — извика тя, намирайки спасение в гнева си. — Искам да говоря за нещо реално. Кого го е грижа за Аристотел?

„Приятно ми е да си мисля, че има малко звездна светлина във всеки от нас.“

Тя никога не бе писала тези думи.

В първия момент Кристофър не можеше да реагира. Мислите му напираха, възпламенявани бързо една от друга, тясно свързани една с друга като ръцете на мъже във факелно шествие. Някаква напълно непозната жена му бе писала… със съгласието на Прудънс… той бе измамен… Одри трябва да е знаела… че той ще се заинтересува… а след това писмата бяха спрели. Защо?

„Аз не съм тази, за която ме мислите…“

Кристофър почувства как гърлото и гърдите му се стягат, чу как от устата му излиза нещо, което прозвуча като учуден смях.

Прудънс също се засмя, звукът бе на границата с облекчението. Тя нямаше представа какво е предизвикало горчивия му смях.

На глупак ли са искали да го направят? Да не би да са го замислили като отмъщение за някоя стара негова обида? Проклет да е, ако не разбере кой го е направил и защо.

Бе обичан и предаден от някоя, чието име не знаеше. Още я обичаше — което именно бе непростимото. И тя щеше да си плати, която и да беше.

Почувства се добре да има отново цел, да преследва някого с цел да му навреди. Беше му познато. Това бе той.

Усмивката му, тънка като острие на нож, преряза студената ярост.

Прудънс го изгледа несигурно.

— Кристофър? — заекна тя. — Какво мислите?

Той отиде до нея и сложи ръце върху раменете й, мислейки колко лесно би било да я хване за гърлото и да я удуши, но вместо това устните му оформиха очарователна усмивка.

— Само това, че сте права — произнесе той. — Думите не са важни. Това е важното. — Целуна я бавно, изкусно, докато усети, че стройното й тяло се отпуска срещу неговото. Тя простена леко от удоволствие, ръцете й се обвиха около врата му. — Преди да тръгна за Хемпшир — прошепна Кристофър до пламналите й страни, — ще помоля баща ви за официално разрешение да ви ухажвам. Ще ви удовлетвори ли това?

— О, да! — извика Прудънс със светнало лице. — О, Кристофър… имам ли вашето сърце?

— Имате го — отвърна безизразно Кристофър, държейки я близо, а погледът му се закова в една далечна точка отвън през прозореца.

Само дето не му бе останало сърце, което да даде.

* * *

— Къде е тя? — бяха първите думи към Одри в мига, в който пристигна в дома на родителите й в Кенсингтън. Бе отишъл там веднага, след като си тръгна от Прудънс. — Коя е?

Снаха му не изглеждаше впечатлена от неговата ярост.

— Моля те, не ме гледай намръщено. За какво говориш?

— Прудънс директно ли ти даваше писмата, или някой друг ги носеше?

— О… — Одри изглеждаше спокойна. Като седна на канапето в салона, тя взе един малък гергеф и загледа някаква бродерия. — Значи най-после си осъзнал, че Прудънс не ги е писала. Какво я издаде?

— Фактът, че знаеше съдържанието на моите писма, но нищо за онези, които тя е изпратила. — Кристофър се наведе към нея заплашително. — Била е някоя от твоите приятелки, нали? Кажи ми коя е.

— Не мога да потвърдя нищо.

— Мис Биатрикс Хатауей участва ли?

Одри завъртя очи.

— Защо Биатрикс Хатауей ще участва в подобно нещо?

— Отмъщение. Защото веднъж подхвърлих, че конюшнята е по-подходяща за нея.

— Ти отрече да си го казвал.

— Но ти каза, че съм го казал! Остави този гергеф, иначе се кълна, че ще ти го нахлузя на врата. Разбери, Одри: раняван съм от главата до краката. Бях прострелян, прободен, промушен с щик, уцелен от шрапнел и лекуван от толкова пияни доктори, че едва се държаха прави. — Свирепа пауза. — Но нищо от това не ме нарани както тази постъпка.

— Съжалявам — омекна Одри. — Никога не бих се съгласила на подобни схеми, ако знаех, че ще те направят толкова нещастен. Започна като услуга. Или поне аз така си мислех.

Услуга? Кристофър се възмути от идеята, че е бил възприеман като обект на съжаление.

— Защо, за Бога, си помогнала на някого да ме заблуди?

— Почти не го съзнавах — разгорещи се тя. — Не бях на себе си от грижи за Джон… не ядях, не спях и бях изтощена. Не мислех много, реших, че няма да навреди, ако някой ти пише.

— Навреди, по дяволите!

— Ти искаше да вярваш, че е Прудънс — обвини го тя. — Иначе щеше да забележиш веднага, че тя не е авторът на тези писма.

— Воювах. Нямах време да изследвам причастията и предлозите, докато вмъквах и измъквах задника си от окопите…

Той бе прекъснат от глас откъм прага.

— Одри? — Беше един от високите й, мускулести братя, Гевин. Той се облегна небрежно на рамката на вратата и хвърли предупредителен поглед на Кристофър. — Караницата ви се чува из цялата къща. Нуждаеш ли се от помощ?

— Не, благодаря — твърдо отказа Одри. — Мога да се справя сама, Гевин.

Брат й се усмихна леко.

— Всъщност, питах Фелън.

— Той също не се нуждае от помощ — каза Одри с достойнство. — Моля те, Гевин, остави ни сами няколко минути. Трябва да уредим нещо важно.

— Много добре. Но няма да се отдалечавам.

Като въздъхна, Одри погледна след прекалено грижовния си брат и върна вниманието си върху Кристофър.

Той отвърна на погледа й без да мигне.

— Искам име.

— Само ако се закълнеш, че няма да нараниш тази жена.

— Кълна се.

— Закълни се в гроба на Джон — настоя тя.

Последва дълго мълчание.

— Знаех си — произнесе мрачно Одри. — Щом не мога да ти вярвам, че няма да я нараниш, със сигурност няма да ти кажа коя е.

— Омъжена ли е? — В гласа му се промъкна дрезгава нотка.

— Не.

— В Хемпшир ли е?

Одри се поколеба, преди да кимне леко.

— Предай й, че ще я намеря — каза той. — И че ще съжалява, когато го направя.

В напрегнатата тишина той отиде до прага и я изгледа през рамо.

— А междувременно ти си първата, която трябва да ме поздрави — каза той. — Двамата с Прудънс почти се сгодихме.

Одри пребледня.

— Кристофър… що за игра играеш?

— Ще разбереш — долетя студеният му отговор. — Ти и твоята мистериозна приятелка сигурно ще се забавлявате — и двете явно обичате игрите.